Пеги Никълсън
Шахмат (8)

Осма глава

Кофи спря на моста и се облегна на парапета над реката. Имаше още час, докато Джефи свърши училище. Възнамеряваше да го посрещне, както направи вчера, и да се приберат заедно със ските. Това беше най-добрият начин да се увери, че момчето няма да се отбие до хижата на Додж. Още една кола изтрополи зад нея по моста, но тя не се обърна. Вероятно турист, ако се съди по скоростта. Местните живееха с по-спокоен ритъм.

Трудно можеше да се каже същото и за нейния живот напоследък. Кофи въздъхна. Не успя да се наспи миналата нощ, след като си тръгна от Додж. Памучната й нощница, обикновено изключително удобна и приятна, внезапно беше станала твърде груба, твърде топла за пламналото й тяло. И когато се събуди сутринта, откри, че я беше съблякла насън.

Кофи с раздразнение сведе поглед. Реката беше тясна, а бреговете й — затрупани със сняг.

Младата жена подскочи стресната, когато някой застана до нея.

— Трябва да е прекрасно, когато вали — рече Додж Филипс.

Тя сви рамене и стисна здраво ръце.

О, върви си, Додж. Моля те, върви си. Плашиш ме. Ала най-лошото бе, че тя не желаеше Додж да си отиде. Без дори да поглежда към него, знаеше колко трябва да се премести, за да може ръката й да докосне неговата. Дишането й се учести. Та това е нелепо, помисли си тя. Изпитвам подобно вълнение само защото отдавна никой не ме е прегръщал така, както ме прегърна той снощи. Същото щеше да бъде и с всеки друг мъж. Лъжкиня, каза си грубо. Осъзна, че Додж й говори.

— … след като аз вече съм тръгнал нататък? — довърши той въпроса.

— Да. — Имаше петдесет процента вероятност да не сбърка, каквото и да му отговори.

— Добре, да тръгваме тогава. — Додж я хвана за лакътя.

— Къде? — Тя се отдръпна, за да вземе ските.

— Нали ти казах, да видим Морийн — погледна я учудено той. — Бях в Норт Конуей, за да потърся една книга за нея, взел съм и кутия бонбони. Тя обича бонбони, нали?

— Не — спря рязко Кофи.

— Така ли? — Той взе ските от ръцете й. Очите му проблясваха по-скоро весело, отколкото разочаровано. — В такъв случай ще трябва да ги дам на теб?

— Казах не, не можеш да дойдеш вкъщи. Джефи се връща след половин час. С теб сключихме сделка, Додж Филипс! Каза, че ще оставиш Джефи, ако се съглася да разговаряме.

— Грешка! — Додж й отвори вратата, но усмивката му угасна. — Споразумяхме се да не споменавам Джефи в книгата, ако разговаряме. И докато сме на същата тема, кога ще продължим?

Той умишлено я притесняваше, не й даваше възможност да осъзнае думите му, а вече я заливаше с нови въпроси. Това й напомняше за блиц-турнирите, с бързите светкавични ходове, които Ричард обожаваше. Без часовник, всеки ход следваше мигновено хода на противника, също като ударите при боксьорите. Тя тръсна глава, но се предаде и влезе в колата. Ако той имаше намерение да види Морийн, щеше да го направи. Единственото, което й оставаше, бе да скъси посещението му.

А при повече късмет Джефи можеше да се позабави на път за вкъщи. Можеше и да се отбие до хижата на Додж.

— Заключваш ли? — попита тя, когато мъжът се настани до нея.

— Да. Компютърът е много скъп.

— Не е необходимо да заключваш в този град — каза тя, когато Додж запали двигателя и потегли. — Но ще ти бъда благодарна, ако го правиш.

— Заради Джеф ли?

Тя кимна и леко се смъкна на седалката, когато минаха покрай Центъра за ски туризъм. В града и без това клюкарстваха достатъчно, нямаше смисъл да им дава нова абсурдна тема за разговор.

— Не отговори на въпроса ми? Защо мразиш шаха?

— Мисля, че сделката ни беше да разговаряме за Ричард, а не за мен — възрази тя. Нямаше как да му отговори, без да му разкрие своята тайна.

— Според мен нещата са свързани. — Поршето мина покрай училището на Джефи, след това прекоси извития каменен мост в центъра на града. — Човек би предположил — продължи Додж замислено, — че една дребнава, егоистична жена вероятно ревнува от всичко, което отвлича съпруга й от нейната драгоценна личност. Такава жена не се интересува дали шахът прави мъжа й щастлив…

В такава светлина ли я виждаше Додж? Кофи беше поразена. Възможно ли беше това да е тя — дребнава, ревнива жена? Не, ако шахът правеше Ричард щастлив… Тя никога не се опита да го спре, докато той се бореше за световния шампионат. Наистина, чувстваше се самотна, но го подкрепяше във всичко през онези години. Промяната дойде, след като спечели. Той се върна объркан, не беше на себе си и тогава Кофи започна да осъзнава какво е направил шахът с него. А след това, разбира се, след като си бе отишъл…

— Аз не съм… такъв човек — проговори тя. — Не съм.

— Не си. — Додж пусна лоста за скоростите, погали лицето й, после хвана волана преди следващия завой. — И аз не мисля, че си такава жена.

Кожата й пламна от ласката и Кофи затвори очи.

— Тогава защо мразиш шаха? — настоя той.

Той преследваше отговора на въпроса си така, както преследваше противниковия цар, с подвеждащ ход на коня от едната страна и бърз удар с офицера от другата. Щеше да продължава натиска, докато не му даде отговор.

— Мразя шаха, защото ограничава човека, вманиачава го, разбираш ли? Искам Джефи да има приятели, широк кръг от интереси. Не искам да живее като малък състезателен кон с наочници, който вижда и се стреми към една-единствена цел. В живота има още толкова много неща, освен шаха.

Е, дали този отговор щеше да го задоволи? Вярваше в това, което каза, но й се стори, че по някакъв начин е предала Ричард.

— Аха… — Той замълча за миг. — Това обяснява и моя характер, тъй като аз през целия си живот съм играл шах. Мислиш ли, че съм ограничен? Нека видим… Освен шаха аз обичам да се гмуркам, играя волейбол, карам ски. Чета фантастика, събирам ориенталски килимчета, имам приятели из цялата страна, свиря нелошо на китара, готвя прилично, без да се хваля, имам фирма и печеля с нея. Знам всички по-големи съзвездия и мога да изсвиря с уста три октави. — Той поклати печално глава, но очите му весело проблясваха. — Права си, ужасно ограничен съм. По-добре да се стягам и да се хващам за работа.

Искаше й се да се усмихне, но въпросът беше твърде сериозен.

— Но не всички са като теб.

— Точно това казвам и аз, Кофи. Много малко са хората като Ричард. Няма причина да смяташ, че Джеф…

— Имам всички основания за това — прекъсна го тя. — И няма да рискувам. Ще запазя Джефи далече от шаха.

— Това е неразумно. Съгласен съм с теб, че гениалните деца не трябва да се съсипват от занимания, така както бащата на Ричард…

— Додж, въпросът е приключен. — Колата навлезе в паркинга и спря пред къщата. — Аз съм тази, която ще се тревожи за Джефи.

— И още нещо. Време е да започнеш да го наричаш Джеф. Ако малките му приятелчета те чуят, че…

— Защо не си гледаш работата, Додж? — Кофи опита да се освободи от предпазния колан, но не успя.

Свали ръкавиците си и опита отново.

— А ти какво мислиш, че правя? — Той стана и заобиколи колата.

Какво искаше да каже? Тя спря и за секунда се загледа в него през стъклото. Но преди да има време да помисли, коланът се разтвори под пръстите й и тя го прибра встрани. Мъжът отвори нейната врата и й предложи ръката си.

Нямам нужда… Изобщо нямам нужда от неговата помощ, каза си тя. Но действителността беше друга. Не искаше да сложи ръка в неговата. Той не се отмести и ръката му остана протегната към нея.

Добре, помисли си тя и я прие. Твърди и топли, пръстите му обгърнаха нейните. Сякаш я прониза ток. Тя вдигна поглед с пламнали страни.

Очите му изглеждаха още по-тъмни.

— Защо накрая винаги се скарваме? — попита той дрезгаво и отметна кичур коса от челото й. — Отговори ми! — Ръката му се плъзна към тила й.

Не, не можеше да му позволи да я целуне! Но откри, че тялото не й се подчинява и приближава към него.

— Не! — каза тя тихо, останала почти без дъх.

— Не? — Той се усмихна. — А ако не приема това за отговор?

— По-добре е да го приемеш! — Искаше това да бъде заповед, а прозвуча по-скоро като молба. Натискът върху тила й се увеличи и тя повдигна глава в инстинктивно подчинение.

Вратата на къщата изскърца и Кофи отскочи назад.

— Кофи? — Анке спря на прага. — Моля да ме извиниш. — Сините й очи се насочиха към Додж, след това обратно към Кофи и пълните й страни поруменяха. — Обадиха се по телефона. Не разбрах нищо, а Морийн спи.

— Идвам веднага — отвърна Кофи. Не беше сигурна дали е благодарна за намесата, или по-скоро разочарована. Не, би било лудост да се влюби в още един играч. Само защото й допада, не означава, че той изпитва някакви чувства към нея, освен необходимостта да спечели играта. Беше научила твърде добре този урок. Тялото й се стегна, когато Додж се извърна към нея след затварянето на вратата.

Необикновеното му обаяние сякаш се бе стопило. Тъмните вежди бяха свъсени.

— Коя е тази жена? — Той кимна към къщата.

— Анке Майер. Срещнахте се в деня, когато Морийн падна по стълбите, не си ли спомняш?

— О? — У Додж се долавяше странна скованост, сякаш тялото му остана до нея, а умът му се пренесе на километри разстояние. — Права си. Изглежда различно, когато не е превъзбудена. Коя е тя? — Додж, някой ме чака на телефона. Защо не влезеш и не я попиташ сам, ако си толкова любопитен? — Думите й прозвучаха по-остро, отколкото й се искаше. Само преди миг имаше вид на човек, чието единствено желание на света беше да я целуне, а сега изглеждаше… вкаменен. Истински… поразен.

Задържа поглед върху него, но той сякаш вече не я забелязваше. Бе вперил поглед някъде над реката. Кофи бързо се отправи към стълбите.

Докато разговаряше по телефона със снабдителя на газ, Додж влезе в къщата. Сковаността му беше изчезнала.

— Морийн е заспала, Додж.

— Мога да почакам. Имаш ли нещо против да си направя кафе?

Преди да успее да кимне, той вече се беше насочил кухнята. Там влезе и Анке, Кофи беше сигурна. Тихите гласове, които дочу, потвърдиха предположението й, но телефонният разговор отново ангажира вниманието й и изминаха десетина минути, преди да успее да се освободи. Прехапала устни, се насочи към кухнята. Джефи щеше да се върне всеки момент, а Додж още не се беше видял с Морийн. Анке седеше на масата срещу Додж. При влизането й, тя стреснато вдигна глава и скочи. Светлото й лице беше още по-бледо от обикновено, с изключение на яркочервените петна върху двете й страни. Наведе глава и бързо мина покрай Кофи.

— Бригита… Време е да става — промърмори тя и излезе.

Нямам причина да ревнувам, каза си Кофи и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Беше направила всичко, за да отблъсне Додж, така че нямаше право да се чувства по този начин. Дори трябваше да е доволна, че съмненията й се бяха потвърдили. Той беше само един играч. Е, Анке беше хубава жена. И Питър бе очарован в мига, в който я видя.

— Как мислиш, дали Морийн още спи? — Додж взе чашата си от масата и я пресуши наведнъж. Отново беше любезен, с онова изражение, което положително беше усъвършенствал през годините игра по турнирите.

— Ще отида да проверя — каза тя и излезе. Ръцете я заболяха и тя сведе поглед изненадана. Ноктите бяха забити в дланите й.

Докато Додж беше при Морийн, Кофи се повъртя из кухнята. Нямаше нужда да се сервира чай, тъй като и последният им гост си беше тръгнал тази сутрин, но Джефи щеше да влезе през остъклената веранда, когато се прибере и тя трябваше да го отпрати веднага в неговата стая. Под някакъв претекст, който все още не беше измислила. Погледна часовника си. Сигурно се е отбил до хижата на Додж. Дали не го чака там? Навън беше доста студено, а той щеше да стои неподвижен твърде дълго време…

Отиде до хладилника и го отвори. Тази вечер беше неин ред да готви. Анке бе готвила вчера.

— Кофи!

Додж стоеше на прага. Държеше друг голям червен албум от колекцията на Морийн. Без съмнение беше от зрелите години на Ричард. Имаше още един.

Само три албума, помисли си Кофи. Не беше достатъчно за един човешки живот. Внезапно образите пред нея се размазаха и тя се обърна. Колко глупаво… Не беше плакала през последните две години. Защо реагираше така емоционално тези дни? Но ръката, докоснала я по рамото, й подсказа защо.

— Какво има? — Той я притегли към себе си, въпреки съпротивата й.

— Нищо. Глупости. — Тя опита да се засмее, но не успя. — Свършило се е млякото и майонезата, а аз не обичам да пазарувам.

— Ти… — Той се засмя и поклати глава, сведе поглед към албума в ръката си, после отново вдигна очи към Кофи. Внезапното прозрение изтри усмивката му. — Ти наистина си го обичала.

Точно това не трябваше да казва. Очите й се насълзиха отново. Вече не беше сигурна и в това. Харесваше го… Интересуваше се изключително много от него. Дали това беше любов? Започваше да мисли, че не е така. И ако тя не беше обичала истински Ричард, дали това не беше причината, за да не вървят нещата между тях. Дали би успяла да го спаси, ако го беше обичала? Силна ръка я обгърна през кръста. Тя наведе глава към рамото на Додж и пое дълбоко въздух, за да потисне сълзите. Вдъхна упоителния аромат на кожата му.

— Не ми обръщай внимание, просто съм глупава.

— Има далеч по-лоши неща. — Той я погали успокоително, прегърна я нежно и целуна косите й. — Като че ли някой влезе! Дали е Джеф? — Додж се отдръпна.

Кофи избърса лице и точно се обърна, когато вратата на верандата бавно се отвори.

Замислено намръщен, Джефи надникна през пролуката. Струйка засъхнала кръв се беше проточила от порозовелия му нос надолу по лицето. Няколко капки кръв бяха опръскали бялата яка на ризата му, а косата му стърчеше разбъркана на всички посоки. Когато очите им се срещнаха, той премигна уплашено, посегна да затвори вратата, но се отказа. Долната му устна се издаде още повече напред, той сви рамене и влезе.

— Джефи! — Кофи коленичи пред него и го прегърна. — Дребосъче, какво се е случило?

— Нищо! — изръмжа той и опита да се отскубне.

— Падна ли?

Пренебрежението в погледа му отговори напълно на въпроса й, но долната му устна започна да трепери, а очите му се насълзиха. Ако бе възможно да натисне бутон и да накара Додж да изчезне от лицето на земята или поне от кухнята, Кофи щеше да го направи веднага. Джефи би потънал от срам, ако не се овладее и заплаче сега.

Додж приклекна до тях и подаде на момчето мокра кърпа за чинии.

— Добре са те подредили, Джеф. — Тонът му беше естествен. Звучеше съвсем по мъжки. — Изглежда си взел медала за храброст.

— Какво е това? — промърмори Джефи и взе кърпата.

— Дава се, когато някой войник е ранен при изпълнение на дълга. — Додж притисна кърпата към лицето му. — А сега се изтрий. Плашиш майка си.

Кофи местеше поглед от единия към другия. Смръщеното лице на Джефи започваше да се разведрява. Той несръчно разтри носа си и тя се пребори с желанието си да го направи вместо него.

— Как започна? — попита небрежно Додж.

— Дани Луис… — измънка Джефи, премигвайки, докато се бършеше. — Каза, че съм лъжец. Че не съм карал твоето порше.

Дани Луис! Господи, та той беше почти две години по-голям от Джефи и доста по-едър! Кофи се обърна към Додж, но той не й обърна внимание.

— Надявам се, добре го подреди.

— Аха. — Джефи отново се намръщи. — Опитах.

— Само това има значение. — Додж докосна носа му. — Боли ли?

— Не — отвърна Джефи, макар че очите му се насълзиха.

— Не е подут много. Мисля, че не си го счупил този път.

Този път! Нямаше да има втори път, обеща си Кофи. Арлийн Луис още не се е прибрала вкъщи, но Кофи имаше намерение да размени някоя дума с нея.

— Хайде. — Додж тупна Джефи по рамото. — Ризата ти е мръсна, приятел. Иди да се преоблечеш.

— Аха. — Момчето тръгна, без дори да погледне Кофи за разрешение.

— Джеф? — Додж го спря на прага. — Утре ще пътувам до базовия лагер в планината Уошингтън — рече той непринудено. — Ако искаш да дойдеш с мен, мога да те взема… след училище. Ще паркирам до оградата. Става ли?

— Чудесно! — Погледът на Джефи изразяваше истински възторг. Раменете му се изправиха и той излетя от кухнята. — Йо-хо! — чуха го да вика, докато се качваше по стълбите към стаята си.

Додж тихо се засмя. Взе кърпата, смачка я и едва тогава погледна Кофи. Беше леко притеснен.

— Не му дадох наистина да кара колата. Той само държеше волана… На правия участък… На първа скорост. Аз бях на педалите, разбира се.

Кофи не беше сигурна дали иска да го целуне, или да избухне.

— Ами… Можеш ли да измислиш по-добър начин да накараш хлапака Дани да си вземе думите назад?

Не, не можеше, но тя най-усърдно се опитваше да го държи настрана от сина си, а той с един замах разбиваше всички нейни планове. Ако откажеше на Джефи да го пусне с него сега, той никога нямаше да й прости.

А още по-ужасна беше целта им — планината Уошингтън… Тя разсеяно пое протегнатата ръка на Додж и се изправи, загледана към далечната планина зад прозореца. След като слънцето залезе, контурите й ще се очертаят върху огнения фон, докато огромната й маса ще хвърля сянка върху половината свят. Тя внезапно потрепери.

— Няма да му говоря за шах, Кофи, ако това може да те успокои — обеща Додж. — На тази възраст детето има нужда от мъжко приятелство.

— Да — разсеяно се съгласи тя. — Но не ти… — Тръсна глава, за да отхвърли видението — сняг, който пада върху самотна скала.

— Изглежда аз съм единственият желаещ в момента — изръмжа Додж. — Така ли е?

Тя сви рамене, без да го чува, и се насочи към вратата, като се надяваше, че той ще я последва. Питър винаги беше наблизо, но Додж беше единственият, когото Джефи изглежда искаше. Точно това я плашеше. Въпреки обещанието на Додж, а тя му вярваше, че ще го спази, той все пак оставаше живо напомняне за играта.

Раздразнен Додж взе албума от шкафа и я последва.

— Кога ще продължим с книгата? Тази вечер?

Не, не би могла да се изправи срещу него тази вечер. Чувстваше нервите си опънати като струни в негово присъствие. Още едно подръпване и нещо можеше да се скъса.

— Утре вечер? Ще върна Джефи не по-късно от четири часа. Ако искаш…

Той вдигна поглед, когато се чуха стъпки по стълбите. Анке слизаше заедно с Гита. Лицето на жената беше много бледо, а изражението — почти предизвикателно, когато погледна Додж.

Той се беше вкаменил.

Когато Анке слезе при тях, ръката му се вдигна, сякаш да я спре. Но само докосна Гита по бузката.

— Хубаво дете — отбеляза той с безизразен глас.

Лицето на Анке пламна.

— Благодаря — отвърна тя и забърза към хола.

Додж я проследи с поглед, докато тя се скри зад вратата. Тръсна леко глава и се извърна отново към Кофи.

— Ами… — Ала сякаш не я виждаше. — Ще ти се обадя. — Той разсеяно я докосна по рамото и излезе.

Кофи бавно затвори след него. Беше забравил да каже кога ще обсъждат албума. Или това вече не го интересуваше?

Защо пък тя да се ангажира тогава? Изправи рамене и забърза нагоре по стълбите.