Пеги Никълсън
Шахмат (4)

Четвърта глава

И преди не й беше лесно да задържи Джефи ангажиран вкъщи. Но този уикенд задачата изглеждаше почти непосилна. Всички бяха изнервени.

Тя знаеше какво кара стомаха й да се свива от безпокойство — видя поршето на Додж Филипс тази сутрин, когато слезе да вземе ски и обувки под наем за гостите си, които щяха да имат урок при нея в десет часа. За щастие, не се натъкна на собственика, но самата кола й изглеждаше заплашителна като черен офицер, готов да се нахвърли върху нищо неподозираща бяла пешка.

Но какво тревожеше обикновено жизнерадостната Морийн?

— Джефи, мисля, че вече ми помогна достатъчно — промърмори баба му. — Иди да поиграеш. — Тя вдигна парчето швейцарско сирене, което Джефи беше изпуснал на пода.

— Не мога. — Джефи хвърли недоволен поглед към Кофи, която тъкмо бе влязла при тях. — Мама каза да ти помагам.

— Защо не отидеш да почетеш книжка — предложи Кофи и разроши косата му.

— Изчетох ги всички — изръмжа той и отблъсна ръката й.

— Обзалагам се, че са останали една-две, които не си отварял. Във всекидневната е и новият брой на списание „Ски“. — Кофи погледна озадачено Морийн, която разбиваше яйцата с такава ярост, сякаш от това зависеше животът й.

— Онова глупаво бебе е там — заяви той така, като че ли искаше да каже, че дневната е пълна с кобри и това е добре известно на всички.

Кофи прикри усмивката си. Сънят бе преобразил напълно вялото дете, което бе държала снощи. Тази сутрин Бригита беше по-палава от дванайсет маймунки и миеща мечка, завързани за опашките си. Анке Майер правеше всичко възможно, за да я контролира, но тъй като нямаше камшик, можеше да проявява само бдителност и нищо повече. Експериментът на Гита какво ще се случи с покривката, щом някой я дръпне — когато масата е подредена за закуска! — беше върхът на злополуките за тази сутрин. За щастие само някои от гостите бяха слезли в трапезарията и те бяха по-скоро развеселени, отколкото раздразнени от случката. Но горката Анке едва не се разплака.

Морийн също не се забавляваше. Вероятно това беше причината за лошото й настроение.

— Ела да намерим списанието — предложи Кофи.

Малката Бригита наистина беше във всекидневната, седнала с майка си до прозореца. Анке й четеше приказки, но вдигна поглед, щом Кофи и синът й влязоха в стаята. На лицето на германката се изписа тревога.

— Търсим едно списание — обясни Кофи и се насочи към масичката. Джефи я следваше по петите.

Защо Анке е тук, запита се Кофи. Защо е трябвало да пропътува цялото това разстояние? За да седи във всекидневната на някакъв ски курорт? Навън беше ослепителен ден от сняг и слънце, а тя седеше вътре. Не беше споменала, че ще остане втора нощ и въпреки това като че ли нямаше намерение да си тръгва.

— Ето го. — Тя подаде списанието на Джефи.

— Гита, не!

Кофи вдигна очи и видя Бригита, устремена към Джефи с протегнати ръце и разперени пръстчета, лицето й сияеше от радост. „Ето някой с подходящи размери за мен!“ — казваше изражението й.

Но Джефи не беше на същото мнение. Изправи се в целия си ръст от метър и двайсет и извика паникьосан:

— Не!

Но малката продължи към него. В пристъп на отчаяние Джефи си плю на петите и излетя от всекидневната.

— Не, Гита, не! — Анке хвана дъщеря си на прага и я завъртя към себе си. Двете жени избухнаха в смях, но бързо се овладяха, поглеждайки виновно след момчето.

Вратата на съседната стая се затвори с трясък и това предизвика нова вълна от смях. Кофи приближи и погали копринената коса на момиченцето.

— Горката Гита! — усмихна се тя. — Ела след дванайсет години и той ще тича в обратна посока, обещавам ти! — Кофи вдигна поглед към младата майка. Усмивката на Анке бе угаснала.

Сигурно не ме разбра, реши Кофи и й стана неловко. Помисли да обясни, но се отказа.

— Е, аз трябва да проведа ски урок — каза тя и излезе.

 

 

Този урок беше от успешните за сезона. И шестимата й ученици се бяха пързаляли вече със ски-писалки и напредваха бързо. Започнаха на поляната пред хотела и след като се увери, че ще се справят и с лек наклон, тя ги заведе до поточето Уайлдкет. След около час, учениците й вече бяха толкова добри, че ги пусна на още по-труден участък в долината. Падаха на няколко пъти, но всеки път се изправяха с усмивка. Когато стана време за обяд, Кофи ги събра и им даде някои препоръки, похвали ги за уменията и се разделиха. Двама от групата й предложиха да направят преход по реката Елис, но тя отказа. Не беше ходила там от три години. Ричард пое по този път, когато тръгна в планината. Махна им с ръка и пое обратно.

Пътят й минаваше покрай гробището и Кофи погледна към гроба на Ричард. Мъж в червено яке стоеше до неговата плоча, приведен над надписа. Ските на Кофи заораха в снега и тя залитна. Когато се изправи, видя, че мъжът я наблюдава. Додж Филипс. Трябваше да продължи пътя си. Не можеше да я последва без ски и тя скоро щеше да бъде в безопасност.

Надигаща се в гърдите й ярост потисна импулса й да избяга. Това беше нейният град… Трябваше ли непрекъснато да се страхува, че ще го срещне? Този мъж разкъсваше душата й само с присъствието си. Тя отби встрани.

Филипс си проправи път през снега и я поздрави усмихнат. Кофи не знаеше какво да му каже. Нямаше смисъл да настоява той да напусне града. Мина й през ум, че едва ли някой би могъл да го принуди да направи нещо против волята си.

— Би трябвало да кажеш: „Здравей, Додж“ — подхвърли той. — А може да добавиш и: „Как си? Как върви работата?“.

Може би при други обстоятелства щеше да хареса този мъж. Почувства как в гърдите й напира смях или може би страх. Нещо у него я плашеше, дори когато я привличаше.

— И тогава ще ти отговоря: „Изобщо не върви“ — продължи той, след като тя не отговори.

— Защо? — Въпросът й се изплъзна неволно.

— Защото никой не иска да говори за твоя съпруг, ето защо. Когато спомена неговото име или се взират безизразно в мен, или вперват поглед някъде зад гърба ми. Какво крият всички?

Само това не трябваше да се случва. Той не трябваше да остава с убеждението, че съществува тайна, която трябва да бъде разкрита. Филипс би отишъл до Китай, ако се наложи, за да разбуди загадката. Упорит, любопитен, интелигентен — тези черти се превръщаха в заплаха у човек, който имаше намерение да пише биография на Ричард.

— Никой нищо не крие. На хората, които го познаваха, им е известно, че не обичам да се клюкарства за него. А останалите не го познават. Ричард не беше общителен. — Всъщност хората изобщо не го интересуваха. Не можеше да ги премества и поставя, където пожелае, и той никога не им прости това. На никого от тях. Не прости и на нея.

— Но той е израсъл тук, трябва да е имал приятели.

Дали наистина Ричард имаше приятели? Някой друг, освен нея?

— Той идваше само през лятото. Беше на четиринайсет, когато дойде тук за първи път — след като Морийн се разведе и се премести да живее тук. Мисля, че ако е имал приятели, те са били свързани с шаха. Хора, които познаваше от Ню Йорк, където живееше през зимата с баща си. Или може би от участниците в турнирите.

Филипс постави ръце на оградата. Ръкавиците му обгърнаха нейните. Кофи сведе поглед. Ръцете му бяха силни, обещаваха защита и сигурност за една жена.

— Той нямаше приятели в шаха, Кофи. Само противници.

Тя потрепери и погледна към гробището. Да. Ето защо щеше да направи всичко… всичко, за да държи Джефи далече от шаха.

— А ти познаваше ли го? — предизвикателно попита Филипс.

Дали някога наистина го е познавала? Тя извърна глава и погледна зад себе си. Тук от долината склоновете на по-ниските планини скриваха изцяло северната част на планината Уошингтън, но пред очите й винаги изплуваше онзи покрит със зъбери връх. Ако го познаваше, тя трябваше да разбере, че не е имал намерение да се върне. И трябваше да го спре. Сепна се, когато ръцете на Филипс стиснаха пръстите й. Тя го погледна в очите. За момент останаха загледани един в друг. В изпитателния му поглед се четеше не само любопитство. Кофи преглътна мъчително и вирна брадичка. Не се нуждаеше от състраданието му. Но вероятно го беше разбрала погрешно, защото следващият му въпрос я изненада.

— Можеш ли да кажеш защо е изоставил шаха? Какво кара един човек да се оттегли, когато е на върха на успеха?

Тя отново видя покрития със сняг връх. Ето къде го бе отвел неговият талант.

— Той не е изиграл нито една партия шах, след като се върна от световния шампионат в Берлин, нали, Кофи? Не мога да открия нито един човек, с когото да е играл шах през тези осем месеца. Защо е обърнал гръб на това, което е умеел най-добре в своя живот?

— Може би е бил уморен. — Кофи преглътна мъчително, а думите едва излизаха от устата й. — Доказал е, че е най-добрият. Достигнал е… върха. И какво повече? — Какво друго имаше в неговия живот?

Трябва да е имало, възрази сърцето й. Тук бяха тя и Джефи, и Морийн, и този свят с искряща красота, която караше сърцето й да се свива от болка. Защо това не му беше достатъчно?

— Уморен? — изсумтя недоверчиво Филипс. — Нима Баришников се е уморил от балета, след като е танцувал в „Лебедово езеро“?

Нима така виждаше той шаха? Двама партньори, които танцуват с жизнерадостни стъпки, а не врагове, вкопчени в смъртоносен дуел? Ричард беше известен със своя инстинкт за унищожение и безжалостна агресивност.

— Защо трябва да пишеш тази книга? — внезапно избухна тя. — Има и други хора, за които да се говори? Защо не пишеш за Баришников или… или… — Който и да е, но не Ричард.

— Мислиш, че с това си изкарвам хляба? — засмя се той. — Не съм професионален писател. Аз пиша образователни компютърни програми, които обучават децата на логическо мислене. Вероятно не си чувала за загадките от типа „Принцеса или тигър“?

Изненадата й започна да преминава в гняв. След като не го правеше за пари, нима се забавляваше? Можеше ли това да бъде хоби? Да разбужда в Джефи ужасяващата стръв към шаха заради една своя прищявка?

— Значи… Какво се опитваш да докажеш? — избухна тя. — Какво те кара да мислиш, че можеш да напишеш биография, щом си само глупав аматьор?

Явно не беше свикнал способностите му да бъдат поставяни под съмнение.

— Компетентен съм по въпроса, Кофи. Познавам добре света на шахмата… Точно това е моето предимство пред професионалните писатели. Бях в Берлин като съветник на Хейли и като коментатор за телевизията. Прозата ми би издържала сравнението с творбата на всеки професионалист. Но аз нямам нужда от твоето позволение, за да напиша тази книга.

— За твой късмет, защото нямаше да го получиш! — Тя се дръпна ядосана от оградата, но мъжът я хвана за китките.

— След като аз ще напиша тази книга, независимо дали ти харесва, или не, не би ли предпочела тя да бъде по-точна? Без твоя помощ мога да объркам нещо. Това не те ли тревожи?

— Не. — По-скоро я тревожеше обратното… Че ще подреди правилно фактите. По някакъв начин би могъл да предположи, че Ричард не е загубил пътя по стръмните склонове на планината Уошингтън, както се е случвало с много други туристи през зимата. А е решил, че животът му вече няма смисъл. Тя не искаше Джефи да прочете това, никога. Той нямаше да наследи отчаянието на баща си. — Не можете да ме принудите по този начин, господин Филипс.

— Заслужаваше си да опитам — усмихна се той. — Би ли напомнила на Морийн, че след малко ще се отбия, за да взема албума, който ми обеща?

— Не можеш да дойдеш днес! Джефи е вкъщи.

— Изпрати го навън да играе, ако мислиш, че съм заразен. От какво всъщност се страхуваш? — поклати учудено глава той, когато тя не отговори.

— Няма значение! — Не би могла да му разкаже нищо от страх, че светът може да научи всяка нейна дума.

— Защо се страхуваш от мен?

— Не е вярно! — Тя наистина се страхуваше и за да прикрие нервността, се обърна и потегли.

 

 

Петнайсетте минути изкачване по хълма не успяха да я успокоят. Морийн знаеше, че тя иска да държи Джефи настрана от Додж Филипс. Защо тогава го канеше през уикенда? Като си спомни странното настроение на Морийн тази сутрин, Кофи се зачуди дали да изрази недоволството си, или да стиска зъби? А как да постъпи с Джефи? Тя подпря ските, събу се и влезе по чорапи в остъклената веранда.

— Не, Анке — дочу от кухнята гласа на Морийн. — Ти се нуждаеш от тези пари повече от мен. Ще ми платиш някой ден, когато можеш да си го позволиш.

Кофи спря. Не беше тактично да се намесва в разговора им.

— Настоявам — каза твърдо Анке. — Веднага щом си намеря работа…

Краката на Кофи започваха да замръзват. Тя се изкашля и с тежки стъпки се насочи към кухнята. Когато влезе, Анке се обърна към нея с пламнало лице. Морийн също я погледна странно. Бригита седеше на пода и си играеше с верижка за ключове, пеейки си.

— О, здравей, Анке — рече Кофи.

— Ами мисля, че ние трябва да тръгваме.

— Да — съгласи се сухо Морийн. — А аз трябва да приготвя следобедния чай.

— Само ще подредя багажа — отвърна с достойнство Анке.

Кофи я изгледа озадачено. Анке изглеждаше разтревожена. Защо, след като Морийн й беше разрешила да не плаща? Вероятно беше само смущение.

— Аз ще се погрижа за малката, докато свалиш чантите, Анке. — Морийн изчисти ръцете си.

В първия момент блондинката сякаш се канеше да отхвърли предложението, но след това кимна сковано и излезе.

— Хайде, момичето ми. — Морийн вдигна Гита и я залюля в прегръдките си. — Време е за тръгване.

Детето избърбори нещо на немски и разлюля ключовете пред лицето й. Тя се засмя, вдигна поглед към Кофи и усмивката й изчезна.

— Съжалявам, че закъснях — каза неловко Кофи. — Ще започна с почистването на стаите веднага щом се преоблека.

Трябваше да изчисти с прахосмукачката, да сложи нови кърпи, да оправи леглата, да смени цветята във вазите. А след два часа да сервира и чая.

— Не се тревожи — отвърна Морийн. — Имаш достатъчно време. — Тя отново насочи вниманието си към Гита.

— Но аз наистина се тревожа — промърмори Кофи. — Разбрах, че Додж Филипс ще се отбие тук след малко?

— Да, за един албум, който му обещах.

— А аз какво да правя с Джефи?

— Кофи, правиш буря в чаша вода! — Тя остави детето на пода и скръсти ръце. — Не можеш да прихванеш шаха като болест.

— Морийн, ако беше видяла Джефи, докато играеха… Блясъкът в очите му…

— Не можем да обвиняваме шаха за всичко относно Ричард, скъпа — упорито поклати глава възрастната жена.

Бяха водили този спор и преди и никога не стигаха до съгласие. Въпреки това…

— Знам, че Ричард имаше труден характер — побърза да продължи Морийн, когато Кофи отвори уста. — Не беше лесно човек да се разбере с него, но не само шахът го караше да бъде такъв. Вземи предвид и начина, по който баща му настояваше…

Писък, в който се долавяше неистово детско въодушевление, накара жените да се огледат. Гита беше изкачила по стълбите две трети от разстоянието до втория етаж и продължаваше да напредва. Малкото й дупе беше вирнато и поръбените с дантела гащички се подаваха изпод късата й рокличка.

— Не, Гита! — Морийн беше по-бърза. Тя се втурна нагоре по стълбите.

Кофи спря долу. Нямаше място и за двете и ако паникьосат детето… То се хвана за една подпора и се изправи, а след това се олюля на малките си дебели крачета. С протегнати ръце Морийн го подпря точно когато залитна.

— Ти, лошо, лошо… Ох! — Морийн се подхлъзна и не успя да запази равновесие. Политна напред… и падна с цялата си тежест върху едното коляно, посегна отново към парапета, но се свлече надолу по стълбите.

— Господи, Морийн, добре ли си? — Кофи приближи до нея и я погали по гърба. — Кажи нещо!

— Какво има? Какво се е случило? — Анке Майер спря на горната площадка. Когато видя Морийн, извика от ужас и изпусна куфара. Гита заплака високо.

— Не я местете! — нареди мъжки глас. Кофи се обърна и погледът й срещна тъмните очи на Додж Филипс. — Ще се оправи — каза тихо той, — но нека не я местим засега.

— О, Додж — преглътна риданието Кофи… Но съвсем не беше време за сълзи и тя се обърна отново към Морийн. Горе на стълбите Гита продължаваше да плаче с всички сили.