Пеги Никълсън
Шахмат (11)

Единадесета глава

Кофи почти потропваше от нетърпение пред хижата на Додж, докато той отключваше вратата. Ските му стояха забити в снега до нея.

— Какво правят тук? — попита тя само за да каже нещо.

— Упражнявах се тази сутрин, нагоре по пътя. — Додж отвори и тя го последва веднага.

Но Джефи не ги чакаше там. На верандата се виждаше утъпкано петно, където явно беше вървял напред-назад, за да не замръзне. Стъпките му бяха едва наполовина запълнени с новия сняг. Наведена над парапета, тя успя да проследи с поглед следите му към планината.

— Той е поел обратно. Тръгвам след него.

— Ще дойда с теб — хвана я Додж, когато тя се насочи към поршето, за да си вземе ските. — Първо се обади на някого къде отиваме, на Морийн или на твоя приятел Брадфорд.

Той разсъждава доста по-разумно, осъзна тя, докато набираше номера на Питър с треперещи пръсти. През цялото време виждаше пред себе си изпълнените с болка очи на Джефи… И неговата детска вироглавост. Той беше тръгнал да търси Додж. Дали щеше да се прибере вкъщи, преди да го намери? Ако не, къде би го потърсил? Ако беше погледнал за ските на Додж под верандата, единственото място, където беше виждал да се държат ски и беше открил, че ги няма… Дали не беше стигнал до заключението, че… О, Господи, не! Телефонният секретар на Питър се включи и с треперещ глас тя остави кратко съобщение: „Питър, тук е Кофи. Вероятно Джефи е тръгнал по реката Елис. Ако не ти се обадя до пет, значи сме горе. Додж е с мен. Благодаря“.

— Мислиш ли, че е тръгнал да ме търси? — попита Додж.

— Вчера ти каза, че ще се пързаляш в тази посока.

— Кофи, колата ми не беше тук. Би трябвало да се досети, че…

— Той не е проверил. Не е оставил следи в предната част на къщата. — Това не я учуди. В света на Джефи ските бяха основният начин за придвижване. При това той е бил разтревожен, а вероятно и вече премръзнал.

— Тогава да тръгваме — поведе я Додж. Първо Ричард, а сега и Джефи. Не, това не може да се случи два пъти, тя няма да го позволи. Не би могла да го понесе.

— Каква преднина има? — извика Додж в ухото й. Вятърът ставаше все по-силен и започваше да вие между дърветата.

— Около час? — А може и по-малко, ако е чакал по-дълго пред хижата.

— Няма да го загубим, Кофи. — Той я целуна, устните му бяха горещи. — Обещавам ти. Но внимавай да не се изгубим един друг. — Целуна я отново. — Стой наблизо! — Пусна я и потегли по пътя на рало.

Пътят по реката Елис… Колко нощи го бе сънувала? Колко нощи в съня си бе проследявала пътя на Ричард до онзи бял тунел през тъмните дървета, умолявайки: „Не, не всичко е свършено“.

Не е свършено, свистяха ските й през дълбокия сняг. Не е свършено, обеща й Додж. Но въпреки това следите на Джефи водеха на север, докато бялата стихия не ги изтри съвсем.

Плъзгайки се като насън, полузаслепена от прелитащия сняг и студа, сега Кофи се ориентираше само по интуиция.

— Почини си малко — спря я Додж.

— Само минута — съгласи се тя неохотно, въпреки че мъжът едва ли я чу при следващия порив на вятъра. Притиснати един към друг, доколкото им позволяваха ските, те споделиха топлината на телата си, а може би дори нещо много по-ценно. Когато пристъпът на вихрушката отмина, той повдигна края на шапката й и доближи устни до ухото й.

— Има ли друг път, освен този?

Ограничен отдясно от реката, отляво пътят преминаваше в стръмни планински склонове. Натам беше тръгнал Ричард. Но Джефи… Той следваше Додж и би трябвало да се придържа към пътя.

— Няма! — извика в отговор тя.

— Тогава ще го открием — обеща Додж. — Много скоро.

Без Додж, тя вероятно щеше да го отмине. След неколкостотин метра мъжът спря. Повалена преди няколко години при силна зимна буря, встрани от пътя лежеше огромна бреза. Дънерът беше разцепен на няколко метра над снега и падналият ствол, с дългите си бели клони беше образувал своеобразна снежна пещера ниско над земята. Додж посочи към ските, подпрени до ствола на дървото. Те бяха вече така заскрежени, че погледът й бе минал покрай тях, без да ги забележи.

— Джефи! — Кофи разкопча автоматите и хукна през дълбокия сняг, последвана от Додж. — Джефъмс!

Защитен от вятъра на голото място под надвесеното стебло, Джефи се беше свил като малко животинче. Беше нахлупил шапката си така ниско, че се виждаха само устните му, когато Додж го измъкна оттам. Усмивката му беше леко сънена, когато го притиснаха помежду си.

— Знаех си, че ще дойдеш — промърмори той и зарови лице в рамото на Додж.

— Радвам се, че има поне един, който не е бил разтревожен — усмихна се той на Кофи над главата на детето. — Кой е най-бързият начин за връщане? Обратно по същия път ли?

Кофи кимна. Снегът ставаше все по-дълбок с всяка изминала минута и щяха да се придвижват още по-бавно с тежкия Джефи на ръце. Но и за миг тя не се усъмни, че ще успеят. Тази вечер двамата с Додж можеха да направят всичко.

И тогава тя внезапно се ослуша, дочула далечно бучене. Засмя се, дръпна Додж за ръката и посочи към пътя. Шофьорът на снежния скутер, който приближаваше към тях, носеше познатото жълто яке. Тя вдигна ръка и махна към Питър Брадфорд, а с другата хвана Додж под лакътя.

— Стига толкова ски. Хайде да се приберем вкъщи с кола.

 

 

От стаята на Джефи Кофи чуваше веселата глъчка от празненството, което започна след тяхното завръщане. Питър и хората от неговия екип, гостите на хотела, Морийн и Анке, всички празнуваха успешния завършек на тежкото премеждие. С усмивка Кофи смени мокрите компреси на челото на Джефи. Тя го затопли в горещата баня веднага щом се върнаха и сега той лежеше в леглото, увит в няколко одеяла.

— Къде е Додж? — промърмори момчето.

— Тук съм — дочу се глас откъм вратата, където гросмайсторът стоеше с табла в ръце. — Готов ли си за малко шоколад, Джефи? — Додж му подаде голяма чаша. Седна на другия край на леглото и подаде на Кофи чашка със златист ликьор.

— Какво е това? — полюбопитства Джефи и надигна глава.

— Бренди. Вдигаме тост… За Джеф, който все още има десет пръстчета на ръцете и десет на краката.

— Никак не е смешно — изръмжа Кофи, но Джефи се закиска.

— Може ли и на мен? — С безпогрешния си детски инстинкт той отправи молбата към Додж.

— Това е за спасителите — разсмя се той и поклати глава. — А ти си от спасените, шампионе. Изплаши ни до смърт.

Джефи преглътна, а сериозното му лице остана полускрито зад чашата.

— Но и ти ме изплаши — промълви той накрая. — Мама каза, че си отиваш.

— Знам… — Додж издърпа одеялото, което се беше смъкнало от краката на Джефи. — Но е сгрешила. Никъде няма да ходя. — Той се обърна към Кофи. — Никъде — повтори тихо и в очите му проблесна предизвикателство.

Тя не отмести поглед. Нищо не се беше променило… Тя все още мразеше шаха и се страхуваше от него. И в същото време всичко се беше променило. Тя обичаше този мъж… Обичаше неговата сила, остротата на ума, извивката на устните му и копнежът в очите му, когато погледнеше към нея. Нейният син също го обичаше.

— Много добре — заяви Джефи със сънливо задоволство. — Мама каза, че утре не трябва да ходя на училище. Защо не дойдеш да поиграем шах?

— Ако мога — обеща Додж, загледан в лицето на Кофи. Наведе се и целуна момчето по челото. Потупа го по рамото и се изправи. — Стига да мога, ще поиграем. Междувременно, нали нямаш нищо против да отвлека майка ти за известно време?

Джефи се разсмя и кимна. Додж обхвана раменете на Кофи и я поведе към вратата.

В края на коридора той я обърна към себе си и се усмихна. С лека въздишка на отчаяние Кофи пристъпи към него. Той не я целуна, само я прегърна и я притисна нежно към себе си. Тя затвори очи, усети как сърцата им бият в унисон и си пожела това да продължи вечно. Целуна го… А след това опита да се отдръпне. Когато той поклати глава и я задържа до себе си, младата жена почувства как сълзи напират на очите й.

— Ти обеща… — напомни му тя. — Каза, че си тръгваш.

— Да, така е. И не нарушавам лесно обещания, Кофи, но този път ще го направя. Искам да съм част от твоя живот и искам ти да бъдеш част от моя.

— Дори ако ставаше въпрос само за мен…

— Радвам се, че не си само ти. Той е страхотно хлапе. И затова искам да поговориш с един човек — каза решително Додж. — Ти мислиш, че Ричард се е самоубил заради шаха и че си могла да го спасиш. Време е да престанеш да обвиняваш шаха и себе си. Ела с мен…

Той я поведе към стълбите и двамата слязоха до стаята на Анке. Когато германката отвори, Додж й се усмихна и въведе Кофи. Затвори вратата и двете жени останаха сами. Погледът на Кофи се премести от напрегнатото лице на блондинката към леглото в ъгъла, където Гита сладко спеше.

— Тя няма да се събуди — увери я Анке и й предложи фотьойла в другия край на стаята. — Моля те, седни, Кофи. — Анке вдигна едно писмо от бюрото и го задържа. — Не исках да те нараня — каза тихо тя.

— Не дойдох затова, повярвай ми, но Додж ми каза, че ти изпитваш болка. И аз го виждам. Той каза, че може би аз мога да намаля болката ти… Трудно е… — прошепна Анке. — Ти ще ме намразиш…

Кофи решително поклати глава.

— Така си мислиш, но… — Усмивката на Анке изразяваше тъга. Тя се протегна и сложи писмото в скута на Кофи. — Трябва да го прочетеш.

Писмото беше адресирано до Анке Майер, в Германия. Кофи веднага разпозна почерка на Морийн.

В стаята беше толкова тихо, че тя чуваше бученето на кръвта в ушите си. Срещна изпълнения с решимост поглед на Анке и бавно извади два сгънати листа.

Отвори първия и от почерка на Морийн сякаш чу нейния глас, сух почти до грубост, с цялата болка и топлина, скрита зад привидно деловите думи.

„Скъпа госпожице Майер, Трябва да ви уведомя, че моят син, Ричард Дуган, е мъртъв. Изпращам ви вестник, който доказва това.

Съжалявам, че именно аз трябва да ви съобщя факт, който моят син е трябвало сам да ви каже. Ричард беше женен и остави съпруга и дете на моите грижи.

Във вашето писмо, което намерих в бюрото му тази сутрин и което ви изпращам обратно, вие молите за паричен заем, заради усложнения при вашата бременност…“

Кофи рязко си пое въздух и вдигна очи. Да, трябваше да се досети. Обърна се към светлокосата глава върху възглавницата и очите й се изпълниха със сълзи. Дете на Ричард, разбира се. Джефи инстинктивно беше разбрал това. Тя се върна отново към писмото.

„Изпращам ви чек. Смятайте го за подарък, а не за заем и моля ви, направете ми тази услуга да не ми благодарите и да не ме търсите повече.

Изпращам ви и писмото на моя син, което той не е завършил преди смъртта си. Въпреки че аз не одобрявам неговите чувства, уважавам намеренията му и го предавам на вас.

Сега мога само да пожелая на вас и вашето бебе късмет, скъпа моя, и моите най-искрени съболезнования.

Искрено ваша, Морийн Дуган.“

Кофи бавно сгъна писмото. Да, би трябвало да се досети… Безпокойството на Ричард, потиснатостта му и неговата раздразнителност, когато се върна от Берлин… Това обясняваше всичко. Той не е бил ядосан на нея, а на себе си.

— Съжалявам — каза тихо Анке. — Не знаех. Работех на бара в хотела, където живееха американските шахматисти. Той изглеждаше толкова… умен и силен. И аз си помислих, че много ме обича.

Кофи си спомни периода, когато той ухажваше самата нея. Да, когато той искаше нещо… Някого… А може би този път той наистина е обичал, каза си тя, изучавайки миловидното лице на блондинката. Коя беше тя да отсъди?

— А сега вземи другото писмо — каза Анке. — То е от Ричард. Ти мислиш, че се е самоубил. Не е така. Трябва да го прочетеш…

— Не мога. Не мога, Анке. По-добре ми кажи ти… — Някъде дълбоко в душата на Кофи започна да се прокрадва светлина и надежда.

Анке погледна към леглото и детето, очите й заблестяха, а след това се обърна към Кофи.

— Той казва, че много е размишлявал, след като ме е напуснал и е решил, че не е трябвало да го направи. Той разказва за теб и… — Тя се поколеба. — Пише, че много държи на теб, но това не е любов… Че сте се оженили, когато сте били още деца и не сте знаели…

Трябваше да я заболи, но тя не почувства болка. Той е бил прав, тя не беше разбрала какво е любовта, поне не и по начина, по който я усещаше сега.

— Пише, че ще дойде при мен, но първо трябва да обясни на теб, а това ще му отнеме време.

За да размишлява Ричард винаги отиваше в планината.

— Казва, че е време да започне нов живот. Имал е един живот с теб и с шаха, а сега се отваря нова врата… — продължаваше Анке.

В душата на Кофи нахлу светлина.

— След това пише, че ще отиде на ски в планината и ще помисли, а когато се върне, ще знае как да ти съобщи. Казва, че ако се изкачиш достатъчно високо, при ясно време от върховете можеш да видиш морето… Ще погледне към него и ще мисли за мен и за неговото бебе от другата страна на това море… Тук приключва писмото — завърши тихо Анке.

Сълзи се стичаха по лицата на двете жени. Кофи избърса страните си. Значи Ричард не беше умрял в тъга и отчаяние, а с надежда. Умрял е, изпълнен с обич. Може ли някой да иска повече?

Не е умрял заради шаха, изведнъж осъзна тя. А това означаваше… Че тя и Додж… Кофи скочи и прегърна Анке.

— О, Анке… Благодаря ти! — Тя се засмя през сълзи. — Ти си толкова смела да ми разкажеш всичко това… Благодаря ти.

— Значи не ми се сърдиш? — усмихна се стеснително Анке.

— Не, всичко е наред. — Кофи поклати глава, опитвайки се да намери подходящите думи. — Искам да кажа, че ми е мъчно, но съм и… щастлива. Мога да продължа.

Имаше някой, който я чакаше. Можеше да отвори вратата и да излезе на слънчевата светлина, при Додж. С ослепителна усмивка тя се завъртя, целуна меката бузка на Гита и почти излетя навън. Беше изгубила толкова много време.

Но в долната част на стълбите изгуби още една минута, когато се натъкна на Питър Брадфорд.

— Хей, къде е пожарът? — засмя се той и я хвана за раменете, за да я успокои. — Виждала ли си… — Той спря и се загледа в нея. — Хей, какво има?

— Нищо, нищо няма! — звънна гласът на Кофи. — С Анке току-що си поплакахме малко. Трябва и ти да опиташ някой път, Питър.

Мъжът се усмихна и поклати глава при мисълта за загадъчността на жените.

— Ще се разплача, ако не успея да открия Анке, за да я накарам да се присъедини към празненството.

— В стаята е — посочи Кофи и се промъкна покрай него. — И Питър! — извика тя. — Не се тревожи за Додж Филипс. Той ще бъде извън строя съвсем, съвсем за малко.

— О, чудесно! — засмя се той.

— Така ли? — попита Додж, когато тя почти се сблъска с него. — И колкото по-рано, толкова по-добре — каза той с огромно задоволство и устните му потърсиха нейните. — Колкото по-рано, толкова по-добре.