Пеги Никълсън
Шахмат (10)

Десета глава

През стъклената врата Кофи видя Джефи, наведен над масичката. Погълнат от заниманието си, той се взираше съсредоточено в малка шахматна дъска. Дъхът й спря, когато детето вдигна черния топ пред себе си и го премести на нова позиция, а след това завъртя дъската така, че сега той беше своят противник с белите фигури. Взе бялата царица, премести я две квадратчета напред и каза нещо на глас. Въпреки че не го чу, видя как се раздвижиха устните му. Думата беше „шах“.

— Виждаш ли! — прошепна тя вбесена.

— Виждам момче, занимаващо се с нещо, което обича — възрази Додж. Хвана я за ръката и я извърна към себе си, когато тя се втурна напред. — Кофи, не знам от какво се боиш, но няма нищо страшно.

— Нищо не разбираш! — извика тя и веднага съжали.

— Опитвам се. — Той с мъка я задържаше до себе си. — Бог ми е свидетел, че се опитвам, но ти се съпротивляваш непрекъснато. — Той я разтърси леко, но когато проговори отново, в гласа му се чувстваше решимост. — Виж… Мисля, че едно от най-важните неща, които един мъж… един човек… трябва да направи в своя живот, е да открие какво върши добре. Има някаква радост в това, Кофи. На теб ти е познато това чувство… Наблюдавах лицето ти, когато се пързаляше със ските. Е, точно това тласка Джефи.

Той е открил какво прави добре. — Ръцете му несъзнателно галеха раменете й. Очите му бяха приковани в нейните, сякаш се опитваше да я убеди със силата на погледа си. — Чудя се какво става с човек, ако му попречиш да развие таланта си? Дали той… Дали Джефи ще открие нещо друго, което обича да прави? Или нещо вътре в него ще се пречупи, Кофи? Дали животът му няма да премине в безцелно лутане, във вечно търсене, без да може да открие нещо?

Тя потрепери и поклати глава. Разбира се, че не желаеше това за Джефи. Искаше той да има нещо, което да обича, но без да го обсебва и убива. Но ако Додж беше прав… ако потискането на таланта на Джефи окажеше същия пагубен ефект…

— Тревожиш се твърде много — продължи разпалено Додж. — Единственият начин шахът да се превърне в мания за Джефи е да настояваш той да се откаже от него. Никога ли не си чувала, че забраненият плод е най-сладък?

Думите му се забиваха право в сърцето й. Но все тя извърна глава и видя как Джефи премества втора фигура.

— Погледни го, Додж. Той се намира в друг свят. Той трябва да е разбрал, че сме влезли. Ние не говорим шепнешком.

— Момчето има удивителна концентрация — съгласи се Додж. — Не виждам нищо лошо. Това не означава, че той винаги ще съсредоточава усилията само върху шаха. — Мъжът я привлече към себе си.

— Довери ми се поне веднъж. Нека не преувеличаваме нещата. Съгласен съм, че ако се занимава само с шах, това ще го осакати. Нека тази вечер се заеме с нещо друго. Какво ще кажеш? — Устните му плъзнаха по лицето й. — Можем да си направим вечеря… Имам пържола в хладилника. След това ще гледаме някой филм в Норт Конуей. Ще го заведем вкъщи да си легне навреме.

Звучеше прекрасно. Толкова обикновено, така… Сякаш бяха семейство. Очите й се премрежиха и тя разтреперана си пое дъх. Прав ли беше Додж? Дали тя не влошаваше нещата, като се бореше против страстта на Джефи?

— Кажи! — настоя Додж и се наведе да целуне ъгълчето на устните й. Усмихна се, сякаш усетил колебанието й.

Думите му ли бяха убедителни, или по-скоро неговите устни? Или искрата, която беше запалил дълбоко в гърдите й? Той все още желаеше присъствието й тази вечер, дори в компанията на седемгодишен придружител. Трябваше да премисли това, когато има време и сили. Но не сега, когато устните му се доближаваха до нея. Целувката му беше силна и властна. Безмълвна изява на неговата победа в този спор.

— Добре — каза с ясен глас той. — Хайде да сготвим.

Странно, тя вече се чувстваше така, сякаш бе стояла покрай горещата печка през целия следобед. Усмихна се и се отдръпна, но усмивката й се загуби, когато погледът й попадна отново на Джефи. Той махаше черния офицер от полето. Завъртя отново дъската и се загледа в останалите черни войници.

Додж отвори вратата и я въведе в хижата.

— Здрасти, Джеф — поздрави той.

Момчето се извърна към тях, погледна го с невиждащи очи и се върна към заниманието си. Кофи сви юмрук и ноктите се забиха в дланите й. Не беше права… Лудост бе да позволи на Додж да я разубеди.

— Кой печели? — попита Додж и сложи ръка върху рамото на момчето.

Дългите сребристи мигли трепнаха няколко пъти, преди очите на Джефи да се фокусират върху Додж.

— Белите… Но черните можеха да победят. Можех да спечеля с черните, ако белите не знаеха какво искам да направя. — Разсеяният му поглед изведнъж се избистри, когато му хрумна някаква мисъл. — Ще играеш ли с белите?

Кофи си представи как се свиват устните на Додж. Разбира се, той искаше да играе. Тя стисна още по-силно ръце. О, Додж мога ли да ти се доверя? Сякаш доловил мисълта й, той хвърли поглед към нея, направи гримаса и се обърна отново към детето.

— Някой друг път с удоволствие, Джеф. Но тази вечер мислехме да те заведем на кино. Нека първо направим вечеря?

Джефи изглежда не чу предложението.

— Ако играеш с белите, ще ти върна конете.

Нищо нямаше да излезе. За миг си беше позволила да се надява, че Додж познава магически начин да отстрани тази мания, но…

— И така ще те бия — уверено произнесе Джефи.

— Не бих се изненадал, приятел. Никак не бих се изненадал. — Той се пресегна и вдигна шахматната дъска на няколко сантиметра от масата. — Но точно сега… ще трябва да оставим това настрана. — Той изчака, а дъската остана съвсем близо до момчето. — Става ли? Ще запазим… — Той погледна Кофи, забеляза изражението й и лицето му се изопна. — Ще запазя сегашното разположение на фигурите.

Той не беше неин съюзник. Трябваше да запомни това. Независимо как я караше да се чувства, той беше на страната на Джефи. На страната на тази ужасна игра. Разтреперана, тя си пое дъх и пристъпи напред, но макар и неохотно Джефи кимна.

— Добре. — Додж сложи дъската върху висок шкаф. — Сега… — В гласа му се почувства облекчение. — Ще те назнача дежурен по огъня, Джеф. Май са останали съвсем малко въглища. С майка ти отиваме в кухнята. — Той се обърна към Кофи. Хвана ципа на якето и го дръпна надолу. — Виждаш ли? — прошепна. — Трябва само твърда ръка.

— Както и да е, нямаме нужда от дъска — каза Джеф и застана до него. — Черните са на ход. Ще местя моя цар на F1. Сега ти си на ход.

— Ти… — Ръката на Додж замръзна във въздуха. — Откъде си научил обозначенията на шахматната дъска?

— От списанието. — Джефи посочи към дивана. — Четох за Денисов… Денив… Някакъв мъж със смешно име, който играл срещу жена. Описани са всички ходове. — С лице, грейнало от задоволство, той се усмихна на Додж. — Много хора играят шах, нали?

— Да-а. — Лицето на Додж не изразяваше нищо, когато погледна от Джеф към Кофи и обратно. — Да, наистина.

Той се опита да свали ципа докрай, но Кофи го спря и хвана китката му. Беше глупаво от нейна страна да му повярва.

— Казвай къде ще местиш сега? — дръпна го за ръкава Джефи.

Гросмайсторът не го погледна. Очите му бяха насочени към Кофи и се опитваха да й изпратят съобщение, което можеше да е и молба, но по-скоро приличаше на ултиматум.

— Топ на D1 — отговори той напрегнато.

— Кон на D4! — веднага изстреля Джефи.

— Пешка на… — Без да откъсва поглед от очите й, той свали ципа на якето. Кофи го вдигна и той сви устни, но тя не беше сигурна дали изразяваше съжаление, или по-скоро се концентрираше, преди да предприеме следващия ход в играта. — Пешка на G3 — каза той с равен глас, а след това към Кофи: — Не тръгвай. Почти свършихме.

Тя поклати глава… Нямаше какво повече да каже. Обърна се, намери палтото на Джефи и го наметна върху раменете му. Той повдигна машинално ръце към ръкавите, но цялото му внимание беше съсредоточено върху лицето на Додж.

— Аз не бих направил това — предупреди той противника си.

— Така ли? — Очите на Додж весело проблеснаха след това отново станаха безизразни. Все още гледаше Кофи, докато тя слагаше шапката на главата момчето. — Е, аз върша много неща, които ти не си направил, приятел — каза той разсеяно. — Въпреки това… — Той кимна отново към Кофи. — Остани! — И в тази единствена дума се съдържаше цял свят чувства.

— Тогава моят кон… Е, кон на F3! — звънна гласчето му.

Как можеше тя да се бори срещу това? Те нямаха дори от дъска и фигури, за да играят. Кофи потрепери, сложи ръце върху раменете на Джефи и придърпа към себе си, но умът му оставаше с Дожд. Искаше й се да се нахвърли върху този мъж, да го удря в гърдите и да му крещи.

Виждаш ли какво направи? Очите й блестяха гневно. Но Додж приближи до тях и постави ръце на раменете на Джефи, като покри пръстите й.

— Аз съм мат след два хода, Джеф — каза тихо. — Ти си невероятен. Признавам се за победен.

— Няма ли да продължиш? — надигна глас в протест Джефи.

— Не, така се прави. Не е по правилата, но така играят джентълмените. Когато знаеш, че си победен, се оттегляш. Добра игра, Джеф. Благодаря.

Не трябва да плаче… Поне не пред Джефи, въпреки че той едва ли щеше да забележи, ухилен широко към Додж. Кофи пое дълбоко въздух.

— Хайде, Джефъмс, да тръгваме. — Тя го издърпа от Додж и го поведе към вратата.

— Тръгваме ли си? Ама нали… — Той я погледна изненадан.

— Друг път ще отидем на кино. Не днес.

Той беше така по детски разочарован, че сълзите бликнаха от очите й, въпреки желанието й. Тя извърна лице и го поведе.

— Кофи? — извика Додж след нея. — Утре ще ходя отново на ски. Ще дойдеш ли с мен?

— Не мисля, че… — отвърна тя, без да се обръща.

— Пътеката нагоре по реката Елис, Кофи — настоя той. — Следобед. Надявам се да промениш решението си… — За всичко, като че ли искаше да добави той.

Само да можеше, да имаше някакъв начин…

— Аз ще дойда! — веднага вдигна ръка Джефи, докато тя го изтласкваше към верандата.

— Добра идея, Джеф, но първо трябва да питаш майка си.

— Няма да можеш, Джефъмс. Ще си на училище — отговори тя, като избягваше погледа на Додж. — Утре е и почивният ден на Анке и искам да наглеждаш Гита вместо нея.

Джефи въздъхна сърцераздирателно.

— Хайде, слагай ските — подкани го Кофи.

Нямаше какво повече да каже на Додж, но все още не можеше да тръгне. Извърна глава към него. Мъжът стоеше облегнат на перилата.

— Стаята ще изстине — промърмори тя.

— Не може да стане по-студено, нали? — сви рамене той.

Не. Дъхът й излизаше на кълба пара и студ обхвана душата й. Тя поклати глава, горещи сълзи потекоха по страните й, но дали бяха за вечерта, която се изплъзна между пръстите им, или за нещо по-голямо, по-ценно, не можа да си отговори.

— Лека нощ, Додж — каза тихо и тръгна по стълбите.

— Ще се видим по-късно — извика той след нея, а гласът му беше изгубил нотката си на горчивина.

Не и ако аз те забележа първа, Додж Филипс. Отсега нататък щеше да й бъде много трудно да се среща с него.

 

 

Не оставай без работа! Преди тя често използваше това правило, за да се бори с тъгата. Рано или късно то оказваше своето въздействие. И когато Морийн реши да сготви вечеря за първи път след злополуката, Кофи слезе със ските до селището, за да купи необходимите продукти.

Когато излезе от магазина, спря на вратата, за да сложи пакета сирене в раницата си. Погледна към училището отсреща. Джефи ще бъде ангажиран още два часа, а Додж… Тя се намръщи и погледна към небето. Прогнозата беше за снеговалеж следобед. Дано е чул! Не беше ден за самостоятелни разходки нагоре по реката Елис. Тя прехапа устни, когато помисли да му позвъни, но се отказа. Той беше зрял мъж. Нямаше нужда от нейните грижи. Тя посегна да си вземе ските, когато някой извика името й.

Питър Брадфорд пресичаше улицата.

— Анке вътре ли е? — попита той.

— Анке ли? Не съм я виждала от сутринта. Спомена нещо за Норт Конуей.

— О… — Гъстите му вежди се свъсиха. — Е, колата й е паркирана отсреща и си помислих… — Той сви рамене.

— Може да е в ресторанта. — „Уайлдкет“ беше твърде луксозен, но можеше да се е отбила на бара. — Аз съм тръгнала за пощата и ако я видя там, ще й предам, че си я търсил.

— Благодаря. — Питър я потупа по рамото и тръгна към ресторанта.

Настроението, което Питър донесе със себе си, изчезна. Той не спря дори да поговорим, мина й през ум. Кофи сви рамене с известно раздразнение. Беше нелепо да се чувства пренебрегната, след като винаги бе искала единствено неговото приятелство… Ако беше самотна, то не беше заради него.

След малко видя Питър да излиза намръщен от ресторанта.

Странно, помисли си тя. Какво ли го беше накарало да излезе така разгневен. Погледна отново и видя Анке да напуска „Уайлдкет“. Тя се усмихна на Додж, който й отвори вратата, а след това продължи пред него по пътя.

Кофи бързо се скри в сянката на магазина. Вмъкна се вътре и загледа безцелно по рафтовете. Значи… сега знаеше как се е чувствал Питър преди малко. Онзи остър малък нож, който се забива някъде близо до сърцето…

Малко по-късно черното порше мина безшумно покрай витрината и Кофи въздъхна. Беше сам и се насочи към неговата хижа. Ако се беше съгласила да се пързалят следобед, той щеше да има две срещи за един ден. Доста ангажиран мъж, нали така, Додж? — присмя му се мислено тя, но това не й помогна. Снощи би се заклела, че той… Кофи тръсна глава и отхвърли тази мисъл. Няма значение. Това ни най-малко не променяше ситуацията. Тя пое дълбоко въздух. Е, ако той беше непрекъснато зает, същото щеше да направи и тя. Пощата, след това вкъщи… По-късно ще изчисти печката. Отлагаше това чистене от няколко дни.

Но когато взе пощата за техния хотел, чиновникът я повика.

— По-добре поговори с Джефи — каза той с усмивка. — Идеята му е добра, но трябва да научи още някои неща. — Мъжът извади изпод рафта скъсано писмо и кутия, пълна с монети. — Виж какво се опитваше да изпрати по пощата! — засмя се той и раздруса кутията. — И то с марка само от двайсет и пет цента. Всичко се разпиля в момента, в който го пусна в пощенската кутия. — Той отново се засмя и й подаде плика. — Каквото и да се е опитвал да си купи, трябва да го е искал страшно много. Изглежда е изпразнил цялата касичка.

Наистина, помисли си Кофи, когато пое купчината монети и плика. Благодари и се обърна да си върви, когато прочете адреса на писмото.

Беше адресирано до Американската федерация по шах в Бостън. С невиждащи очи тя бутна вратата пред себе си и спря отново, за да поеме глътка въздух. Но това не я облекчи.

О, Господи, той започваше! Имаше чувството, че една от ледените висулки над главата й се беше забила дълбоко в сърцето и разпръскваше вледеняващ ужас. Джефи… Тя извади сгънатия в плика лист, прегледа го и прехапа устни.

Беше бланка за участие, отпечатана на лъскава хартия. Отстрани още стояха разкъсаните краища от списанието, от което беше откъсната — шахматния брой, който Джефи четеше снощи. Кофи още не можеше да повярва. Това беше заявка за участие в шахматен турнир през следващия месец в Бостън, а парите — таксата за участие.

Джефи, о, Джефи, не… Тя вдигна глава и погледна към училището, сякаш можеше да види сина си през дебелите стени. Пристъпи напред, но спря. Затвори очи за миг. Спокойно! Ужасът, който изпитваше, беше насочен към бъдещето. В този момент той все още беше в безопасност, зад своя малък чин. И ще се върне вкъщи, след като свършат часовете. Обикновено тя настояваше той да се придвижва със ските, но тази сутрин, за да го държи по-далече от тях, използва прогнозата за валежите следобед. Така нямаше как да се отбие при Додж.

Тя внимателно сгъна писмото и го прибра заедно с монетите в раницата. А що се отнася до нея… Тя ще мине покрай хижата на Додж още сега. Време беше да си поговорят. Това беше последната капка.

Само да можеш да ни оставиш на мира, Додж Филипс. Е, щеше да го принуди. Дори това да е последното нещо, което ще направи на този свят. Искаше да е сигурна, че той ще ги остави на мира след днешния ден.

За пръв път изкачването със ските не й помогна да се успокои. Всеки стържещ звук сякаш разкъсваше сърцето й. А пушекът над комина в притъмняващото небе над малките елхички под хижата наподобяваше дим от изгорели мечти. Но това нямаше значение. Нямаше да позволи да придобият значение. В момента трябваше да мисли само за Джефи.

Тя прекоси верандата и видя, че Додж работи на компютъра. С очи, приковани към екрана, той не чу стъпките й върху дъските. Тя почука на стъклото, а след това отвори вратата.

Лицето му светна от удоволствие и той скочи на крака.

— Радвам се, че си променила решението си, Кофи, но не чу ли прогнозата за днес?

Защо не се държеше с нея като враг, какъвто беше в действителност? Щеше да й бъде по-лесно, отколкото с тази топла усмивка, която започна да угасва, щом той се взря изпитателно в лицето й.

— Не съм дошла да се пързаляме. — Тя отстъпи крачка назад, за да избегне протегнатата към рамото й ръка. — Дойдох да те помоля да заминеш. Напусни града.

— Защо? — Той остана неподвижен за миг, после присви очи. — Заради снощи ли?

— И заради снощи, и заради това. — Тя свали раницата, извади писмото от джоба и му го подаде. — Ти ли го подтикна? И си му казал вероятно, че ще го заведеш? — Гласът й пресекваше от ридания. Опита да се овладее и когато го погледна, видя устните му да се разтягат в усмивка, докато четеше писмото. Когато се обърна към нея, беше отново сериозен.

— Нищо не знаех за това, Кофи, повярвай ми. Но…

Гневът и огорчението се сляха в разтърсващ спазъм, който я хвана за гърлото.

— Точно от това се страхувах, от минутата, в която кракът ти стъпи в този град, Додж Филипс. Ти разрушаваш всичко! Сега те моля, махни се от живота ни и ме остави да събера разпръснатите парчета.

Когато гласът й се прекърши, той вдигна ръце, а после ги отпусна отново до себе си.

— Казах ти, Кофи… Не и преди да съм получил отговора на един последен въпрос.

Причината, заради която Ричард напусна шаха… Това беше станала цената на тяхната игра, нали? А играчите на шах никога не се отказваха, когато имаха още какво да спечелят, това трябваше да й е известно. Тя заби нокти в дланите си и болката като че ли проясни главата й за момент. Тя щеше да спаси Джефи от тъмната мания, която носеше със себе си този мъж.

„А когато книгата излезе?“ — напомни й малко гласче дълбоко в нея. Тя прехапа устни. Това ще бъде поне след година-две. А с повече късмет Джефи можеше да не я види и още няколко години след това. Щеше да направи сделка с бъдещите си тревоги за настоящата сигурност, ако трябва. Това, което имаше значение в момента, бе фактът, че с Додж в неговия живот Джефи щеше да бъде все по-погълнат от шаха и тя нямаше да може да достигне до него, така както не можеше да стигне до Ричард. Трябваше да изведе Додж от техния живот, преди това да се случи.

— Добре… — каза тя с треперещ глас. — Ти обичаш сделките, Додж. Ето една. Аз отговарям на въпроса ти по най-добрия начин, а ти взимаш отговора и си отиваш. Става ли?

Той приближи до нея и я хвана за раменете.

— Точно това ли искаш? — попита, а очите му я пронизваха. — Наистина ли искаш да си отида, Кофи?

Болеше я от натиска на пръстите му, въпреки че болката, която раздираше душата й бе много по-силна. Но щеше да размени своята болка срещу бъдещото щастие на Джефи.

— Да! — прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи.

— Добре… Разкажи ми тогава. — Той я пусна, пристъпи към камината и коленичи.

Цялата й енергия сякаш се изчерпа с тази победа, ако това действително беше победа.

— Добре. — Тя потъна в дивана и се загледа към пода. — Но те моля още нещо…

Недоволното му изсумтяване й подсказа, че вече е направила своята сделка и трябва да е доволна от нея.

— Заради Джефи — продължи тя упорито. — Не искам да пишеш за това в своята книга. Умолявам те. Ще разбереш, след като ти разкажа.

И тя започна, без да вдига очи от пода. Думите й бяха болезнени и мъчителни, докато му описваше месеците след като Ричард се прибра триумфално от световния шампионат. Неговото объркване и горчивина, последните му думи, когато излизаше през вратата.

— Шахът направи всичко това с него, Додж. Ето защо го мразя толкова много — сълзи изпълниха очите й. — Шахът ограби целия му живот. Ричард жертва всичко за една-единствена цел — да бъде най-добрият в света. И след като го постигна… На него… На него не му останаха повече цели… Ето срещу какво се бореше той през тези последни месеци… И накрая се предаде.

Додж приближи до нея, коленичи и хвана стиснатите й ръце.

— Нека изясним нещо. Ти мислиш, че се е качил в планината и умишлено е останал, за да замръзне? — Той се засмя с груб недоволен смях. — Кофи, това е лудост! Той може да се е подхлъзнал, да си е наранил глезена или да си е ударил главата. Всичко може да се случи там. Не можеш да мислиш…

— Не мисля… Аз знам. — И тя му разказа за писмото, което Морийн бе намерила в бюрото на Ричард на четвъртия ден след изчезването му и как са загубили всякаква надежда след това. Кофи затвори очи и пред нея изплува случилото се през онзи ден. Тя влезе в кабинета на Ричард и изненада Морийн да чете някакъв лист, изпълнен с нервния му почерк. Още веднъж срещна стреснатия поглед на възрастната жена, чу виенето на вятъра покрай прозорците.

— Оставил е бележка, че се е самоубил? — Додж беше изумен. — Какво пишеше в нея?

— Не съм я чела. — И когато мъжът повдигна вежди, тя добави: — Морийн не ми позволи. Каза, че само ще ме нарани. — Познавайки умението на Ричард да хвърля вината върху другите, като използва думите, за да нарани и като видя болката, изписана на лицето на Морийн, Кофи й повярва. — И без това достатъчно ме болеше, Додж, след като разбрах, че е мъртъв… И че бих могла да го спра… Повярвах й. Не исках нищо повече… Не можех да понеса нищо повече… Така че не съм…

Додж седна на канапето до нея. Повдигна я и я сложи върху коленете си. Притисна я към гърдите си и опря буза до главата й.

— И оттогава обвиняваш себе си? — Устните му докоснаха слепоочието й. — Къде е писмото?

Изведнъж изчезна чувството за спокойствие, което я беше завладяло. Той можеше да я държи в обятията си като близък приятел, но разсъждаваше като писател. Останала без сили, тя отпусна глава на рамото му.

— Не знам. Предполагам, че Морийн го е унищожила.

— Разбирам… — Имаше някаква веселост в гласа му.

Тя въздъхна и пое аромата на кожата му. Сега той беше доволен. Откри всички късчета от своята мозайка. А тя… Тя имаше думата му.

— Затова… толкова мразя шаха. За всичко, което стори на Ричард — промърмори, притиснала лице към ризата му. — Ето защо никога няма да позволя на Джефи да се занимава с шах… Затова искам да си тръгнеш. — Тя почувства как се стегна тялото му от изненада. — Ти трябва да си тръгнеш… — напомни му тя. — Имаме уговорка. Ти обеща.

— Да, но…

— Додж! — тръсна глава тя. — Никога нямаше да ти разкажа всичко това, ако не се беше съгласил!

Лицето му беше непроницаемо.

— Добре, съгласих се, но не казах кога. Да не искаш да си събера багажа и да потегля в тази виелица?

Тя погледна зад рамото му и видя, че вали сняг.

— Не… Но утре?

Маската на безизразност изведнъж падна и за миг той й се стори слаб и уязвим. После лицето му отново се вкамени.

— Добре, щом искаш… Но ще трябва да ме помолиш за това отново утре.

Преди да успее да възрази, че не е честно, той я целуна бързо и я свали от скута си.

— Хайде, ела. Трябва да поправя една грешка, преди да е станало твърде късно.

Той настоя да я закара с колата до хотела, въпреки че тя предпочиташе ските. Когато влязоха в паркинга, той се огледа.

— Но къде е колата на Анке? — забарабани нервно по волана. — Знаеш ли къде имаше намерение да отиде?

Той ли задаваше този въпрос? Нали последен разговаря с нея? Но Кофи вече не усещаше болка. Беше достигнала състояние на безразличие, което се надяваше да продължи достатъчно дълго. Сви уморено рамене и слезе от колата.

Миг по-късно стоеше със ски в ръка и гледаше как черната кола преминава с трясък през моста и продължава надолу по хълма с главоломна скорост. Чувстваше се твърде уморена, за да се запита защо.

Във всекидневната Морийн беше седнала на фотьойла до огъня, в скута й имаше разноцветни парчета плат, а Гита си играеше в краката й. Морийн се усмихна и остави иглата за шиене.

— Какво има?

Отпратих единствения човек, когото бих могла да обичам. Не можеше да го каже. Морийн и сама щеше скоро да разбере.

— Главоболие. Ще си направя чай. Ти искаш ли?

— Да, добре. — Морийн не повярва на обяснението й, но уважаваше правото й на емоционална неприкосновеност.

— Къде си, Джефъмс! — повика тя сина си и сложи водата да заври.

— О, как вали навън! — с порозовели от студа страни, той нахлу в стаята, влачейки след себе си вълнения шал. — Може ли да отида да поиграя с Додж?

Кой щеше да му липсва повече, почуди се Кофи. Шахът или мъжът, който беше отворил тази врата за него?

— Не днес, младежо, не си ли спомняш, че трябваше да гледаш бебето тази вечер? — Все още не беше необходимо да му казва, че Додж си тръгва. И когато той недоволно изсумтя, Кофи се усмихна: — Искаш ли горещ шоколад, преди да пристъпиш към работа?

Докато му приготвяше шоколада, Джефи седна срещу нея и й разказа как е преминал денят. Тя му отговаряше разсеяно, докато размишляваше над своите тревоги. Какво да му каже за писмото? Отначало мислеше да отмине тихомълком случая, но той щеше да очаква отговор. Или още по-лошо, пощальонът щеше да се пошегува за монетите и Джефи щеше да разбере, че е взела неговата вноска. Не, по-добре да му каже сега.

— Джефъмс, дадоха ми това. — Тя извади писмото и докато му обясняваше, наблюдаваше как се променя лицето му. Накрая пред нея застана един по-мек вариант на непроницаемото лице на Додж. Той се отдръпна от нея и остана да я наблюдава с уморен стоицизъм, който я смрази до мозъка на костите.

Значи не беше забравил да спомене за писмото тази сутрин. Беше имал намерение да го остави в тайна. Преди Додж да пристигне в града, никога не бяха крили нищо един от друг.

— Това не е добра идея, Джефъмс — завърши внимателно тя. — Бостън е твърде далече. Аз не бих могла да те закарам дотам. Ние трябва да се грижим за баба и за гостите.

— Додж ще ме заведе — упорито настоя Джефи. — Той обича шаха.

Рано или късно, тя трябваше да му каже. Нямаше как да му спести новините или болката. Тя приглади косата над челото му.

— Додж не може да те закара, скъпи. Той си отива.

Сякаш му удариха плесница. Малкото му телце потрепери от думите, а очите му се разшириха от шока.

— Той… — Момчето поклати глава. — Той не може. Не може!

— Страхувам се, че му се налага, младежо. Той беше тук за кратко, като всеки от нашите гости. Хората идват и си отиват…

Но не и Додж, възразиха изпълнените с болка очи на Джефи.

Не и Додж, съгласи се предателски сърцето й. В този миг чайникът на печката изсвири.

— Почакай, миличък. — Тя погали момчето по бузата и отиде да затвори клапана за парата. Когато се обърна, Джефи беше излязъл.

Вероятно във всекидневната, реши тя. Тръгна след него, но се отказа. Той само щеше да я отхвърли, дори да я обвини за заминаването на Додж. По-добре да му даде минутка време да поеме удара и след това да го успокои. Междувременно щеше да приготви таблата с чая.

Но няколко минути по-късно, когато влезе в стаята с подноса, тя откри само Морийн и Гита вътре. Джефи изобщо не беше влизал. Забърза към стълбите, но външната врата се отвори и усмихната млада двойка нахълта вътре със ски и чанти багаж.

— Госпожо Дуган? — пристъпи към нея мъжът с протегната за поздрав ръка. — Имаме резервация за шест души този уикенд, но видяхме прогнозата тази сутрин, решихме да не изпускаме снега и запалихме колите. — И сякаш за да засили думите му друга сияеща двойка влезе шумно. — Надяваме се да можете да ни дадете стаите малко по-рано?

— Да… Разбира се… — Кофи с удоволствие би ги изхвърлила обратно навън, но това не беше начин да задържи клиентелата си. Усмихна се насила и посегна към книгата за регистрация.

Отне й почти час, докато ги запише и им приготви чай. След това бързо отиде в стаята на Джефи. Всичко беше чисто и подредено, така както я беше оставила сутринта, след като смени спалното му бельо. Явно изобщо не беше влизал. Обиколи спалните на третия етаж, но никъде не го откри. Ужасена, тя надникна в стаята на Анке, слезе бързо на първия етаж и почти връхлетя върху влизащия Додж.

— Какво има? — попита мъжът и я хвана за раменете, когато тя стреснато отстъпи назад. Зад него стоеше Анке, лицето й беше бяло, а очите — разширени от тревога.

— Джефи! — отвърна Кофи. Отскубна се от ръцете му и почти се затича към хола. Нямаше го и там.

Дано е в кухнята, каза си тя. Додж я настигна на остъклената веранда.

— Кофи — спряха я ръцете му, — какво се е случило?

— Джефи… Сигурно е тръгнал със ските към твоята хижа. — Тя с усилие откъсна очи от стената, където трябваше да стоят облегнати неговите ски. — Заключи ли я? — Но дори след като попита, тя си спомни как той превъртя ключа на излизане.

— Да тръгваме! — Очите му й подсказаха, че и той си е спомнил същото. — С колата, Кофи — хвана я той за ръката, когато младата жена посегна към ските.

— Все пак ще взема и тях! — настоя тя и се помоли да не й потрябват.