Пеги Никълсън
Шахмат (3)

Трета глава

Дървената вила на Уорнър беше разположена в планината на трийсетина метра от пътя за Джаксън. Кофи отби по неотъпкания частен път, който криволичеше между високите борове и стигаше до верандата на вилата. До задната й част можеше да се стигне и по главния път, но както обикновено се случваше в Джаксън, той беше твърде заобиколен. А тя нямаше време за губене.

Докато се изкачваше по стръмния склон, тя разсеяно забеляза, че някой беше минал по същия път преди нея. Най-вероятно някой турист на разходка. Тя премигна заслепена, когато от студената мрачна гора излезе на огряната от слънчевата светлина поляна, засадена с ниски коледни елхички. Семейство Уорнър бяха поразредили гората, за да открият изглед към хижата. Тя вдъхна с наслада аромата и продължи нагоре.

Вдигна поглед и видя тънка струйка дим да се вие над комина от груби камъни. О, не! При вида на вече заетата хижа сърцето й заби учестено. Някой беше почистил снега от дървените стъпала, които водеха към верандата. Кофи свали ските. От долното стъпало до натрупаните под стряхата дърва имаше утъпкана пътека. Следите бяха от доста големи обувки. Младата жена застина, когато очите й се опряха върху по-малък отпечатък, вляво от останалите. Твърде малък, вероятно от обувки на дете. Тя се втурна по стълбите.

Чифт къси ски без вакса стояха облегнати до парапета, а до тях бяха щеките на Джефи, на които бе нарисуван котаракът Гарфийлд.

Ноктите й се забиха в дланите. Кофи спря и опита да се пребори с първия импулс да грабне сина си и да го спаси от бедата.

Запази хладнокръвие, повтаряше отчаяно тя и поемаше дълбоко въздух. Спокойно! Сепна се, когато над нея се отвори врата. Чуха се стъпки.

— Още само един наръч дърва — прозвуча дрезгавият глас на Филипс.

— Този път ще донеса пет трупчета — заяви Джефи.

— Не са необходими толкова много, приятел. Кофата е почти пълна. Вземи две-три. Ти беше истински… — Филипс замълча. Бе спрял на горното стъпало с ръце, опрени на перилата. — Добър ден, госпожо Дуган — рече той безизразно.

Спокойно, каза си отново Кофи. Изкачи стъпалата с предпазливостта на катерач, който прекосява леден мост над бездънна пропаст, без нито за миг да свали поглед от мъжа.

Тъмните му очи леко се присвиха и той отстъпи назад. Машинално прегърна детето зад себе си, за да не го настъпи. При това движение, сърцето на Кофи се преобърна. Може би защото ръката му остана на раменете на Джефи с почти собственически жест.

„Не, не можеш да го имаш. Вече загубих Ричард заради шаха. За нищо на света няма да загубя и Джефи.“

Момчето я видя и явно изпита чувство на вина. Значи Джефи помнеше какво му бе казала снощи. Кофи се запита кога за последен път синът й не се беше подчинил на пряка заповед. Толкова ли бе силно увлечението му по шаха? Или причината бе в мъжкото приятелство? Но Джефи никога не вървеше подир Питър Брадфорд, когато той се отбиваше в „Поточето на совите“.

— Джефи — тя с усилие успя да се овладее и гласът й прозвуча спокойно, — какво правиш тук?

— Ами… — Бузите на Джефи поруменяха и той погледна крадешком мъжа до себе си. — Аз…

Филипс го потупа по рамото. Погледна Кофи и скръсти ръце. Лицето му се изопна.

— Върнах му царя — промърмори Джефи. Вдигна отново очи към Филипс, а след това също скръсти ръце. — На Додж му трябва, за да играе шах — добави с нараснала увереност.

Изведнъж тя се почувства изоставена. Синът й повтаряше жестовете на този… този непознат. И тя не бе допусната до тях. Двамата се съюзиха, мъжката безразсъдност срещу женската загриженост.

— Е, след като вече си го върнал, можем да се прибираме вкъщи, тъй като с баба ти имаме нужда от теб — отвърна тя и се учуди колко нормално звучи гласът й. — Трябва да се запали огънят във всекидневната, а баба ти иска да й помогнеш в кухнята. — По-късно щеше да помисли как да му се скара за неподчинението, а може би беше по-разумно да не обръща внимание на случилото се. Сега трябва да отведе сина си оттук. — Хайде, тръгвай, Джефи, и кажи на баба, че се връщам след минута. Ще поговоря с господин Филипс.

Джефи понечи да възрази, но се отказа. Молбата бе съвсем правдоподобна. Кофи и Морийн го бяха възпитали така, че да се чувства пълноценен член на семейството от мига, в който проходи. А през последната година беше истинска подкрепа за тях. Той знаеше, че имат нужда от него. Въпреки това очите му потъмняха и той отново погледна своя висок приятел.

Ако се беше надявал, че Филипс ще отмени тръгването му, остана разочарован. Мъжът се усмихна и леко го потупа по гърба.

— Ще се радвам да те видя отново, Джеф.

Без да обръща внимание на мъжа до себе си, Кофи проследи с поглед как синът й слезе по стълбите, сложи ските и се спусна по хълма, без да погледне назад.

Когато се изгуби от поглед, тя не се сдържа и се обърна към Филипс, а косата й се разпиля по раменете.

— Казах да стоиш настрана от сина ми!

Мъжът само сви рамене. Скованото му движение внезапно я накара да забележи необичайно силния тен на голите мускулести ръце, открити под навитите ръкави на червената фланела.

— Да, наистина — съгласи се той и се насочи към плъзгащата се стъклена врата. — Навън е доста студено.

Да не смяташе, че ще завършат разговора по този начин? Изненадана, тя тръгна след него. Затръшна вратата зад себе си и се огледа.

Долният етаж на хижата, алпийски тип, беше просторен и светъл. От всекидневната се откриваше панорамен изглед към верандата и южния склон на планината. Високият таван засилваше чувството за простор, а огънят зад стъклената вратичка на камината придаваше уют на стаята. Филипс бе в малката, но добре подредена, кухня и тъкмо намаляваше пламъка под врящия чайник.

— Не можеш да наемеш това място! — Кофи навъсено се облегна на плота.

— Вече го наех — усмихна се той.

— Елза Уорнър е моя приятелка — заплашително заяви Кофи.

— Добре. Не й създавай неприятности тогава. Тя вече прие парите ми и не може да ме изгони, дори да иска. А тя не го иска. — Той постави две чаши на плота. — Горещ шоколад или кафе, Кофи?

— Кой ти каза името ми? Морийн ли?

— Съпругът ти. — Шокът, изписан на лицето й, не убягна от тъмните му проницателни очи. — В Берлин. Бяхме седнали на кафе.

Сълзи изпълниха очите й и Кофи се загледа през прозореца към планината. Кой знае защо никога не си беше представяла, че Ричард е споменал на някого за нея. Винаги бе приемала, че не съществува за него, когато е на турнир. Зад себе си чу шума от машинката за кафе, а след това долови и аромата на еспресото.

— Исках горещ шоколад — заядливо рече тя.

— Следващия път го поръчай по-рано — засмя се мъжът. Заобиколи плота и приближи до камината. Кофи не си направи труда да му каже, че няма да има следващ път.

— Откъде е разбрал Джефи, че ще бъдеш тук? — попита, докато Филипс беше с гръб към нея и слагаше още дърва.

— Предполагам, от Елза Уорнър. Тя се отбила в пощата и срещнала някого, който имал дете, което познавало друго, а то пък казало на Джеф. Нямаше и трийсет минути, откакто се настаних, и той се появи.

Значи Джефи не беше взел шахматната фигура със себе си на училище с намерението да я върне на Филипс. Нима не искаше да се разделя с нея?

— Не искам да се срещаш повече с Джефи.

— Градчето е малко. Трябва ли да се обръщам на другата страна, когато го срещна на улицата, Кофи? — подигравателно подхвърли той. — Знам какво имаш предвид, но защо? Ако си толкова против шаха, как Джеф се е научил да играе?

Тя все още стоеше облегната на плота. Да се изправи означаваше да застане твърде близо до него. А дори сега се чувстваше твърде уязвима от пронизващия му поглед. Кожата й пламна от близостта му. Настръхна, когато очите му се плъзнаха по тялото й.

— Ричард го научи. Джефи не е играл, откакто той загина.

— Но това е… — Лъчезарна усмивка огря лицето на Филипс. — Това е било преди три години. — Той учудено поклати глава. — Забравил е някои правила, но след като му ги припомних, той продължи неудържимо. Това е сигурен знак.

— Знак за какво? — попита тя, въпреки че вече знаеше.

— За гениалност… Шахматен гений, това е.

Тя потрепери. И Ричард беше казал това веднъж, последния път, когато игра с Джефи. Спомняше си изражението му. Не издаваше задоволство, както при Филипс, а по-скоро… страх. Но дали беше страх за Джефи или страх от него, тя не разбра. Не посмя да попита. И той никога повече не игра със сина си, въпреки молбите на момчето. Това се случи само месец преди да потегли за планината Уошингтън. Тя потрепери силно.

— Студено ли ти е? — Филипс докосна ръката й.

— Не! — Кофи се дръпна като опарена. Какво правеше тук, близо до този мъж? Имаше чувството, че е изминало страшно много време, докато си припомняше миналото. А единственото, което трябваше да си спомни, бе, че този мъж има намерение да пише за Ричард.

И какво ако той споменеше в своята книга, че синът на Ричард Дуган е показал същите признаци на гениалност като баща си? Колко време щеше да мине, преди някой да прочете и да разкаже на Джефи?

Можеше да си представи как синът й сам чете книгата, когато е на десет години — той и сега вече четеше доста добре. Представяше си как той идва при нея с фанатичен пламък в очите и я пита дали действително е шахматен гений. Не, десет беше твърде рано. Ако можеше да го предпази докато стане на петнайсет… Но как би могла да го зашити, когато този мъж е на две крачки от тях?

Кофи успя да дойде на себе си и когато погледите им се срещнаха, младата жена почувства как я обзема паника. Сънят й отново се връщаше. Филипс беше твърде близо.

— Отдръпни се — сподавено прошепна тя.

Той повдигна вежди, но отстъпи крачка назад.

— Тръгваш ли си вече? Толкова скоро? — попита иронично.

— Помагам в хотела, а днес имат нужда от мен. Да, тръгвам. Но искам да ми обещаеш…

— Да се застрелям при първа възможност ли?

Съвсем близо беше до истината. Главата й се замая и тя залитна към вратата. Пръстите й се удариха силно в стъклото и Кофи простена от болка.

— Какво толкова казах? — Ръцете му обхванаха раменете й, а дъхът му погали ухото й.

— Нищо! Само стой настрана от сина ми. Не желая да разговаряш с него, нито да играете шах. — Тя понечи да се отдръпне, но мъжът не я пусна. Кофи затвори очи и се опита да потисне тръпката, предизвикана от докосването му… Пое дълбоко въздух. Виждаше неясните очертания на фигурата му, които се сливаха с нейния силует на стъклото пред тях.

— Наистина ли пишеш биография на Ричард?

— Да.

— Колко дълго ще останеш тук?

— Колкото е нужно, Кофи, за да събера необходимите факти. И ако тъй силно искаш да напусна града…

— Да? — Тя отвори вратата и студеният въздух облъхна лицето й.

— … трябва да ми сътрудничиш — отвърна тихо той и се отдръпна.

Кофи поклати глава и излезе. Не се обърна назад нито веднъж.

 

 

Около осем часа вечерта гостите вече бяха настанени по стаите си и голямата суматоха бе утихнала. Кофи остави подноса с празни чаши върху шкафа в кухнята и с въздишка изправи гръб. Морийн вдигна поглед от печката и се усмихна уморено.

— Къде е Джефи? — попита Кофи.

— В стаята си, предполагам. Вечерята ще бъде готова след десет минути.

— Ще се кача да го повикам. — Кофи тръгна към стълбището, но телефонът иззвъня и тя спря до бюрото на рецепцията. — Хотел „Поточето на совите“, добър вечер — произнесе машинално и погледна към вратата. Видя светлините на кола, която влизаше в техния паркинг.

— Кофи, Джо Харис е — отривисто каза собственикът на хотел „Синята патица“. — Току-що при мен пристигна млада двойка, а хотелът е пълен. Нямаш ли свободна стая? С хубав изглед?

— Не и този уикенд, Джо. Остана малка стая с прозорче в задната част без баня. На половин цена е, но е много тясна. Даваме я само в краен случай.

— Не става за тях — със съжаление отвърна Харис. — Ще опитам в друг хотел.

Кофи тъкмо остави телефона и някой отвори външната врата. Млада блондинка държеше на ръце русокосо две-тригодишно момиче. Детенцето бе склонило глава на рамото на майката. Изглежда току-що се беше събудило и премигваше сънено. Жената се усмихна колебливо.

— Това е хотел „Поточето на совите“, нали? — рече с лек акцент.

— Да, заповядайте. — Кофи смутено се взря в съненото дете.

Със своето поовехтяло обзавеждане повечето хотели не бяха подходящи за гости с малки деца. „Поточето на совите“ не правеше изключение.

Блондинката пристъпи нерешително вътре. Обходи с поглед всекидневната, голямото стълбище и очите й отново се спряха на Кофи.

Докато жената разглеждаше, Кофи хвърли поглед към паркинга. Изглежда непознатата бе сама с детето, тъй като отвън не чакаше никой.

— Бих искала стая за тази нощ — тихо рече новодошлата.

Сигурно е германка, предположи Кофи, или шведка. Но не прилича на скиорка, твърде закръглена е. А и малко хора водеха дете със себе си, когато възнамеряваха да се пързалят. Тогава какво правеше тук? Пътят през Джаксън не водеше за друг град.

— Страхувам се, че ни е останала само една стая. — Кофи се отърси от мислите си и бързо обясни за малката стая и нейната цена. Блондинката ахна и страните й поруменяха.

— Знам, че цената изглежда висока — съгласи се Кофи, — но през уикенда винаги е по-скъпо отколкото през седмицата. И ви гарантирам, че това е най-евтината стая, която можете да намерите в града — усмихна се със съчувствие Кофи. — В Норт Конуей има мотели с по-ниски цени. С удоволствие ще се обадя и ще ви намеря стая, ако желаете.

Жената допря буза до пухкавата коса на детето, след това бавно поклати глава.

— Не, много сме уморени. Пътувахме дотук по-дълго отколкото предполагах.

Какво означаваше, „дотук“? „Поточето на совите“? Джаксън? Кофи погали нежната като кадифе ръчичка на детето.

— Вече е доста късно — рече тя. — Ще сваля цената за тази вечер с двайсет долара. А утре ще ви помогнем да си намерите нещо подходящо.

Кофи бързо попълни регистрационната карта. Жената се казваше Анке Майер и живееше в Колон, Германия.

— Пътували сте дълго — рече Кофи. Блондинката не отвърна на усмивката й. Явно не й се говори, реши Кофи и не я попита какво прави в тази част на света. — Ето ключа. Ще ви покажа стаята веднага.

— Багажът ми… — Анке Майер погледна уморено към паркинга.

Тя едва се държи на краката си, осъзна Кофи.

— Искате ли да подържа детето, докато донесете чантите от колата?

— Благодаря. — Жената се поколеба. — Тя се казва Бригита. Гита… — Майката продължи на немски. Момиченцето се възпротиви, но бързо утихна.

— Успокой се, Гита. Мама се връща след минута. — Прегърнала детето, Кофи седна на стола срещу бюрото. — Дълго сте пътували, нали? — Бригита се изви в ръцете й и започна да я разглежда. Очевидно не разбираше думите, но тонът й подейства успокояващо и тя се отпусна доволно в обятията на Кофи. Младата жена сведе глава и вдъхна аромата от косата на детето. Ако затвореше очи, би казала, че това е Джефи. Имаха един и същи аромат на слънце. Тя въздъхна щастливо. Колко е хубаво отново да държиш бебе. Джефи растеше и все по-малко даваше да го прегръщат. Тя погледна към сведените красиви мигли на детето и се сепна, дочула гласа на Морийн:

— Какво става тук?

— Мога ли да я задържа, мамо? — погледна я палаво Кофи. — Моля те.

Вратата се отвори и Анке Майер влезе във фоайето. Носеше огромен овехтял куфар и чанта, пълна с бебешки принадлежности. Когато видя Морийн, едва не изпусне багажа върху краката си.

— Морийн, това е Анке Майер от Германия — изправи се Кофи.

Морийн протегна ръка за поздрав, когато Кофи заговори и дланта й замръзна във въздуха. Очите й се разтвориха широко.

Кофи я погледна изненадано, но Гита се изплъзваше от скута й и тя отмести очи. Протегнало малките си дебели ръчички, детето се наклони с вик към майка си. Кофи го залюля и когато вдигна поглед, Морийн и Анке вече се ръкуваха, вперили очи една в друга. Несигурна усмивка премина по бледото лице на Анке. Морийн изглеждаше мрачна.

— Тук ли ще отседнете? — попита тя.

— Настаних я в розовата стая — намеси се бързо Кофи. Какво тревожеше Морийн? Мисълта за дете в къщата?

— Да ви я покажа тогава — продължи Морийн със същия груб тон. Тя протегна ръце за детето и Кофи й предаде Гита.

Когато малката склони глава на рамото й, Морийн се отпусна и на устните й затрептя усмивка.

— Ще изпратя Джефи долу — извика тя към Кофи. — Салатата има нужда от подправки.

С вдигнати вежди, Кофи се загледа след двете жени и за миг помисли да им предложи помощта си, но двете сякаш бяха забравили за съществуването й. Почувства се като натрапница. Странно усещане в собствената й къща. Филипс разтърси нейния свят и тя започваше да вижда страшилища зад всеки ъгъл.

Кофи тръсна глава и решително насочи мислите към сина си. Въпреки неподчинението му, нямаше желание да го наказва. Само щеше да придаде твърде голяма важност на случая. Все още се надяваше, че очарованието на Филипс ще изчезне с времето и с разстоянието.

Ще го ангажирам с работа и няма да му остане време за игри навън, реши тя. Ще почистим стаята му, ще измием стените. А ако му останат още сили, ще го заведа до Норт Конуей да му купя отдавна обещаните маратонки. Тя се намръщи. Кого заблуждавам? Аз ще остана без сили много преди него!