Пеги Никълсън
Шахмат (1)

Първа глава

Защо не ни оставят на мира? Защо не ни оставят на мира? Не, нямаше ритъм. Въпросът беше прекалено сложен, с твърде много срички.

Пункт и контрапункт. Щеките на Кофи Дуган се забиха в дълбокия сняг. Ските атакуваха хълма с раздиращ звук. „Оставете ни. Оставете ни“ — проплакваха и ските, и снегът, и сърцето й. Бързаше нагоре по пътя, дъхът й излизаше на облачета пара и обгръщаше златисторусите й коси.

Вдигна глава и съзря жълта грейка между дърветата, където пътят ставаше още по-стръмен и после се губеше зад завоя. Кофи отстъпи встрани от утъпканите следи и зачака, дишайки тежко. Знакът на пътя даваше предимство за спускащите се. А в градчето Джаксън, Ню Хампшир, те обикновено бяха туристи или начинаещи скиори, стиснали щеките с побелели от напрежение пръсти. С предимство или не, благоразумните местни жители винаги им отстъпваха.

Но този скиор взе завоя с лекотата на професионалист. Усмихва се, заканти ските и спря точно под нея.

— Кофи! — извика през рамо.

— Здравей, Питър! — Тя се върна отново на пътя. Колкото и да харесваше спасителя от планинската служба, днес не й беше до разговори. Трябваше да се прибере вкъщи при сина си и да го изведе извън града. Ще отидат на кино в Норт Конуей, ще останат за вечеря и може и да напазаруват. Докато се приберат, който и да ги е търсил, вече ще си е…

— Кофи, почакай. Теб търся. Някой в града е разпитвал за…

— Да, чух. Лиза ми спомена в магазина.

„Непознат с черна спортна кола разпитваше за семейството на Ричард Дуган“ — беше казала Лиза.

От години никой не беше идвал да пита за съпруга на Кофи. О, защо не ни оставят на мира?

— Интересува се дали къщата не принадлежи на Морийн.

— Морийн?! — Очите на Кофи се разшириха от изненада. Значи непознатият знаеше името на майката на Ричард. Случваше се за първи път. Обикновено репортерите търсеха семейството на Дуган. А самите жители ги отпращаха със свиване на раменете и лаконичното: „Не знам“.

Непознатият по някакъв начин беше узнал, че Морийн притежава малък хотел. Всъщност хотелите в града не бяха много и ако поразпиташе повече…

— Трябва да се прибирам вкъщи, Питър!

— Тъкмо оттам идвам. У вас няма никой, освен Джефи и един от гостите. Играят на остъклената веранда.

— Играят ли?

— На някаква дъска. Не можах да видя добре. Не си свалих ските. Джефи каза, че Морийн е в града, а ти си отишла в планината.

Игра… Дългата й до раменете коса беше твърде тежка, за да се изправи от ужас, но тя почувства как тръпки полазиха по гърба й. Кофи събра задните части на ските, разтвори върховете им и заканти на вътрешния ръб. След като вече беше изгубила инерция, налагаше й се да преодолее цялата височина с изкачване тип „рибена кост“.

— Кофи, да дойда ли с теб? — извика след нея Питър.

Тя поклати глава и тръгна. Постепенно набра скорост.

Джефи играе с някой от гостите? Но в малкия хотел „Поточето на совите“ в момента бе отседнала само двойка младоженци в медения си месец. А те се качиха в планината да покарат ски. Кофи не вярваше да са се върнали толкова скоро. Но дори да се бяха прибрали, едва ли някой от щастливата, твърде заета със себе си двойка, ще отдели време за игра със седемгодишно момче.

Ако не беше някой от тях, тогава кой? Кофи почти полетя нагоре по хълма. Когато пътят стана равен, тя изпъна тяло и плъзна ските с грацията на опитен скиор, а свистящият звук разнесе отчаяната им песен: „Оставете ни. Оставете ни. О, защо не могат да ни оставят на мира?“.

Тя пое по стръмния, но по-пряк път, който минаваше точно покрай хотела. След краткия дъжд през последната нощ, малката река беше придошла и се мяташе черна и буйна между тесните, покрити със сняг, брегове. Тътенът на водата сякаш прогони думите от главата й, но остана като ехо от мрачното разкъсващо напрежение в душата й.

Игра! Имаше само една игра, от която тя се страхуваше. Играта, която бе означавала всичко за нейния съпруг и бе откраднала радостта от живота му, а след това и самия живот. Шах… Звучеше като гласа на реката, черна вода върху ледена скала. Никой не трябваше да играе шах с Джефи. Тя нямаше да позволи.

Макар че хората смятаха шаха за невинно развлечение, за Кофи Дуган той означаваше нещо коренно различно. Шахът унищожи мъжа, когото бе обичала. Нямаше да позволи да унищожи и сина й.

Задният двор на малкия хотел се спускаше стръмно към реката. Кофи освободи автоматите на ските, когато стигна до най-ниската тераса, вдигна ги на рамо и с няколко скока изкачи каменните стъпала. Не забеляза никакво движение на остъклената веранда, но слънцето вече беше потънало зад планината и на играещите сигурно им беше станало студено. Вероятно се бяха оттеглили вътре.

Тя облегна ските на стената в преддверието, прекоси тичешком верандата, влезе в голямата старомодна кухня и се ослуша.

Чуваше само ударите на собственото си сърце и забързаното накъсано дишане. В кухнята беше горещо и тя бегло огледа просторното помещение. Притиснала пръсти към пламналите си страни, Кофи пристъпи към хола. Вратата на всекидневната беше открехната.

— Тогава ще го преместя там! — дочу се детски глас.

О, не! Това напомняше твърде много нейните кошмари, за да бъде истина. Протегнала ръка към вратата, която скриваше стаята от погледа й, Кофи стоеше парализирана с единственото желание всичко да се окаже сън.

Изплуваха спомените — тя вече не виждаше лакираната дъбова плоскост пред себе си, а шахматна дъска, дадена в близък план от телевизионните камери, и дългите пръсти на съпруга си, които се спускаха към нея, а фигурата в ръцете му напомняше падаща брадва. Тя си пое задавено дъх, когато камерата се насочи към противника на Ричард Дуган и безжалостно запечата неговите реакции. Изразът на руснака издаваше страх… Страх, толкова силен, че стомахът й се сви от жалост и отвращение. Наричаха това игра? Никой не трябва да бъде принуждаван да изпитва такъв страх! Тогава тя изключи телевизора и не проследи турнира, в който Ричард спечели световната титла, без да загуби нито една партия.

— Ако местиш там, Джеф, какво ще направи моята царица? — прозвуча нисък мъжки глас, непознат за Кофи. Въпросът потвърди най-лошите й опасения. Тя пое дълбоко въздух и пристъпи в стаята.

Джефи и непознатият играеха пред огъня. Шахматната дъска на килима пред тях беше тънка, сгъваема, удобна за пътуване и приличаше на тази, която Ричард носеше със себе си, където и да отидеше. Мъжът и детето седяха един срещу друг от двете страни на дъската. Позата на единия беше огледално отражение на другия — кръстосани на пода крака, ръце на коленете, светлорусата глава на сина й и тъмнокосата на непознатия бяха наведени съсредоточено над дъската. Но ако стойката им беше еднаква, не можеше да се каже същото и за тяхното отношение. Мъжът седеше с лекотата и спокойствието на голяма котка. А Джефи — неистово напрегнат, изцяло погълнат от играта. Въпреки че беше с лице към майка си, той не вдигна поглед.

— Царицата ще… Тя ще… О! Тогава няма да местя там. — Той грабна малката фигурка и я задържа нерешително във въздуха. — Ще местя… Ще местя… — Момчето гледаше втренчено дъската. — Ще местя… хм…

— Тук си шах и мат, синко — каза тихо мъжът. — Където и да местиш, си в опасност.

Но Джефи вече беше в опасност! Цели три години след смъртта на съпруга си Кофи беше държала сина си настрана от шаха. Изхвърли всички шахматни дъски от къщата, заключи албумите с изрезки от победите на Ричард на тавана, заедно с всичките му награди. Забрани на Морийн дори да произнася фаталната дума в присъствието на момчето. А ето че този непознат беше отворил врата, която тя мислеше, че е заключила завинаги. Той нямаше право! Нямаше право да нахлуе в личния им живот и да събуди спомени, които беше по-добре да останат забравени. Кофи потрепери.

— Не! — внезапно се извиси гласът на Джефи. — Аз ще преместя… Мога… Мога… — Личицето му се сгърчи от ярост и отчаяние.

— Не можеш, синко — отвърна тихо мъжът. — Победен си. — Той протегна ръка, но Джефи я отблъсна. — Все пак изигра страхотна партия.

— Не! Аз мога…

— Джефи… — приклекна до него Кофи. Гласът й трепереше и тя замълча. — Джефи… Къде е баба? — Тя го хвана за ръцете и нежно го изправи, като вече знаеше отговора на въпроса. В малък и спокоен град като Ню Хампшир на децата им се даваше свобода, непозната на градските малчугани. Морийн вероятно беше отишла до гастронома, а Джефи беше решил да остане вкъщи. — Къде е баба? — настоя тя.

Дори не ме чува, осъзна Кофи, когато той я погледна замаяно. Светлосините очи на Ричард. Сякаш ледена ръка обхвана сърцето й и го стисна силно. Така я гледаше Ричард в онези първи дни след като се ожениха, когато тя още не се беше научила да не го прекъсва, докато играе шах. Изглеждаше вцепенен, впримчен между два свята, без да принадлежи на нито един.

— Мамо, аз трябва…

— Трябва да си отидеш в стаята, Джефи — прекъсна го тя, ръцете й все още трепереха. — Искам да си напишеш домашните. Довечера ще слезем до Норт Конуей на кино. — Побутна го към вратата, но той се възпротиви, облегна се на ръцете й и се извърна отново към дъската.

— Трябва да местя… Моят цар е…

— Не, Джефи, забрави глупавата игра. Тръгвай и си напиши домашната работа. Ще се кача след няколко минути, за да проверя. — Тя го изтласка през вратата.

— Не! — Момчето се опита отново да влезе в стаята, но Кофи му препречи пътя.

— Да! — Тя вложи целия си майчин авторитет зад тази единствена дума и го погледна строго. — Веднага се качи в стаята си, младежо. Бегом.

— Не… — Сълзи на разочарование заблестяха в очите му. Но поне разсеяният поглед бе изчезнал. Той отново беше в нейния свят. Само това имаше значение.

Той тръгна бавно, погледна с надежда през рамо, но срещна непоколебимия й поглед и се втурна нагоре по стълбите. Кофи се заслуша в гневните хлипания, които се забиваха като нож в сърцето й. Трепереща си пое въздух, обърна се и затвори плътно вратата зад себе си.

Очите й срещнаха погледа на непознатия. Черните му гъсти вежди се повдигнаха от изненада. А може би изразяваха иронично удивление. Но мъжът не помръдна. Седеше спокойно, ръцете му бяха отпуснати върху коленете, а тъмните очи се взираха в лицето й.

— Вън! — каза тя, но не беше сигурна, че ще се овладее и не продължи.

— Вие сте госпожа Дуган. — Гласът му беше плътен, леко дрезгав.

— Не се шегувам! Вземете играта си и напуснете къщата, преди да съм извикала полиция. Нахлули сте в частна собственост.

— Не, синът ви ме покани да вляза. — Той леко присви очи, но не помръдна.

— Е, аз ви каня да излезете! Веднага! — Тя коленичи до него, сграбчи дъската и разпиля фигурите върху килима. Сгъна я и започна да ги събира.

— Веднага ли? — внезапно се усмихна той. — Няма да ми наредите да бягам като на горкия Джефи, нали?

Тя сви юмрук и шахматните фигури, които държеше, се врязаха в пръстите й. Той й се присмиваше. Но обидата бледнееше пред бедата, която им донесе — бе върнал шаха в техния живот в момент, когато тя смяташе, че вече могат да отдъхнат спокойно. Ако имаше смелост, щеше да хвърли фигурите в лицето му. Вместо това замахна към огъня.

— Хей! — Пръстите му стиснаха здраво китката й. — Недейте!

Мъжът я извърна към себе си и тя залитна. Подпря се на свободната си ръка и дланта й попадна върху една от фигурите, която се счупи и острият ръб се вряза в кожата й. Пронизалата я болка заглуши желанието за разрушение.

Той вероятно си помисли, че има намерение да вземе още фигури. Изръмжа и хвана и другата й ръка. Като дишаха тежко, двамата се втренчиха един в друг.

На светлината на огъня, очите му изглеждаха като въглени, проблясващи в мрака. Бяха твърде близо до нея. Кофи се опита да избяга от тези малки пламъчета, но съпротивата й само го накара да стисне още по-силно ръцете й, докато тя започна да усеща собствения си пулс под пръстите му.

— Много съм привързан към този шах — каза недоволно той. — От баща ми е.

Кофи беше забравила силата на мъжките ръце. Дали това беше причината за нахлулите в очите й сълзи, или само споменът за Ричард, подарил за пръв път шах на Джефи за четвъртия му рожден ден? Тя изпусна фигурите и извърна глава.

— Съжалявам — промърмори. — Беше глупаво от моя страна, но… — Бе невъзможно да обясни на непознатия болката, която… Поклати глава. Не желаеше да споделя мъката си с чужд човек.

Искаше единствено да избърше сълзите си, но беше твърде смутена, за да го помоли да я пусне. Погледна отново към огъня, защото нямаше желание да срещне очите му.

Пръстите му разсеяно погалиха нежната кожа на китките й и дъхът й секна. Беше забравила ласката на мъжките ръце. Но защо именно този натрапник трябваше да й припомни вълнението, което бе изпитвала някога?

— Казвам се Додж Филипс, госпожо Дуган. — Мъжът внезапно я пусна.

Тя разтри слепоочията си и вдигна поглед.

— Не ме интересува кой сте. Защо не ни оставите на мира? „Без коментар“ означава без коментар, не разбирате ли?

— За какъв ме мислите? — Той я погледна озадачен.

— Вие сте от „Тайм“ или „Пийпъл“ — промърмори тя, — или „Спортс илюстрейтид“. — Докато изброяваше имената на списанията, тя отново видя тълпите настойчиви репортери и продължи решително: — Искате да знаете разказа на близките… Какво точно се е случило с Ричард Дуган и защо, как се чувствам аз и всички останали подробности. Къде е проклетата ви камера, пропускате важни кадри? Опечалената вдовица, обляна в сълзи. Нали за това сте дошли?

— Не. — Той поклати глава и се намръщи. — Не съвсем…

— Не съвсем? Тогава какво ще кажете за една снимка в планината, там, където загина? Или на гроба му? Всички отиват там, когато не желаем да разговаряме с тях. Дори мога да ви покажа пътя.

Би сторила всичко само да го принуди да излезе от къщата. Да се освободи от притеглянето на тези тъмни очи. Тя тръсна глава и се огледа за шахматните фигури, които все още лежаха разпръснати по килима.

— Познавах съпруга ви, госпожо Дуган — промълви тихо той. — Играл съм един-два пъти срещу него.

Шокът от думите му накара ръцете й да се разтреперят, сякаш електрическа искра премина през дланите й.

— Напуснете веднага този дом — каза тя, без да вдигне поглед.

— Не съм репортер. — В гласа му се появи нотка на раздразнение. — Аз самият съм гросмайстор по шах, имам коефициент 2520, ако това означава нещо за вас.

Кофи избухна в истеричен смях. Той смяташе, че това оправя нещата? Искрено развеселена, тя вдигна поглед, за да разбере дали и той е осъзнал комичността на ситуацията, но си даде сметка, че е невъзможно.

Това само го превръщаше в друг тип враг. Той не беше от аутсайдерите, които търсеха нечия скръб, за да я предадат на публиката, жадна за живота на знаменитостите.

Той беше вътрешен човек… От елита на шахматния свят. Още един от фанатиците, които примамваха Ричард в техния тъмен, притегателен свят на борба и надмощие. Смърт върху бойно поле от бели и черни квадрати.

— Вървете си, господин Филипс. Не желая да разговарям с вас.

Филипс взе кутията и започна да подрежда фигурите по местата им. Кофи въздъхна с облекчение. Явно си тръгваше.

— Разговарях с бащата на Ричард — рече той.

— Никога не съм се срещала с него — сви рамене тя. Нито пък бе имала желание за това. Ако някой бе виновен за смъртта на Ричард… Джон Дуган дори не си беше направил труда да дойде на погребението.

— Знам, че не сте се виждали. — Филипс погали подредените фигурки. — Вие бяхте за Ричард олицетворение на друг свят. Светът на шаха… и вие.

Да, той беше абсолютно прав, но Кофи нямаше намерение да обсъжда този въпрос с непознати. Това означаваше да открие душата си пред него. Да издържи погледа му, който се плъзгаше по лицето й като нежни търсещи пръсти. Да го почувства как прониква в очите й. Но Кофи имаше твърде много тайни, за да позволи това присъствие.

Дишането й се учести и тя извърна поглед. Откри още една фигура на края на килима. Вдигна я. Беше белият цар, но малкият кръст от слонова кост се беше отчупил. Точно върху него беше паднала преди малко.

— Толкова ли мразиш шаха? — внезапно сви устни той и взе счупената фигура от ръцете й с рязко движение, което нямаше нищо общо с предишната нежност. — Така ли сте постъпили със съпруга си, Кетрин Дуган? Принудили сте го да избира между вас и играта, която е обичал?

Не, не беше така. Какъвто и избор да беше направил Ричард, той беше изцяло негов. Дори да беше искала да има такова влияние над съпруга си, той не би го позволил. Той никога не я допусна близо до себе си. Но за да обясни това, тя трябваше да разкаже всичко, трябваше да открие раните си пред този мъж.

— Кой… Кой сте вие да съдите? — прошепна тя. Гласът й бе изпълнен с напрежение от усилието, с което излизаха думите.

— Аз съм…

Долу, в хола, входната врата се отвори с трясък и ги накара да подскочат. Загрижена за декоративното стъклено пано на вратата, Кофи потрепери отново и се обърна по посока на звука. Висок женски вик и бурен мъжки смях последваха трясъка, а след това се чу тропота на тежките им ботуши нагоре по стълбите. Младоженците, дошли тук на меден месец, се прибираха в стаята си.

— Хей, скъпа! — провикна се Сам Дейли от хола. — Искаш ли да пием чай?

Дженифър Дейли изчурулика нещо в отговор, ала Кофи не можа да я разбере.

— Добре — отвърна Сам и с тежки стъпки се запъти към кухнята.

— Трябва да обслужа гостите, господин Филипс — изправи се с въздишка Кофи. — Ще намерите ли сам изхода?

Устните му се извиха в мрачна усмивка.

— Разбира се. — Той сложи царя на мястото му и тъкмо се канеше да затвори кутията, когато спря и се загледа във фигурите. Кофи се намръщи. Сега пък какво гледаше? Но преди да разбере, той я изненада с широка усмивка и затвори кутията.

— Има ли някой тук? — почука се на вратата.

— Идвам, Сам — отвърна Кофи.

Докато се суетеше из кухнята, Кофи напрегнато се ослушваше. Тя наряза плодовия кейк с бренди, специалитет на малкия хотел, и тогава чу хлопването на външната врата. Затвори за миг очи, изпълнена с благодарност, и се стресна от свирването на чайника, който съобщаваше, че водата за чая е готова.

Докато наливаше чая в каната, тя прехапа устни. Скоро трябваше да се качи при Джефи. Колко ли време беше останал горе сам? Разговорът с Филипс може да е продължил няколко минути, а може би и повече. Имаше нещо толкова обезпокояващо, така замайващо в тъмните му очи, че времето, прекарано с него, не можеше да се измери по обичайния начин.

Срещата им бе доста необикновена. Пулсът й все още бясно удряше в слепоочията.

Все още не знам какво иска той, осъзна внезапно тя. Толкова бързах да го отпратя, че дори не попитах. Няма значение. След подобно посрещане, той едва ли ще се върне отново. Сега трябваше да се поправи бедата, която беше причинил. Очите й потъмняха. Джефи не беше играл шах от три години, от смъртта на баща си. И въпреки това, с помощта на Филипс, очевидно си беше припомнил всичко само за час или два игра.

Тя потрепери и чашките върху таблата звъннаха. Правилата на шаха не бяха лесни. Всяка фигура имаше собствен начин на движение и атака. Повечето седемгодишни деца не можеха въобще да водят играта, а Джефи се научи да играе на четири. Защото той не беше обикновено дете. В това беше целият проблем.

И аз почти бях успяла да забравя това, каза горчиво тя на отсъстващия Филипс. Докато вие не се появихте.

— Кофи? — Сам Дейли надникна през вратата. — Чудех се… — Той пристъпи смутено от крак на крак. — Ще имаш ли нещо против да вземем таблата с нас в леглото… — Произнесъл думата, младежът внезапно се изчерви и понечи да си тръгне, но се обърна и довърши припряно: — В нашата стая?

Тя с усилие потисна усмивката си.

— Нямам нищо против. — Кофи си помисли със съжаление за бялата бродирана покривка на леглото. Щеше да проличи всяка капка разлят чай… Но за какво бяха медените месеци в крайна сметка? Тя изчака Сам да се оттегли и тръгна към стаята на Джефи.

Джефи… Тя погледна през гравираното стъкло на входната врата по посока на паркинга. Филипс отдавна трябваше да си е отишъл, разбира се, но…

Но той беше там. Кофи пристъпи напред.

Филипс се беше навел над отворения прозорец на колата на Морийн Дуган. Майката на Ричард се усмихваше и кимаше на всяка негова дума. Явно добре се разбираха.

Без да може да свали очи от тях, Кофи посегна пипнешком към бравата. Първо върна спомените на Джефи за шаха, а сега очароваше Морийн. Какво точно искаше този мъж, все пак? Трябва да разбере.

Но когато отвори и излезе, той вече се отдръпваше от колата. С весело махване на ръка Морийн потегли и зави покрай къщата. Щеше да внесе зеленчуците през вратата на гаража направо в кухнята. Кофи спря за момент. Все още разтърсена от последния им разговор, нямаше никакво желание да се изправя отново срещу Филипс. Морийн вероятно беше научила какво иска той. Щеше да попита нея. Вероятно бе дошъл тук, воден от обикновено любопитство.

Докато тя се двоумеше, Филипс прекоси паркинга и приближи до бляскаво черно порше. Колата съвсем точно отговаряше на арогантността и изисканата външност на този мъж. Ръката й пусна бравата. Той си тръгваше. Толкова по-добре. Защо да го спира?

И точно тогава, той се обърна към къщата. Кофи отстъпи назад, но той не погледна към нея. Додж Филипс вдигна ръка за поздрав и я размаха към някого на горния етаж. Все още усмихнат, се вмъкна в колата си.

И внезапно тя разбра. Той махаше на Джефи. Момчето вероятно се беше качило на таванския прозорец и гледаше като кученце, изоставено от господаря си.

Обля я вълна от истински ужас. Филипс беше отворил кутията на Пандора и бе събудил отново влечението на Джефи към шаха. Ами ако тя не успее да я затвори отново? Кофи дръпна силно вратата и полетя към предните стъпала. Филипс изкара колата от паркинга на заден ход. Когато спря и се приготви да потегли, тя заудря по страничния прозорец.

Филипс извърна глава към нея. Изключи от скорост, след това натисна бутона и прозорецът леко се плъзна надолу.

— Какво има, госпожо Дуган?

Страхът за Джефи беше сграбчил душата й и тя едва намери думи:

— С-стойте настрана от сина ми! — заекна тя. — Чувате ли?

— Чувам ви, но ще ми бъде трудно да изпълня желанието ви. Майката на Ричард ме покани да се отбия утре на обяд. — Той хвърли поглед към хотела. — Разбрах, че тя притежава къщата?

— Точно така. Но разберете и друго, господин Филипс. Може би не мога да ви спра да идвате тук. — Въпреки че щеше да се опита, господ й е свидетел, щеше да опита! — Но няма да разговаряте със сина ми. Няма да играете шах с него… Никога.

— Твърде късно… Кофи. — Той изпитателно се взираше в очите й. — Не вижда ли! Шахът е в кръвта му. Опитвате се да заключите този талант вътре в него и Джеф ще избухне, ако не го освободи.

„Кофи“? Той я нарече „Кофи“?! Само най-близките й приятели се обръщаха към нея по този начин. Този непознат изказваше на глас най-тежките й страхове и го правеше с усмивка.

— Кой сте вие? — задъха се тя. — За какъв се мислите, та си позволявате да нахлувате по този начин в нашия живот?

— Хубава госпожо… — Усмивката му загуби топлината си. — Аз съм биограф на вашия съпруг. Сега отдръпнете ръката си.

Биограф на Ричард? Очите на Кофи се разшириха от изумление, когато поршето излезе с ръмжене от паркинга. Но досега никой не беше писал биография на Ричард Дуган! Колата на Филипс се насочи надолу по хълма, към долината, профуча през тесния дървен мост над реката и изчезна зад тъмните борове, погълната от здрача.

А дали нямаше предвид… Сърцето й замря и тя вдигна ръка към гърдите си. Дали не възнамеряваше сега да напише биография на Ричард?

— О, не — прошепна тя. — Не мога да позволя, Додж Филипс!

Тя се завъртя на пети и пое към къщата, като едва сега се сети да погледне нагоре. На таванския прозорец на стаята на Джефи не се виждаше никой, но пердетата все още се полюляваха.