Пеги Никълсън
Шахмат (6)

Шеста глава

Само една двойка все още седеше на закуска. Тази сутрин навън валеше нежен, пухкав сняг, който очароваше гостите. Повечето вече бяха навън и Кофи чуваше тропота на тежките ски обувки.

Тя спря до закусващите.

— Искате ли още една каничка кафе? — попита с усмивка, която прикриваше тревогата й.

— Благодаря, не… Ще тръгваме. Но ако имате още от кекса, бихме хапнали. Никога не съм вкусвал по-хубаво нещо. Предайте моите поздравления на готвачката.

— Да, ще й предам. Сега ще ви донеса допълнително. — Тя се запъти към кухнята и се усмихна на Анке. — Ти си неотразима. Всички гости питат за твоя кекс.

— Не се съмнявам — рече тя, докато подреждаше мръсните съдове в миялната машина. — Това е рецепта на майка ми. Тя готвеше превъзходно.

Кофи отряза от кекса и побърза към всекидневната. Имаше още три маси за почистване, а трябваше да пусне и прахосмукачката. Не, първо ще види как са Морийн и децата.

Тя спря за миг, а очите й се зареяха навън през прозореца. Джефи… Снощи сънува кошмари за него. Малко след полунощ се бе събудила с негодуващ вик, който бе разтревожил и Морийн. Не си спомняше съня, а само заплахата, която носеше… Тъмни, високи сенки, надвесени над Джефи. След като даде аспирин на Морийн, тя се качи на пръсти на горния етаж, макар да знаеше, че синът й е добре.

Някой ден ще трябва да махне онзи юрган от стаята му. Но имаше ли смисъл да го прави? Целият свят наоколо изглеждаше покрит с шахматни дъски. Дори линолеумът в банята беше на бели и черни квадрати.

Тя събра сребърните прибори, чашките и чинийките. В нещастието на Морийн имаше поне едно положително нещо. Сега Кофи имаше извинение да държи Джефи около себе си и да не го пуска на игра навън с приятели, както обикновено се случваше в края на седмицата. Тази сутрин го бе помолила да прави компания на баба си и да наглежда Гита.

Връщайки се в кухнята, тя видя, че Анке почиства печката. Кофи се усмихна. Тази жена беше неуморима. Стана един час преди Кофи, подреди масите за закуска, сложи кафето и не показваше никакви признаци, че ще забави темпото.

— Анке, да си починем. Наш ред е да хапнем.

Но очевидно тя се чувстваше по-комфортно, когато беше в движение. Нервността й беше заразителна. След първите няколко опита за разговор от страна на Кофи, посрещнати със скована усмивка и стеснителни едносрични отговори, тя се отказа и насочи вниманието си към чудесния кекс. Въпреки това всеки път, когато вдигнеше глава, срещаше светлите очи на германката. И всеки път щом уловеше погледа й, тя отместваше очи към другия край на помещението. Кофи изпита облекчение, когато приключи със закуската.

— Сега всички ще излязат на ски и аз ще мога да почистя стаите. При това повечето от гостите си тръгват днес. А ти какво ще правиш? Кога възнамеряваш да си тръгнеш?

— Не мога. — Анке стисна салфетката в ръце.

— Не можеш ли? — повтори объркана Кофи. Беше твърде уморена, за да си играе на гатанки. — Имаш проблем с колата или… — Дали не беше свършила парите?

— Не мога да оставя Морийн — потрепери гласът на Анке. — Аз съм виновна за падането й. И не мога да я оставя… докато не се възстанови. Дължа й го. Моето дете беше на стълбите. Аз съм виновна — повтори упорито тя. — И сега ще се издължа. На теб също. — Тя гледаше някъде в далечината, зад гърба на Кофи. — Ти също имаш нужда от моята помощ, Кофи. Тази къща е много голяма.

— Да, права си. — Кофи бавно се отпусна. Може би идеята не беше толкова абсурдна, колкото изглеждаше отначало. Тя твърдо беше решила да наеме някого да й помага, но беше трудно да намери надежден човек в разгара на сезона. А Анке вече доказа качествата си. — Обсъди ли тази идея с Морийн? — попита тя, като си спомни, че беше видяла двете жени да разговарят тази сутрин, когато Анке й занесе закуската.

— Да… — Анке отново отклони поглед. — Каза, че ще помисли.

— Добре — въздъхна с облекчение Кофи. — Ще поговорим пак.

Когато минута по-късно Кофи излезе от кухнята, Анке започна да търка неръждаемите мивки така, сякаш единственият й шанс за спасение зависеше от тяхната чистота.

Морийн седеше изправена на възглавниците, децата се бяха настанили до нея. Тримата изглеждаха напълно погълнати от книжката с картинки пред тях.

— Сигурна ли си, че трябва да ги пускаш на леглото при теб? — разтревожи са Кофи.

— Те непрекъснато са в движение, но не ме безпокоят. — Морийн се усмихна на Гита, която беше свила розовите си устнички, за да имитира физиономията на лошия герой от картинките.

— Е, добре — съгласи се Кофи. Морийн изглеждаше толкова щастлива. Шепнешком й разказа за разговора с Анке.

— Мислех да се посъветвам с теб — рече Морийн.

Аз ли трябва да реша? Кофи прехапа замислено устни. Анке беше много мила, само да я нямаше тази неловкост между тях. Морийн с положителност се разбираше много добре с германката и беше съвсем явно, че обожава детето й.

Тя никога не е имала малко момиче, внезапно осъзна Кофи. Ричард е бил единствено дете, а тя е загубила влияние над него още в ранните му години. Тя имаше Джефи, върху когото да прехвърли своята обич, но може би винаги е искала дъщеря или внучка, за която да се грижи? Ако беше така, нима Кофи би застанала на пътя й? Двете с Анке без съмнение щяха да свикнат една с друга с течение на времето.

— Мисля, че идеята е чудесна — рече Кофи и леко щипна Джефи по носа. Той изсумтя разсеяно и отново се загледа в книжката. — Ще съобщя на Анке.

Беше много късно следобед, когато Кофи осъзна, че нещо не е наред. Носеше коша с мръсното бельо и спря да погледне какво прави Морийн. Възрастната жена спеше, а на съседния диван сладко се беше сгушила под юргана и Гита. Нямаше и следа от Джефи. Тя забърза към кухнята, където Анке започваше подготовката на чая. Нямаше го и на остъклената веранда. Дано е в стаята си, помисли си отчаяно Кофи. Долу до стената видя своите ски, но не и ските на сина си.

Сърцето й започна да прескача. Може да отишъл на гости при съученик, убеждаваше се тя. Но ако Джефи искаше да посети някой от малките си приятели, той знаеше правилата. Щеше да поиска разрешение. А след като не го беше направил…

Тя се обу, сложи ските и взе щеките. Полузасипани от падащия сняг следи от ски водеха от задната врата право надолу по хълма. Към пътя за хижата на Додж.

Тъкмо тръгна по тях, когато чу шум от паркиране на кола. Кофи спря и погледна през рамо. Не очакваха повече гости за тази вечер, но не беше изключено и някое случайно посещение. Анке не беше усвоила процедурата по регистрацията и приемането на посетителите. Раздразнена, Кофи се плъзна по заснежения път към предната част на къщата.

Когато зави зад ъгъла, видя черното порше на Додж. Вратата до шофьора се отвори и Джефи изскочи отвътре развълнуван. Без да бърза Додж също слезе от колата. Свали ските на Джефи от багажника и ги подаде на детето. Вдигна глава и забеляза Кофи зад гърба на сина й.

Дали би могла някога да приближи до този мъж, без сърцето й да изхвръкне от гърдите?

— Джефи, мислех, че се грижиш за Гита?

— Тя спи. — Страните му, порозовели от студа, пламнаха. — Пък и се уморих от разни бебета. — Възхитеният му поглед, вдигнат към Додж, явно подсказваше с кого би предпочел да си играе. — Дойдохме по обиколния път. Додж каза, че може.

Мъжът се закашля, когато Джефи се обърна с горда усмивка към него, а очите на Кофи хвърляха мълнии. Тя заби щеки в снега.

— Гита ще се събуди всеки момент. Анке може би също ще има нужда от помощ при сервирането на чая. Побързай, младежо.

Джефи тръгна неохотно, но с чувство за дълг, който трябва да изпълни, като малък войник, потеглил на война, със ски, преметнати през рамо. Но в мига, в който Кофи се обърна към Додж, синът й се завъртя и извика:

— Хей, Додж!

— Да? — Напрегнатото му изражение премина в усмивка.

— Благодаря за разходката! — Джефи продължи към стълбите.

Кофи премигна няколко пъти. Това беше размяна на реплики между мъже. Нейното момче порастваше. И тя искаше Джефи да расте, но висок и силен, а не обсебен от ветровете, които този мъж доведе със себе си. Веждите й отново се свъсиха, когато погледна Додж.

— Хей, Додж! — извика Джефи отново. Този път съвсем по детски. — Ще влезеш ли?

— Може би — махна той с ръка и очите му весело проблеснаха, когато се обърна към Кофи. — Упорит е, нали?

Така ставаха двама срещу един. Прекъснаха я на няколко пъти и гневът й изгуби остротата си. Съвсем изчезна, когато външната врата се отвори и Джефи слезе по стълбите заедно с двама от гостите.

— Шапката ми — поясни той. — В колата е. В поршето — добави гордо.

— Вратата не е заключена — засмя се Додж и хвана Кофи за лакътя. — Искаш ли да ми покажеш реката? — Той я изчака да събуе ските и я поведе надолу по пътя. — Там ще можеш на спокойствие да ми покрешиш — поясни тихо мъжът.

Не беше лоша идея, макар да имаше чувството, че вече са й взели силата. Погледна през рамо и видя, че Джефи подтичва след тях. В очите му проблясваше любопитство. Додж също се обърна.

— Хей, приятел… прибирай се — извика той. — Имаш работа.

Джефи се обърна и покорно тръгна към къщата. Кофи почувства как кръвта й запулсира в слепоочията. Как успя той да спечели това подчинение… На мъжкия му баритон ли се дължеше?

Додж я заведе на малкия мост над реката и пусна лакътя й. Изчисти снега от парапета и се облегна. Кофи машинално се подпря до него. На десетина метра под тях реката бучеше под дебелата снежна покривка. Тук-там прозираше черната буйна вода.

— Всъщност не минахме по обиколния път. Само кратка екскурзия до Черната планина и обратно. — Той се усмихна дяволито. — Сигурно исках да се похваля — призна. — Не ми се случва често да открия някого, който да харесва моите играчки колкото мен самия.

Момчешката му усмивка я омагьоса.

— Казах ти да стоиш настрана от Джефи.

— Да. Но как бих могъл да не обръщам внимание на детето, което идва и сплесква носа си на прозореца ми. Аз си стоях кротко, гледах си работата и играех шах с моя компютър, а в следващия миг…

— Не си му позволил да гледа как играеш, нали? — избухна Кофи. — Додж, знаеш как се чувствам…

— Да, каза ми го съвсем ясно — криво се усмихна той и сложи ръка върху нейната. — И аз реших, че най-доброто, което мога да направя, е да го измъкна оттам и да ти го върна. Точно това и сторих.

— Това не е всичко, което си направил! — почти през сълзи рече тя. — Снощи той играеше шах съвсем сам, използваше юргана за шахматна дъска.

— Наистина ли! — Додж опита да скрие задоволството в гласа си, но не успя. — Кофи, не можеш да го спреш. Лудост е дори да опитваш.

— За какъв се мислиш? — процеди през зъби тя. — Идваш тук отнякъде си и си въобразяваш, че знаеш кое е най-доброто за моя син?

— Да, мисля, че знам — спокойно отвърна той. — Бил съм там, където е той сега… въпреки че не претендирам да съм показал същия размах на неговата възраст. Но да, знам какво е да яхнеш вълната на своя собствен талант. — Мъжът продължи да държи ръката й и тя не я отмести. — Кофи, трябва да разбереш — каза пламенно той. — Геният, който Джеф притежава… Той трябва да го овладее, в противен случай геният ще го завладее. Джефи трябва да се научи да го управлява. И аз мога да му покажа как.

— Нямаме нужда от помощта ти! Справяме се и без теб!

— Наистина ли, Кофи? — Пръстите му стиснаха нейните.

Тя потръпна и рязко извърна глава към хотела. Таймерът, който контролираше електрическите свещи на всички прозорци, ги беше включил. Къщата грейна и заприлича на илюстрация от старомодна коледна картичка. Ако Кофи не се беше справила кой знае колко добре през последните три години, поне хотелът вървеше чудесно. И тя действително беше щастлива, докато не се появи този мъж. Трябваше да помни това. И отново да бъде щастлива, когато той си замине. Но като че ли не беше точно така, помисли си тя, почувствала успокояващата ласка на пръстите му.

Опита да се отърси от мислите за своята самота и се върна обратно на проблема.

— Имаш ли намерение да споменеш Джефи в своята книга? — попита Кофи.

— Да. Той е очарователен. Шахматният гений почти никога не се предава по пряка линия, Кофи. Има много теории за това. Някои смятат, че бащата не може да толерира възможността да бъде детрониран от собствения си син. И той потиска таланта на детето още от ранната му възраст.

Припомняйки си страха в очите на Ричард при последната му партия с Джефи, тя можеше да повярва на тази теория. Каква странна ирония на съдбата — ако Ричард беше жив, той можеше да откаже Джефи от играта. Но той не живя достатъчно, за да го направи.

— Не можеш да пишеш за Джефи. — Тя отдръпна ръка. — Няма да ти позволя. Не разгледа ли албума? Видя ли някъде Ричард да се усмихва? Няма да позволя да направиш същото с Джефи, Додж. Няма! — Тя изведнъж осъзна, че удря ръката му с юмрук.

— Успокой се! — Той я хвана за китката и я прегърна през кръста. — Хайде, успокой се! — Леко я разтърси.

Внезапно сълзите, които до този момент успяваше да възпре, бликнаха от очите й.

— По дяволите! — Тя преглътна тежко и извърна глава.

Мъжът я привлече в обятията си и я притисна към гърдите си. Брадичката му леко докосна главата й.

— Хей, успокой се… — рече той с променен тон. Тя опря свободната си ръка на якето му, за да го отблъсне, но изведнъж изгуби желание. Беше обгърната от топлина и безкрайна сила, чувстваше се в безопасност. Въздъхна и се облегна на гърдите му.

— Успокой се… — промърмори Додж.

Можеше да остане вечно така… на сигурно място в обятията му, с бучащата река под краката им, заслушана в ударите на сърцето му, което биеше в унисон с нейното, с падащите върху миглите им снежинки. Но внезапно ги осветиха фаровете — на кола, която изтрополи по мостчето и отмина. Вероятно бяха от гостите, защото свиха към паркинга. Кофи опита да се отдръпне, но Додж я задържа.

— Не мърдай — твърдо каза той, — остави ме да помисля.

Тя кимна и притихна отново. Но вече бе загубила спокойствието, което намери за миг. Сега щеше да има многозначителни усмивки зад гърба й. Мисълта за тях я накара внезапно да осъзнае, че стоеше притисната до гърдите му. И че въпреки падащия сняг й беше топло като… Като… Кофи се раздвижи неспокойно. Този път ръцете му я освободиха и тя отстъпи крачка назад.

— Какво ще кажеш да сключим сделка? — попита той. В черната му коса танцуваха снежинки. Една падна върху лявата му вежда и той тръсна нетърпеливо глава. — Аз искам информация, а ти — да не пиша за Джефи. Обещавам да не го включвам изобщо в биографията, ако обещаеш да дойдеш при мен и да ми разкажеш за Ричард.

Тя решително поклати глава. С никого не беше говорила за Ричард, нямаше желание да го направи и сега. Още по-малко с този мъж.

— Не си ли съгласна? — Той се усмихна със съжаление. — Идеята ми изглеждаше добра. В такъв случай ще се наложи да се придържам към първоначалния план. Мисля, че Морийн с удоволствие ще ми помогне.

Ако продължаваше да разговаря с Морийн, неизбежно щеше да се среща с Джефи. Кофи стисна юмруци. А ако Морийн изпуснеше нещо за самоубийството на Ричард? Кофи не искаше това да влиза в книгата.

От друга страна… Ако тя самата стане първоизточник на информация, би могла да контролира фактите, които ще му подава… Ще бъде сигурна, че той никога няма да узнае истината. Тя вдигна поглед и усети искрата, преминала между тях, когато очите им се срещнаха.

В неговите имаше светлина — откъде идваше тя — от снега или от светещите прозорци на къщата? Топлата светлина на свещите или късчета лед виждаше в тези тъмни очи? Какво ли не би дала да разбере.

Кого заблуждаваше тя, като си мислеше, че може да контролира този мъж? Той беше един ход пред нея от първия ден, когато се срещнаха. Гросмайстор като Ричард, той би могъл да предвижда по пет, шест, седем хода напред в шахматната игра. Дали правеше същото и в живота? Дали я насочваше и подтикваше към решение, което само той виждаше в момента?

— Е? — попита той.

Наистина ли имаше избор? Нима шахът не представляваше именно безмилостно и систематично ограничаване на избора на противника, докато накрая той бъде принуден да направи последния ход към своето поражение?

Но аз все още не съм стигнала до края, помисли тя и пое дълбоко въздух. Те едва бяха започнали играта, както би казал Ричард.

Той би допълнил още, че обикновено печели най-настървеният, а не най-талантливият. Е, Додж Филипс не би могъл да бъде по-жаден за победа в тази игра от нея, тъй като тя защитаваше сина си.

Тя вирна брадичка и го погледна в очите.

— Добре — каза тихо. — Имаш сделката.