Пеги Никълсън
Шахмат (5)

Пета глава

Додж седна до Кофи в чакалнята за спешни случаи.

— Разбра ли нещо? — попита той и й предложи едно от питиетата, които бе донесъл.

— Не, все още е в рентгеновото отделение — излезе от унеса си Кофи и взе чашата. — Благодаря.

Наистина бе благодарна на Додж Филипс. Той успокои изпадналата в истерия Анке, помогна на Морийн да дойде на себе си, провери дали не е счупен гръбнакът й и когато разбраха, че линейката е излязла по спешност, ги закара двете с Кофи до болницата в долината.

А сега предлагаше своята безмълвна подкрепа. Ръката му на облегалката зад гърба й излъчваше топлина. И Кофи знаеше, че ако се поддаде на страховете си и се сгуши в прегръдките му, мъжът ще я задържи в обятията си, докато тя има нужда от него.

Когато доближи питието до устните си, с изненада откри, че е горещ шоколад. Усмихна се. Беше запомнил желанието й. Тя се облегна бавно назад и косата й докосна ръката му. Извърна лице към тавана и затвори очи.

Нека всичко е наред с Морийн, помоли се тя. Всичко трябва да бъде наред.

— Тя е по-възрастна, отколкото изглежда — промърмори Кофи и прехапа устни. — Винаги е била толкова силна и независима… Ще се чувства ужасно, ако нещо се промени…

Ръката зад нея се премести и я обгърна. Кофи въздъхна.

— Нищо няма да се промени — проговори той, а дъхът му раздвижи косата на слепоочието й. — Ще се оправи… Ти наистина се тревожиш за нея — добави Додж.

— Живея с Морийн, откакто се ожених за Ричард.

— Нямахте ли собствена къща?

— Нямахме много пари… Тъкмо бях завършила училище, а Ричард беше само с година по-голям от мен… И той имаше нужда от всичките пари, които печелеше на турнирите, за да пътува на други турнири, за книги… Моите родители се преместиха във Флорида и те… Е, те и Ричард не можаха наистина… — Тя сви рамене и избегна болезнената тема. — Исках да остана в Джаксън. Морийн ни отстъпи горния етаж от пристройката. С малка кухня и всичко необходимо… — Щяхме да бъдем щастливи, ако Ричард…

— Но той прекарваше времето си в Ню Йорк, насърчаван от баща си, обикаляйки шахматните клубове, нали? — продължи Додж. — Спомням си един снежен следобед, година преди да спечели световния шампионат. Видях го в парка Уошингтън да играе шах на пейките с местните безделници — пет или шест игри наведнъж. А тези хора са най-добрите в града, въпреки че не влизат в официалните класации. Не си ли мислила да се преместиш в града заедно с него?

Каква ли щеше да е разликата, ако го беше направила?

— Не… — Тя мразеше шума, опасностите и мръсотията на града, блъсканицата и липсата на чист планински въздух. Разбира се, бащата на Ричард веднага я намрази. Страхуваше се, че тя отвлича вниманието на сина му. Не, по-добре беше да остане в Джаксън с Морийн, където беше необходима и желана.

А след като забременя с Джефи знаеше, че е постъпила правилно. Беше сигурна, че да дадеш живот на дете означава да го обградиш с красота и спокойствие, с хора, които го обичат. И тя остана в Джаксън с надеждата, че един ден, когато Ричард приключи с неговите войни, ще си дойде вкъщи и ще й помогне да изградят истински брак.

— Какво правеше Ричард в Джаксън, за да поддържа формата си — попита Додж. — Нямаше ли тук спаринг-партньор?

Кофи отвори широко очи. Ръката, която я обгръщаше, вече не й носеше спокойствие, почувства я като капан. Прие жеста му като добронамерен израз на съчувствие, а той се опитваше да го използва като разменна монета срещу повече информация за книгата си.

— Не искам да говорим за шах — заяви студено тя.

— Извинявай, мислех, че това ще те разсее.

— Благодаря, все пак. — Кофи се изправи, без да знае къде да отиде, но твърдо решена да се отдалечи от него. Докторът влезе в чакалнята и младата жена бързо прекоси помещението. — Тя добре ли е? Мога ли да я видя?

— Лошо се е ударила, но ще се оправи. Надявам се, ще поговорите с нея. Искаме да я задържим тук тази нощ, но изглежда, идеята не й допада.

— Не — заяви категорично Морийн, когато Кофи последва лекаря. Възрастната жена стисна устни и понечи да скръсти ръце, но я заболя и се отказа. Дясната й китка беше счупена и бе сложена в гипс. — Няма да остана и минута повече, отколкото се налага.

Лекарят изглеждаше смутен, но гласът му прозвуча спокойно.

— Госпожо Дуган, трябва да се има предвид и опасността от сътресение на мозъка. Бихме искали да останете под наблюдение тази нощ.

— Морийн, ако лекарите смятат… — Кофи леко докосна ръката й.

— Додж! Ти ме докара тук, нали? Е, ти ще ме откараш обратно у дома! Ударила съм си коляното и китката, но на главата ми й няма нищо. Искам да изляза оттук. Мразя болниците.

Додж премести поглед от пламналото лице на Морийн към Кофи и обратно.

— Добре — отвърна спокойно той. — Кога искаш да тръгнем?

— Сега! — заяви Морийн сред протестите на лекаря и на Кофи. — Някой ще ми донесе ли дрехите?

— Защо го направи? — попита Кофи, след като ядосаният лекар я избута от стаята заедно с Додж.

— Ти каза, че се възхищаваш на нейната независимост? — леко раздразнен каза той. — Тогава имай доблестта да й позволиш сама да взема решения. Тя е достатъчно възрастна.

— Но ако тя не е добре…

— Тя иска да поеме риска. — Той сложи ръка на рамото й. — А ти ще бъдеш при нея, нали?

Кофи отстъпи назад и ръката му увисна във въздуха.

— Разбира се. Но ако получи криза през нощта?

— Ще остана при вас тази нощ, ако искаш — предложи Додж. — Ако се наложи…

— Благодаря, но мисля, че вече ти създадохме достатъчно грижи, Додж.

Пътуването премина в мълчание. Седнала отпред, до Додж, Морийн се беше вглъбила в себе си. Очевидно изпитваше болка. Докторът отказа да й даде силно успокоително, за да не се маскират евентуалните симптоми на мозъчно сътресение. Освен посинялото чело и счупената китка, много силно я болеше и отеклото коляно, въпреки ледения компрес.

Останалите в колата не бяха по-разговорливи. От време на време Додж хвърляше загрижен поглед към Морийн, но се беше отдръпнал изцяло от Кофи. Когато за миг погледите им се срещнаха в огледалото за обратно виждане, очите му се спряха бегло на нея, сякаш беше непозната.

Потънала в размисли на задната седалка, Кофи се стремеше да избягва погледа му. И въпреки това Додж Филипс владееше мислите й. Защо взе страната на Морийн? Дали само заради благородните причини, които изтъкна, въпреки че тя ги смяташе за неправилни? Или търсеше начин да разшири влиянието си в „Поточето на совите“? Защото ако Морийн го беше харесвала преди, то сега той беше неин съюзник. И Додж можеше винаги да я използва като извинение, за да се отбива по-често. А Кофи не би могла да му попречи.

Той отново ме надхитри, помисли си тя и прехапа устни. Не виждаше как би могла да държи далече един от друг Додж и Джефи. Но трябваше да го направи. Тя се загърна в якето, за да потисне тръпките, разтърсили тялото й.

Когато колата навлезе в паркинга, Кофи погледна часовника си. Горката Анке бе останала сама вече няколко часа.

В бързината, докато потегляха за болницата, нямаха време да повикат помощ. И Кофи остави Анке да наглежда къщата и най-важното — Джефи. Младата германка винеше себе си за злополуката и беше благодарна, че по някакъв начин може да бъде полезна.

Кофи се надяваше Анке да е обяснила на гостите защо не е сервиран традиционният следобеден чай. Сигурно щеше да има оплаквания, независимо от обясненията на Анке. Е, това беше най-малката й тревога.

Колата спря и тя се наведе напред, точно когато Додж се обърна. Лицата им почти се докоснаха, но тя запази самообладание.

— Ще оправя леглото и ще освободя пътя от гостите, ако ме почакате няколко минути. — Морийн не би искала да има публика, когато Додж я внася вътре. На фона на оскъдната светлина Додж като че ли гледаше по-скоро към устните й, отколкото към очите, но тя не беше съвсем сигурна.

— О, Кофи, ето те и теб — посрещна я редовен посетител на техния хотел. — Вашата готвачка е прекрасна! Би ли могла да я убедиш да ми даде рецептата за днешните бисквити за чай? Бяха невероятни!

— Да, хм… Ще я попитам — обеща тя. Анке беше сервирала чая?

Божествен аромат от задната част на къщата потвърждаваше това заключение. Кофи се насочи към кухнята.

Джефи беше коленичил пред кула от дървени блокчета. Протегнал ръка той строго възпираше Бригита, застанала от другата страна на кулата. Малката бе политнала напред от нетърпение да се присъедини към играта.

— Не още, Гита — нареди той. С другата ръка прикрепи последното блокче най-отгоре на кулата. — Хайде, сега! — извика той и се отдръпна назад.

С писък на удоволствие момичето се втурна напред. Разтвори широко малките си дебели ръчички и прегърна кулата. Блокчетата се разлетяха на всички страни. Закрил лице с длани, Джефи се разсмя високо като момиченцето.

Анке вдигна глава от кухненската маса и се усмихна. Когато улови погледа на Кофи, усмивката й угасна. Беше с една от престилките на Морийн, а златистата й коса беше вдигната на висок кок на тила й. Няколко къдри се бяха изплъзнали от него, а по бузата си имаше следи от брашно.

— Добре ли е тя? — попита разтревожена Анке.

— Да, да — увери я Кофи. Младата жена изглеждаше толкова загрижена, че на Кофи й се прииска да я прегърне. — А сега трябва да оправя леглото. Тя е навън в колата.

Отне й два пъти повече време да го оправи с Джефи и Анке, които се опитваха да й помогнат, и Бригита, щастлива да се включи в работата. Анке почти запя от облекчение, подреди нощната масичка, постави дори ваза с цветя, после изтича обратно в кухнята, за да сложи чайника.

— Анке, Морийн ще има нужда от спокойствие и тишина — спря я Кофи, когато младата жена се върна. — Не можем да позволим на децата да й пречат. Отивам да кажа на Додж да я доведе. Би ли задържала гостите във всекидневната, докато двамата минат през коридора? Отвлечи им вниманието. Разкажи им нещо. — Джефи беше застанал до нея. Тя разроши косата му. — А ти, голямото ми момче, ще забавляваш Гита в кухнята, докато настаним баба. А след това ще дойдеш да я видиш.

— Ще изградим друга кула — кимна той. — Гита ги обича.

Пренесоха Морийн до стаята без особени трудности. Тя изглеждаше крехка, но и същевременно надменно царствена в ръцете на Додж, сякаш беше свикнала красиви мъже да я носят навсякъде. Но зад сдържаното й достойнство Кофи долавяше нейната умора и болка. Възмущение се надигна отново в нея, когато Додж настани възрастната жена внимателно в леглото. Морийн трябваше да остане в болницата.

Той се изправи и очите им се срещнаха. Сякаш прочел мислите й, мъжът леко се усмихна. Кофи отклони поглед и се зае да подреди възглавниците до Морийн, за да подпре коляното й.

— Къде са децата? — отвори очи възрастната жена.

— В кухнята. Ще издържиш ли едно кратко посещение на Джефи?

— Разбира се. И Гита също.

Кофи потисна усмивката си. Анке трябваше да внимава. Морийн можеше да започне да предявява претенции по отношение на детето, след като се опита да го спаси на стълбите. Тя се изправи и в същия миг съзря Анке на прага. Държеше Гита на ръце. Джефи стоеше до нея. По лицето му се четеше загриженост.

Кофи се огледа за Додж. Откри го в ъгъла до камината да разлиства червения албум от изрезки.

— Какво правиш? — попита тя вбесена, но без да повиши глас.

— А ти как мислиш? — отвърна той със същия тон. — Казах ти, че ще дойда за албума. Трябва ли отново да попитам Морийн?

Кофи хвърли поглед към групата около леглото. Джефи беше с гръб, но можеше да се обърне всеки момент.

— Тогава го вземи и си тръгвай.

— Предполагах, че така ще кажеш. Ще ме изпратиш ли?

Независимо от личните си чувства, тя не можеше да отрече, че много им помогна. Кимна и го последва.

— Сигурна ли си, че не искаш да остана тази нощ? — попита Додж.

— Не, благодаря. — Кофи скръсти ръце, сякаш да се предпази от тези тъмни, иронични очи, които ставаха все по-настойчиви.

— Предлагам го заради Морийн, не заради теб, Кофи.

Тя почувства как страните й пламнаха.

— Знам — промърмори.

— Ето телефонния ми номер, в случай че промениш решението си. Позвъни ми по всяко време при нужда.

Красиво оформените му устни се извиха иронично, докато минаваше покрай нея. Очевидно се почувства изхвърлен.

Тя не издържа. Не и след грижите му днес за Морийн.

— Додж? — Мъжът се обърна, а профилът му се очерта на силната светлина. — Благодаря! — продължи тя. — Знам, че предложението ти бе продиктувано от добри намерения.

— Така ли мислиш? — усмихна се бавно той. В дрезгавия му глас се долавяше присмех. Вратата се отвори, нахлу струя студен въздух и след миг мъжът изчезва от погледа й.

Какво имаше предвид? Кофи затвори вратата и се облегна на нея. По дяволите! Как успяваше да я смути така силно само с един поглед?

Тя трепна, когато Джефи излезе от стаята на баба си.

— Баба ще хапне. А Анке каза, че твоята вечеря е готова. С Гита ядохме преди няколко часа.

— Чудесно. Искаш ли да ми правиш компания, докато се храня? — Двамата тръгнаха по коридора към кухнята, а ръката й обгърна топлите му малки раменца.

Анке беше успяла да свърши невероятно много работа. Освен телешкото задушено за тяхната вечеря, тя беше приготвила чудесна супа. Беше изпекла маслени сладки за чай и беше омесила толкова много хляб, че фризерът беше препълнен със замразени самуни. Дори беше изчистила кухнята.

— Когато съм разтревожена, готвя — обясни тя с усмивка.

— Беше злополука. Никой няма вина, а Морийн ще се оправи.

— Да, благодаря на бога. Ще отида да поседя до нея, докато ти се храниш.

Кофи погледна към другия край на кухнята, където Джефи и Гита лежаха по корем и бутаха влакче с блокчета един към друг. Тя въздъхна доволна. Колко хубаво, че двамата бяха успели да играят мирно днес. Очите й се затваряха за сън и тя осъзна, че е много изтощена.

Трябва да сложи Джефи да си легне по-рано тази вечер. Утрешният ден щеше да бъде дълъг и изморителен без помощта на Морийн. Ще трябва да наеме някого за един-два месеца.

Очите й се върнаха на децата. Златистата коса на Гита се беше разпиляла върху пълните й малки ръчички. И тя бе преживяла доста днес. Трябваше да намери тактичен начин да убеди Анке, че не е необходимо да плаща за стаята. Изведнъж лицето й просветна. Разбира се — готвенето компенсираше напълно наема. И гордостта на Анке нямаше да бъде наранена. Кофи се надигна уморено и повика Джефи.

— Време е за лягане — прошепна тя. — Тази вечер ще спя при баба ти. Но ще се кача при теб след малко, за да те завия.

Но когато няколко минути по-късно тя влезе в стаята му, от тъй трудно извоюваното й спокойствие не остана и следа.

Облечен в пижамата си, Джефи беше седнал с кръстосани крака върху юргана, който Морийн беше ушила специално за него на розови и светлосини квадрати.

Две двойни редици от монети, подредени по познат начин, стояха една срещу друга върху юрганените квадратчета. Кофи спря рязко и юмрукът й се вдигна към гърдите. Джефи посегна да придвижи една от монетите. Той играеше шах.

Докато прекосяваше стаята, Кофи имаше чувството, че са я облели с ледена вода. Джефи не вдигна поглед, когато сянката й падна върху импровизираната шахматна дъска.

О, да, тя беше виждала подобна концентрация и преди. Ричард бе загърбил по-голямата част от живота си, обзет от тази мания. Дланите й се изпотиха.

— Джефъмс… — дрезгаво прошепна тя.

Той не я чу. Взе друга монета от противоположната редица и я премести едно квадратче напред.

Вината беше изцяло на Додж! Тя почувства как в гърдите й се надига гореща вълна от гняв и се опита да я потисне. Сложи ръка върху меката косица на Джефи и той тръсна глава със същото раздразнено движение, което Ричард използваше толкова често. Сякаш пропъждаше муха.

Но този път тя нямаше да позволи да я отхвърлят по този начин. Със сина си щеше да бъде по-твърда.

— Време е за сън, младежо.

Този път той вдигна поглед, но очите му бяха широко отворени и невиждащи.

— Време е за сън — повтори Кофи със свито сърце. Протегна ръка да вземе монетата от пръстите му.

В първия миг той я дръпна, но след това й я подаде. Дългите му мигли трепнаха и момчето най-после я видя.

— Мамо!

— Време е за сън. Дай да приберем парите, Джефи.

— Парите ли? — Той сведе поглед към монетите. — О, това е шах. Партията, която разигравахме с Додж.

Кръвта забуча в ушите й и почти заглуши гласа му. Ричард помнеше ходовете на десетки, дори стотици игри в главата си. Но Джефи… О, Боже, не Джефи!

— Сега знам къде да преместя царя. Направих грешка миналия път — каза Джефи. — Няма да я повторя отново.

Нито пък аз, зарече се Кофи. Само да можеше да разбере къде точно беше сгрешила или поне как да поправи вече стореното. Знаеше само, че в центъра на всичките й тревоги стоеше образът на тъмен широкоплещест мъж като черния цар… безмълвния център, около който се водеше цялата битка.