Пеги Никълсън
Шахмат (7)

Седма глава

— Изглеждаш чудесно!

Жизнерадостният глас, прозвучал зад гърба й, стресна Кофи и тя изпусна тенджерата, която миеше. Рязко се извърна.

Питър Брадфорд стоеше пред нея и се усмихваше смутено, стиснал в ръка голям букет маргаритки.

— Извинявай! — добави той. — Не исках да те изплаша. Почуках, но никой не ми отговори.

— Няма нищо, Питър — насила се засмя Кофи. След половин час трябваше да бъде в хижата на Додж Филипс. Тя огледа синята си вълнена рокля и се намръщи. Може би трябваше да остане с джинсите и фланелката. Не искаше Додж да си помисли, че този разговор е нещо специално. — Къде си тръгнал с тези цветя?

— За Морийн са. Чух, че претърпяла злополука. Но ти сякаш четеш мислите ми — каза Питър и огледа роклята й. — Имах намерение да те поканя да послушаме хубава музика, след като видя Морийн.

— Боя се, че трябва да изляза, Питър — усмихна се тя.

Мъжът повдигна въпросително вежди и Кофи понечи да му обясни, но се отказа. Питър нямаше никакви права над нея, в края на краищата. Той беше само приятел… още откакто завършиха училище. Беше й трудно да обсъжда Додж дори с приятел.

— Срещата ти има ли нещо общо с онзи мъж, който се е нанесъл долу в хижата?

Кофи въздъхна. Животът в малкия град имаше и своите недостатъци. Ако кихнеш горе на хълма, долу в Джаксън хващаха настинка.

— Да, покани ме на едно питие. — По-точно казано „принуди ме да приема“. Снощи тя се опита да отложи срещата с ден-два, но той отхвърли извиненията й. Искаше да ускори проучванията си по книгата.

А и аз бих искала той по-бързо да свърши, напомни си тя. Колкото по-рано приключи, толкова по-скоро ще напусне града. Въпреки това не й се ходеше на тази среща.

— И внимавай с тези от града — предупреди я Питър шеговито. — Не можеш да се довериш на някого, който кара порше. — Той измъкна една маргаритка от букета и я втъкна в косите й. — Тоалетът ти е напълно готов.

Тя се усмихна колебливо, като не беше сигурна дали това е благословия за срещата, или по-скоро поставяне на свой мъжки знак за собственост върху нея. Питър й беше показал, че е склонен отношенията им да надхвърлят границите на приятелството. Ала по някаква причина, която никога не успя да си обясни, тя не можа да го почувства близък.

— Благодаря, приятелю — каза безгрижно тя.

Неговата добродушна гримаса й показа, че е разбрал посланието й. В същия миг вратата на кухнята се отвори широко и Гита връхлетя в стаята.

— Гита, къде си-и? — разнесе се от коридора престорен страховит, призрачен глас. — Гита, сега ще те хвана! В банята ли си? — Гласът на Джефи заглъхна. Момиченцето се завъртя около тях, като търсеше място, където да се скрие, а след това изтича зад Питър. Сграбчи крака му и зарови лице в панталона му, кикотейки се почти истерично.

— Кое е това дете? — разсмя се Питър.

— Гита. Майка й ще работи за нас, докато Морийн не е добре.

— Къде си-и? — провикна се Джефи от прага. — И-идвам!

Малката изпищя и се притисна още по-силно към Питър, сякаш така щеше да успее да се спаси от преследвача си.

— Ху-у! Ха-а! — пристъпи напред Джефи с големи, заплашителни крачки. Видя Питър и спря разколебан.

Но Гита надникна иззад прикритието си и забеляза Джефи. Побягна с писък, но се спъна в Кофи и падна по лице на пода. Кухнята се огласи от силен рев.

Питър се наведе заедно с Кофи и изправи детето.

— Тя добре ли е? — Джефи смутено приближи към тях.

— Разбира се — отвърна спокойно Питър. — Пострадала е само гордостта й. Едно момиче не обича да пада по нос пред публика. — Той измъкна още една маргаритка от букета. — Вземи, миличка — погъделичка розовото й чипо носле с цвета.

— Гита, какво има? — втурна се Анке в кухнята, когато вниманието на Питър вече беше поуспокоило детето и то само леко хълцаше.

Гита грабна цветето от ръката му, разгледа го и се намръщи. Започна да хлипа още по-силно и протегна ръце към майка си. Анке я вдигна, зарови лице във вратлето й и леко духна.

— Гита… Бригита… — Духна я отново и внезапно плачът на момиченцето премина в неохотен кикот.

Питър ги наблюдаваше очарован. Кофи се усмихна и побутна букета в ръката му.

— Добре ще е да запазиш няколко за Морийн — предупреди го тя.

Кофи погледна часовника си и усмивката й изчезна.

— Повече никаква гоненица, момчето ми — постави ръка върху раменете на сина си тя. — Анке скоро ще сложи Гита да спи и тя първо трябва да се успокои. А ти имаш и домашно да пишеш — Джефи направи гримаса и тя го щипна по носа. — Защо не донесеш учебниците си долу, при баба и при Питър? — предложи тя. Не й се щеше момчето да се връща в стаята си, преди да е станало време за лягане. Бе сменила юргана с вълнено одеяло, но изобретателността на сина й нямаше граници… По-добре да го ангажира по някакъв начин. Гита се оказа истинска благословия.

— Отиваш да се срещнеш с Додж, нали? — попита Джефи.

— Да — отвърна тя. Как беше разбрал? Или може би Додж беше непрекъснато в главата му?

— Може ли да дойда и аз?

— Не, вампире. Имаш да пишеш домашно. — Кофи го целуна по намръщеното чело и забърза към гаража.

Когато стигна до хижата на Додж, вече беше закъсняла с половин час. Прехапа устни от раздразнение и почука, почака и почука отново. Дали не беше излязъл? Тънка струйка дим се виеше от комина. Посегна за трети път, но вратата се отвори.

— Заповядай — каза Додж. Осветен откъм гърба, той изглеждаше необичайно висок и сякаш изпълваше цялото пространство. — Почти се отказах да те чакам — продължи той, хвана я за ръката и я въведе в къщата. — Влизай, преди цялата топлина да е избягала навън.

Той има топлина за двама, помисли си мрачно Кофи, докато й помагаше да си съблече палтото. Тежестта на ръцете му върху раменете й накара лицето й да пламне. Вероятно беше сложил много дърва в печката. Новаците винаги правеха така.

Стаята се осветяваше единствено от керосиновата лампа, поставена на шкафа и от бумтящия огън. Кофи се огледа нервно и се запита къде ли ще бъде най-безопасно да седне.

— Тъкмо миех чиниите — каза с усмивка Додж. Ръкавите на черната му вълнена риза бяха навити до лактите. — Ела да поговорим, докато свърша — кимна той към кухнята.

Помещението е твърде тясно за двама ни, помисли си тя, но нямаше сила да възрази.

— Позволи ми да ти налея едно питие. — Той й подаде чаша бяло вино и взе своята. — За… — Очите му се плъзнаха по лицето й… към устните и след това обратно към очите.

Само във въображението ти, помисли раздразнено тя и стисна плота със свободната си ръка. Очите му проследиха жеста й.

— За зимата — каза той и отпи от виното. Кофи също отпи глътка и остави рязко чашата, но подскочи стресната при звука от удара с плота.

— И за словоохотливите жени — добави той, а зад думите му прозираше весело настроение. Взе една чиния и я избърса с гъбата. — Е, как е Морийн?

Постепенно, водена от обикновените му искрени въпроси, Кофи заговори. Той всъщност не се интересува как съм прекарала деня, каза си тя. Иска само да ме предразположи. И това до известна степен даде резултат. След като по-голяма част от вниманието му беше насочено към чиниите, тя се чувстваше освободена от обезпокоителната сила на очите му. Облегната на плота до него тя възхитено наблюдаваше умелите движения на ръцете му.

Но неловкостта й се възвърна, когато той спря водата.

— Ела да седнем — предложи той и я докосна по рамото. Кофи се отдръпна и тръгна пред него към всекидневната.

Фотьойлът, на който тя искаше да седне, бе затрупан с книги. Също и столът пред компютъра, разположен в ъгъла на стаята. Оставаше диванът. Отмести очи отново към фотьойла, после хвърли подозрителен поглед към Додж. Дали не беше предвидил нейния ход и не го беше блокирал предварително? Конят срещу царицата, помисли си тя и прехапа устни. Той клекна пред огъня и сложи още дърва.

Седна до нея на дивана, включи лампата и посегна към една книга върху масичката — албума с изрезки за Ричард.

— Е, ще започнем ли?

Значи бе сгрешила. Той не се опитваше да я съблазнява, поне до този момент. Това трябваше да я успокои, но кой знае защо друга тревога замени първата. Не искаше да мисли за Ричард тази вечер. Ала Додж взе бележника и химикалката, отвори албума и го разпростря върху коленете им.

— Бележките на Морийн са твърде неразбираеми, а почеркът й е още по-лош. Знаеш ли какъв турнир е бил този? — посочи той фотографията на първа страница.

— Да — познаваше тези страници до болка. Ричард обичаше да разглежда изрезките от списанията и й беше разказал подробно за всички свои победи. — Това е Чикаго, първата година, през която играе.

— Трябва да е бил на девет? — Химикалката му се плъзна по хартията.

— На осем… — Само година по-голям от Джефи. Тя се загледа в замисленото лице на Ричард. Не, това не е за Джефи. Ако трябваше да понася интервютата на Додж, за да запази сина си далече от книгата, беше готова да плати тази цена.

— А този кой е? Познаваш ли го?

Минаха минути, след това часове, страниците на бележника се изпълваха с неговия ъгловат почерк. Веднъж стана, за да напълни отново чашите им, втори път, за да подсили огъня, но когато се връщаше, запазваше същата дистанция помежду им. Постепенно Кофи се отпусна. Вероятно от топлината в стаята или от виното, или от плътния глас на Додж. Чувстваше как потъва в червеникаво-златиста омая от спомени, които разказваше, сякаш се бяха случили на някой друг, някъде другаде, далече и отдавна.

Докато тя говореше, неотклонното внимание на Додж се превърна сякаш в осезаем допир. Като че ли докосваше кожата й с гореща, хипнотична ласка. Миглите й потрепнаха и натежаха. Стаята беше много топла… Додж обърна и последната страница.

— Двамата изглеждате толкова различни — отбеляза неочаквано той. — Какво те привлече в него?

— О… неговата интелигентност. — Миглите й се спуснаха тежко и тя опита да си спомни. — Имаше вид на човек, който знае точно какво търси… На осемнайсет това се случва рядко. Повечето са объркани, не знаят какво искат…

— А той теб ли искаше? — попита Додж толкова тихо, че думите му се сляха с шепота на огъня.

Устните й се извиха в мрачна усмивка и тя се облегна бавно назад.

— Да, искаше ме. — По-късно тя осъзна, че Ричард я беше желал така, както винаги желаеше победата. Първоначалната й съпротива му беше подействала като червен плащ пред бик.

— Предполагам, единственият начин да те има е бил като се ожени за теб?

Кофи рязко отвори очи. Вече не разговаряха за снимки. Кога бяха преминали към толкова лична тема? Тя се обърна и видя, че Додж е седнал настрани, а ръката му лежи върху облегалката на дивана зад нея. Искрица паника припламна в очите й.

— Всъщност да — отговори тя хладно, макар да усещаше, че страните й горят. — Бях твърде стеснителна в онези години. — Почувства как я изгаря изпитателния му поглед. Очите й се насълзиха и тя се извърна. А сега сигурно ще приближи към нея и ще я попита дали все още е стеснителна. И когато го направи, тя ще стане и ще си тръгне. Но той попита нещо още по-лошо?

— Какво се случи, след като той спечели?

Достатъчно! Тя го стрелна с поглед и се надигна от дивана, но мъжът я хвана за рамото и, загубила равновесие, Кофи седна отново.

— Нямах предвид сексуалните ви отношения — прекъсна я Додж, когато тя понечи да възрази. — Говоря за шаха. Съпругът ти никога не е имал интерес към партиите реванш. След като веднъж се убедеше, че може да бие противника си, той започваше да търси нов, по-силен опонент. Запази ли интереса си към теб, Кофи, след като веднъж беше спечелил играта?

Тя си беше задавала този въпрос хиляди пъти… Какво се случи с всепоглъщащата му страст, след като се ожениха? Защо се стопи изведнъж? Дали не гледаше на нея като на царица от плът и кръв, която, веднъж покорена, можеше да махне от своята шахматна дъска? Това ли беше всичко? Или шахът поглъщаше цялото му време и енергия? Не знаеше. Но и едва ли би задоволила любопитството на този мъж, ако знаеше.

Ужасена от спомените, тя не забеляза как ръката му се вдигна към лицето й и пръстите му докоснаха долната й устна.

— Аз бих останал — произнесе той с нисък, дрезгав глас.

Би останал ли? За момент не успя да осъзнае думите му.

Аз бих запазил интереса си към теб, след като веднъж съм спечелил. Това ли искаше да каже той? Кофи гордо вдигна глава и се извърна. Може би, но и Ричард беше казал същото, докато се стремеше към нея. Само за да спечели сърцето й. И последния път това даде резултат. Но тя вече не беше на осемнайсет години, не вярваше на страстни думи или на безмилостно преследване, което трябваше да бъде доказателство за любов.

— Добре, ето един по-лесен въпрос — настоя Додж. — След брака ти запази ли интереса си към Ричард?

Той беше безогледен в търсенето на факти, така както Ричард — в стремежа си за победа. Но защо трябваше да се изненадва? Той беше гросмайстор по шах, брат на Ричард по душа. Пръстите му нежно погалиха бузата й, докоснаха косите й. Тя потръпна. Ласката я разтърси дълбоко. Кофи поклати глава и се изправи.

— Това „не“ ли означаваше? — Той не направи опит да я спре. — Не си запазила интереса си? — попита подигравателно Додж.

— Не, не съм заинтригувана и в момента — обърна се яростно тя. Как си позволяваше той да нахлува в живота й по този начин и да я кара да се чувства така, когато… — Уморена съм от играчи. — Тя се отправи към вратата. — Уморена съм от игри. — Извърна се изненадана, щом осъзна, че той върви след нея.

— Е, ето че се сетих един въпрос, който още не съм ти задал.

Той поднесе палтото към раменете й. Задържа пръсти върху реверите й, а ръцете му я обгърнаха и притиснаха към силното му тяло. Лицето му докосна косата й, мъжът я притегли още по-плътно към себе си.

— Още не съм те попитал… какво им е лошото на игрите? — промърмори той, а дъхът му погали ухото й.

Беше сигурна, че на него му харесва. Докато тя… Тя беше изцяло друг тип човек. Тя не можеше да играе на любов… Никога. Любовта никога нямаше да бъде игра за нея. Лявата му ръка бе точно над сърцето й и тя чувстваше бесните удари. Нямаше съмнение, и Додж ги усещаше. И бог да й е на помощ, тя искаше ръката му да остане там, да се разтвори и да я погали. Искаше ръцете му да се плъзнат по тялото й, да я прегърнат силно и никога да не я пуснат. Тя потръпна отново и се отдръпна от него.

Само две дълги самотни крачки я деляха от вратата. Направи ги, без да се обръща назад.

— Няма нищо лошо в игрите… За някои хора — каза тя и излезе в нощта. След топлината на ръцете му, студеният въздух я блъсна в лицето като ледена вода.