Уейърис Дайри
Пустинно цвете (7) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

7
Могадишо

Докато живеех с Аман, тя ме запозна с някои от нашите роднини в Могадишо. За първи път в живота си имах възможност да видя някои членове от семейството на мама. Тя бе израснала в столицата заедно със своята майка, четирима братя и четири сестри.

Благодарна съм на съдбата, че успях да се запозная с баба си, докато бях в Могадишо. Днес тя е на около деветдесет години, но по времето, когато се видях с нея, беше на седемдесетина. Баба е истинска мама. Светлокожото й лице издава, че е жена с характер и силна воля. Ръцете й изглеждат така, сякаш е ровила толкова дълго в земята, че кожата й бе придобила крокодилски вид.

Баба ми е израснала в една от арабските държави, но не знам точно в коя. Тя е праволинейна мюсюлманка, моли се пет пъти дневно, обърната с лице към Мека, и винаги закрива лице с тъмно фередже, щом се покаже извън дома си, като се увива от глава до пети. Често я дразнех:

— Бабо, добре ли си? Сигурна ли си, че виждаш къде вървиш? Виждаш ли през това нещо?

— О, хайде, хайде, хайде — излайваше тя. — Това нещо е съвсем прозрачно.

— Добре… Значи можеш да дишаш и изобщо всичко е нормално — засмивах се аз.

Докато стоях в бабината къща, осъзнах откъде бе придобила силата си мама. Дядо ми бе умрял преди много години и баба живееше сама и се грижеше сама за всичко. Щом отидех да я видя, направо ми вземаше душата. Станехме ли сутрин, вече бе готова за излизане. И се захващаше без бавене с мен.

— Да тръгваме. Хайде, Уейърис. Да вървим.

Баба живееше в квартал, който бе на порядъчно разстояние от пазара. Ходехме там всеки ден и всеки ден увещавах баба си:

— Хайде, бабо, нека си улесним живота и да вземем автобус. Горещо е и пазарът е прекалено далеч, за да ходим пеш дотам.

— Какво!? Автобус? О, какви ги говориш? Младо момиче като теб да иска да се качва на автобус? Много мързеливи сте станали, Уейърис. Днес всички деца са такива; не знам какво става с вас. Когато бях на твоята възраст, извървявах километри. И така, момиче, идваш ли с мен или не идваш?

И тръгвахме заедно, тъй като ако се помотаех още малко, тя щеше да тръгне и без мен. По обратния път се тътрех след нея с торбите.

Като напуснах Могадишо, една от сестрите на майка ми почина и остави девет деца. Баба ми започна да се грижи за тях и ги отгледа като свои собствени. Тя е истинска мама и постъпи така, както трябва.

Запознах се с един от нейните синове, брата на мама Уолде’аб. Един ден, като се върнах от пазар, го заварих в дома на баба, седнал с един от моите братовчеди в скута си. Не го бях виждала никога досега, но се спуснах веднага към него, толкова приличаше на мама… а аз се стремях отчаяно към всичко, което ми напомняше за нея. А тъй като аз също приличам много на мама, резултатът бе един прекрасен и същевременно — странен миг, сякаш гледаш в криво огледало. Той бе чул за бягството ми и знаеше, че съм в Могадишо. Щом се приближих до него, той попита:

— Ти онази, която си мисля, ли си?

Този следобед се смях много. Не се бях смяла така, откакто бях напуснала дома си, но не само защото вуйчо Уолде’аб изглеждаше като мама, а и защото имаше нейното глупаво чувство за хумор. Братът и сестрата трябва да са били страхотен тандем; сигурно са разсмивали безмилостно до сълзи всички край себе си. Много ми се искаше да можех да ги видя заедно.

Но на сутринта, когато избягах от сестра си, отидох всъщност в дома на вуйна Л’уул. Бяхме я навестили за първи път малко след пристигането ми в Могадишо. Сега реших да отида при вуйна Л’уул и да я попитам дали мога да отседна при нея. Тя бе омъжена за брата на майка, вуйчо Сайид. Отглеждаше сама трите си деца, тъй като вуйчо работеше в Саудитска Арабия. Бе принуден да го прави и да им изпраща пари оттам. За жалост той не се върна по време на престоя ми в Могадишо, така че не успях да се запозная с него.

Когато пристигнах, вуйна Л’уул се изненада, но определено се зарадва, че ме вижда.

— Вуйно, с Аман не се разбираме много добре. Ще може ли да остана за известно време при теб?

— Ами да, знаеш, че живея сама с децата. Сайид отсъства през повечето време и твоята помощ няма да ми бъде излишна. Ще ми бъде приятно.

Изпитах облекчение. Аман ме бе оставила да живея при нея, но знаех, че това положение не й е особено приятно. Домът й бе съвсем малък, а и беше омъжена сравнително отскоро. На всичкото отгоре желанието й бе да се върна вкъщи, за да облекча съвестта й, задето бе избягала от мама преди толкова години.

 

 

Докато бях първо при Аман, а след това и у вуйна Л’уул, свикнах да живея в затворени помещения. В началото прекарването на деня в ограниченото пространство ми се струваше странно — заради тавана не можех да виждам небето, около мен имаше стени, миризмата на животни и пустиня бе заместена от вонята на канали и въглероден окис. Домът на вуйна Л’уул бе по-голям от този на Аман, но в никакъв случай не бе просторен. И макар той да предлагаше известни удобства, като осигуряване на топлина през нощта и на прикритие при дъжд, те бяха примитивни в сравнение със западните стандарти. Преклонението ми пред водата бе все така голямо, тъй като тя си оставаше нещо безценно. Купувахме я от един човек, който я пренасяше на гърба на магарето си и я складирахме отвън във варел. Черпехме от нея пестеливо за къпане, чистене, приготвяне на чай, готвене. Вуйна готвеше в малката кухня на газова бутилка. Вечер сядахме край къщата и разговаряхме на светлината на газови лампи, тъй като нямаше електричество. Тоалетната — дупка, в която изпражненията падаха и оставаха да вонят на горещината, беше типична за тази част на света. Под къпане се разбираше да вземеш кофа вода от варела и да се обтриеш с гъба в тоалетната.

Не след дълго си дадох сметка, че бях получила повече от онова, за което бях помолила вуйна си. Освен покрив, бях натоварена и със задължението да се грижа за трите й разглезени деца. Е, наистина не бих могла да обвиня и бебето, че е разглезено, но поведението му определено непрестанно ми създаваше проблеми.

Сутрин вуйна ставаше около девет сутринта и веднага след закуска тръгваше на гости при приятелки. Прекарваше целия ден в тяхната компания, в безкрайни клюки за общите им приятели, неприятели, познати и съседи. Най-после по някое време вечер се прибираше. В нейно отсъствие тримесечното бебе плачеше непрекъснато от глад. Щом го вземех, то започваше да прави опити да суче от мен.

— Виж, вуйно — казвах всеки ден аз, — трябва да направиш нещо. Бебето опитва да суче от мен всеки път, като го взема, а аз нямам мляко. Нямам даже гърди.

— О, не се тревожи — просто му дай малко мляко — отвръщаше благо тя.

Освен че чистех къщата и гледах бебето, трябваше да се грижа и за другите две деца, които бяха съответно на шест и на девет години. А те бяха като диви животни. Нямаха представа как да се държат, тъй като очевидно майка им никога не ги бе учила на нищо. Аз се стараех да поправя този пропуск, като ги пердашех при всяка възможност. Но след като бяха вилнели като хиени в продължение на години, нямаше как да се превърнат в ангелчета само за една нощ.

С всеки следващ ден изпитвах все по-голямо недоволство. Питах се колко пъти още щях да попадам в подобни безизходици, преди да ми се случи нещо приятно. Винаги бях търсила начин да направя нещата по-добри, да напредвам и да търся онзи тайнствен шанс, който знаех, че ме очаква.

— Кога ще се случи това? — питах се ден след ден аз. — Днес ли? Или утре? Къде ще отида? Какво ще правя?

Така и не знам защо ме спохождаха такива мисли. Вероятно по онова време смятах, че всички чуват подобни гласове. Но откакто се помня съм била убедена, че животът ми ще бъде по-различен от живота на хората около мен; просто нямах представа с какво точно ще бъде по-различен.

Кризата от престоя ми при вуйна Л’уул настъпи след около месец. Късно един следобед, докато вуйна бе на поредното си клюкарско турне из квартала, най-голямото дете, деветгодишната й дъщеря, изчезна. Излязох навън да я повикам. Тъй като не отговори, тръгнах да я търся. Най-накрая я открих в един тунел заедно с едно момче. Тя беше изключително упорито и любопитно дете. Когато я открих, любопитството й бе насочено към анатомията на въпросното момченце. Влязох в тунела, сграбчих я за ръката и я дръпнах да се изправи. Момчето побягна като подплашено животно. По целия обратен път налагах братовчедка си с една пръчка, тъй като никога досега не съм била така отвратена от някое дете.

Същата вечер, когато майка й се прибра, тя й се оплака за пердаха. Вуйна се вбеси.

— Защо биеш детето? — попита тя. — Няма да пипаш малката или тогава ще те набия аз, да видим как ще се чувстваш! — изкрещя тя и пристъпи заплашително към мен.

— Повярвай ми, няма да ти се иска да разбереш коя бе причината да я набия! Ако бе видяла какво направи тя днес, щеше да се откажеш от нея. Това дете е извън контрол… като някое животно е.

Обясненията ми не допринесоха за подобряване на отношенията ни. След като ме бе оставила, едва тринайсетгодишна, да се оправям с три деца под десетгодишна възраст, вуйна Л’уул бе проявила неочакван интерес към дъщеря си. И дори размаха юмрук пред лицето ми, като заплашваше да ми даде да разбера заради това, което бях причинила на нейното ангелче. На мен обаче вече ми бе писнало, не само от нея, а от целия свят.

— Виж какво, да не си посмяла да ме докоснеш! — извиках аз. — В противен случай ще останеш без коса.

Това сложи край на по-нататъшни дискусии по въпроса за моето наказание, а аз разбрах, че трябва да си вървя. Но къде щях да бягам този път?

 

 

Като вдигнах юмрук да почукам на вратата на леля Сахру, си помислих: „Ето, че историята се повтаря отново, Уейърис.“ Вратата се отвори и аз поздравих смутено. Леля Сахру бе сестра на мама. И имаше пет деца. Осъзнавах, че този факт нямаше да допринесе за щастието ми, но какъв избор имах? Да стана джебчийка или да прося из улиците? Без да навлизам в подробности за причината да изоставя вуйна Л’уул, аз попитах дали ще мога да отседна за известно време в дома й.

— Тук имаш приятел — отвърна, за моя изненада, тя. — Можеш да останеш при нас, ако искаш.

Нещата започваха по-добре, отколкото бях очаквала. Разбира се, включих се веднага в домакинската работа. Най-голямата дъщеря на леля Сахру, Фатима, беше на деветнайсет години. Отговорността за домакинството беше най-вече нейна.

Бедната ми братовчедка Фатима работеше като робиня. Сутрин ставаше рано и отиваше в колежа, в дванайсет и половина се прибираше, за да сготви обяда, връщаше се в училище, а в шест отново тичаше обратно, за да приготви вечерята. След вечеря разтребваше и после учеше до късно през нощта. Кой знае защо майка й се отнасяше към нея по-различно и изискваше много повече, отколкото от другите си деца. Фатима обаче беше добра към мен; отнасяше се към мен като към приятелка, а в този момент от живота си аз определено се нуждаех от приятелка. Но начинът, по който майка й се отнасяше към нея, ми се струваше несправедлив, затова нощем се стараех да помогна на братовчедка си. Не знаех да готвя, но се стараех да се науча, като я гледах. Първия път, когато вкусих макарони — бяха приготвени от Фатима — помислих, че се намирам на седмото небе.

Моята отговорност бе свързана предимно с чистенето. Леля Сахру и до днес твърди, че не е виждала някой да чисти по-добре от мен. Аз търках и лъсках, и това бе наистина трудна работа. Но аз определено предпочитах чистенето пред гледането на деца, особено след преживяванията си през последните месеци.

 

 

Подобно на Аман, леля Сахру продължаваше да се тревожи за мама и поради факта, че бе останала без по-голяма дъщеря, като да й помага. Баща ми може и да участваше в гледането на животните, но нямаше да си помръдне и пръста за готвенето, шиенето на дрехи, плетенето на кошници или грижите за децата. Това бе женска работа и съответно — проблем на мама. А и нали той си бе свършил работата, като бе довел вкъщи друга съпруга, за да помага? Да, това определено го бе направил. Същият този въпрос обаче тревожеше и мен самата още от онова утро, когато бях видяла за последен път майка си. Всеки път, когато мислех за нея, си спомнях осветеното й от огъня лице, както го бях видяла през нощта преди тръгването си; изглеждаше страшно уморена. Докато се бях скитала из пустинята на път за Могадишо, така и не успях да се отърся от тези мисли. Пътуването ми се бе сторило така безкрайно, както и моята дилема: кое да избера? Желанието да се грижа за майка си или желанието да се отърва от онзи старец? Помня как привечер се бях отпуснала под едно дърво, потисната от притесненията си. „Кой ще се грижи за мама сега? Тя ще се грижи за всички останали, но кой ще се грижи за нея?“

Сега обаче нямаше никакъв смисъл да се връщам. В противен случай щеше да се окаже, че бях преживяла всички трудности и лишения от последните месеци за нищо. Ако се приберях вкъщи сега, нямаше да мине и месец и баща ми щеше да започне да ме сватосва за всеки куц, грохнал глупак в пустинята, който притежава камила. И тогава не само щях да бъда вързана с нежелан съпруг, ами пак нямаше да мога да се грижа за майка си. Но един ден реших, че ще разреша частично този проблем, ако спечеля малко пари и й ги изпратя. Тогава тя щеше да има възможност да купи някои от необходимите за семейството неща и да не работи чак толкова.

Реших да си намеря някаква работа и започнах да търся из целия град. Един ден леля ме изпрати на пазара и на връщане минах покрай някакъв строеж. Спрях да погледам как мъжете носят тухли и бъркат хоросан в яма, в която сипват пясък и вода.

— Хей — провикнах се аз, — имате ли някаква работа?

Човекът, който редеше тухлите спря и започна да се смее насреща ми.

— Кой пита?

— Аз. Трябва да си намеря работа.

— Не. Нямаме работа за такова кльощаво момиче като теб. Кой знае защо, но ми се струва, че не те бива по нареждането на тухли.

И се засмя отново.

— Лъжеш се -уверих го аз. — Мога да го правя… много съм силна. Наистина. — Посочих към хората, които бъркаха хоросана; панталоните им висяха на всичките. — Мога да им помагам. Мога да нося пясъка и да бъркам не по-зле от тях.

— Добре, добре. Кога можеш да започнеш?

— Утре сутринта.

— Ела тук в шест и ще видим какво можем да направим.

Полетях обратно към лелини, без да докосвам с крака земята. Имах работа! Щях да печеля пари… истински пари! И щях да пестя всяко пени и да го изпращам на мама. Тя щеше да се изненада много.

Щом се прибрах, побързах да разкажа новината на леля. Тя не можа да повярва.

— Къде си се хванала на работа?

Първото, което й се струваше невероятно, бе, че едно момиче би се заело с такава работа.

— И какво точно ще правиш за тези мъже? — попита тя.

Второ, не й се вярваше, че шефът би наел жена, особено мен, тъй като все още имах доста изгладнял вид. Но тъй като настоях, че това точно е истината, нямаше друг избор.

Когато най-сетне ми повярва, тя се разгневи, че възнамерявах да живея при нея, и вместо да помагам в домакинската работа, щях да работя за някой друг.

— Виж — отвърнах уморено аз. — Трябва да изпращам пари на мама и за да мога да го правя, трябва да имам работа. Дали ще е тази или друга, трябва да работя. Нали ме разбра?

— Да.

На следващата сутрин започна кариерата ми като строителен работник. Беше ужасна. По цял ден превивах гръб и мъкнех тежки товари пясък. Нямах ръкавици и дръжката на кофата се впиваше в дланите ми. И не след дълго по тях се образуваха огромни пришки. В края на деня пришките се пукнаха и ръцете ми бяха целите в кръв. Всички мислеха, че повече няма да ме видят, но аз реших да се върна на другия ден.

Продължих така почти цял месец, докато дланите ми се разраниха дотолкова, че да не мога да ги свивам. Но когато напуснах бях спестила равностойността на шейсет долара. Заявих гордо пред леля, че съм спестила пари, които ще изпратя на мама. По това време един неин познат ни навести и, тъй като не след дълго смятал да отиде в пустинята със своето семейство, предложи да занесе парите на мама.

— Да, познавам роднините му — рече леля Сахру. — Всичките са добри. Можеш да му се довериш за парите.

Излишно е да казвам, че това бе краят на моите шейсет долара. По-късно разбрах, че майка ми така и не е видяла и едно пени от тях.

Щом напуснах строежа, започнах да чистя отново къщата на леля си. Един ден, докато работех както обикновено, пристигна важен гост — сомалийският посланик в Лондон, Мохамед Чама Фарах, който бе женен за друга от сестрите на мама, Маруим. Докато чистех, чух посланика да разговаря с леля Сахру. Беше дошъл в Могадишо, за да потърси слугиня, преди да замине за четиригодишното си назначение в Лондон. Моментално разбрах, че това е шансът, който бях чакала.

Втурнах се в стаята и повиках леля си.

— Лельо, трябва да поговорим.

Тя ме погледна нетърпеливо.

— Какво има, Уейърис?

— Моля те… в коридора. — Тя ме послуша. Като се скрихме от погледа му, аз я стиснах буйно за ръката. — Моля те. Моля те, кажи му да ме вземе. Аз мога да му прислужвам.

Сахру ме погледна; явно я бях наранила. Но аз бях упорито дете и мислех само какво искам, вместо за онова, което бе направила за мен.

— Ти! Ти не знаеш абсолютно нищо! Какво ще правиш в Лондон?

— Мога да чистя! Кажи му да ме вземе в Лондон, лельо! Искам да замина!

— Не мисля така. А сега ме остави на мира и се захващай на работа. — Върна се в стаята и седна до зет си. След малко я чух да казва тихо: — Защо не я вземеш? Знаеш ли, тя наистина е добра. Много добре чисти.

Посланикът ме изгледа смръщено.

— Би ли имала нещо против да махнеш тази дъвка от устата си? — Изплюх дъвката в ъгъла. Той погледна към леля Сахру. — Това ли е момичето? О, не, не, не.

— Аз съм прекрасна домашна помощница. Бива ме в чистенето, бива ме в готвенето… с децата също се справям добре!

— О, сигурен съм, че се справяш.

Обърнах се към леля.

— Уейърис, това е достатъчно. Захващай се за работа.

— Кажи му, че съм най-добрата!

— Уейъирс! Млък! — После се обърна към свако ми. — Още е малка, но наистина работи здраво. Повярвай ми, ще се справи чудесно…

Свако Мохамед стоя известно време неподвижно, като ме оглеждаше с отвращение.

— Добре, чуй тогава. Вземам те утре. Разбра ли? Ще дойда тук с твоя паспорт и след това заминаваме за Лондон.