Уейърис Дайри
Пустинно цвете (11) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

11
Моделът

На другия ден с Халву отидохме да инспектираме студиото на Малкълм Феърчайлд. Нямах представа какво да очаквам, но когато вратата се отвори пред нас, аз се озовах в друг свят. Навсякъде бяха окачени огромни афиши и плакати със снимки на красиви жени.

— О… — промълвих аз, като се въртях из стаята и оглеждах внимателно елегантните им лица.

И в този момент разбрах, така, както бях разбрала и в деня, в който чух как свако Мохамед обяснява на леля Сахру, че трябва да намери слугинче за дома си в Лондон, и си рекох: „Това е то. Това е моят шанс… тук ми е мястото. Това искам да правя.“

Малкълм излезе да ни посрещне. Каза ни да седнем удобно и ни предложи по чаша чай. После се обърна към Халву:

— Искам да знаеш, че единственото ми желание е да й направя снимка. — Посочи към мен. — Преследвам това момиче повече от две години. Никога досега не съм имал толкова неприятности само заради правенето на една снимка.

Съзерцавах го с увиснала долна челюст.

— Това ли всичко? Това ли е? Искаш само да ми направиш снимка? Като някоя от тези тук?

И махнах неопределено към плакатите.

— Да — закима усилено той. — Повярвай ми. Това е всичко. С длан прекара линия през средата на носа си. — Искам само тази половина от лицето ти. — Обърна се отново към моята приятелка. — Тя има изключително красив профил.

„Толкова изгубено време! — помислих си аз. — Той ме преследва две години, а са му били необходими само две секунди, за да обясни, че просто иска да ми направи снимка.“

— Е, нямам нищо против. — Но изведнъж ме обзе тревога, тъй като си спомних за предишни свои преживявания в мъжка компания. — Но тя трябва също да стои тук! — Поставих длан върху ръката на Халву и тя кимна. — Тя ще трябва също да стои тук, когато ми правиш снимките.

Той ме погледна смаяно.

— Да, добре. Тя също може да дойде… — В този момент вече бях толкова развълнувана, че не ме сдържаше на едно място. — Елате вдругиден, в десет, а аз ще доведа човек, който да се заеме с грима.

 

 

Два дни по-късно се върнахме в студиото. Гримьорката ме настани на един стол и се хвана на работа, въоръжена с памук, четки, гъбички, кремове, бои, пудри и ту ме мушкаше с пръсти, ту ми опъваше кожата. Нямах представа какво прави, но въпреки всичко не помръдвах и я наблюдавах как извършва странните си маневри с въпросните чудати материали. Халву се облегна назад на стола си и се усмихна. От време на време я поглеждах и вдигах рамене или правех физиономия.

— Не мърдай — нареждаше гримьорката. — Така… — Отстъпи назад, постави едната си ръка на хълбока и ме погледна със задоволство. — Виж се в огледалото.

Изправих се и изпълних препоръката. Едната половина на лицето ми бе преобразена, цялата златиста, коприненомека и доста по-светла. Другата страна си беше обикновената стара Уейърис.

— Оу! Виж ме само! Но защо направихте само едната страна? — попитах стреснато аз.

— Защото той иска да снима само едната страна.

— Аа…

Поведе ме към студиото и Малкълм ме настани да седна на една табуретка. Огледах тъмната стая, пълна с неща, които виждах за първи път: фотоапарат, прожектори, акумулатори и кабели, много кабели, които висяха навсякъде като змии. Той ме накара да се въртя пред обектива, докато застанах под прав ъгъл спрямо него.

— Добре, Уейърис. Събери устни и гледай право пред себе си. Вдигни брадичка. Така е… красиво.

След това чух щракване, последвано от гръмко пукване, което ме накара да подскоча. За част от секундата присветнаха някакви ярки светлини. Кой знае защо тези светкавици ме накараха да се почувствам друг човек; в този миг си се представих на мястото на някоя от филмовите звезди, които бях виждала как се усмихват пред телевизионните камери, слизайки от лимузината за някоя премиера. Малкълм извади някаква хартия от фотоапарата и погледна часовника си.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Поставям времето.

Даде ми знак да се приближа и издърпа горния слой на хартията. Пред очите ми бавно започна да се появява образът на жена, сякаш по магия. Когато ми подаде снимката, едвам се познах. На нея се виждаше дясната страна на лицето ми, но вместо да изглеждам като Уейърис-слугинята, аз изглеждах като Уейърис-моделът. Бяха ме превърнали във великолепно създание, подобно на онези, които гледаха от пракатите в преддверието на студиото.

По-късно същата седмица, след като прояви целия филм, Малкълм ми показа завършения продукт. И той определено ми хареса. Попитах го дали може да ми направи още снимки. Той отговори, че това е много скъпо и за жалост не може да си го позволи. Но затова пък можел да ми извади копия от снимките, които вече ми бе направил.

 

 

Два месеца след заснемането Малкълм се обади в сградата на Младежката християнска асоциация.

— Виж, не знам дали те интересува възможността да работиш като модел, но някои хора искат да се запознаят с теб. Една от агенциите за манекени видя снимката ти в моя албум и смята, че би могла да им се обадиш. Ако желаеш, можеш да сключиш договор с тях и те ще ти намират работа.

— Добре… но ще трябва ти да ме заведеш там, тъй като… нали знаеш, не ми е удобно да отида сама. Ще ме заведеш ли, за да ме представиш?

— Не, не мога да направя това, но мога да ти дам адреса — предложи той.

Избрах грижливо дрехите, които щях да облека за срещата с представителите на агенцията за манекени на Крофорд. Беше лято и заради горещината облякох червена рокля с къси ръкави и с деколте във формата на буквата V. Тя не беше нито дълга, нито къса, а стигаше някъде до средата на крака и беше ужасно грозна.

Влязох в агенцията с въпросната евтина рокля и бели маратонки, като си мислех: „Това е то! Най-после ми се случва!“ В действителност изглеждах отвратително. И досега потръпвам като се сетя колко зле изглеждах през онзи ден, но тогава, слава Богу, не си давах сметка, тъй като това все пак бе най-хубавият ми тоалет. Нямах пари, за да си купя нещо друго.

Когато пристигнах, секретарката ме попита имам ли снимки и аз отговорих, че имам една. Тя ме запозна с някаква елегантно облечена жена с класическа красота на име Вероника. Вероника ме покани в офиса си и ми каза да седна срещу бюрото й.

— На колко години си, Уейърис?

— Млада съм! — Това бяха първите думи, които ми дойдоха наум, и аз ги изтърсих, без да се замисля. — Наистина съм млада. Тези бръчки… — Посочих към очите си. — Аз съм родена с тях.

Тя ми се усмихна.

— О, всичко е наред. — Взе някакъв формуляр и започна да ми задава въпроси, отговорите на които записваше в него. — Къде живееш?

— В сградата на Младежката християнска асоциация.

— Работиш ли?

— Да.

— Какво работиш?

— В „Макдоналдс“.

— О’кей… Знаеш ли нещо за манекенството?

— Да.

— Какво знаеш за него… знаеш ли много?

— Не. Знам, че искам да бъда манекен.

Повторих последното изречение няколко пъти, за да подчертая важността му.

— О’кей. Имаш ли албум… снимки?

— Не.

— Имаш ли роднини тук?

— Не.

— Къде е семейството ти?

— В Африка.

— Оттам ли си?

— Да, от Сомалия.

— Добре, значи тук нямаш никого.

— Не, никакъв роднина.

— Така. Точно сега започва кастинг и трябва да тръгваш.

Стараех се, наистина се стараех да я разбера и дори замълчах за малко, като се опитвах да проумея какво искаше да каже.

— Не мога да разбера. Съжалявам.

— Кастинг — повтори бавно и отчетливо Вероника.

— Какво е кастинг?

— Ами, когато човек кандидатства за някаква работа, го интервюират. О’кей? Интервю? Разбираш ли?

— Да, да.

Тогава излъгах. Нямах представа за какво говори. Тя ми даде адреса и ми каза да отида веднага на него.

— Ще им се обадя и ще им кажа, че си тръгнала към тях. Имаш ли пари за такси?

— Не. Мога да вървя пеш.

— Не, не… прекалено е далече. Прекалено. Трябва да вземеш такси. Такси. Разбра ли? Ето ти десет лири. Обади ми се като свършиш. О’кей?

 

Докато прекосявах града с таксито, бях изпаднала в истинска еуфория. „О, о, о, вече съм на път да стана модел, да осъществя мечтата си.“ Тогава се сетих, че бях забравила да я питам нещо, а именно, за каква работа ставаше дума. „Е, добре де, това е без значение. Ще се справя, тъй като изглеждам добре!“

Там ме въведоха в друго фотографско студио. Навсякъде гъмжеше от професионални модели; стая след стая бяха пълни с жени, чиито крака стигаха до сливиците. Те обикаляха напред-назад като лъвици, кипреха се пред огледалата, навеждаха се от кръста, за да раздрусат коси и да им придадат обем, нанасяха грим по краката си, за да изглеждат по-тъмни. Седнах и поздравих момичето, което седеше до мен.

— Ъъ, за каква работа става дума?

— За календара на „Пирели“.

— Ммм. — Поклатих мъдро глава. — Календара на Прули. Благодаря.

„Какво, по дяволите, е това — календар на Прули?“ Бях топка нерви, неспособна да стоя на едно място, ту кръстосвах, ту отпусках крака, въртях се непрестанно на мястото си, докато влезе една от асистентките и съобщи, че аз съм следващата. Тогава замръзнах за минута.

Обърнах се към моята съседка и я побутнах към асистентката.

— Ти върви. Аз ще чакам приятелката си.

Повтарях това всеки път, когато идваше асистентката, докато помещението се изпразни. Всички си бяха отишли.

Най-накрая жената се появи отново, облегна се уморено на стената и рече:

— Хайде. Вече можеш да влизаш.

Изгледах я и си помислих: „Достатъчно, Уейърис. Ще се явяваш ли или няма да се явяваш? Хайде, ставай, тръгвай.“

Последвах жената в студиото и някакъв мъж, прилепил глава към фотоапарата, се провикна:

— Ей там. Където е отбелязано.

И махна с ръка натам.

— Отбелязано ли?

— Да, застани на отбелязаното.

— О, добре. Застанах.

— О’кей. Махни си горнището.

„Явно нещо не мога да го разбера“ — рекох си аз. По това време вече бях готова да повърна от нерви.

— Горнището ли? Ризата ли имате предвид?

Той извади глава изпод чаршафа и ме изгледа така, сякаш бях пълна глупачка. А след това заяви с безкрайно раздразнение:

— Да. Махни си ризата, за какво мислиш, че си дошла?

— Но аз нямам сутиен.

— Това е целта, да можем да видим гърдите ти.

— Не!

„Що за гадост е това, гърдите ми!“ На всичкото отгоре нямах риза; бях с рокля. „Какво смята, че ще направя, този идиот? Че просто ще си съблека дрехата и ще застана насреща му само по едни пликчета и маратонки ли?“

— Не. Не ли? Всички умират да дойдат на този кастинг, а ти ми казваш не?

— Не, не, съжалявам. Грешка, грешка. Допуснала съм грешка.

И обхваната от паника, хукнах към вратата. Когато минах покрай серия пръснати по пода снимки, се наведох, за да ги разгледам.

Фотографът ме съзерцава известно време с увиснало чене. След това се обърна и се провикна през рамо:

— О, Боже, само това ни липсваше! Терънс, имаме малък проблем.

В стаята влезе тежък, набит мъж с гъста сива коса и ме погледна с любопитство. И се усмихна.

— А, да. Та какво сме имали тук?

Изправих се рязко и очите ми се напълниха със сълзи.

— Не. Това не мога да го правя. Такива неща не правя. — Посочих снимката на една гола от кръста нагоре жена. В началото бях просто разочарована. Ето какво бе излязло от голямото ми вълнение, от великата ми мечта да стана модел. „Кандидатствам едва на първото място и те вече искат да ми съблекат дрехите!“ Изведнъж се разгневих, вбесих се, и започнах да псувам на сомалийски. — Мръсни, гадни мъже! Свине! Гадове! Задръжте си я скапаната работа!

— Какво казваш? Виж, прекалено съм зает за такива неща точно сега…

По това време аз обаче вече изскочих навън през вратата, като я затръшнах така, че едва не я отскубнах от пантите. Плаках по целия обратен път към общежитието и си мислех: „Знаех си, че има нещо тъжно, нещо отвратително в цялата тази манекенска работа.“

 

 

Вечерта се тръшнах на леглото, обезсилена от мъка, когато съквартирантката ми ме извика:

— Уейърис, на телефона.

Беше Вероника от агенцията за манекени.

— Ти ли си това! — извиках аз. — Не искам да разговарям нито с теб, нито с когото и да било другиго при вас! Ти… ти ме заре… засри… — Опитвах се да произнеса „засрами“, но все не успявах във вълнението си. — Беше ужасно. Беше много лошо. Не искам да правя това. Не искам да бъда повече с вас!

— О’кей, а сега се успокой, Уейърис. Знаеш ли кой беше фотографът днес?

— Не.

— Чувала ли си за Терънс Донован?

— Не.

— Добре, имаш ли приятел, който говори английски?

— Да.

— Така. Всеки, който говори английски, знае кой е този човек. Попитай който искаш, след като приключим разговора. Той прави снимки на кралското семейство, на принцеса Даяна, и на всички прочути модели. Във всеки случай, той иска да те види пак, би искал да те снима.

— Той ми каза да си сваля дрехите! Ти не ме предупреди за такова нещо, преди да отида!

— Знам… така е, но бързахме много. Просто си мислех, че отговаряш на всички изисквания за тази работа. Обясних му, че не можеш да говориш английски и че тези неща са в разрез с разбиранията на твоята култура. Но става дума за календара на „Пирели“ и ако получиш тази работа след това поръчките ще завалят. Купуваш ли си модни списания като „Вог“ и „Ел“?

— Не, не мога да си го позволя. Прелиствам ги на сергията, но винаги ги връщам.

— О’кей, но си ги виждала, нали? Точно такъв тип работа ще бъде твоята. Терънс Донован е най-добрият. Ако искаш да станеш манекен, трябва да получиш тази работа. После ще печелиш много пари и ще правиш каквото си искаш.

— Няма да си сваля горнището.

Чух я как въздъхна.

— Уейърис, къде каза, че работиш?

— В „Макдоналдс“.

— Колко ти плащат?

Казах й.

— Е, а той ще ти плати хиляда и петстотин лири за един ден.

— Всичките за мен? Само за мен?

— И освен това ще трябва да пътуваш. Снимките ще бъдат в Бат; не знам дали си била там; изключително красиво е. Ще те настанят в „Ройълтън“ — додаде тя, сякаш знаех какво е това. — Слушай, искаш ли да го направиш или не искаш?

Вече бе успяла да ме убеди. Ако печелех по толкова пари, скоро щях да събера достатъчно, за да помогна на майка си.

— О’кей, о’кей! Кога мога да се върна при него?

— Какво ще кажеш за утре сутринта?

— И ще трябва само да си сваля горнището? Така ли? Искам да кажа, сигурна ли си, че няма да се наложи да спя с този човек за хиляда и петстотинте лири?

— Не, не. Това не е номер. Нищо подобно.

— А да не би… нали се сещаш, да не поиска да си разтварям краката или други такива гадости? Ако е така, кажи ми го сега.

— Само си свали горнището. Но не забравяй, утре той ще направи само пробни снимки и след това ще ти каже дали ще получиш работата. Затова бъди мила…

 

 

Когато отидох на другия ден, Терънс Донован ме погледна и се разсмя.

— О! Пак ли си ти? Ела тук. Как се казваш?

От този момент нататък той бе изключително търпелив с мен. Терънс беше баща и си даваше сметка, че аз съм просто едно уплашено дете, което се нуждае от помощ. Донесе ми чай и ми показа всичките си творби, снимки, които бе правил на най-красивите жени в света.

— О’кей, сега ще ти покажа някои фотографии. — Въведе ме в друга стая, пълна с полици и чекмеджета. Върху една маса лежеше календар. Разлисти го; на всяка страница бе заснета различна жена, но всички те бяха възхитителни. — Виждаш ли това? Календарът на „Пирели“ за тази година. Правя го всяка година. Този път обаче ще бъде различен — само африкански жени. Някъде ще бъдеш облечена, но някъде може да бъдеш и без дрехи. — Обясни ми целия процес. Сега вече бях спокойна и сигурна, че той не е просто някой мръсник със задни помисли. — О’кей — рече той, — сега ще направим снимката. Готова ли си?

Бях готова откакто бях научила от Вероника колко ще ми платят, но сега вече бях и спокойна.

— Да, готова съм.

От този миг нататък се държах като истинска професионалистка. Застанах на определеното място, махнах горнището и се вгледах уверено в обектива. Отлично! Когато ми показа снимката, си спомних за Африка. Снимката беше черно-бяла и съвсем семпла и почтена, без нищо порнографско. Това бе Уейърис, точно така, както бе израснала в пустинята, подобна на малко момиче, разголило малките си гърди на жегата.

Когато се прибрах вечерта, от агенцията съобщиха, че съм получила работата и следващата седмица заминавам за Бат. Вероника бе оставила домашния си телефон. Обадих й се, за да обясня, че не можех да си позволя да не отида на работа в „Макдоналдс“, тъй като не знаех кога щях да получа парите от снимките. Тя обаче отговори, че ако ми трябваха пари, можела да ми даде в аванс.

От този ден нататък никога повече не съм стъпвала в „Макдоналдс“. След като приключих разговора с Вероника окачих слушалката и хукнах обратно към общежитието. Разказах за новото си начинание не само на своите приятели, ами и на всеки, който бе готов да ме изслуша.

— О, хайде де! — възкликна Халву. — Стига си се хвалила, за Бога! Ще си показваш циците, така ли?

— Да, за хиляда и петстотин лири!

— Толкова пари за тези две дребни нещица тук? Би трябвало да се срамуваш — разсмя се тя.

— Но това не е такова. Наистина е почтено! Не става изобщо дума за онези гадости… И освен това ще ходим в Бат и ще отседнем в голям хотел.

— Добре, но не искам да чувам нищо повече за това. Просто престани да го съобщаваш на всеки човек в сградата, съгласна ли си?

 

 

Вечерта преди заминаването не можах да заспя; искаше ми се вече да се е съмнало. Багажът ми бе приготвен и войнишката торба чакаше до вратата. Все още не можех да повярвам… Никога не бях ходила никъде, а сега тези хора ми плащаха, за да отида! Терънс Донован щеше да изпрати лимузина, която да ме вземе и да ме закара до гара „Виктория“. Оттам групата — фотографите, помощниците, още четири модела, гримьорът, стилистът и аз — щеше да вземе влака за Бат. Аз пристигнах първа, тъй като се страхувах да не изпуснем влака. Следващият, който се появи, бе Наоми Кембъл.

Стигнахме в Бат и се настанихме в „Ройълтън“, който приличаше на дворец. Изумих се като разбрах, че ще разполагам с цяла огромна стая. Но през първата нощ Наоми дойде и попита дали може да спи при мен. Беше съвсем млада и нежна, на около шестнайсет-седемнайсет години и се страхуваше да остане сама. Аз се съгласих с охота, тъй като ми бе приятно да си имам компания.

— Не им казвай, съгласна ли си? Ще се вбесят като разберат, че са пръснали толкова пари за моята стая, а в нея няма да спи никой.

— Не се тревожи; просто ела при мен. — След многогодишния опит, който имах, за мен бе съвсем естествено да играя майчинска роля. Дори приятелите ми ме наричаха „мама“, тъй като вечно се отнасях като майка към другите. — Няма да кажа нищо, Наоми.

На другата сутрин започнахме по следния план — първо щяха да направят прическите и грима на две от момичетата. След това, докато ги снимаха, щяха да подготвят други две и т.н. Още първата сутрин, когато стилистът започна да работи върху мен, му казах да ми скъси косата. По онова време бях доста набита за модел; по мен имаше доста от сочното месце, продавано в „Макдоналдс“. Затова исках да ми отрежат косата, за да имам по-модерен вид. Стилистът започна да реже и продължи да реже, докато не остана почти нищо; косата ми се издигаше на не повече от два-три сантиметра над черепа.

— Ооо, така си съвсем различна — възкликнаха всички, като ме видяха.

Аз обаче реших, че трябва наистина да шокирам хората, затова заявих на стилиста:

— Знаеш ли какво ще направя? Ще си изруся косата.

— О, Боже! Не, няма да направя това. Ще изглеждаш като побъркана!

Наоми Кембъл се засмя и рече:

— Уейърис, знаеш ли какво? Един ден ще се прочуеш. И тогава не ме забравяй, а?

Разбира се, стана точно обратното и сега прочутата е тя.

Работихме така в продължение на шест дни; не ми се вярваше, че ми плащат за това. А вечер като свършехме и групата ме попиташе какво искам да правя, аз отговарях неизменно едно и също: да пазарувам. Те ми оставяха колата и шофьорът на лимузината ме завеждаше където пожелаех, а по-късно идваше да ме вземе. След като приключихме, избраха за корицата моята снимка; това бе изненадваща чест и ми направи дори още по-голяма реклама.

 

 

Взехме влака обратно за Лондон. Щом пристигнахме, скочих в лимузината и шофьорът попита къде да ме закара. Казах му да ме вози към агенцията. Там ме посрещнаха с думите:

— Можеш ли да се сетиш? За теб има още един кастинг и то не е далеч, ей там зад ъгъла. Но побързай, трябва да отидеш веднага.

Възпротивих се, защото бях уморена.

— Ще отида утре — отговорих аз.

— Не, не. Утре ще бъде късно; дотогава прослушването ще е приключило. Търсят момичета за новия филм за Джеймс Бонд „Живите светлини“ с Тимоти Долтън. Остави си багажа тук и да вървим. Ще те заведем дотам, за да ти покажем къде е.

Един от мъжете в агенцията ме заведе до ъгъла и посочи към сградата насреща.

— Виждаш ли онази врата, през която непрекъснато влизат и излизат хора?

Влязох. Беше буквално повторение на деня, в който се бях явила в студиото на Терънс Донован, само дето беше още по-многолюдно. Вътре имаше цяла армия от момичета, които стояха прави, седяха, облягаха гръб на стената, бъбреха или крачеха напред-назад.

— Искаме всяка да каже по няколко думи — обяви помощникът.

Тази новина никак не ми хареса, но аз си повтарях, че вече съм професионален модел, че съм работила за Терънс Донован във връзка с календара на „Пирели“ и няма нещо, с което да не мога да се справя. Когато дойде моят ред, ме въведоха в студиото и ми казаха да застана на обозначеното място.

— Искам само да ви предупредя, че не говоря много добре английски — обясних аз.

Те ми подадоха някакво картонче и рекоха:

— Това не е проблем. Трябва само да прочетете това.

„О, Боже мой. Ами сега? Налага се да призная, че не мога да чета. Не, това е прекалено, страшно е унизително. Не мога да го направя.“

Вместо това казах:

— Извинете ме, но трябва да изляза… Ще се върна веднага.

Напуснах сградата и се върнах в агенцията за багажа си. Един Господ знае колко време са ме чакали преди да си дадат сметка, че няма да се върна. В агенцията заявих, че все още не съм минала, но съм дошла да си взема багажа, тъй като чакането очевидно ще продължи дълго. Беше около един-два след обяд, но аз се прибрах вкъщи, хвърлих торбата и отидох да търся фризьорски салон. Влязох в един, който бе близко до Младежката християнска асоциация и един господин попита какво можел да направи за мен.

— Изрусете ми косата — обясних аз.

Стилистът повдигна вежди.

— Е, можем да го направим, но ще отнеме доста време. А ние затваряме в осем.

— О’кей. Значи разполагаме с всичкото време до осем.

— Да, но преди вас има други запазени часове.

Молих го, докато най-накрая се съгласи. Намаза кислородната вода и аз съжалих веднага. Косата ми беше толкова къса, че химикалът започна да ми гори скалпа; струваше ми, се кожата ми се бели на парчета. Но въпреки това чаках и скърцах със зъби. Когато фризьорът ми изми косата, тя се оказа оранжева. Наложи се да ме намаже отново, тъй като кислородната вода трябвало да стои още, за да премахне цвета. Вторият път тя стана жълта. На третия път най-сетне се превърнах в блондинка.

Харесах се така, но по пътя към метрото щом ме видеха, малките деца стисваха майките си за ръката и възкликваха:

— Мамо, мамо, мамо, какво е това нещо? Мъж ли е или жена?

„Проклета да съм! — помислих си аз. — Може би този път допуснах грешка. Ето, че сега започнах да плаша децата.“ Но докато стигна до сградата на Младежката християнска асоциация вече бях решила, че не ми пука, защото косата ми нямаше за цел да впечатлява децата. Бях искала да се видя като блондинка заради мен самата и смятах, че изглеждам прекрасно.

Щом се прибрах, започнах да получавам съобщение след съобщение от агенцията. „Къде си? На прослушването все още те очакват. Ще се върнеш ли? Те все още искат да те видят. Още те чакат…“ Агенцията обаче бе затворена, затова се обадих в дома на Вероника.

— Уейърис, къде, за Бога, изчезна? Помислили са, че отиваш в тоалетната! Обещаваш ли, че ще отидеш пак утре?

Накара ме да се съглася да отида на следващата сутрин.

Естествено онова, което бях пропуснала да спомена пред Вероника, бе забелязано веднага, щом пристигнах. Вчерашната обикновена негърка се бе превърнала в сомалийка с руса коса. Всички участници спряха работата си, за да ме огледат.

— Оу! Изумително. Снощи ли го направи?

— Да.

— О, Боже. Харесва ми. Харесва ми така. Но не я променяй пак, а?

— Повярвайте ми, в скоро време няма да се подложа отново на това мъчение — отвърнах аз. — Сега вече и скалпът ми е рус.

Подхванахме теста оттам, откъдето го бяхме прекъснали предишния ден.

— Ти заради английския си ли се притесняваш? Това ли е проблемът?

— Да.

Все още не можех да се накарам да призная, че не мога да чета.

— О’кей. В такъв случай само стой там и погледни вляво, а после — вдясно. Кажи как се казваш, откъде си, в коя агенция работиш и толкова.

С това вече можех да се справя.

След кастинга, тъй като бях близо до моята агенция, реших, че ще бъде забавно да се отбия и да им покажа косата си. Посрещнаха ме с гневни реплики.

— Какво, по дяволите, си направила с косата си?

— Хубава е, нали?

— О, Боже, не, не е хубава! Сега как ще те предлагаме? Трябваше да се посъветваш с нас, преди да промениш така външността си, Уейърис. Клиентите трябва да знаят какво получават. Косата ти вече не е само твоя, за да можеш да правиш с нея каквото си искаш.

Хората на кастинга обаче явно харесаха косата ми и аз бях одобрена за филма за Джеймс Бонд. Но от този ден нататък в агенцията ми дадоха прякор — Гинес. Тъй като бях чернокожа със светла глава на върха.

* * *

Перспективата за филмова кариера ме вълнуваше изключително, докато един ден, щом влязох в агенцията, Вероника каза:

— Е, страхотни новини, Уейърис. „Живите светлини“ ще се снима в Мароко.

Замръзнах.

— Знаеш ли, за жалост ще трябва да ти призная нещо, което предпочитах да не трябва да ти казвам. Помниш ли, че в деня, в който ме нае, ме попита дали имам паспорт? Е, имам, но нямам текуща виза, така че ако напусна Англия, няма да мога да се върна.

— Уейърис, значи си ме излъгала! Трябва да имаш валиден паспорт, за да бъдеш модел, в противен случай не можем да те използваме. Човек с твоята професия пътува непрекъснато. Боже… значи няма да можеш да поемеш тази работа. Ще трябва да анулираме…

— Не, не, не го правете. Ще измисля нещо.

Вероника ме изгледа невярващо, но отвърна, че всичко зависело от мен. През следващите няколко дни стоях в стаята си и мислех ли мислех, но нищо не ми идваше наум. Съветвах се с всичките си приятели, но единственото решение, за което се сетиха, бе да се омъжа за някого, а аз определено нямах нищо предвид в това отношение. Чувствах се ужасно, не само защото кариерата ми бе провалена, а и защото бях излъгала Вероника и бях подвела агенцията.

Една нощ заслизах към плувния басейн в общежитието. Приятелката ми Марилин, чернокожа жена, родена в Лондон, работеше там като спасителка. Още в началото, когато се преместих да живея тук, аз заставах до басейна и само се взирах в него, тъй като много обичам водата. Най-накрая един ден Марилин ме попита защо никога не влизам и аз отговорих, че не мога да плувам.

— Е, аз мога да те науча — заяви тя.

— Добре.

Отидох към дълбокия край на басейна, поех си дълбоко въздух и се гмурнах. Смятах, че след като е спасителка, ще ме спаси. Ще се сетите ли какво стана? Щом се озовах под водата, аз заплувах като риба чак до другия край на басейна.

Показах се на повърхността на водата, ухилена до уши.

— Справих се! Не ми се вярва, но се справих!

Марилин обаче беше разгневена.

— Защо ми каза, че не можеш да плуваш?

— Никога в живота си не съм плувала!

След този епизод станахме добри приятелки. Тя живееше с майка си в другия край на града и понякога, когато привършеше работа късно през нощта, бе прекалено уморена, за да изминава дългия път до дома си. И тогава преспиваше в моята стая.

Марилин бе прекрасен, великодушен човек. Докато плувах в басейна същата вечер и опитвах да забравя паспортните си неволи, решението се появи изведнъж в главата ми. Показах се на повърхността и свалих очилата.

— Марилин — заявих задъхана аз. — Трябва ми паспортът ти.

— Какво? Какво казваш? — Обясних й проблема си. — Ти си си изгубила ума, Уейърис! Знаеш ли какво ще стане? Ще те хванат, ще те депортират без право да стъпваш в Англия до края на живота си, а мен ще тикнат в затвора. И така, за какво ще поема целия този риск? За да играеш в глупавия филм за Джеймс Бонд? Не смятам така.

— О, хайде, Марилин. Това е забавно, истинско приключение… рискувай. Ще отидем в пощата и аз ще подам молба за паспорт на твое име. Ще подправя подписа ти и ще сложа моята снимка. Не разполагам с много време, но мога да получа временен паспорт за два дена. Моля те, Марилин! Това е големият шанс да се появя в киното!

Най-накрая, след многочасови молби, в деня преди насроченото ми заминаване за Мароко, тя се предаде. Направих си снимка и отидохме в пощата. Час по-късно вече държах английския си паспорт. Но през целия обратен път тя се поболя от притеснение.

— Успокой се, Марилин — повтарях аз. — Хайде, всичко ще бъде наред. Трябва просто да имаш вяра.

— Как ли не. Вярвам, че този глупав инцидент може да провали целия ми живот. — Същата вечер отидохме да прекараме нощта в дома на майка й. Предложих да вземем няколко видеофилма, да купим храна от някой китайски ресторант, да я занесем вкъщи и да се отпуснем. Но когато се прибрахме, Марилин рече: — Уейърис, не мога да направя това. Много е опасно. Върни ми паспорта. — Подадох й документа, изпълнена с тъга; виждах как се провалят мечтите ми за филмова кариера. — Ти стой тук… аз отивам да го скрия.

И го отнесе нагоре, към стаята си.

— Добре тогава — заявих аз. — След като това те кара да се чувстваш така, няма смисъл да се подлагаш на подобни страдания. Ако смяташ, че нещо няма да стане както трябва, по-добре да не се захващаме изобщо с него.

Но веднага, щом тя заспа, аз започнах да ровя из стаята й. Тук имаше стотици книги и аз знаех, че е скрила паспорта някъде из тях. Отварях ги и ги разтърсвах една по една. Колата щеше да дойде до дома й на сутринта, за да ме откара до летището, затова действах бързо. И внезапно паспортът изпадна в краката ми. Сграбчих го незабавно, пъхнах го във войнишката си торба и се върнах в леглото си. На сутринта се събудих и се промъкнах долу преди шофьорът да е позвънил, за да не събуди никого. Навън беше студено, но аз застанах на тротоара и треперих до пристигането на автомобила. Точно в седем потеглихме към „Хийтроу“. Излизането от Англия не беше проблем.

 

 

В Мароко филмовата ми кариера се състоеше от две сцени. В едната, според сценария, трябваше да играя ролята на „красиво момиче, легнало край плувния басейн“. По-късно се появих в друга сцена. Седяхме в една фантастична къща в Казабланка и пиехме чай, но кой знае поради каква причина, всички жени бяхме голи. Джеймс Бонд нахлу през покрива, а ние закрихме лица с длани и се развикахме:

— Аххх, о, Боже мили!

А аз си мислех: „Е, няма да се оплаквам. Не получих говореща роля и това означава, че не е необходимо да се тревожа задето не мога да чета.“

През останалото време просто се мотаехме из къщата, седяхме край басейна, хранехме се и не правехме нищо друго. Аз седях през цялото време на слънце, безкрайно щастлива да се пека отново след като бях прекарала толкова години в мъгливия Лондон. Нямах представа как да се сближа с филмовия екип и стоях предимно сама; всички те бяха много красиви и смущаващи, говореха безупречен английски и като че ли се познаваха до един… все говореха за тази или онази работа. А аз бях просто развълнувана, че се намирам отново в Африка. Вечер излизах да поседя отвън с майките, които готвеха разноцветна храна за своите семейства. Не говорех техния език, но се усмихвахме едни на други, аз казвах някоя дума на арабски, те — на английски, и започвахме да се смеем. Един ден хората от екипа дойдоха и предложиха:

— Някой иска ли да отиде на надбягването с камили? Хайде, ще си организираме групичка и ще отидем заедно.

След като наблюдавах известно време надбягванията, аз попитах един от арабските жокеи дали мога да пояздя. Общувахме посредством някаква странна смесица от арабски и английски. Той ме информира, че жените нямали право в никакъв случай да яздят камили.

— Обзалагам се, че мога да те бия — заявих аз. — Хайде, ще ти докажа. Страхуваш се да ме пуснеш, защото ще те победя!

Тези думи го вбесиха. Как така аз, едно нищо и никакво момиченце, се осмелявах да го предизвиквам? И тогава той реши да ме допусне до състезанията. Сред филмовия екип бързо се разпространи новината, че ще участвам в следващите надбягвания. Всички се скупчиха около мен и дори неколцина опитаха да ме разубедят. Аз им казах да заложат на мен, тъй като възнамерявах да дам добър урок на тези марокански мъже. На старта бях заедно с десетина араби. Щом дадоха сигнал, всички се втурнахме напред на гърбовете на нашите камили. Беше страшничко, тъй като не познавах моята камила. Камилите не само тичат много бързо напред, ами и скачат нагоре-надолу и встрани, така че полагах всички усилия да не падна, тъй като от това зависеше животът ми. Знаех, че ако падна, ще бъда стъпкана до смърт.

В края на надбягването се оказах на второ място. Хората от филмовия екип бяха силно учудени и мога да кажа, че им дадох нов, макар и странен, повод да ме уважават, особено след като събраха печалбите си.

— Откъде знаеш как до го правиш? — попита ме едно от момичетата.

— Лесно е. Когато си родена на гърба на камила, знаеш как да я яздиш — отвърнах през смях аз.

 

 

Смелостта, която се изискваше за надбягването с камили бе нищо, сравнена с куража, който трябваше да проявя на „Хийтроу“ при завръщането си. Излязохме от самолета и се наредихме на митницата. Щом минеше, всеки получаваше обратно паспорта си. А след това чиновниците извикваха следващия. Притеснението ми нарастваше с всеки следващ човек, защото наближаваше моят ред.

Влизането в Англия никога не е било лесно, но ако си африканец и черен, е двойно по-проблематично. В такъв случай чиновниците оглеждат всяка запетайчица в паспорта. Чувствах се много зле; струваше ми се, че ще припадна всеки момент. Представих си как се строполявам на земята и умирам и се отървам веднъж завинаги от тази агония. „Господи — молех се аз, — моля те, помогни ми. Ако преживея това изпитание, никога повече няма да направя нещо толкова глупаво, обещавам.“

Редът ми почти бе дошъл, но коленете можеха да ме предадат всеки момент. И тогава Джефри, един неприятен манекен, грабна паспорта от ръката ми. Той бе истинско копеле и му доставяше удоволствие да прави другите нещастни, а точно в този момент не можеше да намери по-уязвима мишена от мен.

— О, моля те, моля те…

Опитвах да си взема паспорта, но той бе много по-висок от мен и го държеше високо горе, където не можех да го стигна.

По време на пътуването всички ме наричаха Уейърис и знаеха, че името ми е Уейърис Дайри. Джефри отвори паспорта и се развика:

— О, Боже! Чуйте само… слушайте всички. Можете ли да познаете как се казва тя? МЕРИЛИН МОНРО!

— Моля те, дай ми го — промълвих, трепереща, аз.

Той тичаше в кръг около мен, като се прививаше от смях, и започна да показва паспорта ми на всички членове от нашата група.

— Името й е Мерилин Монро! Можете ли да повярвате! Що за история е това, момиче? Нищо чудно, че си се изрусила!

Нямах представа, че съществува и друга Мерилин Монро. За мен това бе само моята приятелка, спасителката в басейна в общежитието. За щастие дори не предполагах за допълнителните неприятности от притежаването на паспорт с моята снимка и името на известна филмова звезда. В момента най-голямото ми притеснение идваше от следния факт: в паспорта пишеше, че се казвам Мерилин Монро и съм родена в Лондон, а в същото време аз почти не говорех английски. „Мъртва съм… Всичко свърши… Мъртва съм… Всичко свърши…“ Това бяха единствените мисли, които се въртяха в главата ми, докато се потях обилно.

Целият екип от заснемането на филма за Джеймс Бонд се присъедини към играта.

— Хей, и какво е истинското й име тогава? Ама кажи — откъде си? Знаеше ли, че родените насред Лондон хора не говорят английски?

Онзи негодник Джефри най-сетне ми върна паспорта. Аз застанах последна в редицата, оформена от нашата група; исках да ги пусна всичките пред себе си като се надявах, че ще са си тръгнали, преди да дойде моят ред.

— Следващият!

Никой от екипа обаче не си тръгваше след минаването през митницата и не бързаше да скочи в колата, както става обикновено след дълго пътуване. Не. Всички се бяха струпали от другата страна и чакаха да видят как ще се измъкна от заплетената ситуация, в която се бях озовала.

„Дръж се, Уейърис, момичето ми. Можеш да се справиш.“ Приближих се до чиновника и му подадох паспорта си с ослепителна усмивка.

— Здравейте! — поздравих аз, а след това затаих дъх.

Нямах намерение да произнасям нито дума повече, тъй като тогава той щеше да разбере истината за „английския ми произход“.

— Хубав ден, нали?

— Ъхъ.

Кимнах и се усмихнах. Той ми подаде паспорта и аз отминах. Колегите ме чакаха и ме съзерцаваха с учудване. Искаше ми се да се отпусна, да изпусна въздуха и да се строполя на пода, но отминах и тях; знаех, че щях да бъда в безопасност едва след като излезех от летището. „Просто продължавай да се движиш, Уейърис. Измъкни се от «Хийтроу», докато си още жива.“