Уейърис Дайри
Пустинно цвете (10) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Flower, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 58 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
pechkov (2014)
Източник
dubina.dir.bg

Издание

Уейърис Дайри. Пустинно цвете

Американска. Първо издание

Издателство Емас, София, 2001

История

  1. — Добавяне

10
Най-после свободна

След като разбих лицето на Хаджи с точилката през онази нощ, никой не спомена повече за случилото се. Можех да помисля, че среднощните му посещения са били само лош сън, ако нямаше една значителна промяна. Когато срещнех братовчед си в коридора, той вече не ме гледаше с копнеж. В замяна от лицето му струеше неподправена омраза. Бях благодарна, че както се бях молила, тази неприятна част от живота ми е приключила. За жалост обаче тя бе заменена скоро с нова тревога.

Свако Мохамед обяви, че след няколко седмици семейството се връща в Сомалия. Мандатът му като сомалийски посланик бе приключил и бе дошло време да се прибираме у дома. При пристигането четиригодишният период ми се струваше дълъг като цял един живот, но сега не ми се вярваше, че наистина бе изминал. За жалост перспективата да се върна в Сомалия не предизвикваше у мен приятни вълнения. Исках да се прибера богата и успяла; такава е мечтата на всеки африканец, отишъл да работи в богата държава като Англия. В бедните страни като моята родина хората търсят непрестанно начин да се измъкнат от безизходицата и немотията, стремят се с всички сили към Саудитска Арабия, Европа или Щатите, за да могат да изкарат малко пари и да помогнат на своите задъхващи се семейства.

А аз щях да се върна след като бях живяла четири години в чужбина… с празни ръце. С какво щях да се похваля, какво щях да кажа, че съм постигнала? Нима щях да обясня на майка си, че съм се научила как да варя макарони и спагети? Там, при камилите, надали щях да видя отново тестени изделия. Или може би щях да кажа на баща си, че съм се научила да чистя до блясък тоалетни?

— А? Какво е тоалетна? — щеше да попита той.

Парите обаче бяха нещо, което със сигурност щеше да разбере; те са световен език. А моето семейство никога не бе имало много от тях.

По времето, когато леля и свако бяха готови да се върнат в Сомалия, аз бях спестила някаква жалка сума от трогателно малката си слугинска заплата. Моята мечта обаче бе да изкарам достатъчно пари, за да мога да купя на майка си къща, място, където тя щеше да може да живее без да се налага да пътува непрекъснато и да работи като робиня, за да може да оцелее. Това не бе чак толкова невъзможно, колкото звучи на пръв поглед, тъй като в Сомалия можех да купя къща за около две хиляди долара. Но за да го постигна, чувствах, че след като вече се намирам в Англия, трябва да остана там; напуснех ли веднъж, най-вероятно нямаше да мога да се върна. Как щях да осъществя мечтата си, нямах представа. Вярвах обаче, че нещата ще се наредят, щом престанех да превивам гръб кат робиня за леля и свако. Само че те не бяха съгласни с мен.

— Какво, за Бога, ще правиш тук? — възкликна леля ми. — Осемнайсетгодишно момиче без дом, без пари, без работа, без разрешително за работа и без английски? Смешно е! Прибираш се с нас.

Дълго преди заминаването свако Мохамед ни посъветва за две неща: да запомним добре датата на потеглянето и да се уверим, че паспортите ни са наред. Аз точно така и направих. Отнесох паспорта си в кухнята, загънах го в една найлонова торбичка и го зарових в градината.

До самия ден преди тръгването за Могадишо твърдях, че не мога да си намеря паспорта. Планът ми беше съвсем прост — след като нямах паспорт, не можех да замина с тях. Свако усещаше, че нещо не е наред, и питаше непрестанно:

— Е, Уейърис, къде може да ти е паспортът? Къде може да си го оставила?

Очевидно знаеше отговора, тъй като през всичките тези четири години почти не бях излизала от къщата.

— Не знам… може да съм го изхвърлила по погрешка, като съм чистила.

Той беше все още посланик и можеше да ми помогне, ако поиска. Продължавах да се надявам, че ако свако ми разбере колко отчаяно желая да остана, няма да ме кара да се връщам в Сомалия, а ще ми помогне да си извадя виза.

— Е, какво ще правиш сега, Уейърис? Не можем просто да те оставим тук?

Беше вбесен, че съм го поставила в подобно положение. Следващите двайсет и четири часа бяха игра на нерви; всеки чакаше другият да се предаде. Аз продължавах да твърдя, че паспортът ми е изгубен; свако Мохамед повтаряше, че не може да ми помогне с нищо.

Леля Маруим имаше своята идея.

— Просто ще те вържем, ще те напъхаме в един чувал и ще те пренесем контрабандно на борда на самолета! Хората го правят непрекъснато.

Тази заплаха привлече вниманието ми.

— Ако го направите — произнесох бавно аз, — никога, докато съм жива, няма да ви простя. Виж, лельо, просто ме оставете тук. Ще се оправя.

— Да, да, как няма да се оправиш — отвърна саркастично тя. — Не, няма да се оправиш.

Виждах по лицето й, че се притеснява много, но дали се притесняваше достатъчно, за да ми помогне? Тя имаше много приятели в Лондон; свако разполагаше с нужните контакти в посолството. Едно-единствено телефонно обаждане бе достатъчно да ми даде шанс за оцеляване. Същевременно съзнавах, че ако се надяваха да ме примамят да се върна с тях в Сомалия, нямаше защо да си правят този труд.

 

 

На другата сутрин цялата четириетажна къща бе в пълен хаос; всички стягаха пакети и куфари, телефонът звънеше и цяла армия хора сновеше непрекъснато навън-навътре. Аз се готвех да напусна малката си стая на горния етаж и да взема евтината торба; в нея бях скътала малкото вещи, които бях успяла да събера по време на престоя си в Англия. В крайна сметка изхвърлих на боклука повечето дрехи, решила, че са прекалено грозни или по-подходящи за по-стара жена. Защо да се тръшкам заради вързоп вехтории? Бях все още номад по душа и предпочитах да не пътувам натоварена.

В единайсет часа всички се събраха в дневната, докато шофьорът товареше багажа в колата. Спрях за секунда, за да си спомня, че точно така бях пристигнала преди четири години — шофьора, автомобила, преминаването през стаите, първия поглед към белия диван, камината, първата среща с леля ми. През онова сиво утро за първи път бях видяла също така и сняг. Всичко, свързано с тази страна, тогава ми се бе видяло странно. Изпратих до колата разстроената си леля Маруим.

— Какво ще кажа на майка ти? — възкликна тя.

— Кажи й, че съм добре и че скоро ще й се обадя.

Тя поклати глава и влезе в колата. Стоях на тротоара и махах за довиждане, после излязох на улицата и гледах след автомобила, докато се изгуби от погледа ми.

Няма да лъжа — бях страшно уплашена. До този момент не бях вярвала, че ще ме оставят. А сега стоях съвсем сама насред Харли стрийт. Но въпреки това не се сърдя на леля и свако; те си остават част от моето семейство. Те ми дадоха шанса да дойда в Лондон и за това ще им бъда вечно признателна. Предполагам, че когато са си тръгвали, са си мислели: „Е, нали искаше да останеш — това е твоята възможност. Действай, прави каквото желаеш. Но ние няма да улесним нещата за теб, тъй като смятаме, че трябва да дойдеш с нас.“ Те несъмнено са били на мнение, че едно момиче се опозорява, като остава в Англия само, без придружител. Решението обаче си бе мое и след като бях избрала да остана, сега трябваше да поема в свои ръце съдбата си.

Върнах се в къщата. Паниката ми нарастваше. Затворих входната врата и влязох в кухнята, за да говоря с единствения друг човек, който бе останал — моят стар приятел, готвачът. Той ме посрещна с думите:

— Е, нали знаеш, днес трябва да си тръгнеш оттук. Оставам само аз, не и ти. Трябва да си тръгнеш.

И посочи към входната врата. О, да, просто нямаше търпение свако да си тръгне, за да ми го каже. Самодоволната физиономия на глупавото му лице показваше, че всичко това му доставя голямо удоволствие. Аз се бях облегнала на рамката на вратата и размишлявах колко тиха бе станала къщата сега, след като всички си бяха отишли.

— Уейърис, трябва да си тръгнеш веднага. Искам да се махнеш оттук…

— О, я млъкни. — Напомняше ми зло, лаещо куче. — Добре, тръгвам си. Просто дойдох да си взема торбата.

— Грабвай я веднага… без да се бавиш. Побързай, тъй като трябва да…

Аз вече изкачвах стълбите, без да обръщам внимание на бръщолевенията му. Господарят си бе отишъл и в краткия интервал преди пристигането на новия посланик готвачът щеше да бъде господар. Вървях из празните стаи и си припомнях и хубавите, и лошите мигове, които бях преживяла в тях. Питах се къде ли щеше да бъде следващият ми дом.

Вдигнах малката си войнишка торба от леглото, преметнах я през рамо, слязох четирите етажа и излязох през входната врата. За разлика от деня, в който бях пристигнала, днес бе прекрасна, слънчева сутрин, с яркосиньо небе, което караше човек да си мисли за пролетта. С помощта на камък изрових паспорта от градинката, извадих го от найлоновото пликче и го пъхнах във войнишката торба. Изтупах пръстта от дланите си и тръгнах. Усмихнах се, докато вървях по улицата — най-после бях свободна. Нямаше къде да отида и пред кого да отговарям, но чувствах някак си, че всичко ще се нареди.

Първата ми спирка бе в близост до дома на свако — сомалийското посолство. Почуках на вратата. Портиерът, който ми отвори, познаваше добре семейството ми, тъй като понякога той също возеше свако.

— Здравейте, госпожице. Какво правите тук? Господин Фарах още ли е в града?

— Не, замина. Исках да се видя с Ана, да разбера, дали мога да си намеря работа в посолството.

Той се засмя, върна се до стола си и седна. Вдигна ръце зад главата си и се облегна на стената. Аз стоях във фоайето, а той не правеше опит да помръдне. Поведението му ме озадачи, тъй като досега бе винаги учтив към мен. И тогава си дадох сметка, че също като готвача, държанието му се е променило от сутринта насам. Свако си бе тръгнал и без него аз бях никой. И тези глупаци бяха поласкани, че макар и за кратко, разполагат с известна власт.

— О! Ана е прекалено заета, за да те приеме — отвърна най-сетне портиерът и се ухили.

— Слушай — заявих твърдо аз, — трябва да я видя.

Ана беше секретарката на свако и се бе държала винаги мило с мен. За щастие тя чу гласа ми и излезе от офиса, за да види какво става.

— Уейърис! Какво правиш тук?

— Знаеш ли, не ми се искаше да се връщам в Сомалия със свакови — обясних аз. — Изобщо не ми се искаше. Затова… Вече не мога да живея в къщата, нали знаеш. И се питах дали познаваш някого, който може би… някой, за когото бих могла да работя… каквото и да е, няма значение. Готова съм да правя всичко.

— Е, скъпа… — Тя повдигна вежди. — Малко внезапно ми идва и не съм подготвена. Къде ще отседнеш?

— О, нямам представа. Не се притеснявай за това.

— Добре, можеш ли да ми дадеш някакъв телефон, на който мога да те намеря?

— Не, защото не знам къде ще отседна. Ще потърся някой евтин хотел за тази нощ. — Знаех, че щеше да ме покани в своя апартамент, ако не бе толкова мъничък. — Но по-късно мога да се върна и да ти оставя номера, за да можеш да ме известиш, ако научиш нещо.

— Добре, Уейърис. Слушай, пази се… Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Да, бъди спокойна. — С ъгълчето на окото си забелязах, че портиерът продължаваше да се хили като глупак. — Ами, благодаря… До скоро виждане.

 

 

Почувствах облекчение, когато излязох отново на слънчевата светлина. Реших да пообиколя магазините. Единствените пари, с които разполагах, бяха скромна сума, спестена от мизерната ми слугинска заплата. Но сега, след като трябваше да се движа из града, се налагаше да си купя някакви прилични дрехи, нова рокля, за да си повдигна духа. От посолството се насочих към големите универсални магазини на Оксфорд Съркъс. Бях ходила в тях с братовчедка си Басма малко след пристигането си в Лондон. Леля Маруим ни бе изпратила там, за да си купя някои неща, тъй като нямах никакви зимни дрехи. Всъщност нямах никакви дрехи, освен онова, което бях носила в самолета и един красив кожен сандал.

Разхождах се сред щандовете в Селфриджис, хипнотизирана от огромното разнообразие. Очароваше ме мисълта, че мога да остана тук колкото си искам и да пробвам всички тези дрехи — всички тези цветове, модели, размери, стилове. За първи път бях господарка на своя живот и никой не ми крещеше да доя козите, за храня бебетата, да правя чай, да търкам пода, да чистя тоалетните.

През следващите няколко часа изпробвах доста тоалети с помощта на две продавачки. Посредством ограничените си познания по английски и най-вече чрез езика на знаците, аз общувах с тях и обяснявах, че искам нещо по-дълго, по-късо, по-стегнато, по-ярко. В края на този маратон, когато пред моята кабина лежаха десетки пробвани дрехи, една от продавачките се усмихна и рече:

— Е, скъпа, какво реши да вземеш?

Чудех се какво да реша, изправена пред такъв невероятно богат избор, а и не можех да се примиря, че евентуално там, от другата страна на улицата, има нещо дори още по-добро. Най-разумно бе да огледам и там, преди да се разделя с оскъдните си лири.

— Днес няма да взема нищо — отвърнах любезно аз. — Но ви благодаря.

Бедните продавачки, отрупани в пробваните от мен тоалети, ме погледнаха невярващо, а после се спогледаха отвратени. Аз минах покрай тях и продължих осъществяването на мисията си — да изследвам всеки сантиметър на Оксфорд стрийт.

След като обиколих няколко магазина, все още не бях купила нищо. Но както винаги, истинската радост за мен бе пробването на дрехите. При излизането от поредния магазин, с намерение да вляза в следващия, внезапно си дадох сметка, че подобният на пролетен ден си отива, вечерта наближава, а аз все още не знаех къде ще прекарам нощта. С тази мисъл влязох в следващия магазин и видях как една висока, привлекателна африканка разглежда подредените върху един от щандовете пуловери. Приличаше на сомалийка и аз я заразглеждах, като умувах как да я заговоря. Взех един пуловер, усмихнах й се и рекох на сомалийски:

— Трябва да си купя нещо, но не мога да реша какво искам. А повярвай ми, момиче, днес видях доста много дрехи.

Разговорихме се и жената каза, че името й е Халву. Държеше се приятелски и се смееше много.

— Къде живееш, Уейърис? С какво се занимаваш?

— О, ще ми се присмееш. Сигурно ще ме помислиш за луда, но не живея никъде. Нямам къде да живея, тъй като семейството ми ме остави днес. Върнаха се в Сомалия.

Видях симпатията в очите й; както научих по-късно, тази жена бе преживяла доста неща.

— Не искаш да се връщаш в Сомалия, а?

Нямаше нужда да го казваме, тъй като и двете го знаехме: липсваха ни нашите домове и семейства, но какви възможности имахме там? Да бъдем разменени срещу камили? Да станем собственост на някой мъж? Да се борим всеки ден за едното оцеляване?

— Не, но и тук нямам нищо — отвърнах аз. — Свако ми беше посланик, но сега си замина и скоро ще пристигне неговият заместник. Така че тази сутрин ме изритаха от къщата и сега нямам представа къде ще отида.

Засмях се.

Тя махна във въздуха, за да ме накара да замълча, сякаш само с едно движение на ръката можеше да премахне всичките ми проблеми.

— Слушай, аз живея зад онзи ъгъл, в сградата на Младежката християнска организация. Тесничко е, но можеш да останеш за една нощ. Разполагам само с една стая, така че ако искаш да готвиш, ще трябва да отидеш на друг етаж.

— Оох, би било чудесно, но ти сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Хайде, тръгваме. Какво ще правиш иначе?

Тръгнахме към стаята й. Тя се намираше в сградата на Младежката християнска асоциация, съвременна тухлена многоетажна постройка, която по принцип се обитаваше от студенти. Стаята й бе съвсем малка, а мебелировката й се състоеше от две долепени едно до друго легла, етажерки за книги и на видно място — големия, красив телевизор на Халву.

— О! — размахах ръце аз. — Мога ли да гледам телевизия?

Новата ми приятелка ме погледна така, сякаш идвах от друга планета.

— Ами да, разбира се. Включи го. — Седнах на пода пред телевизора и се вгледах жадно в екрана му. След четири години най-после можех да гледам, без да има опасност някой да ме изгони като мръсна улична котка. — Никога ли не си гледала телевизия у свако си? — попита с любопитство тя.

— Шегуваш ли се? Понякога се промъквах незабелязано, но винаги ме хващаха. „Пак ли гледаш телевизия, Уейърис? — извиках аз, като имитирах най-неприятния глас на леля си и щракнах с пръсти. — Отивай да си вършиш работата, веднага. Хайде. Не сме те довели тук, за да гледаш телевизия.“

 

 

Истинското ми обучение за лондонския живот започна всъщност сега и моят учител бе Халву. Двете станахме добри приятелки. Прекарах в нейната стая не само първата, а и следващата, и по-следващата нощ. И тогава тя предложи:

— Защо не си вземеш стая тук?

— Ами, първо на първо не мога да си го позволя, второ — трябва да тръгна на училище, което означава, че няма да имам време да работя. — След това я попитах срамежливо: — Ти можеш ли да четеш и да пишеш?

— Да.

— И говориш английски?

— Да.

— Виж, аз не знам нито едно от тези неща, а трябва да ги науча. Това в момента е най-важното за мен. Но ако започна да работя пак, няма да имам време.

— А защо не тръгнеш по половин ден на училище и по половин — на работа? Не се притеснявай каква ще е работата — започни какво да е, докато научиш английски.

— А ти ще ми помагаш ли?

— Разбира се, че ще ти помагам.

Опитах да взема стая в сградата на Младежката християнска асоциация, но се оказа, че пред мен вече има дълъг списък от чакащи. Младите хора искаха да живеят тук, тъй като беше евтино и приятно — имаше басейн с олимпийски размери и фитнес център, а също и чудесна възможност за създаване на връзки между младежите. Прибавих и моето име към списъка. Междувременно обаче трябваше да направя нещо, тъй като не можех да затруднявам повече бедната Халву, като живея в тясното й жилище. Точно срещу Младежката християнска асоциация се намираше сградата на Асоциацията на младите християнки. Тя беше пълна с по-възрастни хора и имаше доста депресиращ вид, но въпреки това си взех временно стая там и започнах да си търся работа. И тогава моята приятелка направи съвсем логично предложение:

— Защо не попиташ първо тук?

— Къде тук? Какво искаш да кажеш?

— Ето тук — повтори тя и за по-ясно посочи какво имаше предвид. — В съседната врата има „Макдоналдс“.

— Не мога да работя там… не бих могла да обслужвам хората. Не забравяй, че не говоря английски. Освен това нямам разрешително за работа.

Харву обаче настоя и аз отидох да кандидатствам за работа за чистене на кухнята.

Когато ме взеха в „Макдоналдс“, се убедих колко права е била тя — всички, които работеха в задната част на заведението бяха в абсолютно същото положение като мен. Управителите се възползваха от незаконното ни пребиваване, като ни плащаха по-ниски заплати и не ни даваха възможност да ползваме всички предимства, с които разполагат при нормални условия работещите в тази страна. Те знаеха много добре, че за да оцелеем, трябва да бъдем невидими за властите и няма как да направим официално оплакване от ниското заплащане. Управителите не се интересуваха от личната история на никой, стига да работеше здраво; в такъв случай всичко се потулваше.

Уменията, които бях придобила като прислужница, ми послужиха много добре, докато работих като кухненска помощница в „Макдоналдс“: миех чинии, бършех плотове, търках скари и чистех подове, полагайки непрестанно усилия да премахна следите от мазнината на бургерите. Вечер, като се приберях, бях цялата в мазнина и миришех на мазнина. Работната ръка в кухнята бе винаги недостатъчна, но не смеех да се оплаквам. Това обаче нямаше значение, тъй като сега вече можех да се издържам. Бях благодарна, че имам тази работа, а и знаех, че няма да остана тук дълго. Просто засега трябваше да направя каквото е нужно, за да оцелея.

Започнах да посещавам безплатните курсове по английски за чужденци, за да разширя познанията си по езика и да се науча да чета и да пиша. За първи път от години обаче животът ми не се състоеше единствено от работа. Понякога Халву ме водеше в някой нощен клуб, където като че ли всички я познаваха. Тя говореше, смееше се и бе истерично забавна; по принцип бе толкова жива, че всички искаха да бъдат край нея. Една вечер бяхме танцували в продължение на часове, когато внезапно се огледах и си дадох сметка, че сме заобиколени от мъже.

— По дяволите! — прошепнах на приятелката си аз. — Да не би тези мъже да ни харесват?

Тя се усмихна широко.

— О, да. Харесват ни много.

Това ме учуди доста. Вгледах се в лицата им и реших, че е права. Никога не бях имала приятел, нито пък дори се бях радвала на вниманието на някой мъж, ако изключим странното поведение на братовчед ми Хаджи например, което не ме бе поласкало особено. През последните четири години бях свикнала да се възприемам като мис Никоя, прислужницата. И ето, че сега всички тези момчета искаха да танцуват с нас. „Уейърис, момичето ми, най-сетне успя!“ — помислих си аз.

Но странно, макар аз самата винаги да бях харесвала чернокожите мъже, от мен се интересуваха най-вече белите. Преодоляла строгото си африканско възпитание, аз разговарях с всички — черни, бели, мъже, жени. Смятах, че след като щях да разчитам единствено на себе си, трябваше да изуча уменията за оцеляване на този нов за мене свят, които се различаваха от онова, на което ме бяха научили в пустинята. Тук беше необходимо да науча английски и как да общувам с всякакъв тип хора. Познанията за камилите и козите нямаше да подсигурят живота ми в Лондон.

На другия ден Халву подсилваше тези среднощни уроци с нови инструкции. Тя обясняваше движещите мотиви и личността на цялото разнообразие от хора, които бяхме срещнали предишната вечер и всъщност ми провеждаше интензивен курс за особеностите на човешката природа. Тя говореше за секса, за това към какво се стремят тези хора, от какво да се пазим и за специфичните проблеми пред африканките, към чиято категория спадахме и ние двете. Никой досега не бе обсъждал тези теми с мен.

— Прекарай си добре, като разговаряш, смееш се и танцуваш с тези момчета, Уейърис, а след това си се прибери у дома. Не се поддавай на увещанията им за секс. Те не знаят, че се различаваш от англичанките; нямат представа, че си обрязана.

 

 

След като чаках няколко месеца да се освободи място в сградата на Младежката християнска асоциация, научих за една жена, която искала да подели стаята си с някой друг, тъй като следвала и не можела да си позволи самостоятелно помещение. Това ме устройваше чудесно, тъй като аз също не можех да си позволя подобен лукс, а стаята бе достатъчно голяма за двете ни. Освен Халву вече имах още няколко приятели, тъй като тук гъмжеше от млади хора. Все още ходех на училище, постепенно напредвах в английския и продължавах да работя в „Макдоналдс“. Животът ми течеше бавно и без сътресения и нямах представа какви драматични промени ме очакват.

 

 

Един следобед свърших работата си в „Макдоналдс“ и, макар все още да бях покрита с мазнина, реших да изляза през главния вход и да мина покрай тезгяха, където клиентите си правеха поръчките. И там видях човека от църковното училище на Софи, който чакаше за един „Биг Мак“ заедно със своето момиченце.

— Здравей — рекох аз и продължих пътя си.

— Хей, та това си ти! — Очевидно изобщо не бе очаквал да ме види в „Макдоналдс“. — Как си? — попита развълнувано той.

— Добре, добре. — После се обърнах към малката приятелка на Софи. — А ти как си?

Беше ми приятно да се похваля с английския си.

— И тя е добре — отговори баща й.

— Бързо расте, нали? Е, трябва да вървя. Чао.

— Чакай! Къде живееш?

— Чао — повторих с усмивка аз.

Не желаех да говоря повече с него, тъй като все още му нямах доверие. Само това ми трябваше, да се появи пред вратата на стаята ми.

Върнах се в младежкото общежитие и реших да се посъветвам с всезнаещата Халву за този тайнствен човек. Извадих паспорта си от чекмеджето, прелистих го и взех визитната картичка на Малкълм Феърчайлд; бях я сложила там в деня, в който зарових паспорта в градината на свако.

Слязох в стаята на моята приятелка и я рекох:

— Искам да те питам нещо. Отдавна имам тази визитка. Кой е този човек? Знам какво пише тук: че е моден фотограф, но какво означава това?

Халву взе визитната картичка.

— Означава, че някой иска да те облича в различни дрехи и да те снима.

— Знаеш ли, наистина бих искала да се занимавам с това.

— Кой е този човек? Откъде имаш визитката му?

— О, запознах се случайно с него, но не му вярвам особено. Даде ми картичката си, след това един ден ме проследи до вкъщи и започна да обяснява нещо на леля ми. Тя обаче му се разкрещя. Но така и не разбрах какво е искал.

— Е, защо просто не му се обадиш да го попиташ?

— Така ли смяташ? — погледнах я неуверено аз. — Да го направя ли? Хей, защо не дойдеш с мен и не поговориш с него? Разбери за какво става дума. Английският ми все още не е много добър.

— Добре. Отиди да му се обадиш.

Чак на следващия ден успях да събера смелост. Когато с Халву се запътихме към един уличен телефон, сърцето ми вече биеше до пръсване. Тя пусна монета в апарата. Държеше в едната си ръка визитката и премигваше на слабата светлина, докато набираше номера. Последва пауза.

— Ало? Може ли да говоря с Малкълм Феърчайлд? — След няколко обяснителни думи тя заговори по същество: — Не сте някой извратен тип или нещо от този род, нали? И нямате намерение да убиете приятелката ми?… Да, но все пак ние не знаем нищо за мас… нито къде живеете, нито каквото и да било друго… а-ха, а-ха… да.

Започна да записва нещо върху къс хартия и аз протегнах шия, за да видя какво е то.

— Какво казва? — изсъсках нетърпеливо.

Тя ми направи знак с ръка да мълча.

— Добре тогава. Напълно справедливо… ще го направим.

Халву окачи телефона и си пое дълбоко въздух.

— Е, той каза: „Защо двете не дойдете в моето студио и не видите къде работя, след като не ми вярвате? Вие преценете дали искате, изборът е ваш.“

Покрих уста със свитите си юмруци.

— Да. И? Ще отидем ли?

— По дяволите, да, момичето ми. Можем поне да проверим за какво става дума. Нека разберем кой е този човек, който те е следил.