Уейърис Дайри
Пустинно цвете (12) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

12
Лекарите

Продължавах да живея в сградата на Младежката християнска асоциация. Един следобед бях на басейна. След като свърших и се облякох, тръгнах към изхода, когато чух някой да вика името ми от малката кафетерия. Беше един познат, който също живееше в общежитието. Казваше се Уилям. Той ми даде знак да вляза.

— Уейърис, седни. Искаш ли да хапнеш нещо?

Той самият ядеше сандвич със сирене.

— Да, ще си взема един от тях, благодаря.

Английският ми бе доста слаб, но успях да схваната същината на онова, което ми казваше. Попита ме дали бих искала да се снимам в киното. Не за първи път ми задаваш този въпрос. Уилям беше млад, красив, бял и винаги — много мил. Но, както разговаряхме, престанах да го чувам. Само го съзерцавах, наблюдавах движението на устните му, а умът ми зацъка като компютър:

„Да се снимам заедно с него.

Ако само знаеше за мен.

О, представи си какво би било да си имаш приятел.

Може би е хубаво

Да имаш на кого да говориш

Някой, който ме обича.

Но ако отида да се снимам

Той ще поиска да ме целуне

А след това ще пожелае да правим секс.

И ако се съглася

Ще открие, че не съм като другите момичета

Че съм повредена.

А ако не се съглася

Той ще се ядоса и ще се скараме.

Не отивай.

Не заслужава; това ще ти причини само болка.

Кажи «не».

Ако само знаеше за мен щеше да си даде сметка, че

Двамата нямаме нищо общо.“

Усмихнах се и поклатих глава:

— Не, благодаря. Много съм заета.

И както бях очаквала, на лицето му се появи наранено изражение, а аз свих рамене, сякаш исках да кажа: „Нищо не зависи от мен; няма какво да сторя.“

Този проблем започна от преселването ми в сградата на Младежката християнска асоциация. Докато живеех с моите роднини, никога не оставах насаме с непознати мъже. Мъжете, които идваха при моите роднини, леля Сахру или свако Мохамед или познаваха нашата култура и не ме канеха на среща, или с тях се разправяха роднините ми. Но откакто бях напуснала дома на свако си, аз бях съвсем сама. И за първи път ми се налагаше да се справям сама с подобни ситуации. Общежитието беше пълно с млади, неженени мъже. Когато с Халву ходехме в нощните клубове, както, разбира се и при работата си като модел, срещах още мъже.

Но никой от тях не ме интересуваше. Никога не ми бе идвало наум да правя секс с някой от тях, но, за нещастие, след някои неприятни преживявания си давах сметка, че това не можеше да се каже и за тях. Много пъти съм се питала какъв щеше да бъде животът ми, ако не бях обрязана. Харесвам мъжете и съм много емоционална, любеща персона. По онова време вече бяха минали шест години, откакто бях избягала от баща си, и самотата ме притискаше; семейството ми ми липсваше много. Надявах се някой ден аз също да имам съпруг и семейство. Но сега, тъй като бях зашита, бях затворена за интимно приятелство, затворена в себе си. Сякаш шевовете щяха да попречат на който и да било мъж да проникне в мен, както физически, така и емоционално.

Другият проблем, който ме възпираше от близост с мъж възникна, когато си дадох сметка, че се различавам от другите жени, особено англичанките. След пристигането си в Лондон постепенно осъзнах, че не на всички момичета бяха направили това, което бяха причинили на мен. По време на живота ми в дома на свако Мохамед се случваше да вляза в тоалетната с някоя от моите братовчедки. Изумявах се като гледах как пишкат бързо на дебела струя, докато на мен ми трябваха десетина минути, за да свърша същата работа. Миниатюрната дупчица, оставена от циганката, позволяваше на урината да излиза само капка по капка.

— Уейърис, защо пишкаш така? Какво ти има?

Не исках да им кажа; предполагах, че като се върнат в Сомалия тях също ще ги обрежат, затова отвръщах само със смях.

 

 

Затова пък периодите на менструация изобщо не бяха повод за смях. Още от самото начало, когато бях на около единайсет-дванайсет години, те се превърнаха в кошмар за мен. Първият път ме завари сама, докато пасях овцете и козите. Беше непоносимо горещ ден и аз се бях отпуснала безсилно под едно дърво. Чувствах се още по-неприятно, тъй като коремът ме болеше. „Каква е тази болка? — чудех се аз. — Да не би да съм бременна? Може би ще имам бебе? Но аз не съм била с мъж, как тогава може да съм бременна?“ Натискът се увеличаваше, а заедно с него нарастваше и страхът ми. Когато след малко отидох да пишкам и видях кръв, помислих, че умирам.

Изоставих животните и побягнах към къщи. Спуснах се към мама, като виках:

— Умирам! О, мамо, умирам!

— Какви ги говориш?

— Тече ми кръв, мамо… О, ще умра!

Тя ме изгледа сериозно.

— Не, няма да умреш. Всичко е наред. Това е менструацията ти.

Никога не бях чувала за менструация, дори не предполагах, че съществува нещо подобно.

— Можеш ли да ми обясниш за какво говориш? — Мама ми обясни за какво става дума, докато аз се свивах от болка и се държах за корема. — Но как да спра тази болка? Защото, знаеш ли, струва ми се, че наистина умирам!

— Уейърис, не можеш да я спреш. Изчакай я да си отиде сама.

Аз обаче не бях подготвена за подобно решение на въпроса. Върнах се в пустинята и, търсейки нещо, което да ми донесе облекчение, започнах да копая дупка под едно дърво. Работата отвлече донякъде съзнанието ми от болката. Копах с една пръчка дотогава, докато се образува дупка, достатъчно дълбока да побера долната половина на тялото си в нея. След това скочих в нея и струпах пръстта край себе си. Тук бе хладно и така се получаваше обезболяващият ефект на студения компрес. Прекарах там най-горещите часове на деня.

Използвах този метод всеки месец по време на менструация. Странно, по-късно научих, че сестра ми Аман правела същото. Но това имаше и своите неудобства. Един ден баща ми минал наблизо и ме видял, полузаровена под едно дърво. Отдалеч съм имала вид на разрязана от кръста надолу и поставена върху пясъка.

— Какво, по дяволите, правиш?

Щом чух гласа му, автоматично опитах да изскоча от дупката, но бе невъзможно, тъй като се бях затрупала с пръст. Въпреки това продължавах да правя усилия, забивах пръсти в пръстта и опитвах да измъкна крака. Татко започна да се смее истерично. Досрамя ме да обясня защо се бях заровила и той се пошегува:

— Ако толкова искаш да се погребеш жива, направи го както трябва. Хайде, кажи, каква е тази работа?

По-късно попитал майка ми дали има представа как странно се държа. Притеснявал се дали дъщеря му не се е превърнала в нещо като къртица, обзета от мания да се закопава в земята, но мама му обяснила ситуацията.

Както обаче бе предсказала майка ми, по никакъв начин не можех да сложа край на болката. Макар тогава още да не си давах сметка, по-късно разбрах, че менструалната кръв се е връщала нагоре в тялото, подобно на урината. Но тъй като тя тече — или се опитва да тече — непрекъснато в продължение на няколко дни, налягането от блокажа бе наистина мъчително. Кръвта се отичаше капка по капка и в резултат менструацията ми продължаваше поне по десет дена.

Този проблем достигна кризисно състояние докато живеех в дома на свако Мохамед. Рано една сутрин, както обикновено, приготвях закуската му. А след това, както носех подноса от кухнята в трапезарията, където той вече ме чакаше пред масата, внезапно ми причерня и чиниите се сгромолясаха с трясък на пода. Започнах да идвам на себе си и го чух да вика, сякаш от някъде отдалеч:

— Маруим! Маруим! Тя припадна!

Когато се свестих, леля Маруим ме попита какво ми е. Отвърнах, че тази сутрин ми бе дошла менструацията.

— О, тук нещо не е наред; ще трябва да те заведем на лекар. Ще уредя преглед при моя лекар.

Обясних на лекаря на леля, че менструацията бе винаги голям проблем за мен и че загубата на съзнание се бе превърнала в нещо обичайно за тези периоди от живота ми. Болката ме парализираше и аз не знаех какво да правя.

— Можете ли да ми помогнете? Моля ви… може ли да се направи нещо? Защото не мога да издържам повече.

Но не споменах, че съм обрязана. Нямах представа как изобщо да подхвана тази тема. По онова време бях още момиче и всичко, свързано с физическото ми състояние, ме изпълваше с объркване и срам, да не говорим, че не знаех нищо по въпроса. А и не бях сигурна дали източникът на проблема бе обрязването; все още смятах, че всички момичета биват подлагани на тази процедура. Мама никога не бе смятала болките ми за нещо необичайно, тъй като всички жени, които бе познавала, бяха обрязани и съответно — обречени на тази агония. Смяташе се, че това е част от товара, който жената е орисана да носи.

Тъй като лекарят не ме прегледа, той не откри тайната ми.

— Единственото, което мога да ти дам за болката, са хапчета против забременяване. Те ще сложат край на болката, тъй като ще прекратят менструацията.

Алилуя! Започнах да пия таблетките, макар тази идея да не ми допадаше. Бях чувала от братовчедка си Басма, че са вредни. Но след месец кървенето спря почти, а с него — и болката. Тъй като тези хапчета караха тялото да мисли, че е бременно, започнаха да се случват и други неочаквани неща. Гърдите и задникът ми се уголемиха, лицето ми се закръгли и започнах да пълнея. Тези драстични промени ми се струваха извънредно неестествени. Реших, че предпочитам да ме боли и престанах да вземам таблетките. А болката, разбира се, не закъсня да се появи, по-силна от всякога.

По-късно отидох при друг лекар с надеждата да ми помогне. Но резултатът бе съвсем същият — и той предложи да ми предпише хапчета против забременяване. Обясних, че вече съм опитала това, но страничните ефекти не са ми допаднали. Без лекарствата обаче не бях работоспособна по няколко дена всеки месец; само лежах в леглото и се молех да умра, за да се спася от мъките. Попитах лекаря дали не знае друго решение на проблема.

— Е, какво очакваш? — отвърна той. — Менструацията на повечето жени, които вземат хапчета против забременяване, спира. А когато имат менструация, имат и болки. Избирай.

Когато и третият лекар повтори същото аз си дадох сметка, че трябва да измисля нещо друго.

— Може би трябва да отида при специален лекар? — обърнах се към леля един ден аз.

Тя ме изгледа остро и заяви натъртено:

— Не. Между другото, какво казваш на тези мъже?

— Нищо. Просто, че искам да се отърва от болката, нищо повече.

Разбрах добре какво се криеше в реакцията й, макар да не го бе изказала — обрязването е наш, африкански обичай, и не е тема, която трябва да се обсъжда с тези бели мъже.

Малко по малко обаче достигнах до извода, че трябва да направя точно това или да страдам и да живея като инвалид по десет дни всеки месец. Съзнавах също така, че този акт никога нямаше да бъде приет от моето семейство. Вече ми бе ясно как да действам: щях да отида тайно при лекаря и му кажа, че съм обрязана. И може би тогава той щеше да бъде в състояние да ми помогне.

Спрях се на първия лекар, при когото бяхме ходили, д-р Макри, тъй като той работеше в голяма болница. Надявах се да разполага с нужното оборудване, ако се наложеше да прибегне до хирургическа намеса. Обадих се, за да си запазя час. Оказа се, че ще трябва да чакам цял месец. В определения ден измислих някакво извинение за пред леля и отидох в кабинета на д-р Макри.

— Има нещо, което не съм ви казала — започнах плахо. — Аз съм от Сомалия и съм… съм… — Как щях да обясня тази ужасна тайна на разваления си английски? — Аз съм обрязана.

Той не ме остави да довърша.

— Отиди да се преоблечеш. Ще те прегледам.

Извика сестрата и тя ми показа къде да се преоблека и как да сложа робата.

Върнахме се в кабинета за прегледи, а аз вече се питах в какво се бях набъркала пък този път. При мисълта, че момиче от моята страна щеше да седне на това странно място, да разтвори крака и да позволи на някакъв бял мъж да го гледа… Не бях си представяла по-срамно нещо. Лекарят опита да ме накара да разтворя колене.

— Отпусни се. Всичко е наред — аз съм лекар. Сестрата е до мен… няма да се мърда и крачка оттук.

Извих глава в посоката, накъдето бе посочил. Сестрата ми се усмихна успокоително и най-сетне се предадох. Наложих си да мисля за нещо друго, да се преструвам, че изобщо не съм тук, а в пустинята, заобиколена от моите овце и кози.

Лекарят попита сестрата дали в болницата има човек, говорещ сомалийски. Тя обясни, че на долния етаж работела някаква сомалийка. Но се върна със сомалиец, тъй като не могла да открие жената. „О, супер! — помислих си аз. — Страхотен късмет, да трябва да обсъждам този въпрос с мъж преводач!“ Струваше ми се, че положението не може да стане по-лошо от това.

— Обясни й, че е зашита прекалено тясно — рече д-р Макри. — Не знам изобщо как е изкарала досега. Ще трябва да я оперираме колкото се може по-скоро.

Веднага забелязах, че сомалиецът не бе доволен. Той сви устни и впери поглед в лекаря. Поведението на сомалиеца и фактът, че бях успяла да разбера някоя-друга дума на английски ме наведоха на мисълта, че нещо не е наред.

— Е, ако наистина искаш — обърна се към мен сомалиецът, — те ще могат да те цепнат. — Аз го съзерцавах безмълвно. — Но знаеш ли, че това е срещу традициите и културата на твоя народ? Семейството ти знае ли какво правиш?

— Не.

— С кого живееш?

— С леля си и свако си.

— Те знаят ли за това?

— Не.

— Е, първото, което ще направя, е да обсъдя този въпрос с тях.

Кимнах, като си мислех: „Типичен отговор за африканец. Благодаря ти за добрия съвет, братко. Това ще сложи край на проблема.“

Д-р Макри добави, че не може да извърши операцията веднага и ще трябва да си взема друг час. Дадох си сметка, че няма да мога да го направя, тъй като леля щеше да разбере.

— Да, добре. Ще се обадя, за да насрочим час.

Разбира се, мина повече от година без да се обадя.

Но веднага след завръщането на моите роднини в Сомалия се обадих, за да си запазя час, но това можеше да стане най-рано след два месеца. Докато въпросните два месеца се точеха аз си спомнях все по-често и по-често за ужаса на обрязването. Смятах, че операцията ще бъде повторение на този процес; колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че не бих могла да го преживея отново. Когато настъпи уговореният час, аз просто не отидох в болницата, нито се обадих.

По това време вече живеех в сградата на Младежката християнска асоциация. Проблемът с менструацията не бе намалял, но сега изкарвах прехраната си извън къщи. Човек не може да отсъства от работа по една седмица всеки месец и да се надява да го търпят. И аз не се предавах, но приятелите ми виждаха, че не съм във форма. Мерилин все ме питаше какво ми има. Обясних, че като дете съм била обрязана.

Мерилин обаче бе израснала в Лондон и не можеше да проумее за какво говоря.

— Защо не ми покажеш, Уейърис? Наистина нямам представа за какво става дума. Да не са те разрязали тук? Така? Или така? Какво са направили?

Най-сетне един ден свалих пликчетата си и й показах. Тя се извърна и по бузите й потекоха сълзи. „О, Боже — помислих си, отчаяна, аз. — Нима положението е чак толкова зле?“ Първите думи, които излязоха от устата й, бяха:

— Уейърис, чувстваш ли нещо?

— За какво говориш?

Тя поклати глава.

— Ами, помниш ли как изглеждаше като момиче? Преди да ти направят това?

— Да.

— Е, аз съм така и сега. Ти не си същата.

Сега вече знаех със сигурност. Повече нямаше да се питам — или дори да се надявам — че всички жени са осакатени по този начин. Сега бях сигурна, че не съм като тях. Не желаех на никого да страда като мен, но не ми се искаше и да бъда сама в това изпитание.

— Значи това не се е случило с теб… нито с майка ти?

Мерилин поклати глава и заплака отново.

— Ужасно е, Уейърис. Не мога да повярвам, че човек може да причини та друг подобно нещо.

— О, хайде, моля те, не ме натъжавай.

— Аз съм тъжна. Тъжна и разгневена. Наистина не ми се вярва, че съществуват хора, способни да направят такова нещо на едно момиченце.

Седяхме известно време в мълчание; моята приятелка продължаваше да хълца, а аз не смеех да я погледна. И тогава реших, че чашата е преляла.

— Добре, дяволите да го вземат. Ще се подложа на тази операция. Утре ще се обадя на онзи лекар.

— Аз ще дойда с теб, Уейърис. Ще бъда до теб. Обещавам.

 

 

Мерилин се обади на лекаря вместо мен и запази час; този път трябваше да чакам месец. През цялото време подпитвах:

— Кажи, наистина ли ще дойдеш с мен?

— Не се притеснявай. Ще дойда. Ще бъда с теб.

Когато настъпи уговореното утро, тя дойде да ме вземе рано и заедно отидохме в болницата. Сестрата ме въведе в стаята. Щом видях операционната маса за малко не се обърнах и не си плюх на петите. Е, изглеждаше по-добре от някакъв камък сред храсталаците, но не се надявах кой знае колко, че усещането ще бъде много по-различно. Д-р Макри обаче ми даде нещо обезболяващо и което щеше да свърши страхотна работа тогава, когато ме бе рязала Убийцата. Мерилин ми държа ръката, докато заспах.

Събудих се в болничната стая за двама. Другата пациентка бе родилка. Тя, както и всички останали, с които се запознах по време на обяда в кафетерията, ме питаха:

— А ти за какво си тук?

Как да им отговоря? Може би да си призная?

— Ами дойдох да ми оперират влагалището. Беше прекалено тясно!

Така и не казах на никого истината. И макар възстановяването да бе многократно по-леко, отколкото след обрязването, някои от най-ужасните ми спомени се повториха. Всяко уриниране бе съпроводено с болка и парене. Но поне тук сестрите ме оставяха да си направя вана и аз киснех дълго в горещата вода. Освен това ми даваха болкоуспокояващи средства, така че не бе чак толкова зле. Но все пак се зарадвах много, когато най-после всичко свърши.

Д-р Макри свърши чудесна работа и съм му безкрайно признателна.

— Знаеш ли, не си единствена — каза ми той. — При мен непрекъснато идват жени със същия проблем — от Судан, от Египет, от Сомалия. Някои от тях са бременни и са много уплашени, тъй като е опасно да раждат така зашити. Възможно е да се получат много усложнения — бебето може да се задуши, докато се опитва да излезе през тесния отвор, или майката — да получи смъртоносен кръвоизлив. И те идват без разрешението на своите семейства или съпрузи и аз правя каквото трябва. Старая се да направя най-доброто, на което съм способен.

След две-три седмици вече се бях върнала към нормалното състояние. Е, не съвсем нормално, но все пак приличах повече на необрязана жена. Уейърис беше нова жена. Вече можех да седна на тоалетната и да се изпишкам без проблеми. Какво облекчение! Няма как да обясня каква нова свобода ми даваше това.