Уейърис Дайри
Пустинно цвете (5) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

5
Брачният договор

Една сутрин се събудих от гласовете на някакви хора. Станах от рогозката и понеже не видях никой, реших да направя проучване. Проследих гласовете и те ме отведоха на около половин миля от къщи, където родителите ми се сбогуваха с група хора.

— Кои са тези, мамо? — попитах аз и посочих към отдалечаващата се дребна жена с увит около главата шал.

— О, това е твоята приятелка Шукрин.

— Семейството й мести ли се оттук?

— Не, тя се омъжва — отвърна майка ми.

Изумена, съзерцавах отдалечаващите се фигури. Аз бях на около тринайсет години и Шукрин не бе много по-голяма от мен, не повече от четиринайсет; не ми се вярваше, че вече се омъжва.

— За кого? — Никой не ми отговори, тъй като се смяташе, че не е моя работа. — За кого? — повторих въпроса си аз и той отново бе посрещнат със същото мълчание. — Тя другаде ли ще заминава… заедно с мъжа, за когото се жени?

Това бе обичайна практика и аз се опасявах, че няма да видя повече приятелката си.

— Не се безпокой — отвърна намусено баща ми. — Ти си следващата.

Родителите ми се отправиха обратно към нашата колиба, а аз стоях като вкаменена, мъчех се да асимилирам тази вест. Шуклин се омъжваше! Омъжваше! Бях чувала, естествено, стотици пъти тази дума, но досега не се бях замисляла над нейното значение.

Като типично сомалийско момиче, никога не бях се сещала за брака и секса. В моето семейство, в цялата ми култура, никой никога не споменаваше за тях. Тази тема изобщо не ми бе идвала наум. Отношението ми към момчетата не бе по-различно, отколкото към момичетата — с тях се състезавахме кой ще се грижи по-добре за животните, надбягвахме се и се биехме. Единственото, което бях чувала по отношение на секса бе предупреждението:

— Внимавай да не объркаш конците с някой младеж. Трябва да бъдеш девствена, като се омъжиш.

Момичетата знаят, че трябва да се омъжат девствени и само за един мъж и толкова. Това беше животът им.

Баща ми казваше често на мен и на моите сестри:

— Вие, момичета, сте моите кралици. — Смятаха го за щастливец, задето има едни от най-хубавите дъщери в околността. — Вие сте моите кралици и никой мъж няма да обърка конците с вас. Ако някой опита, вие само ми кажете. Аз съм тук, за да ви защитя. Ако трябва, ще умра за вас.

Животът му предостави не една възможност да пази своите „кралици“. Един ден най-голямата ми сестра Аман била навън със своите животни, когато се приближил някакъв мъж. Той започнал да й додява, въпреки че тя отговаряла неизменно:

— Остави ме на мира. Ти не ме интересуваш.

Най-накрая, като видял, че чарът му не й действа, той награбил Аман и опитал да я насили. И допуснал голяма грешка, тъй като тя беше истинска амазонка, много по-висока от метър и осемдесет и силна като мъж. Набила го, после се прибрала вкъщи и разказала случилото се на баща ми. Като научил, той също отишъл там и набил на свой ред нещастника. Никой не трябваше да додява на неговите дъщери.

 

 

Една нощ се събудих, тъй като другата ми сестра, Фаузия, изпищя пронизително. Както обикновено спяхме навън, под звездите, но тя бе отделена от нас и лежеше отстрани. Седнах рязко и видях неясните очертания на човек, който бягаше от нашия лагер. Фаузия продължаваше да крещи. Баща ми скочи и хукна след натрапника. Приближихме се до нея; тя посочи към краката си, покрити с бяла, лепкава сперма. Мъжът избяга от баща ни, но на сутринта видяхме отпечатъците от сандалите на перверзния тип близо до мястото, където спеше сестра ми. Татко вече имаше представа кой може да е той, но не беше сигурен.

По-късно, по време на поредното засушаване, баща ми отиде до някакъв местен кладенец, за да вземе вода. Докато стоял върху мократа земя на дъното на кладенеца се приближил някакъв мъж. Той изгубил търпение, докато чакал реда си, и извикал:

— Хей, по-живо! Аз също трябва да взема вода!

В Сомалия кладенците представляват открити места, където някой е издълбал достатъчно, понякога до трийсет метра, за да достигне подпочвените води. С намаляването на водата, нараства съперничеството, тъй като всеки се старае да достави достатъчно вода за добитъка. Баща ми отвърнал, че господинът трябва да дойде и да си вземе онова, което му е необходимо.

— Да, точно така и ще направя.

И без да губи време, човекът скочил в дупката. Докато той си вършел работата и пълнел меховете, баща ми забелязал отпечатъците на сандалите в калта.

— Бил си ти, нали?! — възкликнал татко, сграбчил мъжа за раменете и го разтърсил. — Гадно болно копеле, ти си този, дето се натресе на моето момиче!

Баща ми го ударил и след това го набил, както се полага на такъв негодник. Негодникът обаче извадил нож, голям африкански нож, богато гравиран като церемониална кама. Наръгал баща ми четири-пет пъти в ребрата, преди той да успее да измъкне оръжието от ръцете му и да го наръга на свой ред със собствения му нож. Сега вече и двамата били сериозно ранени. Баща ми едва успял да се измъкне от кладенеца и да се добере до нашата колиба; прибра се окървавен и обезсилен. След дълго боледуване най-после се възстанови, но по-късно разбрах, че е говорел истината: действително бе готов да умре за честта на сестра ми.

Баща ми се шегуваше винаги с нас, момичетата.

— Вие сте моите кралици, моето богатство, и ще ви държа под ключ. И ключът е в мен?

— Но татко, къде е ключът? — питах неизменно аз.

А той започваше да се смее като побъркан и отвръщаше:

— Изхвърлих го!

— Ами как тогава ще излезем? — възкликвах аз и тогава вече всички се засмивахме.

— Няма да излезете, скъпа. Няма да излезете преди да кажа, че сте готови.

 

 

Той се шегуваше така с всички ни, като се започне от най-голямата ми сестра, Аман, и се стигне до най-малката ми сестричка. Но това всъщност не са шеги. Никой не би могъл да се добере до дъщерите на баща ми без негово съгласие. Тук обаче бе заложено нещо много повече от защитата от нежелани аванси. Девиците са страшно търсени на африканския брачен пазар и вероятно именно на този факт се крепи практикуването на женското обрязване. Баща ми можеше да очаква висока цена за красивите си девствени дъщери, но нямаше почти никаква надежда да омъжи момиче, омърсено от правенето на секс с друг мъж. Докато бях момиче обаче тези факти не ме интересуваха ни най-малко, тъй като едно нормално дете никога не мисли за секс или брак.

Положението бе такова, докато не научих за сватбата на моята приятелка Шукрин. Една вечер, няколко дни по-късно, баща ми се прибра вкъщи и го чух да пита:

— Хей, къде е Уейърис?

— Тук съм, татко — провикнах се аз.

— Ела — повика ме благо той.

По принцип той бе изключително строг и агресивен, затова разбрах, че има нещо. Предположих, че ще иска услуга от мен, утре да направя нещо за животните, да отида за вода, да търся храна или нещо от този род. Затова си останах на мястото, като се взирах с любопитство в него и опитвах да разгадая какво бе планирал за мен.

— Ела, ела, ела, ела — занарежда нетърпеливо той.

Направих няколко крачки към него, като го оглеждах подозрително, но не казах нищо. Татко ме сграбчи за раменете и ме постави да седна върху коленете му.

— Знаеш ли — започна той, — ти наистина се държиш много добре. — Сега вече бях сигурна, че се подготвя нещо. — Винаги си била много добра, повече като момче, повече като син.

Знаех, че това бе най-голямата похвала за него.

— Хммм — измънках в отговор аз, като се чудех на какво дължа цялото това внимание.

— Ти ми беше като син, работеше здраво като мъж, грижеше се добре за животните. И искам да ти кажа, че ще ми липсваш много.

Щом каза това, реших, че той се страхува да не избягам като сестра си Аман. Когато татко опита да уреди женитбата й, тя избяга. Той се опасяваше да не избягам и аз и да оставя всичката тежка работа на тях двамата с мама.

Заля ме вълна на нежност и аз го прегърнах, обзета от чувство за вина за подозрителността ми.

— О, татко, никъде няма да ходя!

Той ме отдели от себе си и се вгледа в лицето ми. А после додаде меко:

— Напротив, ще ходиш, скъпа.

— Къде ще ходя? Няма да ходя никъде… Няма да ви оставя с мама.

— Да, ще ходиш, Уейърис. Намерил съм ти съпруг.

— Не, татко, не! — Скочих и той опита да ме хване, опита да ме сграбчи за ръката и да ме задържи. — Не искам да ходя никъде, не искам да напускам дома си, искам да остана при вас с мама!

— Шшшт, всичко ще бъде наред. Намерил съм ти добър съпруг.

— Кой? — попитах аз, изпълнена с любопитство.

— Ще се срещнеш с него.

Очите ми се напълниха със сълзи, въпреки старанията ми да бъда твърда. Започнах да го прегръщам и да викам:

— Не искам да се омъжвам!

— Добре, Уейърис, виж… — Протегна ръка, взе едно камъче, постави ръце зад гърба си и започна да прехвърля камъчето от едната си длан в другата. След това протегна стиснатите си юмруци напред, за да не видя къде крие камъчето. — Избери лявата или дясната ръка. Ако улучиш къде се намира камъчето, ще направиш каквото ти казвам и ще имаш късмет до края на живота си. Ако сгрешиш, животът ти ще бъде пълен с тъга, тъй като ще бъдеш прокудена от семейството.

Аз вперих поглед в него, като се питах какво ли щеше да стане, ако не изберях нужната ръка. Дали щях да умра? Докоснах лявата му длан. Той я отвори към небето; беше празна.

— Както виждам няма да направя това, което ми казваш — промълвих с тъга аз.

— Можем да опитаме пак.

— Не. — Поклатих бавно глава. — Не, татко. Няма да се омъжвам.

— Той е добър човек! — възкликна баща ми. — Трябва да ми имаш доверие… Мога да позная добрия човек, като го видя. А ти ще направиш, каквото ти кажа!

Стоях, отпуснала рамене — чувствах се болна и уплашена; поклатих глава.

Той хвърли в мрака камъчето, което стискаше в дясната си ръка, и се развика:

— В такъв случай цял живот те чака лош късмет!

— Е, струва ми се, че аз ще трябва да живея по този начин, нали?

Той ме зашлеви силно през лицето, тъй като никой не отговаряше на баща си. Сега си давам сметка, че се е налагало да ме омъжи бързо, както заради поведението ми, така и по причини, свързани с традицията. Бях се превърнала в бунтарка, в мъжкарана, в дръзко и безстрашно създание и имах репутация на такава. Татко трябваше да ми намери съпруг, докато все още представлявах някаква ценност, тъй като никой африканец не желае непокорна съпруга.

 

 

На другата сутрин станах и изведох животните на паша както обикновено. Докато ги наблюдавах, размишлявах върху снощния разговор във връзка с женитбата ми. Опитвах се да измисля начин да накарам баща си да ме остави у дома, но в сърцето си знаех, че това никога няма да стане. Питах се кой ли щеше да бъде новият ми съпруг. До този момент бях имала едно-единствено детинско романтично увлечение — по Джамах, сина на татков приятел. Бях го виждала много пъти, тъй като семействата ни пътуваха заедно. Джамах бе значително по-голям и според мен изглеждаше много добре, но все още не бе женен. Баща ми го обичаше като свой син и смяташе, че Джамах е много добър син. Но вероятно онова, което ме привличаше най-вече към Джамах, бе някогашното му увлечение към сестра ми Аман и фактът, че не ме забелязваше, сякаш не съществувах. За него аз бях само едно малко момиче, докато Аман бе истинска жена, способна да предизвика желанията му. Когато веднъж прошепнах на сестра си, че Джамах я харесва, тя махна с ръка и рече:

— Пфу!

Така и не му обърна внимание, тъй като се бе наситила на номадския живот и нямаше желание да се омъжи за човек като баща ни. Все говореше как щяла да отиде в града и да си намери мъж с много пари. А когато татко поиска да я омъжи за един от своите познати номади, тя избяга, за да опита да осъществи мечтата си за големия град. Така и не я видяхме повече.

През целия този ден, докато седях и наблюдавах животните, се насилвах да се убедя, че бракът не е чак толкова лошо нещо и си представях как живея с Джамах така, както живееха майка ми и баща ми. Щом слънцето започна да залязва, се върнах със стадото. Малката ми сестра се втурна насреща ми и съобщи:

— Татко е с някакъв човек и май чакат теб.

Този внезапен интерес към моята особа очевидно бе изпълнил с подозрения сестра ми и тя се опасяваше да не би да изпусне нещо по-специално. Аз обаче потръпнах, разбрала, че баща ми продължаваше осъществяването на своя план, сякаш нямах нищо против него.

— Къде са?

Сестра ми посочи. Обърнах се точно в обратната посока и тръгнах натам.

— Уейърис, те те чакат! — извика тя.

— О, я млъквай! Остави ме на мира! — Заведох овцете в заграждението и започнах да ги доя. Бях свършила с половината животни, когато чух гласа на баща си, който ме викаше. — Да, татко, идвам.

Изправих се, обзета от страх, но знаех, че няма смисъл да отлагам неизбежното. Все пак хранех някаква слаба надежда, че баща ми ме чака заедно с Джамах и си представях красивото му гладко лице. Тръгнах натам със затворени очи.

— Моля те, нека да е Джамах — мърморех си под носа аз, докато вървях, препъвайки се, към къщи.

Гледах на вероятността да трябва да се омъжа за Джамах като на спасение от неприятната перспектива да напусна дома си, за да заживея с някакъв непознат човек.

Най-сетне отворих очи и се взрях в кървавочервеното небе; слънцето се разтапяше на хоризонта. Забелязах пред себе си два мъжки силуета.

— О, ето те и теб — обади се баща ми. — Ела, скъпа. Това е господин…

Така и не чух какво каза после. Бях приковала поглед в човека, седнал до него с бастун в ръка. Той беше най-малко на шейсет години, с дълга бяла брада.

— Уейърис! — Най-накрая дочух гласа на баща си. — Кажи добър ден на господин Галул.

— Добър ден — поздравих аз с най-ледения глас, на който бях способна.

Бях длъжна да проявя уважение, но не и ентусиазъм. Старият глупак само се хилеше насреща ми, отпуснал цялата си тежест върху бастуна, без да каже нито дума. Вероятно не знаеше какво да отговори на момичето, за което щеше да се жени и което го съзерцаваше с явен ужас. За да прикрия погледа си, аз сведох глава към земята.

— Хайде, Уейърис, скъпа, не бъде толкова свенлива — рече татко. Погледнах го и щом видя изражението ми, той разбра, че най-добрата тактика в момента би била да намери начин да ме отпрати, за да не уплаша бъдещия си съпруг. — Е, добре, отивай да си довършиш работата. — А след това се обърна към господин Галул. — Тя е просто едно срамежливо, тихо младо момиче.

Аз се възползвах от разрешението и незабавно хукнах обратно при козите.

Цялата вечер размишлявах върху това какъв щеше да бъде животът ми с господин Галул. Тъй като не се бях делила никога от своите родители, се мъчех да си представя как бих могла да живея без тях, с човек, когото не познавам. Имах късмет поне, че не увеличих мъката си и с мисълта как бих понесла интимността с този старец, който ме отвращаваше. Но по това време бях само на тринайсет години и бе напълно естествено да не се досетя за тази част на сделката. За да отвлека ума си от брачната дилема, набих по-малкия си брат.

Рано на другата сутрин баща ми ме повика.

— Знаеш ли кой беше онзи човек снощи?

— Досещам се.

— Това е бъдещият ти съпруг.

— Но, татко, той е толкова стар!

Все още не можех да повярвам, че баща ми бе готов да ме обрече на живот с такъв старец.

— Той е най-добрият избор, скъпа! Прекалено е стар, за да кръшка, да се мъкне с други жени, да води вкъщи други съпруги. Няма да те изостави… ще се грижи за теб. А освен това — усмихна се гордо татко, — знаеш ли колко плаща за теб?

— Колко?

— ПЕТ камили! Той ми дава пет камили! — И ме потупа по рамото. — Толкова се гордея с теб.

Извърнах поглед от него и го насочих към пустинния пейзаж, който се разбуждаше от златните утринни лъчи. Затворих очи и почувствах топлината им върху лицето си. Мислите ме върнаха към изминалата безсънна нощ, когато лежах будна сред потъналото си в сън семейство, наблюдавах звездите и вземах решението си. Знаех, че протестите ми срещу брака с онзи старец нямаше да доведат до нищо. Баща ми просто щеше да намери друг мъж, после трети, дори четвърти, ако се наложи, тъй като бе решил да се отърве от мен… и да получи своите камили.

Кимнах.

— Е, татко, вече трябва да извеждам животните.

Той ме погледна доволно; все едно, че прочетох мислите му: „Хей, оказа се много по-лесно, отколкото си мислех.“

През този ден, докато наблюдавах играта на козите, разбрах, че за последен път се грижех за бащините си стада. Представих си живота с онзи старец, как двамата съществуваме напълно изолирано на някое пустинно място. Аз вършех цялата работа, а той куцукаше с бастуна си. И как по-късно оставам сама, след като той бе получил инфаркт и, евентуално, как след смъртта му отглеждам сама четири-пет малки деца, защото вдовиците в Сомалия не се омъжват повторно. Същата нощ, когато се прибрах, мама ме попита какво има.

— Ти не видя ли онзи мъж? — сопнах й се аз.

Нямаше нужда да ме пита за кого става дума.

— Да, видях го.

— Мамо, не искам да се омъжвам за този човек — прошепнах развълнувано аз, но достатъчно тихо, за да не ме чуе баща ми.

Тя сви рамене.

— Това не зависи от мен, скъпа. Какво мога да направя? Решението взема баща ти.

Знаех, че бъдещият ми съпруг щеше да пристигне утре или вдругиден и да доведе своите пет камили. Реших да избягам, преди да е станало късно.

Същата вечер, когато всички заспаха, изчаках да чуя познатото хъркане на баща ми. После станах и отидох при майка си; тя все още седеше край огъня.

— Мамо — прошепнах аз, — не мога да се омъжа за този човек… Ще избягам.

— Шшшт, тихо! Къде, дете? Къде ще отидеш?

— Ще намеря леля в Могадишо.

— Ти знаеш ли къде е тя? Аз не знам!

— Не се тревожи, ще я намеря.

— Е, вече е тъмно — заключи тя, сякаш така можеше да спре съдбата.

— Не сега, сутринта — уточних аз. — Събуди ме преди изгрева на слънцето.

Знаех, че нямаше да мина без нейната помощ; нямаше как да навия будилника. Имах нужда от малко почивка, преди да се впусна в дългото си пътуване и в същото време трябваше да тръгна преди баща си, за да имам преднина.

— Не — поклати глава тя. — Прекалено е опасно.

— О, моля те! Мамо, не мога да се омъжа за този човек… Как така ще отида и ще му стана съпруга? Моля те, моля те! Ще се върна за теб. Знаеш, че ще се върна.

— Лягай си.

Лицето й е бе придобило строго изражение, което казваше недвусмислено, че разговорът е приключил. Оставих изморената си майка да се взира в пламъците и се сместих между преплетените ръце и крака на моите братя и сестри, за да се стопля.

 

 

В просъница усетих как майка ми ме потупа по ръката. Беше коленичила на земята до мен.

— Тръгвай бързо.

Разсъних се моментално и веднага се сетих какво ми предстоеше да извърша. Измъкнах се внимателно от купчината топли тела и се огледах, за да се уверя, че баща ми беше на обичайното си място на пазач на семейството. Все още хъркаше.

Потръпнах и последвах майка си.

— Мамо, благодаря ти, че ме събуди.

Опитвах се да видя лицето й на слабата светлина, да запомня чертите му, тъй като нямаше да я видя дълго време. Въпреки намерението си да бъда силна се задавих в сълзи и я прегърнах до задушаване.

— Върви… върви, преди да се е събудил — промълви в ухото ми тя. Усетих как ръцете й ме притискаха трескаво. — Всичко ще се оправи… не се тревожи. Но бъди много внимателна. Внимателна! — Пусна ме. — И Уейърис… моля те за едно нещо. Не ме забравяй.

— Няма, мамо…

Обърнах се и побягнах в мрака.