Уейърис Дайри
Пустинно цвете (6) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

6
На път

Бяхме изминали само няколко километра, когато елегантно облеченият мъж спря мерцедеса.

— Страхувам се, че аз съм дотук. Оставям те, за да спреш някой друг.

— О…

Новината наистина ме разочарова. Този господин в мерцедеса бе най-хубавото, което ми се бе случило напоследък. Бях избягала от баща си, бях прекосила пустинята без да сложа хапка в устата си в продължение на дни, за малко не бях изядена от лъв, бях удряна с камшик от един пастир и нападната от шофьор на камион.

— Късмет в пътуването — провикна се през отворения прозорец той и като ми махна, показа отново белите си зъби.

Махнах в отговор без особен ентусиазъм, застанала на слънцето встрани от прашния път. Проследих с поглед колата, която се отдалечи в трептящата мараня и след това тръгнах отново, като се питах дали някога щях да стигна до Могадишо.

Този ден се возих още няколко пъти на автостоп, но все за кратки разстояния, между които продължавах да вървя пеш. Когато слънцето започна да залязва, край пътя спря голям камион. Замръзнала от ужас, аз се взирах в червените светлини на стоповете и си припомнях своите преживявания с другия шофьор на камион. Докато размишлявах, мъжът се обърна в кабината си, за да ме погледне. Знаех, че ако не направя бързо нещо, ще тръгне без мен, затова забързах към него. Камионът бе огромен и когато шофьорът отвори вратичката на кабината, се качих с усилие.

— Къде отиваш? — попита той. — Аз пътувам само да Галкайо.

Щом спомена Галкайо, ме осени страхотна идея. Нямах представа, че се намирам толкова близко до града, в който живееше богатият ми чичо. Вместо да прекосявам цяла Сомалия на път за Могадишо, можех да отседна при чичо Ахмед. Смятах, че двамата все още имаме да решаваме общи въпроси, тъй като така и не бях получила обувките в замяна на грижите, които бях положила за неговите животни. Представих си как още тази вечер се нахранвам до насита в прекрасен дом и спя в него, а не под някое дърво.

— Да, и аз отивам там — побързах да отговоря, запленена от тази идея.

Камионът беше пълен с храна: купчини царевични кочани, торби ориз и захар. Беше достатъчно да ги погледна, за да се сетя колко съм гладна.

Шофьорът беше на около четирийсет години и голям флиртаджия. Той опитваше да завърже разговор, а аз бях болна от страх. Последното ми желание бе да му дам повод да помисли, че нямам нищо против авансите му. Гледах навън през прозореца и се чудех как бих могла да открия чичовата си къща, след като нямах представа къде живее. В този момент един коментар на шофьора привлече вниманието ми.

— Ти бягаш от къщи, нали?

— Защо мислиш така? — попитах изненадана аз.

— Не само мисля… знам. Ще те предам.

— Какво… НЕ! Моля те, моля те… Трябваше да отида. Искам само да ме закараш… да ме закараш до Галкайо. Трябва да навестя чичо си там. Той ме очаква.

Изражението му показваше, че не ми вярва, но въпреки това продължи да кара. Мозъкът ми работеше трескаво. Къде да му кажа да ме остави? След измислената история за уж очакващия ме чичо, не можех да призная, че не знам къде отивам. Щом навлязохме в града, започнах да оглеждам запълнените със сгради, автомобили и хора улици; Галкайо беше много по-голям от селото, през което бях преминала по-рано. За първи път си дадох сметка колко трудно щеше да бъде да намеря чичо си.

Оглеждах нервно хаоса, който представляваше според мен градът, от височината на кабината. Разкъсвах се между желанието да не слизам от камиона и страха, че неговият шофьор може да ме предаде като бегълка, ако не си оберях крушите колкото се може по-скоро. Когато спряхме край някакъв открит пазар и аз видях отрупаните с храна сергии, реших да вървя.

— Хей, ъъъ, приятел, слизам тук. Чичо ми живее ей там — заявих аз, като посочих към някаква странична улица и скочих навън преди да може да ме спре. — Благодаря за возенето — провикнах се аз и затръшнах вратата.

Тръгнах през пазара, изпълнена с учудване. Никога, нито веднъж в живота си не бях виждала толкова много храна. Помня колко красива ми се струваше. Купчини картофи, планини от царевица, редици от тестени изделия. И, боже мили, какви цветове! Яркожълти банани, зелени и златни пъпеши и безчет червени домати. Никога не бях виждала тези храни. Застанах пред доматите. В този миг започна любовта ми към сочните, зрели домати и до ден днешен все още не мога да им се наситя. Съзерцавах храната, а всички хора, които минаваха наоколо, ме гледаха. Собственичката на сергията тръгна намръщено към мен. Тя беше истинска мама. /В Африка „мама“ се използва в знак на уважение към жените. Този термин означава, че жената е зряла, че е на почтена възраст, а за да го заслужи, трябва наистина да бъде майка/ Всичките й шалове бяха ослепителни.

— Какво искаш? — попита тя.

— Моля те, може ли да ми дадеш малко от това? — посочих аз доматите.

— Имаш ли пари?

— Не, но съм толкова гладна…

— Махай се оттук… МАХАЙ СЕ! — кресна тя, като ме прогони с ръка.

Приближих се до една продавачка и започнах отново. Тя пък заяви:

— Не ми трябват просяци пред сергията. Опитвам се да върша някаква работа все пак. Хайде, махай се.

Разказах й моята история, че трябва да открия чичо Ахмед и я попитах дали знае къде живее той. Предполагах, че жителите на Галкайо трябваше да познават един толкова богат господин като него.

— Виж какво, я да млъкнеш. Да не си мислиш, че можеш да дойдеш ей така от пустошта тук и да се развикаш? Шшшт! Имай малко уважение, момиче. Трябва да мълчиш. Да мълчиш. Не е нужно да крещиш на всеослушание имената на твоите роднини.

Вперих поглед в нея, като си мислех: „О, Боже, какви ги говори тази жена и как изобщо ще общувам с тези хора?“

Един мъж в съседство се облегна на стената и ме повика:

— Момиче, ела тук. — Приближих се възбудено и опитах да му обясня затрудненото си положение. Мъжът беше около трийсетинагодишен, най-обикновен африканец, нищо специално, но имаше приятелско изражение. — Само замълчи — посъветва ме търпеливо той. — Аз мога да ти помогна, но трябва да бъдеш внимателна. Не можеш да крещиш наляво-надясно името на твоето племе. А от кое племе си всъщност? — Казах му всичко, което знаех за моето семейство и за чичо Ахмед. — Добре, мисля, че знам къде живее. Да вървим. Ще ти помогна да го намериш.

— О, моля те… моля те. Можеш ли да ме заведеш там?

— Да, ела. Не се притеснявай, ще открием твоя човек. — Излязохме от оживения пазар и се насочихме към една от сенчестите странични улици. Мъжът спря пред някаква къща. — Гладна ли си?

Това, разбира се, бе повече от очевидно за всеки, който имаше очи.

— Да.

— Ето го моят дом. Защо не влезеш? Ще ти дам нещо за ядене, а после ще намерим чичо ти.

Приех с благодарност предложението му.

Щом влязохме, усетих някаква много странна, непозната миризма. Покани ме да седна и ми донесе храна. Едва бях изяла последната хапка, когато той каза:

— Защо не дойдеш да легнеш с мен и да подремнем заедно?

— Да подремнем ли?

— Да, да починем.

— Не, моля те, искам само да намеря чичо си.

— Знам, знам. Но нека първо подремнем. Сега е време за следобедна почивка. А по-късно ще го намерим, не се притеснявай.

— Не, моля те. Ти върви да си почиваш… Аз ще те изчакам тук. Нямам нищо против.

Макар да бе наистина време за почивка, нямах намерение да лягам с този непознат. Вече знаех, че нещо не е наред. Но, нали бях наивно момиче, не можех да разбера какво точно.

— Виж, момиченце — заяви ядосано той, — ако искаш да те заведа при чичо ти, по-добре легни да поспим.

Съзнавах, че без неговата помощ нямам шанс да открия чичо Ахмед. И тъй като той ставаше все по-настоятелен и по-войнствен, аз се уплаших и в крайна сметка направих възможно най-неправилния избор — поддадох се на увещанията му. Разбира се, щом се озовахме в неговото легло, стана ясна, че изобщо не е имал намерение да спи. Само след две секунди проклетият глупак се опита да се настани отгоре ми. Започнах да се съпротивлявам и извърнах лице от него, а той ме зашлеви по тила. „Не казвай нищо“ — помислих си аз. Вместо това се възползвах от тази възможност, отскубнах се от ръцете му и изскочих от стаята. Докато бягах го чувах как вика:

— Хей, момиченце, върни се тук…

А после чух нисък смях.

Излетях на тъмната улица, като крещях истерично, и побързах да се върна на пазара, търсейки сигурността на човешкото множество. Към мен се приближи една стара мама, вероятно шейсетинагодишна.

— Какво има, дете? — Хвана ме здраво за ръката и ме накара да седна. — Хайде, хайде. Разкажи ми… какво е станало?

Не можех да споделя с нея онова, което се бе случило току-що. Бях прекалено смутена и засрамена, за го кажа на когото и да било. Чувствах се такава глупачка, такава невероятна глупачка, задето бях позволила да се случи всичко това, като бях отишла в неговата къща. През сълзи обясних, че търся чичо си, но не мога да го открия.

— А кой е чичо ти? Как се казва?

— Ахмед Дайри.

Старата мама вдигна кокалестия си пръст и посочи някаква яркосиня къща точно по диагонал от нас.

— Ето там е — рече тя. — Виждаш ли я? Това е твоята къща.

Тя беше току под носа ми. През цялото време е била тук, от другата страна на улицата, на която бях умолявала онзи негодник да ми помогне да намеря чичо. По-късно си дадох сметка, че когато съм му разказала моята история, той е разбрал много добре коя съм и кой точно е чичо ми. Старата жена попита дали искам да ме заведе там. Изгледах я с обвиняващ поглед, тъй като вече не вярвах на никого. По лицето й обаче видях, че е истинска майка.

— Да, ако обичаш — промълвих аз.

Почуках на вратата. Отвори леля ми и ме изгледа шокирана.

— Какво правиш тук?

Старата жена се обърна и си тръгна.

— Лелче, аз съм тук! — отвърна глуповато.

— Какво, в името на Аллах, правиш тук? Избягала си, нали?

— Ами…

— Връщам те обратно — заяви безпрекословно тя.

 

 

Щом ме видя, чичо Ахмед, братът на баща ми, също се изуми, но бе поразен в още по-голяма степен, че изобщо бях успяла да открия дома му. В обясненията си избягнах случката с шофьора на камиона и неговия приятел, опитал се да ме изнасили. И макар да бе впечатлен от умението ми да се ориентирам в пустинята и да го открия, той нямаше намерение да ме остави в дома си. Притесняваше се кой ще се грижи за неговите животни — задача, която в продължение на години изпълнявах аз и в отплата за която той ми бе подарил чифт долнокачествени сандали. Всички по-големи деца на баща ми бяха напуснали дома. Сега аз бях най-голямата и най-издръжливата от онези, които бяха останали.

— Не, трябва да се върнеш вкъщи. Кой ще помага на баща ти и на майка ти в работата? Какво ще правиш, ако останеш тук? Ще си седиш на задника може би?

За жалост нямах убедителни отговори на всички тези въпроси. Знаех, че няма смисъл да му обяснявам каква бе причината да избягам. Чичо щеше да ме изгледа така, сякаш съм полудяла, и да заяви:

— Е, и? Е, и? Уейърис, трябва да се омъжиш. Баща ти има нужда от тези камили…

Безсмислено бе да обяснявам, че съм по-различна от моите роднини; обичах родителите си, но онова, което те искаха за мен, не ме задоволяваше. Чувствах, че животът трябва да предлага нещо повече, макар да не знаех точно какво. След няколко дена научих, че чичо е изпратил човек за татко и че татко бил на път към града.

Познавах добре двамата сина на чичо Ахмед, защото бяха идвали при нас за през ваканциите, когато не ходеха на училище. Те ни помагаха да се грижим за животните и ни учеха на някои сомалийски думи. По онова време традицията беше такава: децата, които ходеха на училище в града, през ваканциите отиваха в пустинята, за да учат номадските деца. По време на престоя ми в Галкайо моите братовчеди споменаха, че знаят къде се намира голямата ми сестра Аман. Щом избягала от къщи, тя отишла в Могадишо и се омъжила. Тази новина ме изпълни с радост, тъй като не бяхме чували нищо за нея, откакто бе избягала; не знаехме дори дали е жива. От разговорите с тях разбрах, че родителите ми всъщност са знаели къде е тя, но не бяха споменавали нищо за нея, защото бе прокудена от семейството.

Щом разбрах, че баща ми идва, за да ме отведе обратно, ние измислихме план. Момчетата ми дадоха указания как да открия сестра си, като пристигна в столицата. Една сутрин ми показаха пътя, който извеждаше от града, а накрая ми дадоха и малкото си пари.

— Върви натам, Уейърис — рекоха те, като посочиха право напред. — Това е пътят към Могадишо.

— Обещайте, че няма да кажете на никого къде съм отишла. Не забравяйте — нямате представа какво се е случило с мен, така ще отговорите, когато ви пита баща ми. Запоследен път сте ме видели тази сутрин в къщата. Нали?

Те кимнаха, ми махнаха за сбогом и аз потеглих.

 

 

Придвижването до Могадишо бе мъчително бавно. То ми отне дни, но поне сега, като имах някакви пари, можех да си купувам по нещичко за ядене. Пътувах на автостоп епизодично, а междувременно извървявах много мили. Най-сетне, изнервена от бавното напредване, платих за т. нар. „африканско пустинно такси“ — голям камион, в чиято каросерия се возеха четирийсетина човека. Тези камиони са нещо обичайно за Африка. След като оставеха товара си от зърно или захарна тръстика, те вземаха пътници в празната, оградена с дървена решетка каросерия. Хората вътре приличаха на деца в гигантска кошара. В този тип таксита пътуват също така бебета, багаж, мебели, кози и щайги с пилета, а шофьорът качва всеки, който му плати. Беше много тясно, но след неотдавнашните си преживявания, предпочитах да пътувам натъпкана с голяма група хора, вместо сама с непознати мъже. Щом стигнахме покрайнините на Могадишо, камионът спря край един кладенец, за да могат собствениците на животни да ги напоят. Аз напълних шепите си с вода и, след като пийнах от нея, наплисках лицето си. Направи ми впечатление, че вече имаше много пътища, тъй като Могадишо е най-големият град в Сомалия и има население от седемстотин хиляди души. Приближих двама номади, застанали край своите камили, и попитах:

— Знаете ли кой от тези пътища води до Могадишо?

— Да, ей онзи — отвърна мъжът, като посочи.

Тръгнах натам и не след дълго влязох в града. Могадишо е пристанище на Индийския океан и по онова време беше много хубав. Докато се разхождах, аз оглеждах изумително красивите бели постройки сред палми и ярки цветя. Голяма част от архитектурата бе дело на италианците от времето на колонизацията на Сомалия от Италия, и това придаваше средиземноморски облик на града. Жените, край които минавах, носеха великолепни шалове с жълти, червени и сини щампи. Дългите шалове, завързани под брадичките, обвиваха лицата, а морският бриз развяваше краищата им. Полупрозрачните материи плуваха грациозно зад жените, които се движеха бавно из улиците. Видях много мюсюлманки с напълно закрити от тъмни фереджета лица. Оглеждах ги смаяно, като се чудех как виждат къде вървят. Градът блестеше на яркото слънце и цветовете изглеждаха невероятно ярки.

По пътя спирах хората и ги питах как да стигна до квартала на сестра си. Нямах точния й адрес, не знаех на коя улица живее, но възнамерявах за използвам отново системата, благодарение на която бях открила чичо Ахмед в Галкайо; щом стигнех в квартала щях да отида на пазара и да попитам дали някой я познава. Този път обаче нямаше да бъда толкова лековерна, че да се доверя на някой непознат мъж, изпълнен с желание „да ми помогне“.

Щом стигнах в квартала, бързо намерих някакъв пазар и тръгнах из него, опитвайки да реша какво да купя с последните останки от парите. Най-сетне взех мляко от една сергия, обслужвана от две жени. Избрах тях, тъй като млякото им бе най-евтино. Но щом отпих първата глътка, разбрах, че нещо не е наред — вкусът му бе променен.

— Какво му е на това мляко? — попитах аз.

— Нищо! Нищо му няма на млякото!

— О, хайде де. Ако познавам вкуса на нещо, то е на млякото. Но това мляко не е наред. Вода ли сте му налели, какво ли?

Най-накрая те признаха, че са го смесили с вода, за да го продават по-евтино. Клиентите им нямали нищо против. Продължихме да разговаряме и аз споделих, че съм дошла в столицата, за да търся сестра си. Попитах ги дали познават Аман.

— О, и аз се чудех защо ми се струваш позната! — възкликна едната жена. Засмях се, тъй като някога аз бях копие на сестра си. Те я познавали, тъй като тя идвала всеки ден на този пазар. Млекарката извика малкия си син и му каза да ме заведе до дома на Аман. — И след това се връщай веднага! — нареди тя.

Тръгнахме из тихите улици. Вече бе време за следобедната почивка и хората се бяха оттеглили да си поемат дъх от обедната жега. Момчето посочи към някаква миниатюрна барака. Влязох вътре и открих сестра си заспала. Дръпнах я за ръката, за да я събудя.

— Какво правиш тук… — попита сънено тя и ме погледна така, сякаш сънуваше.

Седнах на леглото и й разказах моята история; бях избягала също както бе направила и тя самата преди много години. Най-после имах възможност да поговоря с човек, който, знаех, щеше да ме разбере. Тя със сигурност щеше да разбере, че аз, тринайсетгодишната, не можех да се омъжа за онзи оглупял старец само заради баща си.

Аман пък ми разказа как дошла в Могадишо и намерила своя съпруг. Той бил добър, кротък човек, работел много. Тя очакваше първото си дете и то трябваше да се появи след около месец. Но когато се изправи, изобщо нямаше вид на жена в края на бременността. С нейните метър и осемдесет и пет и с широката африканска рокля тя просто изглеждаше висока и елегантна, но не и пред раждане. Помня как красотата й ме изпълни с възхищение и надежда, че един ден и аз щях да нося така добре бъдещето си бебе.

След като поговорихме малко, най-сетне събрах смелост да задам въпроса, който не ми даваше мира:

— Аман, моля те. Не искам да се връщам… Мога ли да остана тук при теб?

— Значи си избягала и си оставила всичката работа на мама — промълви тъжно тя.

Но се съгласи да остана колкото е нужно. Мъничкият й дом имаше две стаи — една, миниатюрна, където спях аз, и другата, която тя споделяше със своя съпруг. Него обаче го виждахме рядко; той тръгваше рано сутрин за работа, прибираше се за обяд, дремваше, после отиваше пак на работа и се връщаше късно вечерта. А когато си беше вкъщи говореше толкова малко, че аз не помня почти нищо за него, дори името му, нито какво работеше.

Аман роди красиво момиченце и аз й помагах да се грижи за него. Освен това чистех къщата, изнасях дрехите, перях ги и ги простирах на въжето да съхнат.

Ходех на пазара всеки ден и изучих тънкото изкуство да се пазаря с продавачите за цената. Като имитирах местните жители, аз се приближавах до някоя от сергиите и питах незабавно:

— Колко?

Този ритуал се повтаряше по един и същ начин всеки ден; някоя мама поставяше пред мен три домата, един голям и два малки, и ми казваше цена, достойна за три камили.

— А, прекалено е много — отвръщах аз, като махвах отегчено с ръка.

— Е, добре де, добре, колко искаш да платиш?

— Две и петдесет.

— О, не, не, не! Ела да се разберем…

Тук аз правех истинско шоу, като отивах до някоя друга сергия и проявявах най-жив интерес към стоката върху нея, но така, че моята мишена да може да ме вижда. А след това се връщах и започвах оттам, където се бях отказала. Спорът продължаваше дотогава, докато на някоя от нас й писнеше и се откажеше.

Аман споменаваше често колко се притеснява за майка ни, която след моето бягство трябваше да върши сама цялата работа. Всеки път, когато заговореше за това, имах чувството, че обвинява единствено мен за създалата се ситуация. Аз споделях тревогите й за мама, но сестра ми нито веднъж не спомена, че тя също бе избягала. В съзнанието ми се пробудиха забравени спомени за общото ни детство. Много неща се бяха променили през петте години, през които не се бяхме виждали, но за Аман аз все още бях глуповатата сестричка, която бе оставила. Тя от своя страна винаги, ама винаги щеше да се остане по-голямата и по-мъдрата. Постепенно осъзнах, че въпреки приликата във външността, ние бяхме много различни. Започна да ми писва от изпълненото й с чувство за превъзходство държание. Когато татко опита да ме омъжи за онзи старец, аз избягах, защото вярвах, че животът може да ми предложи нещо повече. И определено не бях имала предвид готвенето, прането и грижите за бебета — нещо, което бях правила до пресищане покрай по-малките си братя и сестри.

Един ден напуснах дома на Аман, за да видя какво друго можеше да ми предложи съдбата. Не обсъдих това с нея; не й казах, че тръгвам… Просто една сутрин излязох и не се върнах. Тогава тази идея ми бе допаднала, но не предполагах, че няма да я видя никога повече.