Уейърис Дайри
Пустинно цвете (4) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

4
Как се става жена

Дойде време за обрязването на най-голямата ми сестра Аман. Както всички по-малки братя и сестри, аз й завиждах, че навлиза в света на възрастните, който беше все още затворен за мен. Аман бе вече тийнейджърка, доста по-голяма от нормалната възраст за обрязване, но до този момент нещо все бе пречило това да се осъществи. Докато моето семейство обикаляше Африка в безкраен цикъл, все се разминавахме с циганката, която изпълняваше този древен ритуал. Когато баща ми най-сетне я откри, той я доведе да обреже двете ми по-големи сестри Аман и Халемо. Но когато жената дойде в нашия лагер, Аман бе отишла да търси вода, така че циганката обряза само Халемо. Баща ми започваше да се притеснява, тъй като Аман наближаваше възрастта за женитба, но никое момиче не можеше да се омъжи, ако предварително не е „обработено“ както трябва. Според сомалийската мъдрост между краката на момичето има лоши, нечисти неща, макар да се раждаме с тях. И те трябва да се отстранят; клиторът, малките срамни устни и почти целите големи устни се изрязват, а след това раната се зашива и на мястото на гениталиите остава само един белег. Подробностите около рязането обаче никога не се обясняват на момичето; то знае само, че когато му дойде времето, ще се случи нещо специално.

В резултат всички малки момичета очакват с нетърпение церемонията, отбелязваща раздялата с детството и превръщането в жена. Първоначално този ритуал се е изпълнявал при навлизането на момичето в пубертета и е имал своя смисъл, тъй като то вече е ставало плодовито и е било в състояние да ражда деца. Но с времето са започнали да го практикуват върху все по-малки и по-малки момичета, отчасти и поради натиск от страна на самите деца, очакващи нетърпеливо този „специален повод“, както децата на Запад чакат рождения си ден или дядо Коледа.

Когато разбрах, че старата циганка идва да обреже Аман, аз поисках да обреже и мен. Аман бе моята красива по-голяма сестра, моят идол, и всичко, което искаше или имаше, желаех и аз. В деня преди голямото събитие започнах да моля майка си, като я дърпах за ръката:

— Мамо, нека утре циганката да направи и двете ни заедно. Хайде, мамо, съгласи се!

Мама ме отблъсна.

— Само млъкни, момиченце.

Аман обаче не гореше от такова нетърпение. Помня как промърмори:

— Надявам се, че няма да свърша като Халемо.

Тогава обаче бях твърде малка, за да разбера какво има предвид, а когато помолих Аман да ми обясни, тя просто смени темата.

Много рано на другата сутрин мама и нейната приятелка заведоха Аман да посрещне жената, която щеше да изпълни обрязването. Аз отново замолих да ме вземат, но мама ми каза да остана вкъщи с по-малките деца. Аз обаче използвах същия метод, както при проследяването на мама до срещата й с нейните приятелки и, като се криех зад храсти и дървета, застанах на безопасно разстояние зад групичката жени.

Циганката пристигна. В нашето общество на нея се гледа като на особено важна особа не само защото има специални знания, а и защото печели много пари от обрязванията. Плащането за тази процедура е един от най-големите разходи за всяко семейство, но се смята за добра инвестиция, тъй като без нея дъщерята няма да излезе на брачния пазар. Момичетата с недокоснати гениталии се смятат негодни за брачен живот, нечисти повлекани, които никой не би пожелал за съпруги. Затова циганката е важен член на нашето общество, но аз я наричам Убийцата, тъй като от нейните ръце са умрели много момичета.

Надникнах иззад дървото и видях как сестра ми сяда на земята. След това майка ми и нейната приятелка я стиснаха за раменете и я накараха да легне, без да я пускат. Циганката започна да прави нещо между краката на сестра ми и аз видях, как лицето на Аман внезапно се изкриви от болка. Тя бе голямо и много силно момиче и внезапно вдигна крак и блъсна циганката в гърдите. Тя се строполи по гръб. А после се освободи от жените, които я държаха, и се изправи. Видях с ужас как надолу по краката й се стича кръв и оставя следа в пясъка след нея. Всички се втурнаха подире й. Аман ги остави далеч зад себе си, но най-накрая се строполи на земята. Жените се струпаха и продължиха работата си там, където бе паднала. Прилоша ми; не можех да гледам повече и побягнах към къщи.

Сега вече знаех онова, което всъщност не желаех да знам. Така и не разбрах какво се случи, но бях ужасена при мисълта, че ще трябва да го преживея и аз. Нямаше как да питам и майка си, тъй като щях да се издам, че съм била там. Държаха Аман отделена от останалите деца, докато раната й зарастне. На втория ден отидох да й занеса вода. Коленичих до нея и промълвих:

— Е, как беше?

— О, беше ужасно… — започна тя. Но вероятно се сети, че е по-добре да не ми казва истината, тъй като аз също трябваше да бъда обрязана и ако разберях какво ме очаква, щях да го очаквам със страх, а не с нетърпение. — Всъщност и на теб скоро ще ти го направят. Сама ще видиш какво е.

И отказа да даде повече обяснения.

От този ден нататък започнах да чакам с ужас момента, в който щях да се превърна в жена. Опитвах се да не мисля за това и времето наистина помогна; постепенно споменът за агонията върху лицето на сестра ми поизбледня. Най-сетне успях да се убедя, че действително искам да стана жена и да се присъединя към моите по-големи сестри.

Един приятел на баща ми пътуваше винаги с нас, заедно със своето семейство. Той беше начумерен стар човек и всеки път, когато с по-малката ми сестра му досаждахме той ни отпъждаше със същия жест, с който се гонят мухи, и ни дразнеше, като казваше:

— Махайте се от мен, нечисти момиченца… мръсни момиченца. Даже още не сте обрязани!

И винаги изговаряше тези слова така, сякаш дори не може да понася вида ни, толкова отвратителен бе този факт. Тези обиди ми бяха страшно неприятни и най-накрая си обещах да намеря начин да го накарам да си затвори глупавата уста.

Този мъж имаше син в юношеска възраст на име Джамах, към когото започнах да изпитвам слабост, макар той да не ми обръщаше внимание. Джамах обаче се интересуваше от Аман. Постепенно започнах да мисля, че той предпочита по-голямата ми сестра пред мен само защото тя беше обрязана, а аз — не. Подобно на баща си, младежът сигурно не искаше да има нищо общо с нечисти, необрязани момиченца. Бях на около пет години, когато отидох при майка си и започнах да й досаждам:

— Мамо, намери ми онази жена. Хайде, кога ще го направиш?

„Трябва да приключа тая работа — мислех си аз. — Трябва да направя това тайнствено нещо.“ Стана така, че циганката се появи само след няколко дни.

Една вечер майка ми ми каза:

— Впрочем, баща ти срещнал случайно циганката. Чакаме я; трябва да пристигне всеки момент, може би утре или вдругиден.

Вечерта преди обрязването мама ми каза да не пия много вода или мляко, за да не пишкам много. Не знаех какво значи това, но не започнах да я разпитвам, само кимнах. Бях нервна, но твърдо решена да приключа проблема. Всички се суетяха около мен повече от обикновено, получих и допълнително количество храна. Точно на тази традиция бях ставала свидетел през годините във връзка с по-големите ми сестри и може би именно тя ме бе изпълвала със завист. Преди да си легна мама рече:

— Ще те събудя сутринта, когато стане време.

Нямах представа как бе разбрала кога ще дойде жената, но мама винаги знаеше тези неща. Тя просто усещаше интуитивно, когато някой щеше да идва, или бе настъпил моментът нещо да се случи.

През нощта лежах будна от вълнение, когато внезапно мама застана над мен. Небето беше все още тъмно — именно онзи момент преди зазоряване, когато мракът изсветлява едва забележимо до сиво. Тя ми даде знак да мълча и ми подаде ръка. Грабнах одеялцето си и, все още полузамаяна, я последвах. Сега вече знам защо вземат момичетата толкова рано сутринта. Искат да им отрежат гениталиите преди останалите да са се събудили, така че никой да не чуе виковете им. Но тогава просто изпълних това, което ми казаха, макар да бях объркана. Отдалечихме се от колибата и навлязохме в гъсталака.

— Ще чакаме тук — заяви мама и седнахме на студената земя. Постепенно ставаше все по-светло, въпреки че формите на предметите все още почти не се различаваха. В този момент чух шляпането на сандали. Майка ми извика името на циганката и допълни: — Ти ли си?

— Да, насам — дочу се някакъв глас, макар все още да не виждах нищо. И ненадейно тя изникна пред нас. — Седни тук.

И посочи някакъв плосък камък. Нямаше „добър ден“, нямаше „как си?“, нито пък някакво обяснение от рода на: „това, което ще стане днес, е много болезнено, и трябва да бъдеш смела.“ Нищо подобно. Убийцата нямаше време за такива неща, чакаше я работа.

Мама взе парче корен от някакво старо дърво, а после ме постави да седна на камъка. Настани се зад мен, накара ме да облегна глава върху гърдите й и ме стисна здраво между краката си. Аз обвих ръце около бедрата й. След това мама че накара да захапя парчето дърво.

Замръзнах от страх, когато внезапно пред съзнанието ми се появи измъченото лице на Аман.

— Ще ме боли! — промълвих аз, без да изпускам корена от устата си.

Мама се приведе и прошепна:

— Знаеш, че не мога да те държа. Тук съм сама. Затова се опитай да бъдеш добро момиче, миличка. Бъди смела заради мама и ще мине бързо.

Надникнах между краката си; циганката се приготвяше. По нищо не се различаваше от другите сомалийски старици — с многоцветен шал, омотан около главата, и ярка памучна рокля — само дето по лицето й нямаше и следа от усмивка. Тя ме изгледа строго, с мъртъв поглед, и затършува из протритата си торба. Бях вперила очите си в нея, тъй като исках да разбера с какво щеше да ме реже. Очаквах да видя голям нож, но вместо това тя измъкна от торбата малка памучна торбичка. Бръкна в нея с дългите си пръсти и извади счупен бръснач. Завъртя го няколко пъти, за да го огледа. Сега вече слънцето бе изгряло достатъчно, за да различаваме цветовете, но не и подробностите. Въпреки това видях засъхнала кръв по неравното острие на бръснача. Тя се изплю отгоре му и го отърка в роклята си. Докато го търкаше, мама ми върза шал пред очите, за да не виждам.

Следващото, което усетих, бе как режат плътта ми. Чух звука, който издаваше тъпото острие при срязването на гениталиите ми. Сега, когато си помисля за това, не мога да повярвам, че то действително се е случило с мен. Струва ми се, че говоря за някоя друг. По никакъв начин не бих могла да обясня какво е усещането. Все едно някой да отреже парче месо от бедрото ви или да ви отреже ръката, само дето тук ставаше дума за най-чувствителната част на тялото. Аз обаче не помръднах и сантиметър, тъй като помнех Аман и знаех, че от това няма отърване. А и исках мама да се гордее с мен. Просто седях там като каменна статуя и си казвах, че колкото повече мърдам, толкова по-дълго ще продължи мъчението. За нещастие краката ми започнаха да треперят от само себе си, сякаш водени от своя собствена воля.

— Моля те, Боже, нека да свърши по-бързо.

И наистина свърши, тъй като изгубих съзнание.

Когато дойдох на себе си, помислих, че наистина е свършило, но се оказа, че най-лошото тепърва започва. Бяха махнали шала ми и видях, че Убийцата е събрала шепа тръни от акация. С тяхна помощ пробиваше дупки в кожата ми и през тях прекарваше здрав бял конец, за да зашие раната. Краката ми бяха станали напълно безчувствени, но болката между тях бе толкова силна, че ми се прииска да умра. Усетих как се издигам нагоре, като оставям болката долу, как се нося на един-два метра от земята и наблюдавам сцената; циганката съшиваше раните на тялото ми, докато бедната ми майка ме държеше. В този миг изпитах пълно умиротворение; вече не изпитвах нито тревога, нито страх.

Спомените ми спират дотук. Когато отворих отново очи, жената си бе отишла. Бяха ме пренесли и сега лежах на земята край камъка. Краката ми бяха завързани с ленти плат от глезените до хълбоците, за да не мога да мърдам. Огледах се, но майка ми също я нямаше. Не ми оставаше друго освен да лежа и да се питам какво още ме очаква. Обърнах глава към камъка; той бе облян целия в кръв, сякаш на него бяха заклали животно. Парчета от моята плът, моите гениталии, се търкаляха там и съхнеха необезпокоявани на слънцето.

Лежах и наблюдавах как слънцето се издига в небето. Не виждах сянка наблизо и горещите лъчи ме удряха право в лицето, докато майка ми и сестрите ми не дойдоха да ме вземат. Пренесоха ме на сянка под едно дърво и се заеха с подготовката на моето дърво. Такава бе традицията — под някое дърво се приготвяше специална малка колиба, където щях да почивам и да се възстановявам в самота през следващите няколко седмици. Когато мама и Аман приключиха, ме примъкнаха вътре.

Мислех, че агонията ми е приключила, но дойде ред да пишкам и разбрах защо мама ме бе посъветвала да не пия много вода или мляко. След часовете на чакане умирах от желание да се раздвижа, обаче краката ми бяха вързани и не можех да помръдна. Мама ме бе предупредила да не ходя, за да не се разкъсам, тъй като ако раната се разкъса, ще трябва да се шие отново. Повярвайте, това бе последното, от което се нуждаех.

— Трябва да пишкам — повиках сестра си аз.

Изражението й ми подсказа, че това не е добра новина. Тя се приближи, завъртя ме на една страна и издълба малка дупка в пясъка.

— Давай.

Първата капка причини такова щипане, сякаш кожата ми бе разяждана от киселина. Циганката ме бе зашила така, че бе оставила само един миниатюрен отвор с диаметъра на клечка кибрит за преминаването на урината и на менструалната кръв. Тази бляскава стратегия предполагаше, че момичето няма да прави секс преди сватбата и даваше гаранция на неговия съпруг, че взема девственица. Докато урината се събираше в кървавата ми рана и се процеждаше бавно по краката ми в пясъка — капка по капка — аз започнах да плача. Не бях плакала дори докато Убийцата бе рязала парчета от мен, но паренето сега бе толкова силно, че не бях в състояние да издържам повече.

Вечерта Аман и мама се върнаха вкъщи при семейството и аз останах сама в колибата. Но този път не се страхувах от мрака, от лъвовете или змиите, макар да лежах безпомощна, неспособна да бягам. От онзи момент, в който се бях отделила от тялото си и бях наблюдавала как старицата шие половите ми органи, нищо вече не бе в състояние да ме уплаши. Просто лежах на твърдата земя като отсечена, забравила да се страхувам, вцепенена от болка, без да се вълнувам дали ще живея или ще умра. Изобщо не ме интересуваше и фактът, че сега всички си бяха вкъщи и се смееха край огъня, докато аз лежах сама в мрака.

След няколко дена гениталиите ми се инфектираха и вдигнах висока температура. Ту губех съзнание, ту идвах на себе си. Тъй като се страхувах от болката при уриниране, аз се стисках, докато мама не ми каза:

— Скъпа, ако не пишкаш, ще умреш.

Затова опитах да се насиля. Ако се налагаше да ходя по малка нужда, аз се търкулвах на една страна и се подготвях за изгарящата болка, която ми предстоеше да изтърпя. Раната ми обаче се инфектира дотолкова, че известно време не бях в състояние изобщо да уринирам. През следващите две седмици мама ми носеше храна и вода; през останалото време лежах все така с овързани крака. И чаках раната да зарастне. Трескава, отегчена и неспособна да си намери място, аз нямаше какво друго да правя, освен да си задавам въпроси. Защо? За какво бе всичко това? На тази възраст не разбирах нищо от секс. Знаех само, че бях осакатена с разрешението на майка ми и не можех да разбера защо.

Най-сетне мама дойде да ме вземе и аз се върнах вкъщи; краката ми все още бяха вързани. Първата вечер след завръщането ми татко попита:

— Как се чувстваш?

Предполагам имаше предвид новото ми състояние на истинска жена, но аз не можех да мисля за друго, освен за болката между краката си. Бях само на пет години и само се усмихнах в отговор. Какво знаех аз за живота на жената? Но в действителност, макар тогава да не си давах сметка, знаех много за живота на африканската жена; знаех как да живея безмълвно със страданието по пасивния, безпомощен начин на дете.

Краката ми бяха завързани така повече от месец, докато заздравее раната. Майка ми напомняше непрестанно да не бягам и да не скачам, така че се движех безкрайно предпазливо. Като се има предвид, че винаги съм била енергична и активна, че бягах като леопард, че се катерех по дърветата и прескачах камъните, това бе поредната агония за едно малко момиче — да седи неподвижно, докато неговите братя и сестри играят. Мисълта да преживея отново тази процедура ме ужасяваше толкова, че почти не се осмелявах да се движа. Всяка седмица мама проверяваше дали раната ми зараства както трябва. Когато свали лентите, с които бях овързана, успях да се видя за първи път. Открих напълно гладка кожа, с изключение на белега по средата, подобен на цип. И този цип бе затворен. Гениталиите ми бяха запечатани като с тухлена стена, недостъпна за всеки, освен са бъдещия ми съпруг, който през първата брачна нощ щеше да ме разреже с нож или да проникне силово.

Щом бях в състояние да ходя отново, вече бях взела решение. Бях размишлявала върху него всеки ден, докато лежах, през всичките седмици, откакто ме бе осакатила онази старица. Задачата ми бе да се върна до камъка, където бях принесена в жертва и да видя дали гениталиите ми са още там. Тях обаче ги нямаше; несъмнено ги бе изял някой лешояд или хиена, боклукчиите, които са неразделна част от кръговрата на живота в Африка. Тяхната роля е да почистват мършата, мрачните останки от трудното ни пустинно съществуване.

Въпреки страданията ми след обрязването, имах късмет. Нещата можеха да се развият и много по-зле, както бе ставало с не едно африканско момиче. При пътуванията си из Сомалия се срещахме с различни семейства и играехме с техните дъщери. При следващите ни срещи обаче някои от момичетата липсваха. Никой не споменаваше истината за тяхното отсъствие, за тях не се говореше изобщо. Те просто бяха умрели в резултат на осакатяването — от загуба на много кръв, от шока, от инфектиране или тетанус. И в това няма нищо учудващо, като се има предвид при какви условия се прави тази операция. Учудващо е по-скоро, че изобщо някой оцелява.

Почти не помня сестра си Халемо. Бях на около три години, когато тя изчезна изведнъж, но аз не разбрах какво се бе случило с нея. По-късно научих, че когато дошло нейното „специално време“ и циганката я обрязала, не успели да спрат кръвотечението от раната.

На около десетгодишна възраст научих историята на една от по-малките ми братовчедки. Тя била обрязана на шест години. По-късно едни от нейните братя бе известно време при нас и ни разказа какво се случило с нея. Отишла някаква жена и извършила процедурата, след което сестра му била отделена в малка колиба, за да се възстанови. Но нейното „нещо“, както го наричаше той, започнало да се подува, и от колибата се носела непоносима воня. Тогава не му повярвах. Защо ще е миришела така лошо, след като подобно нещо не се бе случило с мен или с Аман? Но сега вече знам, че е казвал истината. В резултат на нехигиеничните условия, при които буквално се „кълцат“ момичетата, раната се е инфектирала. Ужасната миризма е един от симптомите на гангрена. Една сутрин, когато майка им отишла да види дъщеря си както обикновено, я намерила мъртва, със студено, посиняло тяло. Все пак семейството успяло да я погребе, преди лешоядите да успеят да отнесат мрачните й останки.