Уейърис Дайри
Пустинно цвете (15) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

15
Отново в Сомалия

През 1995 година, след дълга поредица от снимки и модни ревюта, заминах за Тринидад, за да отдъхна. Беше по времето на карнавала и всички бяха костюмирани, танцуваха, веселяха се и се наслаждаваха на усещането, че живеят. Бях отседнала в дома на едно познато семейство. На третия ден от пристигането ми към входа се приближи някакъв мъж. Матриархът на фамилията, леля Моника, както я наричахме, отиде да отвори вратата. Беше късен следобед и навън бе много горещо, но стаята, в която седяхме, бе прохладна и сенчеста. Виждах само силуета на човека отвън, открояващ се на фона на ярката светлина. Чух обаче да обяснява, че търси някой си Уейърис. Тогава леля Моника се провикна:

— Уейърис, търсят те по телефона.

— Телефона ли? Къде е телефонът?

— Трябва да отидеш с този човек. Той ще те заведе там.

Последвах го до дома му. Живееше през няколко къщи от моите домакини и единствен наоколо имаше телефон. Прекосихме дневната и влязохме в коридора, където се намираше телефонът.

— Ало?

Обаждаха се от моята агенция в Лондон.

— О, здравей, Уейърис. Извинявай, че те притеснявам, но ни потърсиха от Би Би Си. Казват, че трябвало да се свържеш спешно с тях, за да поговорите за някакъв документален филм.

— Документален за какво?

— За живота на супермодела, за това къде си родена и как се чувстваш в тази професия.

— Та що за история е това? Искам да кажа, не могат ли да си намерят нещо по-добро?

— По-добре поговори направо с тях. Кога да им кажа, че ще се обадиш?

— Виж, не искам да говоря с никого.

— Но те наистина искат страшно много да разговарят с теб веднага.

— Добре де, просто им кажи, че ще говорим като се върна в Лондон. Оттук ще трябва да отлетя за Ню Йорк и чак тогава — за Лондон. Тогава и ще им се обадя.

— Добре. Ще им предам.

Но на другия ден, докато обикалях града, човекът отишъл отново при леля Моника и съобщил, че отново търсят Уейърис. Не обърнах никакво внимание на тази вест. На следващия ден ме потърсиха за трети път. Този път отидох с господина в дома му, тъй като очевидно те нямаше да му дадат мира и щяха да го карат отново и отново да идва до нас. Разбира се, пак звъняха от моята агенция.

— Да, какво има?

— Уейърис, отново става дума за Би Би Си. Казват, че било изключително спешно и непременно трябвало да разговарят с теб. Ще ти се обадят утре по това време.

— Вижте, дошла съм тук, за да почивам, нали така? Нямам намерение да разговарям с когото и да било. Избягах от цялата лудница, затова ме оставете на мира и престанете да досаждате на бедния човек.

— Те искат да ти зададат само няколко въпроса.

Въздъхнах.

— Добре. Кажете им да ме потърсят утре на този номер.

На следващия ден разговарях с режисьора Гери Помрой, който прави филми за Би Би Си. Той ме пита някои неща за живота ми.

— Първо на първо, не искам да говоря за това сега — отвърнах троснато аз. — Тук съм, за да си почина. Разбрахте ли? Не можем ли да поговорим някой друг път?

— Съжалявам, но трябва да вземем решение и за това ми е нужна известна информация. — И така, застанала в коридора на някакъв непознат в Тринидад, аз разказвах историята на моя живот на друг непознат, само че в Лондон. — О’кей, страхотно, Уейърис. Ще ти се обадим пак.

Два дни по-късно съседът се появи отново у леля Моника.

— Обаждане за Уейърис.

Свих рамене, поклатих глава и го последвах. Беше Гери от Би Би Си.

— Да, Уейърис, наистина искаме да направим документален филм за живота ти. Ще бъде половинчасов епизод за поредицата, наречена „Денят, който промени моя живот“.

Междувременно, между първото обаждане от моята агенция и второто обаждане от Би Би Си аз бях мислила доста за цялата тази работа.

— Слушай, ъъъ, Гери… ще се договоря за нещо с теб. Ще направя това, ако ме заведете в Сомалия и ми помогнете да открия майка си.

Той се съгласи; смяташе, че завръщането ми в Африка щеше да бъде хубав завършек за моята история. Каза да му се обадя веднага, щом пристигна в Лондон, за да седнем и да планираме предстоящата си работа.

Това щеше да бъде първата ми възможност да се върна в моята родина, откакто бях напуснала Могадишо, поради безбройните ми паспортни проблеми, междуплеменните войни в Сомалия и неспособността да открия семейството си. Дори да имах възможност да отида в Могадишо, нямаше как да се обадя на майка си и да я предупредя да ме чака на летището. От момента, в който Би Би Си обеща да ме заведе там, не бях в състояние да мисля за нищо друго. Срещах се многократно с Гери и неговия помощник, Колм, за да планираме проекта и да разработим историята на моя живот.

Започнахме снимките в Лондон веднага. Върнах се по старите места, където бях живяла, до къщата на свако Мохамед — резиденцията на сомалийския посланик — като Би Би Си получи разрешително да влезем там. Заснеха и църковното училище, където бях открита от Малкълм Феърчайлд. По-късно интервюираха и него пред камерата и го попитаха кое бе предизвикало силния му интерес и желание да снеме непознатото слугинче. Филмираха и правенето на снимки с Терънс Донован. Интервюираха добрата ми приятелка Сара Дукас, директорка на „Сторм“, една от агенциите за манекени в Лондон.

Особено напечено стана, когато Би Би Си реши да ме последва и на „Соул Трейн“, телевизионна програма, посветена на най-доброто в черната музика. Никога досега не бях участвала в подобен проект и се бях превърнала в топка нерви. На всичкото отгоре, когато пристигнахме в Ел Ей, пипнах ужасна настинка, така че едвам можех да говоря. По време на целия път от Лондон до Лос Анджелес — докато си духах носа и четях сценария, докато се подготвях за телевизионното предаване, и след това, докато се возех в лимузината — филмовият екип на Би Би Си, който се бе превърнал в моя сянка, ме снимаше. Лудостта стана още по-голяма, когато отидохме в студиото и хората от Би Би Си снимаха как екипът на „Соул Трейн“ снима мен. Никога в живота си не съм искала да заснемат нещо по-малко от този случай. Сигурна съм, че в историята на въпросното предаване не е имало по-лоша водеща, но Дон Корнилиъс и целият екип бяха безкрайно търпеливи с мен. Започнахме в десет сутринта и работихме до девет вечерта. Мисля, че това бе най-дългият работен ден в живота им. Не бях преодоляла напълно и някогашните затруднения с четенето, познати още от времето на филма за Джеймс Бонд. Макар да бях несравнимо по-добра, четенето на глас все още бе проблем за мен. А опитите да чета от специално подготвените за тази цел картони, пред два филмови екипа, десетки танцьори и неколцина световноизвестни певци, и при това заслепена от светлините на прожекторите… беше наистина прекалено голямо изпитание.

Непрекъснато се чуваха викове:

— Започнете от двайсет и шест… Стоп!

— Върнете от седемдесет и шест… Стоп!

Музиката започваше да свири, танцьорите — да танцуват и камерите зажужаваха, след което аз обърквах думите си.

— Сега от деветдесет и шест… Стоп!

Танцьорите замръзваха на местата си, а после отпускаха ръце край телата си и ме поглеждаха, сякаш искаха да кажат: „Коя е тази глупачка? О, Боже, откъде я изкопахте? Искаме да си ходим.“

Задълженията ми като водеща включваха да приветствам Дона Съмър. Тя ми е любимка от край време и за мен голяма чест.

— Дами и господа, моля ви, съберете длани и приветствайте дамата на соула Дона Съмър!

— СТОП!

— КАКВО ИМА ПЪК СЕГА?

— Забрави да изречеш етикетчето. Прочети картона с думите, Уейърис.

— Ооох, дяволска работа! Ще махнете ли тази гадост, а, ще я махнете ли оттам? Не мога да я видя. И не я слагайте долу. Изправете я… Тези прожектори ми светят право в очите. Не виждам нищо.

Дон Корнилиъс ме отвеждаше в ъгъла и казваше:

— Поеми си дълбоко въздух. Как се чувстваш?

Започвах да обяснявам, че този сценарий просто не беше за мен… не беше за моята кръвна група… за начина, по който се изразявам.

— Как искаш да го направиш? Действай. Постъпи както намериш за добре.

Бяха изумително търпеливи и спокойни. Дон и екипът ме оставиха да взема нещата в свои ръце, да объркам всичко напълно, а после ми помогнаха да оправя кашата. Най-хубавото от цялото преживяване бе съвместната работа с тези хора и с Дона Съмър, която ми подари компактдиск с най-хубавите си хитове с автограф.

След това с Би Би Си се преместихме в Ню Йорк. Те ме последваха и на един ангажимент, при който ме снимаха как се разхождам под дъжда из манхатънските улици, облечена с тясна черна рокля и шлифер, с чадър в ръка. Друга вечер пък целият екип стоя тихо в един ъгъл и ме снима, докато приготвях вечеря с група приятели в един апартамент в Харлем. Прекарахме си толкова добре, че забравихме напълно за хората от Би Би Си.

 

 

За следващата фаза всички трябваше да се съберем в Лондон и да отлетим за Африка, където щях да се събера със семейството си за първи път, откакто бях избягала. Докато заснемахме филма в Лондон, Лос Анджелес и Ню Йорк, екипът на Би Би Си в Африка започна внимателно да издирва майка ми. За да можем да открием моите близки, аз се опитах да покажа на карта из кои региони се движехме обикновено. След това трябваше да направя преглед на всички племенни и кланови имена на семейството, което е много объркващо, особено за един западняк. Въпреки всичко тримесечните дирения на Би Би Си бяха напълно безуспешни.

Според плана аз трябваше да продължа да работя в Ню Йорк, докато хората от Би Би Си откриеха мама, после да отлетя до Лондон и оттам да заминем заедно за Африка и да филмираме края на моята история. Не след дълго Гери се обади и заяви:

— Открихме майка ти.

— О, чудесно.

— Ами, ние… мислим, че сме я открили.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Ами, намерихме тази жена и я попитахме дали има дъщеря Уейърис. И тя рече: „Да, да, имам дъщеря Уейърис.“ И нейната Уейърис живеела в Лондон. Когато заговорили за подробностите обаче, отговорите й станали доста неопределени. Та по този повод нашите хора в Сомалия не са сигурни какво точно става — дали тази жена е майка на някоя друга Уейърис или един Бог знае какво…

Следващите срещи довели до отпадането на тази жена като вариант; явно издирването едва започваше. Изведнъж пустинята се напълни с жени, които твърдяха, че са ми майки; всички те имали дъщеря Уейърис, която живеела в Лондон, Беше наистина странно, тъй като никога досега не бях срещала друго човешко същество с моето име.

Обясних им какво става.

— Хората там са толкова бедни, че са отчаяни. Надяват се, че ако потвърдят роднинството си с мен, ще отидете да снимате в тяхното селце и те ще получат малко пари и храна. Тези жени казват, че са ми майки и мислят, че ще извлекат някаква полза от това. Колкото и безнадеждно да изглежда начинанието им, те ще се опитват.

Нямах снимки на майка си, но на Гери му дойде друга идея.

— Нужна ни е някаква тайна за теб, която знае само майка ти.

— Ами, мама ми бе измислила прякор, Авдохол, което означава „малка уста“.

— Дали ще си го спомня?

— Без съмнение.

От този момент нататък Авдохол се превърна в наша парола. Сега вече жените успяваха да отговорят на първите няколко въпроса на хората от Би Би Си, но неизменно закъсваха, когато се стигнеше до прякора. Най-сетне един ден ми се обадиха и казаха:

— Мислим, че я открихме. Тази жена не помни прякора, но каза, че има дъщеря Уейърис, която работела за посланика в Лондон.

На другия ден скочих на самолета. Когато пристигнах в Лондон, в Би Би Си обявиха, че са им нужни още няколко дни за приготовление. Щяхме да отлетим до Адис Абеба в Етиопия, а след това да наемем малък самолет за чартърен полет до сомалийско-етиопската граница. Пътуването щеше да бъде много опасно. Не можехме да влезем в Сомалия заради войната, затова семейството ми щеше да премине границата, за да можем да се видим. Приземихме се насред пустинята; нямаше писта за кацане, само камънаци и храсталаци.

Докато екипът от Би Би Си се подготвяше за пътуването, аз отседнах в един хотел в Лондон. Найджъл дойде да ме види. Стараех се да поддържам що-годе сърдечни отношение с него поради неустановеното си положение. По това време изплащах ипотеката върху къщата му в Челтнъм, тъй като той нямаше работа и не желаеше да си търси. Дори му намерих работа при мои познати от Грийнпийс, но той бе дотолкова побъркан, че го уволниха след три седмици и му казаха да не появява повече там. Още от началото, щом научи за документалния филм, Найджъл започна да ми досажда непрекъснато с желанието си да дойде с мен в Африка.

— Искам да дойда. Искам да бъда сигурен, че си добре.

— НЕ, няма да идваш — заявих аз. — Как ще обясня отношенията си с теб на мама? Какъв ще ми бъдеш според теб?

— Ами, аз съм ти съпруг!

— Не, не си! Забрави това. Чу ли? Забрави го.

Едно бе сигурно — той не бе от хората, които бих искала да представя на майка си. И най-вече като свой съпруг.

Още когато планирах филма, при първите си срещи с хората от Би Би Си, Найджъл настояваше да се мъкне с мен. На Гери обаче скоро му писна от него. Обикновено се срещахме за вечеря и Гери питаше:

— Той няма да дойде с теб тази вечер, нали? Моля ти се, Уейърис, нека не го включваме.

Когато се върнах в Лондон, Найджъл се появи в хотела и поднови увещанията си да дойде с мен в Африка. Тъй като отказах, той ми открадна паспорта. Естествено знаеше, че след няколко дена трябваше да напуснем Англия. По никакъв начин не успях да го убедя да ми го върне. Най-накрая, отчаяна, една вечер се срещнах с Гери и му казах:

— Гери, направо няма да повярваш. Той ми взе паспорта и не иска да ми го върне.

Гери подпря чело на дланта си и затвори очи.

— О, Боже, наистина започва да ми писва страшно от това, Уейърис. Повръща ми се от неговите глупости, просто… дойде ми в повечко.

Гери и другите момчета от Би Би Си опитаха да се разберат с Найджъл:

— Виж, дръж се като голям човек… бъди мъж. Вече почти стигнахме края на този проект; не можеш да ни причиниш такова нещо. Тази история трябва да завърши в Африка, което означава, че трябва да отидем там с Уейърис. А сега, за Бога, моля те…

Думите им обаче не успяха да трогнат Найджъл и той се върна в Челтнъм с паспорта.

Изминах сама двата часа път до Челтнъм и започнах да го моля. Той обаче продължаваше да отказва да ми го върне, ако не дойде в Африка с нас. Положението ми беше отчайващо. От петнайсет години се молех за шанса да видя майка си. Но ако Найджъл дойдеше, щеше да провали всичко. В това нямаше никакво съмнение — той щеше да се погрижи добре да съсипе срещата ни. Ако пък не го вземех, нямаше да я видя, тъй като не можех да пътувам без паспорта си.

— Найджъл, не може да ни следваш и да ни създаваш толкова големи главоболия. Нима не разбираш — това е първата ми и единствена възможност от петнайсет години насам да се видя с майка си!

Той бе страшно огорчен, че ние отиваме в Африка и не желаем да имаме нищо общо с него.

— Кълна се, дяволски несправедлива си! — възкликна Найджъл.

Но най-накрая го убедих да ми даде паспорта — обещах му един ден да го заведа в Африка, след като приключех с тази работа… само двамата. Това бе евтин трик, с което не се гордея, защото от самото начало знаех, че никога няма да изпълня това обещание. Но когато става дума за Найджъл, разумът и почтеността не действат.

* * *

Двумоторният самолет се приземи в Галади, Етиопия, малко селце край границата, където се бяха стекли бежанци, за да избягат от войната в своята родина. Щом колелата докоснаха червената земя на пустинята, осеяна с камъни, самолетът започна да се тресе заплашително. Облакът прах сигурно се виждаше на километри разстояние. Цялото село се бе завтекло към нас. Жителите му никога досега не бяха виждали такова нещо. Слязохме от самолета и аз опитах да се разбера на сомалийски с бързащите насреща ни хора. След няколко минути се отказах, тъй като част от тях бяха етиопци, а онези, които се оказаха сомалийци, говореха друг диалект.

Поех дълбоко дъх, усетих мириса на горещия въздух и пясъка и внезапно в съзнанието ми нахлуха спомените за моето безвъзвратно отминало детство. И затичах. Екипът на Би Би Си завика подире ми:

— Уейърис, къде отиваш?

— Вървете… вървете където трябва да отидете… Ще се върна.

Тичах, докосвах земята и я стривах между пръстите си. Докосвах дърветата. Те бяха прашни и сухи, но аз знаех, че скоро идваше дъждовният период и тогава всичко щеше да разцъфти. Пълнех дробовете си докрай с въздух. Той пазеше миризмите от моето детство, на всички години, когато бях живяла навън под небето, и тези пустинни растения и червен пясък бяха моят дом. О, Боже, това бе моята родина. Заплаках от радост, че съм се върнала. Седнах под едно дърво, обзета едновременно от неописуема радост, че съм отново тук, където ми е мястото, и дълбока тъга, защото всичко това ми липсваше безкрайно. Попивах с поглед всичко наоколо и се чудех как бяха издържала толкова време без тези неща. Сякаш бях отворила врата, която не се бях осмелявала да отворя до този ден, и бях открила част от себе си, която бях забравила. Върнах се в селото, а хората се насъбраха около мен и започнаха да се ръкуват.

— Добре дошла, сестро.

По-късно открихме, че нищо не е такова, каквото го очаквахме. Жената, която се бе представила за моя майка, бе излъгала, и никой не знаеше как мога да открия семейството си. Момчетата от Би Би Си оклюмаха; средствата за заснемането на филма, разбира се, бяха ограничени, и те нямаше да могат да дойдат втори път.

— О, не, без тази част все едно, че няма да има край — повтаряше Гери. — А без край историята няма да звучи истински. Всичко се провали. Какво ще правим?

Обикаляхме из селото и питахме всеки дали е чувал нещо за моето семейство или някаква информация за него. Хората изгаряха от желание да ни помогнат и скоро мълвата за нашата мисия се разнесе. По-късно същия ден към мен се приближи някакъв възрастен мъж и попита:

— Помниш ли ме?

— Не.

— Ами, аз съм Исмаил, от същото племе като баща ти. С него сме много близки приятели. — Едва тогава се сетих кой е той и се засрамих, задето не го бях познала, но не го бях виждала от дете. — Мисля, че знам къде е семейството ти. Предполагам, че ще мога да открия майка ти, но ми трябват пари за бензин.

„О, не, как мога да се доверя на този човек? — бе първата ми мисъл. — Нима всички тези хора се опитват да ни метнат? Ако му дам пари, той най-вероятно ще изчезне и никога повече няма да го видим.“

— Онзи камион там е мой — продължи Исмаил, — но е много…

Посочи към един пикап, от онези, които могат да се видят само в Африка или в някое гробище за коли в Америка. Стъклото откъм съседното на шофьора място бе напукано, а до шофьора изобщо липсваше. Това означаваше, че всичкият пясък и мухи в пустинята щяха да се удрят в лицето му, докато кара. Колелата бяха обезформени и назъбени от камъните. Шасито изглеждаше така, сякаш някой юначага го бе млатил дълго с чук. Поклатих глава.

— Чакай мъничко. Нека да поговоря с момчетата.

Отидох да потърся Гери и рекох:

— Онзи човек там смята, че знае къде е семейството ми. Но казва, че ще му трябват пари за бензин.

— Добре де, а как да бъдем сигурни, че можем да му се доверим?

— Прав си, но трябва да рискуваме. Нямаме избор.

Те се съгласиха и му дадоха известна сума. Исмаил скочи в пикапа и потегли на минутата, като вдигна облак прах. Гери го съзерцава дълго с депресирано изражение, което говореше: „Още пари пропиляхме.“

Потупах го по гърба и отбелязах:

— Не се притеснявай. Ще намерим майка ми, обещавам ти. До три дни.

Предсказанието ми не успокои много-много момчетата. Трябваше да прекараме тук осем дни, преди самолетът да дойде да ни вземе. Не можехме да кажем на пилотите: „Ами, ние не сме съвсем готови, опитайте отново идната седмица.“

Билетите ни за полета от Адис Абеба до Лондон бяха запазени. В уречения час трябваше да тръгнем и това щеше да сложи край на всичките ни планове.

Аз си прекарвах добре, като отсядах в колибите на селяните и споделях храната им, но на англичаните не им бе толкова приятно. Те откриха някаква сграда с разбити прозорци и спяха в нея, като прибягнаха до помощта на спалните си чували. Бяха донесли няколко книги и едно електрическо фенерче, но нощем не можеха да спят, тъй като комарите ги подлудяваха. Хранеха се с консервиран боб и се оплакваха, че вече им се повдига от тази храна, а нямаше нищо друго за ядене.

Един следобед някакъв сомалиец реши да ги нагости и доведе красиво козленце; момчетата от Би Би Си му се зарадваха много и си играха с него. По-късно сомалиецът го донесе одрано и им го връчи:

— Това ви е вечерята.

Момчетата бяха шокирани, но не казаха нищо. Аз взех назаем едно гърне и запалих огън, а след това сготвих козлето с малко ориз. Когато сомалиецът си тръгна, те попитаха:

— Не мислиш, че ще ядем това, нали?

— Разбира се, че ще го ядете. Защо да не го ядете?

— О, забрави за това, Уейърис.

— Е, защо тогава не каза нищо?

Обясниха, че им се сторило неучтиво да го направят, тъй като човекът искал да бъде любезен и мил, но след като си играли с малкото козле, не можели да го изядат. Така и не се докоснаха до него.

Тридневният ми срок за намирането на мама мина, но от нея все още нямаше и следа. Гери ставаше все по-неспокоен с всеки изминал ден. Опитвах да ги успокоя, че майка ми ще дойде, но според тях това бе абсурдно.

— Вижте, обещавам ви, че майка ми ще бъде тук утре вечер около шест часа — заявих аз.

Не знам откъде ми хрумна това, но то просто се появи в главата ми и аз го изрекох.

Гери и останалите започнаха да ме дразнят относно предишното ми предсказание.

— Какво? Така ли? И как разбра? О, да, Уейърис знае! Тя предсказва всичко. Тя знае! Така, както предсказва дъжда!

Смееха се, защото аз винаги им съобщавах кога ще вали; просто подушвах дъжда във въздуха.

— Е, наистина валя, нали така? — попитах яз.

— О, хайде, Уейърис. Просто имаше късмет.

— Няма нищо общо с късмета. Намирам се отново в моята стихия… познавам това място. Тук оцелявахме благодарение на инстинктите си, приятели мои. — Те започнаха да се споглеждат. — О’кей. Не ми вярвайте. Ще видите — в шест часа.

На другия ден разговарях с една възрастна жена, когато около шест без десет се появи Гери.

— Няма да повярваш! — възкликна той.

— Какво?

— Майка ти… Мисля, че майка ти е тук. — Изправих се и се усмихнах. — Но все пак не сме сигурни. Онзи човек се върна и доведе някаква жена. Казва, че била майка ти. Ела да видиш.

Новината се бе разнесла като пожар из цялото село; нашата малка драма определено бе най-значимото събитие от един Господ знае колко време. Всички искаха да разберат дали това бе наистина майката на Уейърис или се бе появила поредната самозванка. Вече бе почти тъмно, а край мен се бе събрала такава тълпа, че едвам си пробивах път. Гери ме поведе по някаква уличка. В края й бе спрял пикапът на Исмаил със зейналите прозорци, а от седалката до шофьора слизаше някаква жена. Не можех да видя лицето й, но от начина, по който носеше шала си разбрах веднага, че е майка ми. Втурнах се към нея и я сграбчих.

— О, мамо!

— Пропътувах километри с този ужасен камион… и, о, Аллах, какво ужасно пътуване беше само! — възкликна тя. — Пътувахме цели два дни и нощи… заради това тук?

Обърнах се към Гери и се засмях.

— Тя е!

 

 

Казах на Гери да ни оставят сами през следващите два дена и той се съгласи мило. Разговорът ми с мама беше странен; сомалийският ми, както открих, бе патетичен. По-неприятен бе фактът, че бяхме станали напълно чужди една на друга. В началото просто обсъждахме ежедневни дреболии. Но радостта, която почувствах като я видях, преодоля пропастта помежду ни; бях щастлива дори само, че можех да стоя до нея. Мама и Исмаил бяха пътували две денонощия без прекъсване и виждах, че е изтощена. Беше остаряла много за петнайсет години — резултат от безкрайно тежкия живот в пустинята.

Татко не беше с нея. Бил отишъл да търси вода, когато пристигнал пикапът. Мама каза, че той също бил остарял. Имал отчаяна нужда от очила, тъй като зрението му било ужасно. Когато мама тръгнала, татко отсъствал вече осми ден и тя се надяваше, че не се е изгубил. Очевидно вече не бе такъв, какъвто го помнех, а се бе променил значително. Когато напуснах дома си, той бе в състояние да открие семейството си даже в най-тъмната нощ без никаква луна.

Малкият ми брат, Али, бе също с нея, както и един от моите братовчеди, който тъкмо бил на гости на майка ми. Само че Али вече не беше малкото ми братче. Беше висок метър и деветдесет и се извисяваше над мен, което му допадна безкрайно. Не го пусках от прегръдките си, докато не се развика:

— Пусни ме! Вече не съм бебе. Ще се женя.

— Ще се жениш ли? На колко си години?

— Не знам. Достатъчно голям за женене.

— Е, на мен пък не ми пука. Ти си оставаш малкото ми братче. Ела тук… — Награбих го и натрих темето му с длан. Като видя това, братовчед ми се разсмя. Обърнах се към него: — Тебе често те тупах по задника!

Аз се грижех за него, когато семейството му ни дойдеше на гости.

— Така ли? Е, заповядай, опитай да го направиш и сега.

И започна да танцува около мен и да ме побутва.

— О, не, недей! — извиках аз. — Дори не се и опитвай. Ще те победя. — Братовчед ми също щеше да се жени скоро. — Ако искаш да доживееш до сватбения си ден, момче, не се закачай с мен.

Мама прекара нощта в колибата на едно от семействата в Галади, което ни бе приютило. Аз спах отвън с Али… както в онези времена. Докато лежахме в мрака навън, изпитвах невероятно умиротворение и щастие. Гледахме звездите и разговаряхме до късно през нощта.

— Помниш ли като вързахме новата съпруга на татко?

И избухвахме в смях.

В началото Али се стесняваше много, но след това сподели:

— Знаеш ли, наистина ми липсваше. Толкова дълго те нямаше. Странно ми е като си помисля, че вече си жена, а аз съм мъж.

Беше чудесно да бъда отново с моето семейство и да говоря, да се смея и да споря на моя език за познати неща.

Селяните бяха невероятно щедри към нас. Всеки ден получавахме покана за обяд или вечеря от различно семейство. Всички искаха да ни поглезят и да се покажат пред нас, както и да чуят разказите ми за местата, по които съм ходила.

— О, хайде, трябва да се запознаете с моето дете, с баба ми…

И ни помъкваха към дома си. И поведението им не бе свързано изобщо с кариерата ми на супермодел, тъй като те нямаха и представа какво означава това. Аз бях една от тях, номадка, и се бях върнала.

Майка ми, да бъде благословена, не можеше да разбере от какво се прехранвам, колкото и да се стараех да й обясня.

— Та повтори пак, какво било? Какво значи да бъдеш модел? Какво правиш? Какво точно означава това?

Някой от пътуващите из пустинята донесъл на майка ми броя на „Сънди таймс“ с моята снимка на първа страница. Сомалийците са изключително горди хора и били истински щастливи да видят една сомалийка на страниците на английския вестник. Мама я погледнала и рекла:

— Това е Уейърис! О, моята дъщеря!

И показвала вестника на всеки, когото срещнела.

След първата нощ тя преодоля свенливостта си и бързо се изпълни с достатъчно топлота, за да започне да ме поучава:

— Не се готви така, Уейърис! Тц-тц-тц, виж! Нека ти покажа. Не готвиш ли там, където живееш?

Брат ми започна да ме разпитва какво мисля за това или онова.

— О, моля те, Али, млъкни — дразнех го аз. — Ти си един прост, неук човек от пущинаците. Живял си тук достатъчно дълго, за да не знаеш за какво говориш.

— О, така ли? Станала си известна и сега се прибираш вкъщи и ми се перчиш с глупавото си западняшко поведение? Вече живееш на Запад и знаеш всичко, така ли?

Спорехме така с часове. Не исках да наранявам чувствата им, но ако аз не им кажех някои неща, кой щеше да го направи?

— Е, не знам всичко, но съм видяла и научила много неща, които ги няма в пустинята. И не всичко се върти около камилите и кравите. Мога да ти кажа други неща.

— Като какво?

— Ами, първо, вие разрушавате вашата околна среда, като режете всички дървета. Режете фиданките преди да са успели да пораснат и правите от тях кошари за тези глупави животни. — Посочих към стоящата наблизо коза. — Така не е правилно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, сега земята е пустиня, защото сме изсекли всички дървета.

— Пустиня е, защото не вали, Уейърис! На север вали и там имат дървета.

— Точно затова вали там! Там вали, защото има гори. А тук отсичате всяко клонче, така че горите нямат никакъв шанс.

Те не знаеха дали да вярват на тази странна идея, но бяха уверени, че по една тема не бих могла да споря с тях.

Започна я майка ми.

— Защо не си омъжена?

Това бе отворена рана за мен дори след всичките тези години. Според мен именно тази тема ми бе отнела дома и семейството. Знам, че баща ми е имал най-добри намерения, но той ми предложи наистина ужасен избор: да изпълня волята му и да съсипя живота си, като се омъжа за онзи старец, или да избягам и да се откажа от всичко, което познавам и обичам. Цената, която платих за свободата си, бе огромна; надявах се, че никога няма да принудя някое от своите деца да направи подобно мъчително решение.

— Мамо, защо трябва да се омъжвам? Задължително ли е? Не искаш ли да ме видиш успяваща… силна, независима? Искам да кажа, че ако не съм се омъжила, то е защото още не съм намерила мъжа на своя живот. Моментът ще дойде, когато го намеря.

— Е, аз искам внуци.

Сега вече решиха да се нахвърлят всички заедно отгоре ми. Присъедини се и братовчед ми:

— Вече е прекалено стара. Кой ще иска да те вземе? Прекалено си стара.

И поклати глава, шокиран от мисълта, че някой може да се ожени за една двайсет и осемгодишна жена.

Вдигнах ръце.

— А кой иска да се жени насила? Вие двамата например, защо се жените? — И посочих към Али и братовчед си. — Обзалагам се, че някой ви е накарал.

— Не, не — отвърнаха в един глас и двамата.

— Е, добре, но само защото сте момчета. Но като момиче аз нямам думата. От мен се очаква да се омъжа за онзи, когото ми изберат и когато ми наредят. Що за гадост е това? На кой изобщо му е дошла тази идея?

— О, млъквай, Уейърис — изпъшка брат ми.

 

 

Когато останаха само два дни, Гери обяви, че трябва да започваме снимките. Засне няколко сцени с нас с майка ми. Тя обаче виждаше за първи път в живота си камера и определено не й допадна.

— Махни ми това нещо от лицето — рече тя. — Не го искам. — И направи жест към оператора. — Уейърис, кажи му да махне това нещо от лицето ми. — Обясних й, че всичко е наред. — Той мен ли гледа? Или теб?

— Гледа и двете ни.

— Е, кажи му, че аз не искам да го гледам. Той няма да чуе думите ми, нали?

Опитах да й обясня целия процес, но знаех, че е безнадеждно.

— Напротив, мамо; той чува всичко, което казваш — отвърнах със смях аз. Операторът ме попита за какво се смеем толкова. — Просто на целия този абсурд — отговорих аз.

Целия следващ ден ме снимаха като се разхождам сама из пустинята. Видях едно момченце, което поеше камилата си на един кладенец и го попитах дали мога да й дам храната. Вдигнах една кофа до устата на животното, докато ме снимаха. През цялото време едвам сдържах сълзите си.

В деня преди тръгването ни една жена от селото изрисува ноктите ми с къна. Протегнах длани пред камерата. Чувствах се като кралица. Това бяха древните ритуали за разкрасяване на моя народ; те обикновено се запазват за булката. Тази нощ си направихме празненство и селяните пяха, танцуваха и пляскаха с ръце. Беше също като в детските ми спомени, когато всички се радваха на дъжда… неограничавани чувства на свобода и радост.

На следващата сутрин станах рано, преди самолетът да дойде да ни вземе, и закусих с майка си. Попитах я дали би искала да замине и да живее при мен в Англия или Щатите.

— Но какво ще правя там? — попита тя.

— Точно за това става дума. Не желая да правиш нищо. Свършила си предостатъчно работа в живота си. Време е да си починеш… да подгънеш крака. Искам да те поглезя.

— Не. Не мога да направя това. Първо, баща ти остарява. Има нужда от мен. Трябва да бъда с него. И второ, трябва да се грижа за децата.

— Кои деца имаш предвид? Всички ние вече пораснахме!

— Ами за децата на баща ти. Спомняш ли си малкото момиче, за което се ожени той?

— Да-а-а.

— Е, тя роди пет деца. Но не можа да издържи повече. Предполагам, че нашият живот й се стори прекалено труден или не успя да се справи с баща ти. Така или иначе тя избяга… изчезна.

— Мамо… как смееш. Вече си прекалено стара за такива неща! Не би трябвало на твоята възраст да работиш толкова много и да тичаш след деца.

— Е, баща ти също старее и има нужда от мен. Освен това не мога просто да седя и да не правя нищо. Ако го направя, ще остарея. Не мога да стоя без работа. Свикнала съм да превивам гръб цял живот… просто ще се побъркам. Трябва да продължавам да действам. Не. Ако искаш да направиш нещо за мен, намери ми някакво място в Африка, в Сомалия, където мога да отида, когато се изморя. А това тук наоколо е моят дом. То е единственото, което познавам.

Прегърнах я силно.

— Обичам те, мамо, и ще се върна за теб, не го забравяй. Ще се върна за теб…

Тя се усмихна и ми махна за сбогом.

Щом се качихме на самолета, не издържах и се разплаках. Не знаех кога и дали изобщо някога ще видя майка си отново. Докато наблюдавах през сълзи как селото, а след това — и пустинята, изчезват в далечината, екипът на Би Би Си ме снимаше в близък план.