Уейърис Дайри
Пустинно цвете (17) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

17
Посланикът

В моята култура жената получава нужното уважение след като стане майка. Тя дава друго човешко същество на този свят, допринася за получаването на дара на живота. Когато Алийк се роди, аз също станах мама — жена, достигнала определена възраст. След като изминах етапа на женствеността, започнал преждевременно с обрязването ми на петгодишна възраст, и направил пълно завъртане с раждането на моето бебе, когато бях на почти трийсет години, аз се изпълних дори с още по-голямо уважение към собствената си майка. Разбрах каква невероятна сила притежават сомалийките, за да носят бремето, полагащо им се единствено защото са се родили жени. Като типична западнячка аз се борех да свърша това, което се искаше от мен и в някои дни ми се струваше, че няма да се справя: докато опитвах да търкам пода в „Макдоналдс“ по време на менструация и си мислех, че всеки момент ще изгубя съзнание; когато отидох да оперирам грубите белези, останали от гениталиите ми, за да мога да уринирам нормално; когато се поклащах тромаво като гъска, бременна вече в деветия месец, за да хвана метрото до Харлем, да изкача стълбите или пазарувайки в супермаркета; когато родилните болки ме мъчиха в продължение на три дни и аз си мислех, че ще умра в родилната зала пред очите на лекарите.

Факт е, че съм късметлийка. Ами да, и сравнение не може да става с онова момиче, което трябваше да изминава километри в пущинака, за да заведе на водопой своите кози, докато менструацията му причиняваше такава болка, че едва се държеше право. Или пък със съпругата, зашивана веднага след раждането с игла, сякаш не е нищо повече освен парче плат, така че влагалището й да се запази тясно за нейния съпруг? Или пък бременната в деветия месец жена, която броди из пустинята в търсене на храна за останалите си единайсет, умиращи от глад деца. А какво става с все още зашитата млада жена, когато започне да ражда първото си дете? Какво става, когато отиде в пустинята сама, както правеше майка ми, и се опитва да роди сама? За жалост знам много добре отговора на всички тези въпроси. Мнозина от тях умират съвсем сами от кръвоизлив и имат късмет, ако съпрузите им ги открият преди хиените и лешоядите.

С напредването на годините и с увеличаването на информацията разбирах, че не съм сама. Здравословните проблеми, пред които бях изправена в резултат на обрязването, преследват милиони други момичета и жени из цял свят. Заради този варварски ритуал, плод на незнание, повечето жени от Африка изживяват живота си в мъки. Кой ще помогне на жената от пустинята — като моята майка — не разполагаща нито с пари, нито с власт? Някой трябва да говори от името на лишеното от право на глас момиче. И понеже аз започнах живота си като номадка, чувствам, че съдбата ме е предопределила да им помогна.

Не мога да обясня всички неща, които станаха уж по една случайност в живота ми. Но всъщност не вярвам, че нещо става случайно; животът ни трябва да представлява нещо повече от това. Господ ме спаси от лъва в пустинята, когато избягах от дома си, и от този момент нататък чувствах, че той има някакъв план за мен, някаква причина да ме запази жива. Но ако го е направил поради някаква причина, коя е тя?

Преди известно време една от журналистките, списващи модното списание „Мари Клер“, си уговори среща с мен, за да ми вземе интервю. Аз мислих много върху онова, което исках да кажа в тази статия. Когато се срещнах с Лора Зив, тя ми хареса още от пръв поглед.

— Знаете ли — казах аз. — Нямам представа каква история искате от мен, но подобни интервюта с модели са правени милиони пъти. Вместо това ще ви разкажа една истинска история, ако обещаете да я публикувате.

— О! — възкликна тя. — Добре, ще направя каквото мога.

И включи касетофона. Заразказвах й как бях обрязана като дете. Изведнъж, някъде по средата, тя се разплака и изключи касетофона.

— Но какво ви стана?

— Ами, ужасно е… отвратително е. Никога не съм предполагала, че подобни неща стават все още днес.

— Точно така. Там е работата — хората, които живеят на Запад, просто не знаят. Смятате ли, че можете да публикувате това в списанието? Във вашето приказно, лъскаво, великолепно списание, което се чете единствено от жени?

— Обещавам, че ще направя всичко, което зависи от мен. Но решението взема шефът.

На другия ден след интервюто се почувствах смутена и смаяна от това, което бях сторила. Сега вече всички щяха да узнаят най-личната ми тайна. Дори най-близките ми приятели нямаха представа какво бях преживяла като дете. Тъй като съм възпитана в изключително затворената сомалийска култура, за мен тази тема не бе от ония, за които може да се говори открито. А ето, че сега бях разказала всичко на хиляди напълно непознати хора. Но в крайна сметка реших: „Така да бъде. Изгуби си достойнството, ако трябва.“ Точно това бях и направила. Бях се лишила от достойнство, сякаш се бях разсъблякла. Оставих достойнството си и заживях без него. Притеснявах се обаче и от реакцията на другите сомалийци. Представях си ги как казват: „Как се осмеляваш да критикуваш нашата древна традиция?“

Представях си ги как повтарят думите на моите близки при срещата ни в Етиопия: „Да не мислиш, че само защото си се преместила да живееш на Запад, знаеш всичко?“

След дълъг размисъл си дадох сметка, че имах нужда да говоря за моето обрязване поради две причини. Освен здравословните проблеми, с които все още се боря, аз никога няма да позная удоволствието от секса, тъй като то ми е отказано. Чувствам се непълноценна, осакатена, а осъзнаването, че не мога да променя нищо, е най-безнадеждното чувство, което може да съществува. Когато срещнах Дейна, най-сетне се влюбих и пожелах да изживея радостта от секса с мъж. Но ако сега ме попитате „Сексът доставя ли ти удоволствие?“, аз ще отговоря, че не ми доставя удоволствие в традиционния смисъл на думата. Просто ми е приятно да бъда физически близо до Дейна, защото го обичам.

През целия си живот съм опитвала да намеря причината за обрязването. Може би ако бях успяла да намеря основателна причина, щях да приема и това, което бяха направили с мен. Аз обаче така и не можах да измисля нищо. И колкото по-дълго се опитвам и не успявам да намеря причина, толкова по-голям става гневът ми. Имах нужда да говоря за моята тайна. Бях я държала в себе си цял живот, тъй като нямам роднини край себе си, нито майка, нито сестри и няма с кого да споделя мъката си. Мразя определението „жертва“, защото говори за безпомощност. Но докато онази циганка ме осакатяваше най-безмилостно, аз бях точно това. Сега обаче пораснах, вече не съм жертва и мога да предприема нещо. Исках, чрез статията в „Мари Клер“, хората, които проповядват и подкрепят това мъчение, да чуят какво представлява то всъщност. Да го чуят от устата на една потърпевша, тъй като всички мои сънароднички мълчат.

Мина ми през ума, че научили тайната ми, хората ще започнат да ме гледат странно, като ме срещнат на улицата. Реших, че не ми пука, защото втората причина за написването на тази статия бе надеждата чрез нея хората да разберат, че тази вандалщина днес все още се практикува. Трябваше да го направя не само заради себе си, а и заради милионите момичета, които живеят с обрязването и умират от него. Много е късно да променя онова, което вече е направено с мен; злото вече е сторено. Но може би ще успя да спася някой друг.

Когато моето интервю „Трагедията на женското обрязване“ се появи, реакцията беше драматична. Лора свърши страхотна работа, а публикуването на материала бе наистина смел акт от страна на „Мари Клер“. Списанието и „Икуолъти нау“ — организация, която се бори за правата на жените, бяха засипани с писма в знак на поддръжка. Подобно на Лора в деня, в който й разказах историята, читателите бяха очевидно ужасени:

„Преди месец, в мартенския брой на «Мари Клер», прочетох за женското «обрязване» и оттогава този кошмар не ми излиза от ума. Трудно ми е да повярвам, че някой, бил той мъж или жена, може да забрави или да отмине току-така толкова студено и нечовешко отношение към представителките на пола, който Господ е създал като приятел и «помощник» на човека. Библията казва, че мъжете трябва да «обичат своите съпруги». Дори и да живее в култура, където съществуването на Господ е неизвестно, хората не могат да не си дадат сметка, че болката, травмата и дори смъртта, които причиняват на своите жени с тази процедура, са ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕРЕДНИ! И как могат да позволяват това все още да се случва с техните съпруги, дъщери и сестри? Не е възможно да не знаят, че по този начин унищожават в много отношения своите жени!

Господ да ни е на помощ, но трябва ДА НАПРАВИМ НЕЩО. Събуждам се с тази мисъл в главата, заспивам с нея, а през деня плача заради това! С помощта на «Уърлд Вижън» или някоя друга подобна организация тези хора могат да бъдат просветени и научени как да подобрят многократно брака и интимността както за мъжете, така и за жените, както е било замислено от нашия Създател. Ненапразно жените, също като мъжете, се раждат с определени части на тялото!“

А ето и друго писмо:

„Току-що прочетох статията за Уейърис Дайри и съм отвратена до дъното на душата си, че в наши дни все още малки момиченца биват подлагани на подобно мъчение и осакатяване. Не мога да повярвам, че такъв садизъм се практикува и днес. На всичкото отгоре след това то създава невероятни проблеми за жените. Крайно време е на подобни традиции, осакатяващи жените по целия свят, да се сложи край. Нека опитаме да разрежем гениталиите само на един мъж и след това да ги зашием; гарантирам, че тази практика ще бъде прекратена незабавно. Как би могъл един мъж да желае да има близост с жена, когато изпитва такава силна и неспирна болка? Тази история ме разплака и сега ще пиша до организацията «Икуолъти Нау» с цел да получа информация как бихме могли да помогнем.“

Друго писмо, адресирано до мен, гласеше:

„Много трагични истории са разказвани и още много ще бъдат разказани в бъдеще, но нищо по-ужасяващо не може да бъде казано за цяла една култура от това, което тези хора причиняват на своите деца. Плаках и страдах, докато четох написаното. Искам да направя нещо, за да променя този ход на нещата, но не знам какво би могъл да направи един-единствен човек.“

Писмата в знак на подкрепа ми донесоха истинско облекчение. Само в две от тях бях критикувана, но не се изненадах, тъй като идваха от Сомалия.

Започнах да давам още интервюта и да изнасям сказки в училища, обществени организации и по принцип навсякъде, където можех да направя публично достояние тази тема.

А съдбата ми беше подготвила още нещо. Докато летяла от Европа за Ню Йорк, една артист-гримьорка прочела моето интервю в „Мари Клер“. По време на полета я показала на своята работодателка с думите:

— Трябва да прочетеш това.

По една случайност въпросната работодателка бе Барбара Уолтърс. По-късно Барбара сподели, че не успяла да довърши статията, толкова я развълнувала и смутила. Но чувствала, че този проблем не може да бъде оставен току-така. Решила да отдели за моята история част от времето на „20/20“, за да запознае зрителите с женското обрязване. Етел Бас Вайнтрауб продуцира спечелилото награда предаване, озаглавено „Пътуване към оздравяването“.

Докато Барбара ме интервюираше, ми се искаше да заплача; чувствах се разголена. Разказването на историята в статия поставяше известна дистанция между мен и читателя. Трябваше да кажа единствено на Лора; бяхме само две жени в един ресторант. А когато ме снимаха за „20/20“ знаех, че камерата се взира в лицето ми отблизо, докато разкривах пазени през целия ми живот тайни. Все едно, че правеха разрез през тялото ми и излагах на показ душата си.

„Пътуване към оздравяването“ бе излъчено през лятото на 1997 година. Не след дълго от моята агенция ми се обадиха да кажат, че от ООН са ме потърсили чрез тях. Искаха да се свържем.

Събитията придобиха друг, смайващ обрат. Фондът за населението към ООН ме покани да се присъединя в борбата за слагане край на женското обрязване. Съвместно със Световната здравна организация бяха събрали наистина ужасяващи данни, които показваха в перспектива значимостта на проблема. Стана ми ясно, че това не бе само мой проблем. Женското обрязване или, както се нарича много по-уместно днес, осакатяването на женските гениталии /ОЖГ/, е преобладаваща практика в двайсет и осем африкански държави. Обединените нации смятат, че негови жертви са станали 130 милиона момичета и жени. Всяка година не по-малко от 2 000 000 момичета са изложени на риска да бъдат следващите, подложени на този садизъм, което означава 6 000 на ден. Операцията се изпълнява обикновено при примитивни условия от някоя акушерка или селянка. Не се използват обезболяващи средства. Режат момичето с всичко, което имат под ръка: бръсначи, ножове, ножици, парчета стъкло, остри камъни, а в някои район — със зъби. Процесът варира според географското местоположение и културните порядки. Най-минималното осакатяване е изрязване кожната обвивка на клитора, в резултат на което момичето няма да може да изпитва удоволствие от секса до края на живота си. В другия край на спектъра е изрязването и зашиването, прилагани върху 80% от сомалийките — вариант, която бях преживяла и аз самата. Резултат от това са незабавно последвалите усложнения като шок, инфектиране, повреждане на уретера и ануса, образуване на белези, тетанус, възпаление на пикочния мехур, септицемия^[1], СПИН и хепатит В. Дългосрочните усложнения включват хронични възпаления на пикочо-половия тракт и малкия таз, които могат да доведат до стерилитет, образуване на кисти и абсцеси около вулвата, болезнени неврози, все по-трудно уриниране, дисменорея^[2], събиране на менструална кръв в корема, фригидност, депресия и смърт.

Като си представя, че тази година два милиона момиченца ще преживеят онова, което съм преживяла и аз, сърцето ми се къса. Давам си също така сметка, че всеки следващ ден, в който продължава това варварство, ще се създават разгневени жени като мен самата, жени, които не могат да върнат стореното и да си вземат обратно онова, което им е било отнето.

Нещо повече, вместо да намалява, броят на осакатяваните момичета нараства. Много от емигриралите в Европа и Съединените щати африканци са отнесли със себе си тази практика. Федералните Центрове за контрол и профилактика на болестите смятат, че 27 000 жителки на щата Ню Йорк са претърпели или ще претърпят тази процедура. Поради тази причина много щати гласуваха закон, според който @ОЖГ се смята за незаконно действие. Законодателите са на мнение, че ще трябва да се въведат отделни закони за защита на изложените на риск деца, тъй като семействата могат да претендират, че е тяхно „религиозно право“ да осакатяват дъщерите си. Неведнъж се случва цяла африканска общност да събира пари, за да осигури пътя от Африка до Америка на специалистка по обрязването като циганката в моя случай. След което тя обрязва наведнъж няколко момиченца. Когато това не е възможно, семействата вземат нещата в свои ръце. Един баща в Ню Йорк сити усилил докрай стереоуредбата, за да не чуят съседите виковете на дъщеря му, и отрязал гениталиите й с кухненски нож.

С голяма гордост приех предложението на ООН да стана специален пратеник и да се присъединя към битката. Голяма чест за мен бе възможността да работя с жени като д-р Нафис Садик, изпълнителен директор на Фонда за населението към ООН. Тя е една от първите жени, повели битка срещу @ОЖГ, като изложила проблема на Международната конференция по въпросите на населението и развитието в Кайро през 1994 година. Скоро отново ще пътувам до Африка, за да разкажа моята история и да подкрепя ООН.

Африканските култури осакатяват своите жени в продължение на повече от четири хиляди години. Мнозина вярват, че това се изисква от Корана, тъй като тази практика се изпълнява почти във всички мюсюлмански държави. Случаят обаче не е такъв. Нито Коранът, нито Библията споменават, че жените трябва да се обрязват, за да бъдат богоугодни. Тази практика се проповядва и изисква само от мъже — неуки, себелюбиви мъже — които искат да си осигурят единствени право на собственост над сексуалното внимание на своите жени. Те държат съпругите им да бъдат обрязани. Майките се подчиняват от страх, че дъщерите им няма да могат да се омъжат. Необрязаната жена се смята за мръсна, свръхсексуална и негодна за брак. В една номадска култура като тази, в която съм израснала, няма място за неомъжени жени, затова майките смятат за свой дълг да увеличат шансовете на своите дъщери… така, както семействата на Запад смятат, че е техен дълг да изпратят дъщерите си в добри училища. Единствената причина за ежегодното осакатяване на милиони момичета са незнанието и суеверието. А болката, страданията и смъртните случаи, резултат от тази практика, са предостатъчна причина, за да й се сложи край.

Работата ми като специален пратеник на ООН е осъществяване на една дръзка мечта, за която даже не смеех да си помисля. Макар още от дете винаги да бях чувствала, че се различавам от членовете на моето семейство и номадското общество, никога не съм и предвиждала един ден да работя като посланик за организация, заела се с разрешаването на световните проблеми. В международно отношение ООН прави това, което всяка майка прави в своето семейство: дава утеха и сигурност. Това бе загатнато още преди, когато приятелите ми ме наричаха „мама“. Те се шегуваха с мен, тъй като аз все исках да се грижа за всички и да им бъда като майка.

Мнозина от тези приятели споделиха опасенията си, че ако отида в Африка, някой религиозен фанатик може да се опита да ме убие. Все пак аз бях издигнала глас срещу едно престъпление, смятано от много фундаменталисти за свещена практика. Сигурна съм, че работата ми не е безопасна и признавам, че съм уплашена, особено сега, когато имам син и трябва да се грижа за него. Но вярата ми ме кара да бъда силна, тъй като именно Господ ме е накарал да поема този път и е имал причина да го направи. Той ми е възложил определена задача. Това е моята мисия. И смятам, че Господ е избрал деня на моята смърт дълго преди раждането ми, така че не бих могла да я променя. Междувременно ще поема риска, тъй като съм правила това през целия си живот.