Уейърис Дайри
Пустинно цвете (18) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

18
Мисли за дома

Някой хора смятат, че не ценя своята култура, след като критикувам осакатяването на женските гениталии. Но те се лъжат. Всеки ден благодаря на Бога, че съм родена в Африка. Всеки ден. Много се гордея, че съм сомалийка; гордея се и с моята страна. Може би на представителите на други култури това би им се сторило типичен африкански начин на мислене — да се гордееш от нищо. Вероятно биха го определили като арогантност.

Ако изключим обрязването, не бих заменила нищо друго от начина, по който израснах. Макар всички в Ню Йорк да говорят за семейни ценности, аз лично не съм видяла почти нищо такова. Съмнявам се семействата да се събират така, както правехме ние, да пеят, да пляскат с ръце, да се смеят. Хората тук са отделени едни от други; нямат усещане за принадлежност към определена общност.

Друго предимство на живота в Африка е фактът, че ние бяхме част от чистата природа, от чистия живот. Аз познавах живота, не бях изолирана от него. И това бе истинският живот, не някакъв заместител в лицето на телевизията, където да гледам как живеят други. От самото начало съм закърмена с инстинкта за оцеляване; опознах едновременно и радостта, и болката. Научих, че щастието не е това, което притежаваш, тъй като бях щастлива, макар да не съм притежавала никога нищо. Най-скъпите мигове за мен бяха тогава, когато се събираше цялото семейство. Помня вечерите — след вечеря се събирахме край огъня и се смеехме за всяка дреболия. А когато завалеше и животът започнеше да се възражда, ние празнувахме.

Докато живеех като дете в Сомалия, ние ценяхме простите неща в живота. Празнувахме дъжда, защото той означаваше, че ще имаме вода. Кой в Ню Йорк се тревожи за водата? Нека си тече от кранчето, докато ние си правим нещо друго в кухнята. Тя е винаги налице, когато имаме нужда от нея. Достатъчно е да завъртите кранчето и тя потича. Човек цени едно нещо, когато го няма, и тъй като ние нямахме нищо, ценяхме всичко.

Моето семейство водеше ежедневна борба, за да си осигурява достатъчно храна. Купуването на торба ориз бе истинско събитие. Количеството и разнообразието на храната в тази страна обаче са изумителни за всеки, дошъл от Третия свят. Да, тъжно е колко много американци са обсебени от мисълта да не се хранят. От едната страна на света ние се борим да нахраним хората. От другата страна хората плащат, за да отслабнат. Гледам телевизионните реклами на програми за намаляване на телесното тегло и ми иде да изкрещя:

— Да отслабнете ли искате? Тогава идете в Африка! Какво ще кажете за това? Защо да не отслабнете, като помагате на хората? Замисляли ли сте се някога за това? Ще се почувствате по-добре и по-различни. Ще свършите едновременно две много важни неща. Обещавам ви, че като се върнете, ще сте научили страшно много. Съзнанието ви ще бъде много по-ясно, отколкото преди да напуснете дома си.

Днес ценя стойността на простите неща. Всеки ден срещам хора с красиви къщи, понякога с няколко къщи, коли, яхти, бижута, но те се стремят да имат още, сякаш следващата им покупка най-после ще им донесе така чаканите щастие и душевен мир. На мен обаче не ми е нужен диамантен пръстен, за да бъда щастлива. Хората казват:

— О, лесно ти е да го кажеш сега, след като можеш да си позволиш да купуваш каквото искаш.

Само че аз не искам нищо. Най-важната придобивка в живота, освен самият живот, е здравето. Хората обаче пропиляват безценното си здраве, като се съсипват покрай безсмислени дреболии…

— О, ето че дойде сметката, и още една сметка. Сметките сякаш валят от всички посоки и… о, как ще ги платя всичките?

Съединените щати са най-богатата страна на света и въпреки това всички се чувстват бедни.

А онова, което всеки притежава дори по-малко от парите, е времето. Никой няма време. Никакво време.

— Махни ми се от пътя, човече, страшно бързам!

Улиците са пълни с бързащи насам-натам хора, които гонят един Господ знае какво.

Благодарна съм, че познавам и двата начина на живот — обикновения и забързания. Но ако не бях израснала в Африка надали щях да се науча да се радвам на обикновения начин. Детството в Сомалия оформи завинаги личността ми и ми помогна да не приемам сериозно тривиални неща като успеха и славата, обсебили мнозина. Често ме питат:

— Какво е да бъдеш известна?

В отговор аз само се смея. Какво означава това, „известна“? Даже не знам. Знам само, че начинът ми на мислене е типично африкански и ще си остане винаги такъв.

Едно от най-големите предимства на живота на Запад е мирът; не знам доколко си дават сметка за това повечето хора. Е, наистина тук има престъпност, но съвсем не е същото, когато навсякъде край теб да се вихри война. Благодарна съм за подслона и за възможността да отгледам в безопасност бебето си тук; откакто бунтовниците прогониха Сиад Баре през 1991 година, в Сомалия непрекъснато има въоръжени конфликти. Оттогава враждуващите племена се борят за надмощие и никой не знае колко са убитите. Могадишо, красивият град от бели постройки, дело на колонизаторите, е разрушен. Почти всяка сграда носи следи от непрекъснатите седемгодишни битки, по всяка стена има дупки от куршуми. В града не е останал и помен от ред — няма правителство, няма полиция, няма училища.

Мисълта, че тези битки не пощадиха и моето семейство, ми действа депресиращо. Вуйчо Волде’аб, братът на мама, който бе толкова забавен и приличаше толкова не нея, умря в Могадишо. Той стоял до един прозорец в дома си, когато къщата била обстреляна с картечница. През прозореца минал куршум и убил вуйчо.

Дори номадите са засегнати от войната. Когато видях малкия си брат Али в Етиопия, научих, че той също бил прострелян и едва останал жив. Вървял сам с камилите, нападнали го крадци на добитък и го простреляли в ръката. Али паднал и се престорил на мъртъв, а джамбазите заминали с цялото стадо.

Също в Етиопия майка ми пък сподели, че в гърдите си още носела куршум, спомен от деня, в който се озовала в центъра на кръстосан огън. Сестра ми я отвела до болницата в Сауди, но там казали, че е прекалено стара, за да я оперират. Операцията била опасна и можело да не оцелее. Но когато я видях, тя беше силна като камила. Беше си предишната мама, непреклонна както винаги, и сипеше шеги за това как я ранили. Попитах я дали куршумът е още в нея и тя отвърна:

— Да, да, тук вътре е. Но на мен не ми пука. Може би вече съм го стопила.

Тези междуплеменни войни, подобно на обрязването, са рожба на егото, себичността, егоизма и агресивността на мъжете. Неприятно ми е да го кажа, но е така. И двете са резултат от манията им да си пазят територията, собствеността, и жените спадат към тази категория както законово, така и в резултат на древните традиции. Може би ако им отрежем тестисите, моята страна ще се превърне в рай. Мъжете ще се поуспокоят и ще проявят по-голяма чувствителност към света извън самите тях. Без непрекъснатия порив на тестостерона няма да има войни, убийства, кражби, изнасилвания. И ако им клъцнем интимните части и ги пуснем или да умрат от загуба на кръв, или да оцелеят, може би тогава ще разберат за пръв път какво причиняват на своите жени.

Моята цел е да помогна на жените в Африка. Искам да ги видя как стават по-силни, а практиката на @ОЖГ ги отслабва както физически, така и емоционално. Тъй като жените са гръбнакът на Африка и вършат повечето работа, опитвам да си представя колко повече неща биха могли да направят, ако като деца не ги осакатяват и ги обричат да бъдат инвалиди до края на живота си.

Въпреки гнева за това, което ми причиниха моите родители, аз не ги виня. Обичам баща си и майка си. Майка ми нямаше думата по въпроса дали да бъда обрязана, тъй като жена нямаше право да се меси при вземането на каквито и да било решения. Тя просто направи това, което бе направено на нея самата, на нейната майка и на майката на майка й. А баща ми нямаше и представа на какви страдания ме обрича; той знаеше само, че в нашето сомалийско общество трябваше да обреже дъщеря си ако иска да я омъжи един ден. В противен случай никой мъж нямаше да я иска. И двамата ми родители бяха жертва на начина, по който бяха възпитани, и на средата, в която бяха израснали и живели, на специфични практики, прилагани неизменно в продължение на хилядолетия. Но така, както днес знаем, че можем да се предпазим от заболявания и смърт чрез ваксиниране, знаем също, че жените не са разгонени животни и тяхната вярност трябва да бъде спечелена с доверие и любов, а не с варварски ритуали. Дошло е време да оставим зад гърба си старата традиция, донесла толкова страдания.

Чувствам, че Господ е създал тялото ми безупречно при моето раждане. След това хората ме ограбиха, лишиха ме от силата ми и ме превърнаха в инвалид. Женствеността ми бе открадната. Ако Господ не е искал да имаме тези части по тялото си, защо тогава ги е създал?

Моля се да дойде ден, когато никоя жена повече няма да трябва да преживява тази болка. И това да се превърне в част от миналото. Мечтая в най-скоро време хората да могат да си кажат:

— Чу ли? Осакатяването на женските гениталии е забранено от закона в Сомалия.

А след това и в следваща страна, и в още една, докато светът се превърне в безопасно място за живеене за всички жени. Ще бъде щастлив ден и точно в името на това работя. Ин’шаллах, ако е дал Бог, и това ще стане.