Тони Парсънс
Мъжът, момчето (9)

Глава 8

Бари Туист работеше в телевизията. През последната година му бях ходил на гости, и той беше идвал у нас. Но понеже светът е устроен именно така, не бих казал, че бяхме приятели. Не можех да споделя с него за Джина. Дадох си сметка, че познавам доста такива хора.

Именно Бари беше първият човек от телевизията, който ни покани с Марти на обяд още докато работехме в радиото. Смяташе, че шоуто става и за телевизията, и направи най-много, за да се прехвърлим в нея. На онзи пръв обяд се усмихваше през цялото време, усмихваше се така, сякаш за него е чест да живее на една и съща планета с мен и Марти. Сега обаче не се усмихваше.

— Вече не сте хлапета, които се лигавят в радиото — рече ми Бари. — Тук и за вас важат правилата на порасналите момчета. — Речта му беше изпъстрена с изрази от рода на, „правилата на порасналите момчета“, сякаш да работиш в телевизия е като да провеждаш с отряд за бързо реагиране акция под прикритие във взривоопасен район. — Обадиха се деветстотин души, всички се оплакват от нецензурния език.

Нямах намерение да се гътвам и да умирам само защото Бари ни е делегиран продуцент.

— Плащате му за спонтанна телевизия, Бари. В такива предавания новината се съдържа не в онова, което гостът казва, а в онова, което прави.

— Не му плащаме да напада гостите.

Бари посочи с тънка ехидна усмивчица вестниците върху писалището. Взех цял наръч от тях.

— Първа страница на „Мирър“ и „Сън“ — оповестих. — На първа страница на „Телеграф“ материал в две колони. На трета страница на „Таймс“ хубава цветна снимка на Марти.

— Не ни трябват такива новини — натърти Бари. — И ти го знаеш. — Повтарям — това тук не ви е радиопредаване. Не ви слушат две-три откачалки заедно с котараците си. А и ние не сме някаква изпаднала сателитна телевизийка, която дращи в пространството колкото да привлече някой и друг зрител. Има рекламодатели, има Съвет за електронни медии, има сдружения на зрителите, има го онзи приятел на горния етаж. И повярвай, Хари — бръкнахте им на всички в здравето.

Върнах вестниците върху бюрото, пръстите ми бяха почернели от печатарското мастило. Възможно най-нехайно разтърках ръце. Но мастилото не се махна.

— Нека ти кажа какво ще се случи, Бари. Два-три дена ще наричат Марти какъв ли не, но другата седмица ще имаме най-високия рейтинг. Ето какво ще се случи. И ще има да обсъждат години наред последното ни шоу.

Бари Туист поклати глава.

— Преминахте всякакви граници. Наричат не само Марти какъв ли не, но и онзи приятел на горния етаж, а на него това не му харесва особено. За последната година в „Шоуто на Марти Ман“ са се появявали пияници, гости, които нямат мярка в нищо, гости, които са се опитвали да се съблекат направо пред камерата. Но за първи път гостът ви си тръгна набит. Така не може да продължава. Недопустимо е в национална телевизия да работи човек, който очевидно не умее да се владее.

— Какво предлагаш?

— Край на предаванията на живо, Хари. Ще записвате шоуто в деня на излъчването. Така можем да клъцнем някой и друг кадър, ако Марти пак нападне някого или реши да смаже със своето его госта си.

— Като на живо ли? Искаш да излъчваме като на живо? Марти няма да се съгласи.

— Убеди го да се съгласи, Хари. Нали си му продуцент — изпродуцирай нещо. Пък и предстои да ти подновяваме договора.

Знаех, че не могат да махнат от ефир Марти. Вече беше прекалено известен, за да го направят. Но за пръв път си дадох сметка, че тук става въпрос не за кожата на Марти.

Ставаше въпрос за моята кожа.

Колкото и да играеше на смърт и разрушение, Пат си беше много обичливо дете. Вечно прегръщаше и целуваше някого, дори напълно непознати — веднъж го видях да притиска в обятията си дядката, дето ни чисти улицата, — и то по начин, който в нашия шантав съвременен свят нито е разумен, нито допустим.

Но Пат не го знаеше, а и нехаеше. Беше на четири години и бе преизпълнен с любов. И когато ме видя на вратата у другия си дядо, направо превъртя: стисна лицето ми с ръчици и ме целуна право по устата.

— Тате! С нас ли ще останеш? С нас, докато сме на… на почивка у дядо Глен?

Открих ги ден, след като си тръгнаха. Не беше сложно. Звъннах на някои от приятелите на Джина от колежа, идвали на трийсетия й рожден ден, но тя от години не беше близка с тях. Беше ги оставила да излязат от живота й, заблуждавайки се, че от мен и Пат ще получи всичко, от каквото има нужда. Това им е лошото на такива силни връзки като нашата — щом се разпаднат, оставаш съвсем сам.

Не ми се наложи да умувам дълго, за да се досетя, че в решимостта си да се махне от мен Джина е отишла у баща си, който в момента се намираше между два брака.

Глен живееше в малко жилище в края на града, сред голф клубове и зелени пояси, квартал, който навремето, когато тъстът ми се е преместил тук, сигурно е приличал малко на Уудсток. Но вместо да купонясва с Дилан, Глен всеки божи ден взимаше мотрисата и отиваше в магазина за китари на Денмарк Стрийт. Когато почуках на вратата, той си беше вкъщи и докато прегръщах сина си, ме посрещна с неподправена сърдечност.

— Хари! Как си, мой човек? Страшно съжалявам, че имате неприятности.

Вече беше прехвърлил петдесетте, но онова, което бе останало от косата му, беше сресано старателно. В ханша още беше тънък, и досега се обличаше с дрехи, които щяха да прилягат повече на някой групар от обкръжението на Джими Хендрикс. И досега беше красив, макар и хубостта му да бе доста повехнала. Но сигурно е изглеждал страхотно, когато през седемдесет и пета е минавал по Кингс Роуд.

Въпреки всичките му недостатъци: пропуснатите рождени дни, неудържаните обещания, склонността през няколко години да зарязва жена и деца, Глен не беше лош човек. Беше добродушен и чаровен, с него се общуваше лесно, все качества, които понякога виждах и у Джина. Смъртният му грях бе, че така и не можеше да види по-далеч от собствените си удоволствия. Ала раните, които нанасяше, не бяха преднамерени. Не беше жесток, освен ако слабостта не е друго проявление на жестокостта.

— Джина ли търсиш? — попита той и ме прегърна през раменете. — Вътре е.

От тонколоните в скромното жилище на Глен бумтеше „Върв“. Тъст ми не беше от класическите рок маниаци с цяла сбирка от броеве на списание „Моджо“ и грамофонна игличка, закотвена за вечни времена върху музиката от неговата младост. Глен беше толкова предан на каузата, че се стараеше да бъде в крак с всичко ново. Направо не проумявам как успяваше.

Джина излезе от малкия хол, беше мрачна и бледа. Много бледа. Идеше ми да я целуна. Но не го направих.

— Здравей, Хари.

— Може ли да поговорим?

— Разбира се. Наблизо има парк.

Взехме и Пат. Глен обясни, че колкото и да е зелено наоколо, паркът се намирал доста далеч, зад малката тъжна върволица магазини и тузарските къщи, които сякаш нямаха край. Предложих да идем с „Ем Джи Еф“-а. Пат само дето не изпищя от радост. Джина не беше на четири години, но аз се надявах, че и тя ще се впечатли — още от мига, когато зърнах автомобила, разбрах, че докато го карам, искам до мен да седи по-специален човек. Сега с ужасяваща яснота си дадох сметка, че този специален човек винаги е била Джина. Тя обаче не обели и дума чак докато стигнахме в парка.

— Не е нужно, Хари, да се притесняваш за младостта си и да искаш да си я върнеш — рече ми тя, докато разгъваше дълги крака и слизаше от новичкия ми автомобил. — Всъщност изобщо не си пораснал.

Пат изприпка пред нас и размаха с врясък светлинния меч. Отиде при катерушката, млъкна, спря и загледа плахо две по-големи момченца, увиснали на най-горната пръчка. Възхищаваше се на всички по-големи момченца. Ние с Джина загледахме как ги гледа.

— Мъчно ми е, ще полудея без теб — подхванах аз. — Моля те върни се.

— Не — отсече тя.

— Става дума не за някаква лудешка страстна връзка, а за една нощ.

— Никога не е само една нощ. Щом можеш да го направиш веднъж, значи ще го направиш пак. И пак, и пак, и пак. И всеки следващ път ще бъде все по-лесно. Вече съм го виждала, Хари. Виждала съм го с Глен.

— Божичко, та аз изобщо не приличам на баща ти. Дори не нося обица.

— Трябваше да се досетя — продължи да се вайка тя. — Най-страшни са романтиците. Бригадата, отговаряща за сърцата и цветята. Кълнат се, че никога няма да погледнат друга. Те са най-страшни. Защото вечно търсят новата тръпка. Не могат без редовната доза романтика. Нали, Хари?

Не ми беше приятно, че говори за мен така, сякаш изобщо не се различавам от всеки друг мъж по белия свят и просто съм поредният представител на косматите пълчища прелюбодейци, поредният човек, който крета на едната заплатица и са го спипали да кръшка. Исках отново да съм единственият.

— Извинявай, че ти причиних болка, Джина. Ще съжалявам до края на дните си. Ти си последният човек на тоя свят, когото искам да наранявам.

— Освен това меденият месец не може да трае вечно, нали?

— Знам, знам — заповтарях, но дълбоко в себе си се запитах: „Защо пък да не може?“

— Заедно сме от доста години. Имаме дете. Няма как да се чувстваме отново като Ромео и Жулиета.

— Разбирам всичко това — уверих я аз и наистина си беше така.

Но само отчасти. Някакъв гласец вътре в мен напираше да каже: „О, значи вече съм свободен човек!“

Джина беше права — искаше ми се да се чувстваме, както в началото. Искаше ми се да бъде така винаги. И знаете ли защо? Защото тогава и двамата бяхме щастливи.

— Нима си въобразяваш, че ми е било лесно? — възкликна, внезапно развълнувана, Джина. — Нима си въобразяваш, че ми е било лесно да те слушам как вечно хленчиш, че вече не си тийнейджър, да накарам Пат поне за пет минути да спре да гледа тези „Междузвездни войни“, да се грижа за къщата? Изобщо не ми помагаше, пръста не си помръдваше. Като всеки мъж по белия свят смяташ, че щом си вършиш работата в службицата, у дома можеш да не пипаш нищо.

— Защо тогава не си ме зарязала още преди години? — възкликнах смаян.

— Не ми даваше основания. Ето че сега вече имам причина. Само на трийсет съм, Хари. Понякога се чувствам стара. Ти ме изигра — подвикна тя. — Изигра ме и ме накара да се влюбя в теб.

— Прибирай се, и да приключваме. Прибирай се, за да бъдем отново тримата с Пат. Искам да бъде както преди.

— Никога вече не може да бъде както преди. Ти промени всичко. Вярвах ти, а ти не оправда доверието ми. Заради теб се почувствах смешна, не биваше да ти вярвам.

— Хората не загърбват всичко заради една-едничка изневяра, Джина. Поне зрелите хора. Лично аз не бих сложил само заради това кръст на всичко. Знам, боли те. Знам, сгреших. Но как така изведнъж от Господин Самото съвършенство се превърнах в Господин Лайнаров?

— Не си Господин Лайнаров, Хари — поклати тя глава, едвам сдържайки сълзите. — Ти си най-обикновен мъж — като всички останали. Сега вече го разбирам. По нищо не се различаваш от другите. Толкова ли не го проумяваш? Смятах те за по-различен. Жертвах заради теб толкова много, Хари.

— Знам. Заминаваше на работа в чужбина. Щеше да опознаеш друга култура. Щеше да се чувстваш невероятно. После остана заради мен. Знам. Точно заради това настоявам да не си съсипваме брака. Заради това искам да опитаме отново.

— Мислих много — натърти Джина — и стигнах до извода, че никой пет пари не дава за жена, която си стои вкъщи и си гледа детето. Дори мъжът й. Най-вече мъжът й. Толкова отегчителна съм, че нашият решил да се поразтуши с друга!

— Не е вярно.

— А да си гледаш детето, би трябвало да е най-уважаваната професия на света. Всички би трябвало да разбират, че да се занимаваш с това е по-смислено, отколкото да работиш каквото и да е друго. Но не е така. Знаеш ли, колцина по тъпите ви вечери, купони и закуски в оная телевизийка са ме карали да се чувствам кръгла нула? „А вие с какво се занимавате?“ — каза тя присмехулно. „С какво се занимавате?“ Кой, аз ли? С нищо. Стоя си вкъщи и си гледам детето. А те ме зяпат отвисоко, все едно съм малоумна — и жените, и мъжете, всъщност жените са още по-жестоки. А аз съм два пъти по-начетена и интелигентна от половината хора, с които работиш, Хари.

— Знам — уверих я аз. — Виж какво, Джина, готов съм на всичко. Само кажи какво искаш.

— Искам да си върна предишния живот — отговори тя. — Нищо повече. Искам си предишния живот.

Разбрах, че не ме чака нищо хубаво.