Тони Парсънс
Мъжът, момчето (36)

Глава 35

— Две патици отиват на хотел — каза Еймън. — В най-добрия хотел на Килкарни. Смятат да изкарат незабравима събота и неделя. Но знаете ли какво става — влизат те в хотелската стая и що да видят: тук презерватив, там презерватив, няма презерватив. Е, ще му намерим цаката, пъчи се патокът, ще звънна на обслужване по стаите — да донесат. Звъни той на обслужване по стаите. Накрая пиколото пристига с презервативите. „Към сметката ли да ви ги впиша, господине?“, пита пиколото. А патокът като се разфучал, като се троснал — аз, разправя, да не съм някой перверзен тип! — Еймън свали в пълно мълчание микрофона от стойката. Щяха да добавят по-късно записа със смеха. — Много ми е мъчно за тоя паток, ще знаете — продължи той и тръгна да кръстосва по сцената, която изглеждаше по-ярка от обикновено, пред публика, която очевидно беше по-прилична от друг път. — Защото в Килкарни няма полово образование. Татко ми е казвал, че мъжът е отгоре, а жената — отдолу. Та в първата ми по-сериозна връзка ние с гаджето спяхме на двуетажно легло. Там, откъдето съм родом, сексът си се предава по наследство — ако майка ти и баща ти не са се чукали, и ти не можеш да разчиташ на малко любов. — Той остави микрофона върху стойката и се ухили срещу прожекторите. — Пак добре, че успях да стана обигран любовник, но само защото наблегнах на сухите тренировки. Благодаря ви и приятна вечер!

Публиката заръкопляска неудържимо, а Еймън отиде отстрани на сцената, където го чакаше хубаво момиче с тефтер върху подложка, слушалки на ушите и бутилка бира. После — аха, и да припадне: свлече се на едно коляно и както държеше бутилката бира, се поизвърна и се издрайфа в кофата с пясък, съвсем истинска, а не бутафорна.

— Стоп, стоп! — провикна се режисьорът.

Изтичах на снимачната площадка, надвесих се над Еймън и го прегърнах през разтрепераните рамене. Ококорена от притеснение, до мен стоеше Мем — с дрехи беше направо неузнаваема.

— Не се плаши, Еймън — рекох аз. — Какво си се гипсирал такъв! Снимаме някаква си реклама за бира.

— Не съм уплашен — пророни той едва чуто. — Вълнувам се.

Аз не се вълнувах. Бях уплашен. Много уплашен.

Баща ми, по-точно тялото му беше в погребалния дом. И аз трябваше да го видя.

Собственикът беше споменал, че има възможност да видим тялото — да видим любимия човек, намерил вечен покой, изрече той тихо, горд от услугата, която предлагаха безплатно, — и тази среща, тази окончателна среща между мен и баща ми придоби в съзнанието ми чудовищни размери.

Как ли щях да се почувствам, когато зърна в ковчега човека, дал ми живот? Щях ли да рухна? Щях ли да издържа да гледам могъщия си закрилник, който очаква да бъде вкаран в гроба? Все си мислех, че ще ми дойде много, че ще рухна и ще се прекърша, че годините ще изчезнат яко дим и аз отново ще се превърна в ридаещо момченце.

Видех ли го да лежи там, жестоката истина за смъртта му щеше да прекрачи рамките на всички съмнения и неверие. Щях ли наистина да го понеса? Ето какво исках да узная. Бях научил, че и да ти се роди дете, това още не означава, че си пораснал и си станал зрял човек. Дали наистина трябва да погребеш баща си, за да се почувстваш голям?

Чичо Джак пак ме чакаше в старата кръчма „Червеният лъв“. Попитах мама иска ли да дойде с мен, а тя само поклати глава и се извърна. Не я винях. Но исках да разбера дали ще успея да преглътна, че вече съм сам. Е, не съвсем сам, разбира се. Имах си мама, която спеше на лампа — още не можеше да се окопити, че за пръв път в живота си е сама. Имах си Пат, който се мяташе между радостта да види отново Джина и задушаващата мъка у нас. Имах и Сид, залутана в далечен край на града, където живееше с друг мъж.

Сега, когато баща ми си беше отишъл, дълбоко в себе си се чувствах сам — безвъзвратно и завинаги.

Дори и отношенията ни да бяха обтегнати, баща ми винаги бе мой щит, мой ангел пазител, мой най-могъщ съюзник. Дори и да се карахме, дори и да го разочаровах или подвеждах, винаги бях сигурен, че за мен той е готов на всичко. Сега вече не можех да разчитам на това.

Чичо Джак угаси фаса, останал от саморъчно свитата цигара, и си допи минералната вода. Отидохме в погребалния дом, без да си кажем почти нищо, но когато влязохме и камбанката оповести пристигането ни, чичо сложи ръка върху рамото ми. Не искаше да вижда тялото на брат си. Правеше го заради мен.

Собственикът на погребалния дом ни чакаше. Въведе ни във вестибюла, който приличаше на нещо като гардеробна. От двете страни се спускаха тежки завеси, зад които имаше към десетина отделения. Поех си въздух и застинах, когато старецът дръпна една от завесите и аз видях баща си в ковчега.

Само че това не беше баща ми. Вече не беше. Върху лицето му — единствено то се виждаше иззад отместения надолу капак, — се четеше израз, какъвто не бях виждал никога дотогава. Баща ми не изглеждаше умиротворен, не се вместваше в нито едно от утешителните клишета, които употребяваме за мъртъвци. Лицето му беше безизразно. Нямаше нищо общо с татко, бе лишено от самоличност, беше пречистено от болката и изтощението. Все едно чуках на врата и откривах, че вътре в къщата няма никого. Сякаш бях сбъркал входа. Живецът беше напуснал тялото на баща ми. Бях повече от сигурен, че душата му е отлетяла. Бях дошъл, за да видя баща си, да го погледна за последно. Но не го намерих.

Прииска ми се да видя Пат. Да го притисна до себе си и да му кажа, че всичко, в което толкова силно се опитваме да повярваме, си е самата истина.