Тони Парсънс
Мъжът, момчето (11)

Глава 10

Уж би трябвало да празнуваме.

Накрая Бари Туист предложи да излъчваме шоуто с петнайсетминутно закъснение, което ще рече, че пак ще работим на живо, но с кратък промеждутък от четвърт час преди излъчването, като застраховка, в случай че госта или водещия го прихванат лудите.

Шефовете в телевизията останаха доволни, понеже така разполагаха с време да „редактират“ всичко, от което рекламодателите можеха да припаднат, Марти също беше доволен, тъй като това означаваше, че няма да се гипсира от долното аутокю.

Ето защо ме заведе в любимия си ресторант, нашумял напоследък спартански обзаведен сутерен, където добре нахранени телевизионни труженици се охарчваха за истинска италианска кухня.

Подобно на повечето заведения, където ходехме, голият дъсчен под и белите стени създаваха впечатление по-скоро за гимнастически салон, отколкото за ресторант, вероятно за да си помислим, че си правим добро, докато стоим тук. Беше два и нещо, когато влязохме. Бях закъснял, защото откарах Пат у нашите и го оставих там — откакто Джина беше заминала, нямаше кой да го прибира от детска градина. Заведението вече беше пълно, затова пък оберкелнера го нямаше.

При нас дойде една от келнерките. Днес очевидно не й беше ден. Беше припряна и изнервена, върху бялата й униформа се червенееше петно от вино. Току си подръпваше косата, лъскава и черна, подстригана на венец, с какъвто си представяш героините в роман на Ф. Скот Фицджералд или момичетата от Хонконг през петдесетте. Току издаваше долна устна и си духаше, при което бретонът й политваше във всички посоки.

— Какво обичате? — попита тя.

— Имаме запазена маса — оповести Марти.

— Един момент — отвърна жената и взе тетрадката с резервациите. — Името?

— Марти Ман — отвърна той, като понатърти на фамилията, с което подсказа, че е очаквал сервитьорката да го познае и едва ли не да припадне от вълнение.

Но името не й говореше нищо. Тя беше американка.

— Съжалявам — рече жената. — Не ви виждам в списъка, господине.

После ни се усмихва. Имаше красива усмивка: широка, белозъба и искрена. От онези, които направо греят.

— Повярвайте, запазили сме маса — рече Марти.

— Не, тук не сте запазили.

Тя затвори с трясък тетрадката и понечи да си тръгне.

Марти й препречи пътя. Келнерката се притесни. Пак издаде долна устна и си духна на бретона.

— Извинявайте — каза.

Беше висока и слаба, с крака на балерина и раздалечени кафяви очи. Беше красива, но съвсем не бе в първа младост. Може би беше година-две по-голяма от мен. Повечето работещи в ресторанта с вид на гимнастически салон бяха все нафукани младоци, очевидно убедени, че престоят им тук е само кратка спирка по пътя към нещо по-добро. Тя изобщо не беше като тях.

Погледна Марти и си разтърка кръста, сякаш я боли отдавна.

— Знаете ли кой съм аз? — попита я той.

— А вие знаете ли колко заета съм аз? — отвърна жената.

— Може и да ни няма в списъка — провлачи Марти много бавно, все едно говори на човек, на когото са му махнали част от мозъка, — но един от моите подчинени се обади на Пол, управителя, де. Знаете ли кой е Пол?

— Естествено, че знам — каза келнерката, без да повишава тон.

— Та Пол каза, че всичко ще бъде наред. Винаги е наред.

— Наистина се радвам много, че се разбирате толкова добре с Пол. Но всички маси са заети, къде да ви сложа? Още веднъж извинявайте.

Този път жената наистина си тръгна.

— Ама че каша! — завайка се Марти.

Точно в този миг Пол ни забеляза и прекоси забързан ресторанта, за да посрещне прочутия клиент.

— Господин Ман, радвам се да ви видя — каза той. — Някакъв проблем ли има?

— Както личи, няма свободни маси.

— О, за вас, господин Ман, винаги има маса. — Върху загорялото от слънцето средиземноморско лице на оберкелнера грейна усмивка.

И неговата усмивка беше красива. Но беше съвсем различна от усмивката на сервитьорката. — Насам, ако обичате.

Влязохме в ресторанта и пак се натъкнахме на обичайните погледи, шушукане и тъпи усмивки, които появата на Марти неизменно предизвикваше. Пол щракна с пръсти и от кухнята изникна маса — на мига беше застлана с покривка и върху нея се появиха прибори, панерче с нарязан на дебели филии хляб и сребърна купа със зехтин. До нас изникна келнерка. Същата.

— Отново здравейте — поздрави тя.

— Я ми кажи — взе да се заяжда Марти. — Къде се е дянал добрият стар стереотип на американска сервитьорка? Дето те обслужва с усмивка?

— Днес е в почивка — отвърна жената. — Ще ви донеса листа с менюто.

— Не ми трябва меню — сопна се Марти. — Вече знам какво искам.

— Въпреки това ще го донеса. За приятеля ви. Днес имаме вкусни специалитети.

— Дали да не проведем този разговор още веднъж, след като си включиш слуховото апаратче? — попита Марти. — Гледай ме в устата — храним се постоянно тук. Не ни трябва меню.

— Остави жената на мира, Марти — прекъснах го аз.

— Точно така, Марти, оставете ме на мира — каза тя и ме погледна за пръв път.

— Аз ще си поръчам от усуканите спагети с червения сос отгоре, той — също — рече Марти.

— Усукани спагети — записа си келнерката в тефтерчето. — С червено отгоре.

— И ни донеси бутилка шампанско — поръча Марти и потупа жената по дупето. — Ето така те искам.

— Махнете си потната ръка от задника ми, докато не съм ви я счупила — рече жената. — Ето така ви искам.

— Добре де, донеси ни пиенето — побърза да каже Марти и си дръпна ръката.

Сервитьорката ни остави сами.

— Божичко, трябваше да поръчаме да ни донесат храната направо в редакцията — завайка се Марти. — Или да дойдем по-рано.

— Извинявай, че закъснях — подхванах аз. — Имаше такова задръстване, че…

— Добре, добре… — вдигна той длан.

— Радвам се, че склони да ни излъчват с четвърт час закъснение — казах му аз. — Обещавам ти, шоуто няма да пострада.

— Е, това е само една от промените, които правим — отвърна Марти. — Тъкмо смятах да ги обсъдим.

Зачаках — чак сега забелязах, че той е нервен. Имаше си дихателни упражнения, с които уж да прикрива притеснението, но сега те явно не му помагаха особено. И в крайна сметка се оказа, че изобщо не празнуваме.

— Освен това искам Шобан да се заеме по-активно с подбора на гостите — продължи той. Искам и да стои всяка седмица в апаратната. И да отбива ударите на шефовете в телевизията.

Трябваше ми известно време, докато схвана какво ми говори. Келнерката ни донесе шампанското. Напълни две чаши. Марти отпи юнашка глътка и загледа чашата, после отвори уста и хлъцна нечуто.

— Извинявай — каза.

Аз оставих чашата на масата.

— Но с тези неща се занимава продуцентът, това му е работата — опитах се да се усмихна. — Това е моя работа.

— Е, такива са промените, които възнамерявам да направя.

— Я чакай. Значи договорът ми няма да бъде подновен?

Марти разпери ръце, все едно казваше — какво мога да направя аз! Шантав свят!

— Виж какво, Хари. Надали искаш да те преместя на някаква мижава службица, която ще вършиш и със затворени очи. Би било ужасно, нали?

— Марти — подхванах аз. — Чакай. Чакай малко. Наистина имам нужда от тази работа. Сега повече отвсякога. След тая история с Джина… Пат живее при мен, нямам представа какво ще става оттук нататък. Знаеш го. Само това липсваше — да остана и без работа!

— Съжалявам, Хари. Промените наистина са наложителни.

— Какво е това? Наказание, че не съм ти подръка по двайсет и четири часа в денонощието точно когато бракът ми се разпада ли? Извинявай, че днес сутринта не бях в редакцията. Не мога да оставя детето само. Трябваше да…

— Не ми повишавай тон, Хари. Да се държим като възпитани хора.

— Я не се занасяй, Марти. Нали си ни Господин Кавгаджиев? Едва ли един дребен скандал ще те притесни чак толкова.

— Съжалявам, Хари. Шобан вече е назначена. Ти си уволнен. Някой ден ще ми бъдеш признателен. Може да се окаже, че това е най-хубавото нещо, случвало се някога през живота ти. Нали не се сърдиш?

Лайнарът му с лайнар дори ми протегна ръка. Не я поех, станах и си грабнах багажа.

Той поклати глава — един вид, много съм го разочаровал.

Тръгнах с отмалели крака и пламнало лице към изхода и се обърнах чак когато чух писъка на Марти.

Келнерката бе успяла да изсипе върху него пълна чиния спагети.

— Божичко, извинявайте — завайка се тя. — Искате ли малко пармезан?

 

 

Нашите докараха Пат. Мама обиколи къщата и запали всички лампи, а баща ми ме попита как е в службата. Отвърнах, че всичко е наред.

Останаха с Пат, а аз отскочих до близкия супермаркет — да напазарувам. Беше само на пет минути път с колата, но се бавих доста, понеже наблюдавах тайничко всички жени, заприличали ми на самотни майки. Досега не се бях замислял за тях, но днес те ми се сториха героини. Истински героини.

Справяха се сами. Пазаруваха, готвеха, забавляваха, всичко. Отглеждаха сам-сами децата си.

А аз не знаех дори как да измия косата на Пат.

— Косата му е мръсна — каза мама, когато двамата с татко станаха да си ходят. — Измий я хубаво.

Вече го знаех. Но Пат не даваше да му измия косата. Беше ми го заявил, докато се прибирахме от Глен, и аз уж между другото му бях подметнал, че косата му е за миене. Синът ми оповести, че искал да я измие майка му. Както го правела тя.

Но не можехме да отлагаме повече. Не след дълго Пат стоеше насред плувналата във вода баня само по панталонки, с мръсна косица, паднала над очите му, вече зачервени от плач и от детския шампоан, с който Джина и досега го къпеше.

Нещо не се получаваше. Бърках някъде.

Приклекнах до детето. То не искаше и да ме погледне.

— Какво има, Пат? — попитах го.

— Нищо.

И двамата знаехме, че има нещо.

— Мама замина за малко. Няма ли да разрешиш на тате да ти измие косата?

Тъп въпрос. Пат поклати глава.

— Какво би направил един джедай в случай като този? — попитах го аз.

Той не отговори. Понякога четиригодишните малчугани не благоволяват да отговарят.

— Виж какво — рекох му — идеше ми да ревна. — Как мислиш, дали Люк Скайуокър плаче, когато му мият косата?

— Не знам и не ме интересува.

Бях опитал да му измия косата, като му наведох главата над ваната, но не се получи нищо. Затова сега му помогнах да си изуе панталонките, вдигнах го и го сложих да седне във ваната. Пат си избърса носа, докато аз проверявах дали водата е достатъчно топла.

— Забавно е, нали? — подхванах. — Трябва да го правим по-често.

Пат само се смръщи. Но се наведе напред и ми позволи да му изплакна главата. После усети, че пак му слагам шампоан, и нещо го прихвана. Изправи се и в окаян опит да избяга преметна краче през ръба на ваната.

— Пат! — скарах му се аз. — Сядай долу, ако обичаш.

— Искам мама да ми измие главата!

— Мама я няма. Сядай, ти казвам!

— Къде е мама? Къде е?

— Не знам.

Той се опита да излезе опипом от ваната и ревна, защото в очите му влезе шампоан. Бутнах го да седне и като се опитвах да не обръщам внимание на врясъците, му изплакнах набързо косата.

— Един джедай не се държи така! — рекох му. — Така се държат само бебетата.

— Аз не съм бебе! Ти си бебе!

Избърсах го с кърпата, хванах го за ръка и го затеглих обратно към детската, а той заситни с малки крачета подире ми, за да не изостава. Докато му слагах пижамката, двамата се гледахме на кръв.

— И таз добра, да се лигавиш така — казах му. — Наистина съм разочарован от теб.

— Искам мама.

— Мама я няма.

— Кога ще си дойде? — проплака детето. — Кажи, де!

— Не знам — отвърнах. — Не знам, миличкото ми.

— Какво толкова съм направил? — пророни Пат и направо ми разби сърцето. — Аз без да искам, аз без да искам.

— Не си направил нищо. Мама те обича много. Ще я видиш скоро. Обещавам.

После го гушнах и усетил миризмата на шампоана, който явно така и не бях изплакнал, го прегръщах дълго — питах се как двама възрастни с толкова недостатъци са успели да създадат такова съвършенство.

Четох му приказка, докато заспа. Когато излязох от детската, на телефонния секретар имаше три съобщения. И трите бяха от Джина.

— „Извинявай, но се видях принудена да замина за известно време. Нямаш представа колко много ме нарани. Наистина. Нали уж беше до края на дните ни, Хари? А не докато на един от двамата му доскучае. Нали уж беше завинаги, а не докато един от двамата реши, че му е писнало в брачното ложе. Така не става. Няма как да стане. Нима си въобразяваш, че ще те пусна да ме докосваш, когато знам, че си докосвал друга? Ръцете ти, устата… Непоносимо е. Лъжите, играта на криеница, плачът до изнемога. Всичко това ми е дошло до гуша, нагледала съм му се като малка. Ако смяташ, че…“

Секретарят я прекъсна. На него можеш да оставиш само късо съобщение. Чу се сигналът, после и второто съобщение. Сега Джина беше по-спокойна. Или се опитваше да бъде.

„Току-що говорих с Глен. Каза ми, че си взел Пат. Наистина не се налагаше. Там детето си беше добре. Пък и знам колко си зает в службата. Но ако смяташ да го гледаш, докато се върна знай, че всяка неделя трябва да му миеш косата. И не му позволявай да слага захар в овесените ядки. Може да ходи и сам до тоалетната — това вече го знаеш, — но понякога забравя да вдигне дъската. Проверявай дали си е измил зъбите. Не му разрешавай да гледа през цялото време «Междузвездни войни». Ако не е спал следобед, постарай се да си легне не по-късно от…“

Отново сигнал. Последно съобщение. Джина вече не беше толкова спокойна, почти крещеше.

„Кажи на Пат, само че го обичам, чу ли? Кажи му, че ще го видя много скоро. Дотогава се грижи добре за него. И не се самосъжалявай, Хари. Ти не си Господин Неотразимия. По цял свят има жени, които си гледат сами децата. Милиони са. Буквално милиони. Защо смяташ, че ти си по-особен?“

 

 

Угасих осветлението и дълго гледах как момченцето ни спи. И видях, че съм подвел всички.

Джина. Майка си и баща си. Дори Марти. Не се бях показал достатъчно силен, не ги бях обичал достатъчно, не бях мъжът, който те искаха да бъда, не бях и мъжът, който самият аз исках да бъда. По един или друг начин ги бях предал всичките.

Придърпах одеялото, което Пат беше изритал, завих го и дадох последно обещание, което този път смятах да удържа: никога да не предавам това дете.

Но се чуваше и някакъв далечен глас, все едно някой се обажда по развален телефон от другия край на света и той повтаряше: „Предал си го, предал си го, вече си го предал.“