Тони Парсънс
Мъжът, момчето (7)

Глава 6

Всеки баща е герой за сина си. Поне докато той е малък и още не разбира.

Пат смята, че мога да направя каквото си поискам. Например да накарам света да ми се подчинява — точно като Хан Соло или Индиана Джоунс. Знам, някой ден синът ми ще проумее, че все пак има някои дребни разлики между Харисън Форд и стария му баща. Веднъж разбере ли, че всъщност не притежавам бич или светлинен меч, вече няма да ме възприема по същия начин.

Но докато пораснат, всички синове си мислят, че бащите им са герои. Виж, при мен и татко беше малко по-различно. Моят баща наистина си беше герой. Имаше си медал човекът, с който да го докаже.

Ако го видите в градината или колата, ще си кажете — какво толкова, баща като баща. Но в едно от чекмеджетата в хола на къщата близнак с посипаната с чакъл алея, където съм израсъл, има медал „За особени заслуги“, който баща ми е получил за участието си във войната. Докато бях малък, все се правех на герой. А татко наистина си беше герой.

Не е шега работа това да получиш медал „За особени заслуги“. За по-високо отличие минава само Викторианският кръст, но първо трябва да умреш, за да те удостоят с него. Ако срещнете баща ми в някоя кръчма или на улицата, ще си кажете, че е достатъчно да му видите износената фланела, плешивеещата глава, хола вкъщи или вестниците, които чете, за да разберете що за човек е. Ще решите дори, че го познавате. И ще сгрешите много.

Вдигнах телефонната слушалка. Можех да подмина всички съобщения на телефонния секретар, оставени от телевизията, можех да подмина и вестниците. Но трябваше на всяка цена да звънна на нашите.

Обади се баща ми. Това се случваше много рядко. Той не понасяше телефона. Вдигаше само ако мама я нямаше или ако от градината отиваше да гледа по телевизията „Светът на градинаря“.

— Татко! Аз съм.

— Ще повикам майка ти.

Каза го троснато и намусено, сякаш така и не е свикнал да говори по телефон. И изобщо не ме познава. И аз се опитвам да му пробутам нещо, което той няма намерение да купува.

— Татко! Гледа ли снощи шоуто?

Знаех, че го е гледал. Нашите винаги ми гледаха шоуто.

Настъпи мълчание.

— Беше страхотно, няма що — изсумтя накрая баща ми.

Знаех, че се е ядосал на всичко — на ругатните, на насилието, на политиканстването. Дори сякаш го чувах как мърмори за досадните реклами. Но ми се искаше да ми каже, че не се е случило нищо страшно. Че ми е простил.

— Така е при предаванията на живо, татко — насилих се аз да се засмея. — Никога не знаеш какво ще се получи.

Старецът само изсумтя.

— Това не е по моята част — рече ми.

Някъде през деветдесетте години бе започнал да говори на жаргона на шейсетте.

Речта му беше изпъстрена с „без тия“ и „не е по моята част“. Не се и съмнявах, че след трийсетина години ще ходи с бастунчето да си взима пенсията и ще твърди, че еди-какво си е „върхът“ и че този и този е много „печен“. И никой нямаше да разбира какви ги дрънка.

— При всички положения няма място за безпокойство — рекох аз. — Положението е овладяно.

— Безпокойство ли? Изобщо не се безпокоя — отвърна той.

Настана тягостно мълчание. Не знаех какво да му кажа. Не знаех как да запълня пропастта, зейнала между различните ни светове. Не знаех откъде да започна.

— Ще повикам майка ти.

Докато я викаше, в стаята влезе Пат. Беше по пижамка, гъстата му мръсноруса коса се беше слепнала, светлосините му очи още бяха подпухнали от съня. Протегнах ръце — да го прегърна, чак ме заболя при мисълта колко го обичам. Той ме подмина и се насочи право към видеото.

— Пат! Ела, миличкото ми!

Той дойде — къде ще ходи, стиснал в ръка касетата със „Завръщането на джедаите“. Притеглих го и го сложих върху коленете си. Лъхна ме възсладката тежка миризма на дете, току-що станало от сън. Пат се прозина широко точно докато го целувах по бузката. Кожата му беше неописуемо нежна. И свежичка. Най-нежното нещо на света.

Пат и досега ми се струваше най-голямото сладурче на света, малко русо ангелче, слязло от своя облак, за да отскочи до небесната видеотека.

Дали наистина беше толкова сладък? Или просто се обаждаше родителският ми ген? Дали всички родители по света възприемаха така детето си? Още не знам.

— Добре ли прекара у баба и дядо? — попитах аз.

Пат се позамисли.

— Нямат хубави филми — оповести накрая.

— А какви филми имат?

— Тъпи. Само с… картинки.

— Рисувани филмчета ли?

— Да бе. Само с картинки. За бебета.

Възмутих се.

— Те, Пат, не са за бебета. Не харесваш ли Дъмбо? Слончето с големите уши? Клетото слонче, на което всички се присмиват?

— Дъмбо е тъп.

— Дъмбо е страхотен! Какво не му харесваш на Дъмбо? Божичко, та аз съм израсъл с Дъмбо.

Тъкмо се канех да му дръпна една лекция за гения на Уолт Дисни, за славата на анимационното кино и вълшебството на детството, когато се обади майка ми.

— Хари! Изпопритеснихме се. Ами сега? Ще си изгубиш ли работата?

— Няма, мамо. Ето ти добра телевизия — онова, което се случи снощи.

— Наистина ли, момчето ми? Нали веднъж ми каза, че добрата телевизия — това е гостът да напада водещия. Не знаех, че и водещият може да напада госта.

— Всичко ще бъде наред — отвърнах, макар че майка ми беше права. За най-добри се смятат шоупрограмите, когато водещият бъде притиснат до стената, а не обратното. — Скоро ще подпиша нов договор. Не се притеснявай, мамо. Засега не се налага да пращаме Пат в сиропиталище.

— А какво й е на Джина? Стори ми се някак… някак потисната.

— Добре е, нищо й няма — казах аз. — Защо да е потисната?

Тъкмо затворих, и Пат се стрелна към видеото и сложи „Завръщането на джедаите“. Филмът започна оттам, докъдето синът ми го беше гледал предния път: принцеса Лея, облечена като робиня и просната в нозете на Джаба. От мръсните му устни се стичаха лиги, докато той се взираше в напъпилата си наложница. Четиригодишният ми син изгледа безучастно сценката. Надали щеше да му се отрази добре, нали?

— Хайде да поиграем на нещо! — предложих аз.

Лицето му светна.

— Хайде!

— На какво искаш да играем?

— На „Междузвездни войни“.

Ухилен до уши, той издърпа изпод леглото любимия си кашон с играчки и го изсипа върху килима. По него изпопадаха всички неща, благодарение на които Джордж Лукас се е прочул. Седнах до Пат, който се зае да мести внимателно около „Хилядолетния сокол“ Хан, Люк, Чуй и двамата дроиди.

— Принцеса Лея е пленена и отведена на Мъртвата звезда — оповести той.

— Пленена, значи — повторих аз.

— Точно така, пленена и отведена — потвърди синът ми. — Трябва да я освободим, тате.

— Готово!

Заиграх се с момчето, нещо, което — знаех — не правех достатъчно често. После, след пет-десет минути, реших, че е по-добре да отида на работа. Чакаше ме тежък ден.

Пат беше разочарован, че прекъсвам играта точно по средата, но се поободри, когато отново му включих видеото с принцеса Лея като красива млада робиня. Тази част наистина му харесваше много.

 

 

Всички вестници пишеха за нас.

Според журналистите малкото произшествие с Клиф било симптом на медия в смъртоносен упадък, която само търсела евтините сензации в свят на визуална пресита и скука. Жълтите издания вдигаха пушилка до Бога заради кръвта и нецензурния език.

Всички искаха главата на Марти Ман. Аз пък исках да му звънна от колата, после обаче се сетих, че съм си дал мобилния телефон на Джина.

Фирмата на Марти — „Плямпало“, беше наела цял етаж в сграда на Нотинг Хил Гейт, където всички работеха в общо помещение. Младоци току-що навършили двайсет, които съвсем преднамерено се обличаха небрежно, се трудеха върху „Шоуто на Марти Ман“ или месеци наред разработваха нови проекти. В момента обмисляха телевизионна игра за всезнайковци, алтернативна програма за пътешествия и серия с водолази, благодарение на която Марти можеше да прекара половин година на Малдивските острови, а също куп други идеи, които по всяка вероятност така и нямаше да видят бял свят.

Наричахме го творческа дейност. Останалият свят му викаше пилеене на време.

Само ние с Марти имахме кабинети в „Плямпало“. Те по-скоро наподобяваха тесни килийки, задръстени с ленти, сценарии и някоя и друга видеокасета. Шобан ме чакаше в моята.

Влизаше тук за пръв път. Щом се видяхме, и двамата се поизчервихме. Защо е толкова лесно да разговаряш с някого, преди да си преспал с него, а после изведнъж става трудно?

— Трябваше да ме събудиш, преди да тръгнеш — укори ме тя.

— Мислех да го направя — заоправдавах се аз, — но ти изглеждаше толкова…

— Умиротворена ли?

— Изглеждаше гроги.

Шобан се засмя.

— Е, имахме тежка вечер. Единственото хубаво в нея беше ти.

— Виж какво, Шобан…

— Не се притеснявай, Хари. Знам, знам. Няма да те видя повече, нали? В смисъл като нощес. Не е нужно да се преструваш. Не е нужно да ми говориш лъжи. Знам, че си женен.

— Ти, Шобан, си страхотно момиче. Наистина.

И бях откровен.

— Но ти обичаш жена си. Знам, знам. Не се притеснявай. Предпочитам да го чуя сега, отколкото след половин година. Преди да съм хлътнала по теб. Поне не си като някои други. Не ми каза, че жена ти не те разбирала. Не ми каза, че може би ще се разведеш. Не си губи времето месеци наред да се измъкваш на пръсти от къщи колкото да ми звъннеш един телефон. Не си гаден двуличник.

Не съм двуличник ли? Миналата нощ прекарах с теб, а довечера ще бъда с жена си. И това ако не е двуличник, здраве му кажи!

— Не те бива за тези неща, Хари. И точно това ти харесвам. Повярвай, малко са като теб. Питай мен. Последният — майко мила! Не е за разправяне. Наистина му се хванах, че щял да напусне жена си и сме щели да се оженим. Ей такава глупачка съм.

— Не си глупачка — възразих и я прегърнах.

Притиснахме се един до друг, плиснаха ни чувства.

Сега, когато се разделяхме, се справяхме блестящо.

После тя взе да разправя колко трудно било да си намери свестен мъж, а аз си помислих — е, слава Богу. Поне няма да правим римейк на „Фатално привличане“.

Знаех, че съм минал метър. Шобан щеше да ме остави на мира, без да ми залива автомобила със сярна киселина и да вари в тенджера питомния ни заек. Не че имахме заек. После обаче, след като ми поолекна, с изненада установих, че ми е криво. Виж я ти нея, да се разделя с мен ей така, все едно нищо не е било!

— При мен все се повтаря едно и също — засмя се Шобан, макар че очите й бяха насълзени и блестяха. — Вечно си харесвам мъже, които някой вече е харесал. Жена ти е късметлийка. Май вече ти го казах в съобщението.

— Какво съобщение?

— Съобщението, което ти оставих на мобилния телефон.

— На мобилния ми телефон ли?

— Да — потвърди Шобан и си избърса очите. — Не си ли го получил?