Тони Парсънс
Мъжът, момчето (19)

Глава 18

В пет сутринта лекарката дойде при мен. Бях в празното кафене, държах чаша чай, изстинал преди часове. Щом я видях, се изправих и зачаках да ми каже нещо.

— Поздравления — подхвана тя. — Синът ви е много дебелоглав.

— Ще се оправи ли?

— Няма счупено, скенерът не показа нищо. Ще го задържим още няколко дни — да е под лекарско наблюдение, но така правим винаги когато сме закърпили с дванайсет шева рана на четиригодишно дете.

Прииска ми се лекарката да ми стане първа приятелка. Прииска ми се да я водя на вечеря веднъж седмично. Беше спасила сина ми. Беше красива.

— Наистина ли е добре?

— Няколко седмици ще го боли главата, белегът ще му остане за цял живот. Но инак ще му мине като на кутре.

— Без никакви последици?

— Е, след петнайсет години сигурно ще сваля по-лесно момичетата. Падат си по мъже с белези, нали?

Хванах й ръцете и май ги държах повечко, отколкото бе редно.

— Благодаря ви.

— Нали за това сме тук — усмихна се тя.

Виждах, че я притеснявам, но то бе по-силно от мен. Накрая пуснах ръцете й.

— Може ли да го видя?

 

 

Пат беше в дъното на пълната с деца болнична стая. До него имаше хубаво петгодишно момиченце по пижамка с рисунка отпред — косата му беше окапала, сигурно му правеха химиотерапия. Родителите бяха до него: бащата спеше на стола, а майката бе приседнала в долния край на леглото и гледаше личицето на дъщеря си. Минах тихо покрай тях, осъзнал, че съм се държал доста лигаво, като съм се самосъжалявал толкова дълго. Ние си бяхме късметлии.

Пат беше на система, лицето му бе бяло като възглавницата, главата му беше омотана в бинтове. Седнах на леглото и го замилвах по свободната ръка, а той отвори очи.

— Сърдиш ли ми се? — попита ме, а аз само поклатих глава, достраша ме да говоря.

Пат затвори очи и аз внезапно проумях, че е по силите ми.

Дотук се справях доста зле. Бях припрян. Постоянно мислех за Джина и дори за Сид. В парка не държах Пат под око. Това не можеше да се отрече. Но беше по силите ми.

Сигурно никога нямаше да бъда съвършен. Сигурно щях да оплескам всичко, докато се правех на родител, точно както бях оплескал нещата, докато бях съпруг.

Но за пръв път прогледнах, че това да съм мъж няма нищо общо с бащинството.

 

 

Всички семейства си имат своите легенди и митове. Първата история в малкото ни семейство, където участвах и аз, беше, когато на пет години едно куче ми изби всички предни зъби.

Играех си зад магазините при нас с елзаската овчарка на съседите. Псето ме лижеше по лицето и на мен ми харесваше много, докато то не се опря с предни лапи в мен, за да се закрепи, и не ме бутна. Пльоснах се по лице, във всички посоки полетяха зъби и кръв, а майка ми писна.

Помня само как ме закараха на пожар в болницата и ми наведоха главата над леген, за да извадят от устата ми парченца натрошени зъби. Помня и как кръвта се стичаше над белия емайл на мивката. Но помня най-вече как татко настоя да остане с мен, докато ми слагат упойка.

Когато вкъщи разправяха отново и отново случката, гвоздеят бе, че щом съм се прибрал с разбитата уста от болницата, веднага съм поискал солети.

Такъв край допадаше много на татко: виж го ти него, дошъл си с осем кървави щърбела на мястото на предните зъби и какво, веднага си иска солетите — това се казва характер! Всъщност обаче изобщо не беше въпрос на характер. Просто си умирах за солети. Пък ако ще и да ги смуча.

Сега вече знаех, че баща ми не е чак с такъв характер, с какъвто му се иска да бъде. Всеки ще изгуби самообладание, ако му отведат детето в болница. Но гвоздеят в оная история всъщност беше, че татко отказа да се отдели и на крачка от мен.

Чак сега разбирах какво му е било, докато е гледал как слагат упойка на петгодишния му син, та лекарите да извадят от венците и езика забилите се в тях парчета зъби.

Сигурно е изпитвал съшия безпомощен ужас, познат само на родител с болно или наранено дете. Знаех какво точно му е било — имал е чувството, че животът го държи заложник. Нима наистина започвах да виждам света през неговите очи?

Баща ми стоеше пред главния вход на болницата и пушеше една от саморъчно свитите си цигари. Сигурно беше единственият оцелял потребител на машинките за свиване на цигари, който не пушеше трева.

Погледна ме и затаи дъх.

— Ще се оправи — съобщих му аз.

Татко пусна облак тютюнев дим.

— Значи няма счупено?

— Не, няма. Направили са му дванайсет шева, ще му остане и белег, но само това.

— Само това?

— Да, само това.

— Слава Богу — въздъхна баща ми. Пак си дръпна от цигарата. — Ами ти?

— Какво аз? Аз съм добре, татко.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Ще се наспя едно хубаво и всичко ще е наред.

— Питах те как си с парите. Майка ти ми каза, че нямало да постъпиш на онази работа.

— Не мога. Работното време е прекалено дълго. Няма да се свъртам вкъщи.

Погледнах към празния паркинг, където нощното небе вече изсветляваше. Някъде пееха птици. Вече не беше късно. Беше рано.

— Все ще излезе нещо.

Той извади портфейла си, отброи няколко банкноти и ми ги подаде.

— За какво? — учудих се аз.

— Докато излезе нещо.

— Няма нужда. Признателен съм ти, татко, но наистина ще си намеря работа.

— Знам, знам. Хората си умират да гледат телевизия, нали така? Сигурен съм, че в скоро време ще си намериш нещо. Това е за теб и Пат. Докато се уредиш.

Баща ми, медийният експерт! Единственото, което знаеше за телевизията, бе, че напоследък най-смешното, което въртят е „Бени Хил“. Въпреки това взех банкнотите, които ми даде.

Навремето сигурно щях да се ядосам, задето взимам пари от него — щях да се ядосам на себе си, че на моите години се нуждая от баща си и от помощта му, и още повече на него, задето се е вживял дотолкова в ролята на мой спасител.

Сега вече виждах: татко просто се опитва да ми покаже, че е на моя страна.

— Ще ти ги върна — обещах.

— Не бързам — отвърна баща ми.

 

 

Джина искаше да се качи на първия самолет, аз обаче я убедих да не го прави. Най-сетне я открих привечер на другия ден и вече не беше толкова важно тя да се качва на първия самолет.

Беше пропуснала ужасните минути, когато вкарваха Пат в спешното отделение.

Беше пропуснала безкрайните часове, когато се наливахме с чай, който не ни се пиеше, и чакахме да разберем дали резултатите от изследванията са добри. Беше пропуснала и деня, когато Пат седна с бинтованата глава на леглото и размаха светлинния меч точно до момиченцето с окапала заради лечението коса.

Джина беше пропуснала всичко това, беше го пропуснала, но нямаше никаква вина. Лично аз винях единствено онзи копелдак Ричард.

Докато открия Джина, вече знаехме, че Пат ще се оправи. Сега вече не исках тя да си идва.

Втълпявах си, че не го искам, понеже не ми се щеше тя да притисне Пат до себе си, да му каже, че всичко ще бъде наред, и после да замине отново. Знаех обаче, че подбудите ми не са чак толкова благородни. Къде, да го вземат мътните, се беше запиляла точно когато имахме най-голяма нужда от нея?

— Мога да си дойде още утре — рече ми тя. — Работата ще почака.

— Не се налага — уверих я аз съвсем спокойно. — Пат просто се удари. Е, да, удари се лошо. Но ще се оправи.

— При всички положения ще си дойда скоро. Още не знам кога…

— Не си променяй плановете — настоях аз.

Чуйте ни само: приказвахме си протоколно като двама души, срещнали се на скучен прием. Навремето можехме да си говорим по цяла нощ, навремето можехме да си говорим за всичко. А сега разговаряхме като двама души, които се познават съвсем бегло. Чуй ни само, Джина!

 

 

Сид стоеше на вратата с мукавена кутия с храна от ресторанта.

— Да не идвам в неподходящ момент?

— Много е подходящ даже. Влизай, де.

Стиснала кутията, тя влезе вътре.

— За Пат. Спагети песто.

— Зелени спагети. Любимите му. Благодаря ти.

— Трябва само да ги сложиш в микровълновата печка. Можеш ли?

— Я не се занасяй. Дори аз знам как се борави с микровълнова печка. Една или две минути?

— Една би трябвало да е достатъчно. Той буден ли е?

— Гледа телевизия. Както никога.

Още по пижамката с картинка от „Междузвездни войни“, Пат се беше излегнал на канапето и гледаше „Завръщането на джедаите“. След като го изписаха от болницата, бяхме изхвърлили през прозореца наръчника с правилата.

— Здравей, Пат — извика Сит, после приклекна до него и го погали по косицата, като внимаваше да не закачи лейкопласта, с който от едната страна бе покрито челото му. — Как ти е клетата главица?

— Добре е. Само ме сърбят шевовете.

— То оставаше да не те сърбят.

— Ама знаеш ли? Няма да ми ги махат. Шевовете, де.

— Така ли?

— Да, щели да се стопят — обясни Пат и ме погледна — да потвърдя.

— Точно така — рекох аз. — Разтварят се сами. От новите шевове са, нали?

— От новите — кимна Пат и пак насочи вниманието си към принцеса Лея, облечена съвсем оскъдно като наложница в царския двор на Джаба Хътянина.

— Я каква се е издокарала — усмихна се Сид.

— Да — съгласи се Пат. — Млада робиня е.

— Майко мила!

Двамата погледаха как принцеса Лея кърши снага сред оковите.

— Е, сега ще те оставя, за да оздравееш по-бързо — рече жената.

— Добре.

— Сид ти е донесла вечеря — вметнах аз. — Зелени спагети. Какво ще кажеш?

— Благодаря — озари я той с най-обаятелната си усмивка, — не ти трябва Дейвид Нивън.

— Винаги на твое разположение — отвърна тя.

Изпратих я до вратата, нещо вътре в мен сякаш пееше. Не ми се искаше тя да си тръгва.

— Признателен съм ти, че намина — подхванах. — Беше ми много приятно.

Сид се извърна и ме погледна с раздалечените си кафяви очи.

— Наистина — допълних. — Това е най-хубавото, което ми се е случвало днес. Определено.

— Нещо не разбирам — каза тя.

— Какво не разбираш?

— Защо ме харесваш. Дори не ме познаваш.

— Наистина ли искаш да ти кажа?

— Да.

Добре де, казах й.

— Харесвам те, защото си силна, без да си груба. Харесвам те, защото знаеш как да поставяш мъжете на място, но въпреки това си напуснала родината си заради мъж, защото си смятала, че това е любовта на живота ти.

— Най-голямата грешка, която съм правила някога.

— Възможно е. Но те харесвам, защото покрай музикалните филми на „Метро Голдуин Майър“, които си гледала като малка, си останала романтичка.

Тя се засмя и поклати глава.

— Мъжете са ти ясни като бял ден, въпреки това още искаш да намериш мъжа, с когото да изживееш живота си — продължих аз.

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Харесвам те, защото, усмихнеш ли се, цялото ти лице грейва. Харесвам очите ти. Харесвам краката ти. Харесвам те, защото умееш да разговаряш с едно четиригодишно хлапе. Харесвам те, защото се държа мъжки, когато имах нужда от човек до себе си. Останалите само стояха и зяпаха отстрани. Беше добра. А не беше длъжна.

— Друго?

— Красива си.

— Ново пет! Изобщо не съм хубава.

— Ти си хубава и смела, и те ревнувам от всички мъже, с които някога си излизала. Случва се да минавам пред кафенето, където работиш, с надеждата да те срещна случайно.

— Мъчно ти е за жена ти — рече тя. — Много ти е мъчно.

— Вярно е — съгласих се аз. — Но е вярно и че съм хлътнал по теб.

— Божичко! — поклати Сид глава. — Та ти изобщо не ме познаваш.

Но не го каза, както първия път. Каза го нежно, с доброта, сякаш нямах никаква вина, задето не я познавам.

Докато го изричаше, пристъпи към мен и ме погледна с големите си очи, после ги притвори и долепи устни до моите. Започнах да я целувам.

— Познавам те мъничко — казах й.

— Да — призна ми Сид поне това. — Познаваш ме мъничко.