Тони Парсънс
Мъжът, момчето (10)

Глава 9

Не се получи точно така, както го беше намислил татко. И в неговия дом. И в моя.

Когато родителите ми купили къщата, където съм израсъл, тя се е намирала едва ли не в провинцията. Но вече трийсет години градът пъплеше и пъплеше, приближаваше се все повече. Нивите, където навремето се бях разхождал на воля с въздушната пушка, сега бяха застроени с грозни нови жилищни сгради. Някогашната Хай Стрийт беше задръстена с агенции за недвижими имоти и нотариуси. Идилията, сред която майка ми и баща ми си бяха представяли, че ще изживеят дните си, бе погълната от предградията.

Общо взето, мама нямаше нищо против промените — беше си градско чадо, помня дори как, когато бях малък, се тюхкаше, че в градчето ни нямало магазини и киносалони. Но виж, за татко ми беше мъчно.

Никак не му беше приятно да гледа войнството, което в делнични дни ходеше с мотрисата на работа в Лондон и задръстваше гарата, нито тълпите, плъпнали в края на седмицата към игрищата за голф. Никак не му беше, приятно, че из квартала на цели тумби се навъртат малки хулиганчета, които си въобразяваха, че се намират в центъра на Лос Анджелис. Не беше очаквал, че на старини ще бъде толкова близо до навалицата и престъпността.

За капак сега им се струпа и тая история с мен.

Излязоха на вратата с очакването, че на вечеря сме дошли тримата. Но синът им беше дошъл сам. Озадачени загледаха как подминавам с автомобила портата и търся къде да спра. Не проумяваха какво става.

Когато бях малък, по улицата не спираха коли — един гараж на семейство беше повече от достатъчен. Сега човек си докарваше едва ли не двойна херния, докато намери къде да паркира. Вече нищо не беше същото.

Целунах мама, ръкувах се с татко. Те се чудеха какво става. Храната щеше да остане. Очакваха Джина и Пат. Очакваха щастливи семейства. А получаваха само мен.

— Мамо! Татко! Трябва да ви кажа нещо.

Вътре звучаха старите песни. Чух откъм стереоуредбата Тони Бенет в концертно изпълнение от „Карнеги Хол“, макар че преспокойно можеше да е Синатра, Дийн Мартин или Сами Дейвис младши. Нашите слушаха само стари песни.

Двамата седнаха на любимите си столове и мълчаливо зачакаха. Точно като малки деца. Кълна се в Бога — смятаха, че ще оповестя как предстои да имат още едно внуче. А аз стоях и се чувствах така, както се чувствам често пред родителите си — не толкова като син, а по-скоро като сапунен сериал.

— Е, както личи, Джина ме напусна — рекох аз.

Казах го с неподходящ тон — прекалено нехаен, прекалено небрежен и бодряшки. Но другото, което можех да направя, бе да се свлека на четири крака и да им олигавя със сълзите си хубавия килим. Защото след вчерашната разходка в парка и втора безсънна нощ в леглото, прекалено голямо за сам човек, ми идеше да направя точно това, пък и най-сетне май бях започнал да проумявам, че Джина може и да не се върне. Но се чувствах прекалено стар, за да съобщавам на майка си и баща си лоши новини. А и те бяха прекалено стари, за да им се налага да ги слушат.

Известно време и двамата мълчаха.

— Ама как така? — ахна накрая баща ми. — Къде е отишла?

— Къде е детето? — намеси се и мама.

Тя начаса бе схванала какво става.

— Пат е с Джина. У баща й са.

— При онзи пънкар ли? Клетото то.

— Как така те е напуснала? — повтори баща ми.

— Ами ей така, татко, тръгна си.

— Нещо не разбирам.

И наистина не разбираше. Обичаше я, обичаше всички ни и сега всичко това беше приключило.

— Чупи се, разкара се, тръгна си. Махна се — отвърнах аз.

— Не говори така — намеси се мама. Беше долепила пръсти до устните си, все едно се молеше. — О, Хари! Ужасно съжалявам.

Тръгна през стаята към мен и аз трепнах. Щях да се чувствам по-добре, ако не проявяваха състрадание към мен. Щях да го преглътна по-лесно, ако не ме прегръщаха и не ми казваха, че ме разбират. Виж, нямаше да го преживея, ако започнеха да ме съжаляват. Знаех, че няма да издържа и ще рухна. За мой късмет татко ми се притече на помощ. Да е жив и здрав!

— Тръгнала ли си е? — тросна се той сърдито. — И какво, сега ще се развеждаш ли? Това ли имаш предвид?

Не бях мислил по въпроса. Дали щях да се развеждам ли? И как става това?

— Сигурно. Да. Нали така се постъпва в такива случаи? Когато хората се разделят, де.

Пребледнял като платно, баща ми стана от стола. В очите му бяха избили сълзи. Той си свали очилата, за да ги избърши.

— Съсипа ми живота — каза той.

— Моля?

Направо не можех да повярвам на ушите си. Разпада се моят брак, а жертвата е кой — баща ми, моля ви се! А, без тия! Наистина ми беше мъчно, че ненагледната му снахичка се е махнала от живота му. Беше ми мъчно, че внучето е присъствало, когато родителите му са се разделили. И най ми беше мъчно, че синът му се е превърнал в поредния несретник и отрепка, завел бракоразводно дело. Но нямаше да допусна баща ми да заграби главната роля в малката ни семейна трагедия.

— Как така съм ти съсипал живота, татко? Ако има жертва, то това е Пат. Не ти.

— Съсипа ми живота — повтори той.

Лицето ми пламтеше от срам и негодувание. И таз добра, баща ми да го прави на такъв въпрос! Неговата жена не го беше зарязвала нито веднъж.

— Твоят живот е свършил — казах му ядосано.

Погледнахме се с нещо, наподобяващо омраза, после баща ми излезе от стаята. Чух го как тътрузи крака на горния етаж. Вече съжалявах, че съм изтърсил такава глупост. Но той не ми беше оставил друг избор.

— Не му обръщай внимание — рече мама. — Разстроен е.

— Аз също съм разстроен — вметнах аз. — Досега не ми се е случвало нищо лошо. Получавал съм всичко на тепсия.

— Не го слушай баща си. Просто иска и Пат да получи онова, което си получил ти. Да си има и майка, и баща. Здраво, сплотено семейство, на което да се осланя в живота. Всичко това.

— Но при него никога няма да бъде така, мамо. В случай че Джина наистина ме напусне. Съжалявам, но няма да е чак толкова просто.

Накрая баща ми все пак слезе при нас и докато се хранехме без особено желание, се опитах да им обясня криво-ляво как стоят нещата. Че от известно време вкъщи не се погаждаме, но че още се обичаме. Че има някаква надежда.

Пропуснах частта с колежката, с която съм преспал, и как Джина смята, че си е пропиляла живота. Само това оставаше, да им разкажа и тези неща — направо щяха да се задавят с агнешките котлети.

Когато станах да си ходя, мама ме притисна до себе си и каза, че всичко щяло да се оправи. Татко също се постара — прегърна ме човекът през рамото и ми заръча, ако има нещо, да съм се обадел.

Не смеех да го погледна. Това му е лошото да смяташ, че баща ти е герой. Без да казва и дума, той може да направи така, че отново да се почувстваш осемгодишен малчуган, току-що загубил първата си битка.

 

 

Следващият ни гост тази вечер не се нуждае от представяне — каза за трети пореден път Марти. — Да ви таковам таковата… какво му става пак на това скапано аутокю?

На аутокюто му нямаше нищо и той го знаеше.

От апаратната режисьорът му зашепна в слушалките утешителни думи как ако Марти бил готов, щели да го изрепетират отново. Марти обаче смъкна с рязко движение микрофона и слезе от снимачната площадка.

Докато предавахме на живо, винаги се беше държал безстрашно пред аутокюто. И да сбъркаше, и да замажеше някоя дума, изнизваща се пред очите му, само се ухилваше и продължаваше нататък. Понеже беше наясно, че няма друг избор.

Виж, записът е друго. Знаеш, че винаги можеш да спреш и да започнеш отначало. От това, разбира се, би трябвало да ти е по-леко. Но понякога се гипсираш. Оставаш без дъх. Плувваш в пот. А ако камерата те хване потен, с теб е свършено.

Настигнах Марти в зелената стая, където го заварих да отваря бира. Това ме разтревожи повече, отколкото издънката на снимачната площадка. Марти си беше мърморко, но не и пияница. Трябваха му няколко бири, за да се гипсира напълно и да не може да помръдне.

— Когато шоуто е на запис, ритъмът е друг — взех да философствам аз. — На живо енергийното равнище е толкова високо, че дори не усещаш кога предаването е свършило. А когато си на запис, трябва сам да регулираш адреналина. Ти обаче го можеш.

— На теб пък какво ти разбира главата! — тросна се той. — Колко шоу програми си водил?

— Друго може да не разбирам, но съм наясно, че само усложняваш нещата, като подвикваш на момичето, което задвижва аутокюто.

— Движи го прекалено бързо!

— Да, за да не изостава от теб — уточних аз. — Ако ти четеш по-бавно, и тя ще го движи по-бавно. Това, Марти, е същото момиче, с което работим от една година.

— Дори не си се опитал да запазиш излъчването на живо — намуси се той.

— А кой удари Тарзан, ти, нали? Какво очакваше, че ще оставят предаването на живо ли? Телевизията не може да рискува това да се повтори. Ето защо правим шоуто на живо и на запис.

— Да бе, на живо и на запис. Дрън-дрън, та пляс. Ти на чия страна си бе, Хари?

Тъкмо да му кажа, когато Шобан надзърна в зелената стая.

— Успях да намеря друго момиче за аутокюто — оповести тя. — Ще опитаме ли отново?

 

 

— Гледаме телевизия — съобщи ми Пат, когато отидох у Глен.

Вдигнах го и го целунах. Той обви досущ маймунка ръце и крака около мен, докато го носех към хола.

— С мама ли?

— Не.

— А с кого, с дядо Глен ли?

— Не. Със Сали и Стив.

В тясното холче заварих момче и момиче на шестнайсетина-седемнайсет години, които бяха седнали на канапето и се бяха впили един в друг. Бяха облечени с дрехи, които не вървят без сноуборд.

Докато влизах, момичето — тъничко, вяло, тъповато, благоволи да ме погледне. Момчето — набито, пъпчиво, още по-тъповато, почукваше с дистанционното устройство по долните си зъби и дори не свали очи от клипа с някакъв разгневен мъж без риза, певец, който изглеждаше така, сякаш е готов да съдейства на полицията. Глен сто на сто знаеше кой е. И сигурно имаше всичките му дискове. Покрай певеца се запитах дали музиката съвсем е изшантавяла, или аз съм започнал да остарявам. Или и двете.

— Здрасти — поздрави девойчето.

— Здравей. Аз съм Хари, бащата на Пат. Джина тук някъде ли е?

— Не, отиде на летището.

— На летището ли?

— Да, наложи й се да… как ли му се викаше… А, да, наложи й се да хваща самолета.

Оставих Пат. Той се намести сред фигурките от „Междузвездни войни“, разпилени по целия под, и започна да хвърля възхитени погледи на пъпчивия хлапак. Наистина се прехласваше по по-големите момчета. Дори по тъпите, грозни големи момчета.

— Къде отиде?

Момичето — Сали, се свъси озадачено.

— В Китай. Струва ми се.

— В Китай ли? Наистина? Или в Япония? Много е важно.

Лицето й грейна.

— Да, може би в Япония.

— Има голяма разлика между Китай и Япония — поясних аз.

Момчето — Стив, ме погледна за пръв път.

— Лично за мен няма — рече то.

Момичето се засмя. Пат също. Беше малък. Не знаеше защо се смее. Чак сега забелязах, че лицето му е мръсно. Ако не го насърчаваш, той се отнася доста високомерно към личната хигиена.

Ухилен самодоволно, Стив отново се извърна към телевизора и продължи да почуква с дистанционното по долните си зъби. Идеше ми да му го натикам в гърлото.

— Знаете ли колко ще остане там?

Сали изсумтя, че не знаела, и стисна разсеяно Стив по месестото бедро.

— Глен няма ли го? — продължих да им досаждам аз.

— Не, татко е на работа — рече момичето.

Така значи. Сали беше от зарязаните деца на Глен от един-два брака след майката на Джина.

— На гости ли сте тук? — поинтересувах се аз.

— Не, ще поостана малко при татко — отвърна девойчето. — Майка само ми опява. Приятелите ми били не знам си какви, обличала съм се не знам как си, кога съм се прибирала, кога не съм се прибирала.

— А има ли основания?

— Вкъщи съм се държала така, сякаш съм била на хотел — изписка Сали. — Била съм прекалено малка, за да съм пушела. Дрън-дрън-дрън… — въздъхна тя уморено, както могат да бъдат уморени само младите. — Все едно и също — до припадък. Сякаш тая дърта двулична кучка не е правела същото в далечната си младост.

— Кучка — повтори Стив.

— Кучка — обади се и Пат, стиснал в юмручета по една фигурка от „Междузвездни войни“, и Стив и Сали прихнаха.

Така стават тия работи, помислих си. Разделяте се с жената и детето ви се превръща в нещо като корабокрушенец, лашкан в морето от дневна телевизия и занемарени отговорности. Добре дошли в шантавия съвременен свят, където родителят, при когото живееш, е отчужден и презрян, а родителят, при когото не живееш, се чувства достатъчно виновен, та да те приюти, ако положението у дома съвсем се спече.

Но с моето момче нямаше да стане така. С моя Пат.

— Вземи си якето и играчките — казах му аз.

Мръсното му личице грейна.

— В парка ли отиваме?

— Отиваме си вкъщи, миличкото ми.