Тони Парсънс
Мъжът, момчето (3)

Глава 2

Накрая не издържах ръждясалата бяла камионетка да ми се мотае отпред, навлязох с „Ем Джи Еф“-а в насрещното платно и натиснах газта до дупка.

Новичкото ми автомобилче профуча със самоуверен гърлен рев покрай очуканата камионетка. Докато я изпреварвах, мярнах шофьора — размазано петно от развалени зъби, татуировки и омраза, — после той изчезна от огледалото за обратно виждане. Почувствах се добре. „Ем Джи Еф“-ът означаваше, че вече не ми се налага да гледам ръждясали бели камионетки и техните водачи. Сега всичко това беше минало. Можех да гледам напред, към бъдещето, когато под възхитените погледи щях да си карам със смъкнат гюрук. После, още на следващия светофар камионетката спря до мен.

„Майко мила — рекох си. — Тоя ще ми вдигне скандал.“

— Ах, ти, тъпанар с тъпанар — подвикна онзи, след като смъкна прозореца и разкри пред мен разплуто лице — приличаше на наквасен с бира сандвич. — Що не го духаш!

Светна зелено и той подкара, а аз продължих да седя разтреперан и да умувам какво е трябвало да му кажа.

Нещо от рода на „и да го духам, ще духна така, че таратайката ще ти полази по татуирания задник. И да го духам, мой човек — наистина щях да се изкефя много, ако го бях нарекъл «мой човек», — пак ще карам по-бързо от теб. Ах ти, маймуняк с бирен корем! Що не си таковаш таковата!“

Представих си как му блъввам нещо от тоя сорт и отпрашвам със скърцащи гуми и с ехидна усмивчица върху лицето. Всъщност обаче продължавах да седя, да се треса от нерви и да се отдавам на мечти, а автомобилите отзад натискаха клаксоните, та се късаха — демек, откога е светнало зелено бе, човек!

Затова подкарах и се запитах какво ли е щял да направи баща ми.

Със сигурност е нямало да седи като истукан и да си мълчи. И е нямало да пилее време да измисля някакъв унищожителен отговор, достоен за Оскар Уайлд от неговия най-остроумен период.

Баща ми просто щеше да слезе от червения автомобил и да му изпотроши на оня фаровете. Наистина.

Не че баща ми някога ще се качи на такава лъскава спортна кола. Според него с такива автомобилчета се разхождат само педалите и чекиджиите.

Баща ми щеше да се чувства къде-къде по-добре именно в бяла камионетка.

Джина прояви за „Ем Джи Еф“-а невероятно разбиране. Тъкмо реших, че е тъпо да купувам спортен автомобил, когато тя ме нави да се върна и да поговоря с продавача.

А имаше куп причини да не го купувам. Багажникът му е по-малък и от количка в супермаркет. Не ни трябваха две коли. С такъв автомобил само щях да си навлека омразата на всички четиринайсетгодишни отрепки в Лондон, които сто на сто щяха да ми накълцат с нож гюрука. Но Джина не искаше и да чуе.

Каза ми да ида и да я купя тая кола, и да престана да си мисля, че щом навършвам трийсет, животът е свършил. Каза ми още, че съм тъжна гледка, но после се засмя, прегърна ме и ме поразтресе. За да ме вразуми поне малко. А аз само това и чаках!

През седемте години, откакто бяхме заедно, никога не ни е било по джоба да си купим прилична кола на старо. Не ни е било по джоба да вземем дори кола на старо, която не става за нищо. Първата ни нова кола, която също не ставаше за нищо, я карахме ден до пладне.

Но вече не ни се налагаше да се хващаме за сърцето всеки път, когато получавахме известие, че сме на червено. Най-после в работата всичко потръгна добре.

Бях продуцент на „Шоуто на Марти Ман“, късно токшоу, излъчвано в събота по един от ефирните канали. Преди това цели шест години бях продуцент на „Шоуто на Марти Ман“, когато то вървеше по една местна радиостанция и по-голямата част от държавата не беше и чувала първите слухове за онзи откачен копелдак — водещия. Сега това ми се струваше далечно минало.

През последната година ние с Марти превърнахме едно радиопредаване, правено почти без пари, в телевизионно предаване, правено с малко пари. Вододелът между двете беше учудващо тънък. Но беше достатъчно да го прекрачим, та Марти Ман да стане нещо като звезда.

Влезех ли с него в ресторант, всички спираха да се хранят и да говорят и го зяпваха като невидели. Момичета, които допреди няколко години нямаше да го докоснат и с хирургически ръкавици, сега го имаха за нещо като бог на любовта. Фотографите го снимаха, дори когато той не правеше нищо. Марти се беше прочул и бе проявил благоприличието да допусне и мен да се погрея на славата му.

Критиците, най-малкото онези, които го харесваха, смятаха, че той прилича на дете, в смисъл че е прям, откровен и се осланя на интуицията. Бяха на мнение, че задава въпроси, за каквито другите водещи предпочитаха и да не мислят. И наистина си беше така — в мозъка на Марти нямаше и зачатъци на автоцензурата, каквато повечето хора си налагаме. И той получаваше отговори, дори когато заслужаваше ритник по задника.

Критиците, които не го харесваха, също смятаха, че прилича на дете, в смисъл че е себичен, незрял и жесток. Но Марти изобщо не приличаше на дете. Гледал съм как нашият Пат си играе мирно и кротко часове наред с малките си пластмасови играчки от комплекта „Междузвездни войни“. Марти не бе в състояние да се съсредоточи чак толкова дълго. Изобщо не приличаше на дете. Беше си недоразвит.

Бяхме се запознали в една местна радиостанция, където работещите или се издигаха, или напускаха. Помещаваше се в малка сграда с вид на пещера, задръстена със стаени амбиции и застоял тютюнев дим. Повечето редовни слушатели, които ни се обаждаха, бяха или безнадеждно самотни, или на ръба на лудостта. Но сега ми беше мъчно за тази радиостанция. Защото именно там срещнах Джина.

Доста се озорвахме, докато намерим гости — по една или друга причина не се виеха опашки за хонорарите ни, толкова микроскопични, че бяха невидими за невъоръжено око, затова често прибягвахме до импровизации.

Така например, когато гръмнаха първите японски банки, поканихме не икономист или финансов журналист, които да разяснят какво точно става, а преподавател по японски в колежа отсреща.

Е да, преподаваше човекът езика и като всеки преподавател по език беше влюбен в съответната страна. Кой по-смислено от него ще обясни защо азиатските тигри се превръщат в кастрирани котараци? Е, сигурно мнозина. Но това бе най-доброто, до което се добрахме. Лошото беше само, че преподавателят не се яви.

Сякаш от състрадание към пукналия се японски сапунен мехур, сутринта, когато преподавателят трябваше да ни гостува, апандиситът му взе, че също се пукна и той прати да го замества най-прилежната му ученичка — Джина.

Високата лъчезарна Джина. Знаеше добре японски, очевидно бе специалистка по японска култура и имаше километрични крака. Заведох я в студиото и не намерих смелост да я погледна в очите, камо ли да я заговоря. Беше красива, обаятелна, умна, интелигентна. Но най-важното, съвсем не беше лъжица за моята уста.

После, щом в студиото светна червената лампичка, се случи нещо. По-скоро не се случи нищо. От притеснение Джина се гипсира. Не можеше да каже и дума.

Когато я видях за пръв път, си казах, че е недостъпна. Но докато я гледах как пелтечи и се поти, обяснявайки доста несвързано икономическия упадък, най-неочаквано ми се видя човек като всички останали. И разбрах, че все пак имам някакъв шанс. Може би мъничък. Колкото снежна топчица в ада. Но все пак шанс.

Знаех и какво й е на Джина. Червената лампичка ми действаше и на мен по същия начин. Никога не ми е било приятно да заставам пред микрофон или камера, дори мисълта да го направя ме хвърля в див ужас.

И така, когато всичко приключи и Марти извади Джина от неловкото положение, не беше никак трудно да й изкажа съболезнованията си. Тя го понесе добре, почна да се майтапи, че била дърво, и се зарече, че радиокариерата й е приключила.

Чак ме заболя сърцето.

Помислих си — къде тогава ще те видя отново?

Хлътнах по Джина именно защото тя не важничеше заради външността си. Знаеше, че е красива, но не обръщаше особено внимание на това. По-скоро смяташе, че това е най-безинтересното у нея. Но ако ме срещнете мен на улицата, надали ще ме погледнете втори път. Човек с такава обикновена външност като моята не се отнася небрежно към красотата.

Джина ме заведе на суши в „Сого“, големия японски универсален магазин на Пикадили Съркъс, където всички от персонала я познаваха. Тя им говореше на японски, те пък я наричаха „Джина-сан“.

— Джина-сан ли? — възкликнах аз.

— Трудно е да се преведе точно — усмихна се тя. — Означава нещо от рода на „уважаема“, „достопочтена“.

Уважаемата, достопочтена Джина. Още от малка била влюбена в японската култура. Преди да постъпи в колеж, била живяла една година в Япония, била преподавала в Киото английски — „най-щастливата година в живота ми“ — и смятала да се върне отново. Някаква американска банка в Токио й била предложила работа. Нищо не било в състояние да я спре. Помолих се да мога аз да я спра.

Зарових трескаво в ума си — дано се сетя нещо за Япония, и споменах писателя Юкио Мишима. Джина изсумтя, че бил некадърник с десни убеждения — „Не всичко се свежда до суровата риба и обредното самоубийство“, — после ми препоръча, ако съм искал да разбера Япония, да съм четял Кавабата. Стига да съм желаел, щяла да ми даде някои от книгите му. Веднага се възползвах от открехнатата вратичка.

Срещнахме се да пийнем по нещо и Джина ми донесе роман, озаглавен „Снежната страна“. Още щом се прибрах, го изчетох от кора до кора: в някакъв планински курорт преситен от живота плейбой се влюбва в обречена гейша — беше си увлекателно, — а аз се размечтах за очите на Джина, за краката й, за лицето й, което при всяка усмивка сякаш грейваше.

Отидохме у тях и тя приготви вечеря. Преди да вляза, ме помоли да си изуя обувките. Започнахме да обсъждаме японската култура — всъщност Джина говореше, а аз я слушах със зяпнала уста, като сегиз-тогиз изпусках по някое парченце пилешко по японски, паднало от клечките за хранене. Стана време или да викам такси, или да си мия зъбите. После се любихме направо на пода — или на футона, както го нарече Джина. Бях готов заради нея да бомбардирам Пърл Харбър.

Исках да прекарам остатъка от живота си с Джина. Затова й обещах всичко: щастие, вечна любов и най-важното, семейство. Знаех си, че тя ще се хване на въдицата със семейството — баща й зарязал майка й, когато Джина била на четири години, и тя открай време си мечтаела за сигурността на семейното огнище. Въпреки това се разплака, когато отиде да съобщи в банката, че все пак няма да замине за Токио.

Вместо да заживее в Япония, се хвана преводачка на хонорар в няколко японски фирми в Сити. Но много от тях също се разориха или се изнесоха в Япония. Кариерата й навлезе в задънена улица. Знаех, че заради мен е жертвала много. Ако не бях неописуемо щастлив, сигурно щях да изпитвам угризения.

След като се оженихме и се роди Пат, Джина си остана у дома. Твърдеше, че нямала нищо против да се откаже от работата заради Пат и мен — „моите две момчета“, както ни наричаше.

Подозирах, че си е останала вкъщи не само защото иска истинско семейство, но и защото е разочарована, задето се е издънила в кариерата. Но тя винаги го представяше като най-естественото нещо на тая земя.

— Не искам непознати да възпитават детето ми — току повтаряше. — Само това оставаше — някакъв пубер баварец с наднормено тегло да го държи по цял ден пред видеото, докато аз съм на работа.

— Добре — отвръщах аз.

— Не искам и Пат да се тъпче с храна, претоплена в микровълновата печка. Не искам да се връщам от работа капнала и да нямам сили да си играя с него. Не искам той да расте без мен. Искам да има семейство — каквото и да означава това. Не искам и Пат да има детство като моето.

— Нямам нищо против — казвах.

Знаех, че това е болна тема. Джина беше на път да ревне.

— Какво лошо има в това жената да си стои вкъщи при детето? — подвикна тя. — Кой днес говори за женски амбиции, всичко това е останало в осемдесетте години. Тия брътвежи как една жена трябвало да бъде всичко едновременно. Можем да караме и с по-малко пари, нали? И веднъж седмично ще ми купуваш суши, нали?

Обещах да й купувам толкова много сурова риба, че да й поникнат хриле. И така тя си остана у дома — да се грижи за нашия син.

Вечер, щом се приберях от работа, се провиквах:

— Здравей, скъпа, вече съм тук!

Да си рече човек, че сме герои от американски сапунен сериал от петдесетте, в който Дик Ван Дайк^[1] носи вкъщи бекон, а Мери Тайлър Мур^[2] прави сандвичи.

Не знам защо се опитах да го обърна на шега. Вероятно защото дълбоко в себе си знаех, че Джина само се прави на жена домакиня, а аз се правя на баща си.