Тони Парсънс
Мъжът, момчето (30)

Глава 29

Подраних с десет минути, но Джина вече беше там — отпиваше от капучиното на маса за двама в дъното на кафенето.

От сашимито и сушито в Шинджуку беше поотслабнала, бе облечена в дрехи, каквито не помнех да е носила — в нещо като шито по поръчка костюмче. Това е то — работеща жена.

Тя вдигна очи и ме видя — беше си същата, със същата дяволита усмивка, със светлосините очи, — само дето ми се стори малко остаряла и далеч по-сериозна от преди. Същата жена, която обаче се бе променила така, както изобщо не бях очаквал.

— Хари! — възкликна тя и стана, след което се усмихнахме притеснено — не знаехме какво се прави в такива случаи, дали трябва да се целунем, или само да си стиснем ръце.

Май не се правеше нито едното, нито другото. Затова я потупах по ръката и тя трепна, сякаш я е ударил лек ток. Така преодоляхме притеснението.

— Изглеждаш добре — рече Джина, след като седна и се усмихна с любезност, с каквато навремето не се беше обременявала.

Тя също изглеждаше добре — в съвършеното й лице човек можеше да види и момичето, което преди години е била, и жената, която някой ден щеше да стане. С времето някои се разхубавяват, други погрозняват. Има обаче и хора като Джина, по които още като малки се заглеждат всички — по нея щяха да се заглеждат, докато е жива.

Но като всички красавици и тя не обичаше прекалените комплименти, според нея те явно означаваха, че околните не виждат по-надълбоко от епидермиса. Предполагах, че и досега е на това мнение.

— Ти също изглеждаш добре — казах все пак аз, но без да прекалявам с похвалите.

— Пат как е?

— Добре — засмях се и Джина също се засмя — със сигурност очакваше да чуе още нещо.

Но точно тогава дойде сервитьорът, който попита какво ще поръчаме, затова прекъснахме разговора, поискахме още две кафета капучино и след като мъжът се отдалечи, отново заговорихме за сина ни.

— Сто на сто е пораснал — каза Джина.

— Всички очевидно смятат, че е дръпнал много на ръст. Но аз не го забелязвам, понеже го виждам всеки ден.

— Да де — вметна тя. — Но аз определено ще забележа разликата. Все пак не съм го виждала от един-два месеца.

— От четири — поправих я аз.

— Е, не са чак толкова много.

— От лятото. Това, Джина, прави четири месеца. От юли до октомври. Пресметни сама.

Как изобщо си представяше, че я е нямало само един-два месеца? Всъщност си беше тръгнала преди повече от четири месеца. А на мен ми се струваше още по-дълго.

— Както и да е — отсече малко дръпнато Джина. — Разкажи ми сега за Пат. Изгарям от нетърпение да го видя.

Какво се беше променило ли? Огледах кафенето и се опитах да се сетя какво се е променило, откакто Джина е заминала за Япония. И бях смаян, че кафенето си е съвсем същото.

Беше от заведенията, които се опитваха да пренесат на главните лондонски булеварди обстановката от задните улички в парижкия квартал Маре: голям поцинкован барплот, черна дъска с надраскани върху нея имена на вина, рафт с вестници, прикрепени към дълги пръчки, няколко столчета и маси, пръснати отпред по тротоара. Тук дори традиционната английска закуска^[1] имаше някакво засукано френско име.

Кафенето бе като всички останали в квартала — нищо чудно да го подминеш, без дори да го погледнеш. Но за нас то значеше много. Двамата с Джина бяхме идвали тук навремето, още преди да се роди Пат, когато се чувствахме толкова близки, че дори не изпитвахме нужда да си говорим. Каква по-голяма близост от тази!

— В училище всичко е наред — продължих с разказа си. — И слава Богу, че нещата се промениха. Детската градина се бе превърнала в същински кошмар, но в училище Пат намери приятелче и всичко върви добре.

— Защо детската градина е била кошмар? — притесни се Джина.

— Пат се разстройваше, че го оставям сам. Но надживя този етап. Бях се уплашил, че ще го преодолее чак когато навърши осемнайсет години.

— Значи в училище се е сприятелил с някое от момченцата.

— С едно момиченце — уточних аз и ми се видя странно, че разговарям с нея за дъщерята на Сид — Пеги.

— Пеги — повтори Джина, сякаш да види как звучи.

— Баща й е англичанин — продължих аз. — А майка й — американка. От Хюстън.

— Още ли е толкова запален по „Междузвездни войни“? — усмихна се тя. Пеги явно не я вълнуваше. — Пак ли денонощно си говори за Люк Скайуокър и Хан Соло?

— Да — отвърнах аз. — Това не се е променило. Но Пат вече харесва и други неща.

— Други неща ли?

— Да, музика — засмях се аз. — Пада си по гангстерския рап. Нали се сещаш, дето все се перчат как щели да те гръмнат с патлака.

Лицето й помръкна.

— И таз добра! Обича да слуша такава музика!

— Да.

— И ти му разрешаваш?

— Да — потвърдих аз. — Разрешавам му. — Вкиснах се: Джина се държеше така, сякаш не съм помислил за това, сякаш съм оставил детето да гледа порнофилми и не знам още какво. — Поредният етап, през който минава. Така вероятно се чувства по-силен. Джина, Пат е много крехко, чувствително дете. Тази музика няма да му навреди. Трудно си го представям да се забърка в магистрална престрелка. Всяка вечер си ляга в девет.

Виждах, че не й се спори с мен.

— Какво друго?

— Позволява ми да му мия косата. Мие се сам в банята. Не се дърпа ляга си, когато му кажа. Сам си връзва обувките. Познава часовника. Научи се и да чете.

Колкото повече се замислях, толкова повече си давах сметка колко е порасъл Пат през последните няколко месеца. Джина се усмихна и върху лицето й се изписа странно съчетание между гордост и съжаление. Притесних се за нея. Беше изтървала всичко това.

— Както ми го описваш, вече е малко мъжле — отбеляза тя.

— Само да го видиш с вратовръзката!

— С вратовръзка ли ходи?

— На училище. Въвели са униформа, понеже някои от децата ходели облечени много скъпо и не било здравословно. Задължават ги да носят риза и вратовръзка.

— Сигурно го състарява много.

Обратното — от това, че го караха да се облича като банков чиновник, изглеждаше още по-малък и отпреди. Но не ми се обясняваше.

— Ами ти? — попитах аз. — Колко ще останеш в Лондон?

— О, тук съм за постоянно — отвърна Джина. — С Япония е приключено. И за мен, и за всички останали. Свърши времето, когато надутите европейци заминаваха на Изток, колкото да изживеят някое приключение и да получават шестцифрена заплата. Няма голямо търсене на преводачи, фирмите една след друга предават Богу дух. Махнах се, преди да са ме изритали — усмихна се Джина лъчезарно. — И ето ме тук при вас — добави тя. — И съвсем естествено, искам Пат.

Искала Пат ли? В смисъл че иска да го види? Да го заведе на зоологическа градина и да му купи плюшена играчка с размерите на хладилник? В какъв смисъл?

— Значи не смяташ да се установяваш в Япония?

— Ти, Хари, се оказа прав. Дори и балонът да не се беше спукал, нямаше да можем да живеем с Пат в апартаментче с размерите на нашия хол. Искам да го видя — повтори тя. — Час по-скоро.

— Ама разбира се — възкликнах аз. — Днес следобед ще го прибера от нашите. Можеш да го изчакаш вкъщи.

— А, не — отсече Джина. — Нека да не е вкъщи. Ако нямаш нищо против, ще го чакам в парка.

Наистина беше глупаво от моя страна да предлагам да идва вкъщи. Това, разбира се, вече не беше Джинината къща. Погледнах лъскавия новичък годежен пръстен, заменил обикновената тънка брачна халка, и си дадох сметка, че наистина съм пропуснал най-голямата промяна, настъпила от лятото насам в живота ни.

Сега Пат живееше с мен.

 

 

Чичо Джак беше у нашите.

За разлика от комшийката — от леля Етел, де, чичо Джак ми беше истински чичо, брат на баща ми: изваден като от кутийка възслаб мъж, който си пушеше цигарите, като правеше с дланта си колибка, сякаш за да ги зашити от бурен вятър — дори когато беше в хола ни и си топеше сладкиша в чая.

Чичо Джак винаги ходеше облечен в костюм, носеше задължително вратовръзка и пред къщи го чакаше лъснат до блясък скъп автомобил. На мястото до водача в скорпиото, беемвето или огромния мерцедес пък винаги можех да видя шофьорската му фуражка.

Чичо Джак беше шофьор, караше бизнесмени от жилищата и офисите им до всички лондонски летища и обратно. Имах чувството, че прекарва повечето време в чакане и шофиране, и все си го представях как виси пред залата за пристигащи на „Гетуик“ и „Хийтроу“, прикрил с шепа угарката и зачетен в „Рейсинг Поуст“.

Чичо Джак си беше комарджия, както всъщност всички роднини по бащина линия, и сега, докато вървях по алеята към вратата и той ми се усмихна, изпитах чувството, че всичките ми спомени за него са свързани с някакви залози.

По Коледа у нас винаги имаше нещо като школа по карти. Ходехме с братовчедите и на надбягванията с кучета на „Саутхенд“ и „Ромфорд“, където събирахме големите розови фишове със залаганията, оставени от професионалните играчи, на които не им е провървяло. От още по-ранното си детство, когато баба беше жива, помня как букмейкърът минаваше всеки ден през къщата й в Ест Енд, за да събере мижавите й залагания за конните надбягвания. Кога ли букмейкърите бяха престанали да обикалят къщите на грохналите старици?

Имаше още един брат — най-малкият, Бил, който в края на седемдесетте се беше изселил в Австралия, но в съзнанието ми тримата братя Силвър и досега си бяха заедно: по Коледа се черпеха с уиски, а по сватби — с черна бира, танцуваха старите си танци със съпругите, в които се бяха влюбили още като момчета, а на Бъдни вечер чак до среднощ играеха карти под съпровода на Тони Бенет, който напяваше от уредбата „Чужденец в рая“.

Такова беше семейството на баща ми: семейство на трезвомислещи, обръгнали лондончани, които се разнежваха от децата и градинките си в покрайнините, мъже със стари снимки, на които задължително бяха в униформи, комарджии и пиячи, но само колкото да се поразтоварят, мъже, които си обичаха семействата и гледаха на работата просто като на неприятно задължение, с което си хранят жените и децата, мъже, които се гордееха, че са наясно какво движи света. Знаех, че чичо Джак е дошъл не току-така.

— Завчера те видях по телевизията — подхвана той. — На раздаването на наградите де. Седеше на масата в смокинг. Този Еймън Фиш ми се струва симпатяга.

— Свястно момче е — съгласих се аз. — Ти как си, чичо Джак?

— Добре — отвърна той. — Не мога да се оплача. — Хвана ме за ръката и ме придърпа към себе си. — Но какво му има на баща ти? Стане от стола и веднага се задъхва. Сега пък се кълне, че бил ходил на лекар и той му бил казал, че всичко е наред.

— Че е здрав ли?

— Така поне твърди.

Татко беше отзад в градината, риташе топка заедно с мама и Пат. И двамата бяха в дебели якета, бяха се омотали в шалове, а баща ми беше само по тениска, сякаш и досега се гордееше с якото си, мускулесто тяло с почти заличени татуировки и зараснали белези. Докато загащваше тениската, зърнах огромния, наподобяващ разлетяла се звезда морав белег отстрани и си дадох сметка, че той и досега ме стряска.

— Татко! Ходи ли на лекар?

— Всичко е тип-топ! — отвърна той. — Пращя от здраве.

— Наистина ли? А защо дишаш трудно?

— Защото трябва да откаже цигарите — подметна мама, но аз веднага разбрах: камък й е паднал от сърцето, че след прегледа само са потупали стареца по гърба.

— Вече е късничко — подсмихва се татко, зарадван от ролята си на вечната опозиция в този шантав съвременен свят, където всички се тъпчат с мюсли и внимават да не прекаляват с мазнините. — Боби Чарлтън — добави той и запрати топката в разлюлените от вятъра скелети на розите.

Пат отиде да я вземе.

— Лекарят наистина ли смята, че ти няма нищо? — настоях аз.

Татко прегърна Пат.

— Ще избутам още двайсет години — заяви той предизвикателно. — Смятам да оженя това приятелче, пък после ще му мислим.

Пат го погледна, сякаш той е превъртял.

— Аз няма да се женя — отсече детето.

 

 

Бях забравил да спомена на Джина, че синът ни вече си кара велосипеда.

Бях забравил да й спомена, че плахото четиригодишно момченце, обикаляло плувния басейн с помощните колелца, се е превърнало в самоуверен петгодишен малчуган, който се носи като стрела из парка с високомерно презрение към своята безопасност.

Затова, щом видя как Пат натиска дръзко педалите към люлките и въртележката, където тя го чакаше, Джина се засмя и плесна с ръце, засмя се на глас от радост и почуда.

— Станал си толкова голям — извика тя просълзена и разтвори ръце за прегръдка.

Преди Пат да се отдалечи, зърнах за миг лицето му. Той се смееше — но не със заучената блага усмивчица, с която малко по малко бях свикнал, не с усмивката в стил Дейвид Нивън, белязана от хлъзгав плитък чар, каквато синът ми пазеше за непознати или за да ме увери, че всичко е наред.

Пат видя Джина и се засмя, без да се замисля, засмя се истински. После се озова в прегръдката на майка си и качулката на якето му отхвърча, когато тя го вдигна от колелото и се разплака. По теменцето му закапаха сълзи и се видя, че косата и на двамата е съвсем еднаква на цвят — изгоряло руса.

— До два часа ще го доведа — провикна се Джина и Пат подкара бавно нататък, кимайки, явно в отговор на нещо, което майка му му беше казала както го държеше през раменцата.

— Внимавай с това колело, Пат — изкрещях аз. — Не карай много бързо, ясно ли е?

Но те вече не ме чуваха.