Тони Парсънс
Мъжът, момчето (13)

Глава 12

В супермаркета получих нещо като лек пристъп на паника.

Но нищо сериозно, нищо сериозно. Просто по едно време най-неочаквано си дадох сметка, че мъж като мен, чието малко сплотено семейство се е разпаднало, е дръзнал да пазарува в хранилката на щастливите семейства. Почувствах се натрапник.

В обкръжението на всички смешници, застанали на опашката пред каса номер осем, би трябвало да ми поолекне: жени с татуировки, мъже с обици, дечица, облечени като възрастни, възрастни, облечени като подрастващи. Но къде ти! Пак си ми беше кофти.

Докато чаках на опашката, се разтреперих като листо и плувнах в пот: искаше ми се час по-скоро да приключа, да се махна оттук, а докато изпадналият в нещо като полукома голобрад касиер ми връщаше рестото, вече започнах да се задъхвам и бях на ръба да се разкрещя или да ревна, или и двете.

Изскочих като тапа навън, на чист въздух, и точно тогава пликът с вечерята, която бях взел за нас с Пат и за котката, си изгуби дръжката и покупките се пръснаха по улицата.

Пазарските пликове на Джина не се късаха никога. Цели седем години всяка събота бяхме ходили заедно на пазар и никога не бях виждал някой от пликовете в ръцете й дори да се пукне. Но Джина може би не купуваше толкова много полуфабрикати. Те тежат цял тон.

Всичко наоколо беше осеяно с консерви котешка храна и полуфабрикати, които се затъркаляха под колелцата на количките за пазаруване и в нозете на някакъв младеж, продаващ „Биг Исю“, и заподскачаха към шосето. Тъкмо бях застанал на четири крака и вдигах кутия с надпис, обещаващ, че „ще вкусите духа на Тоскана“, когато те ме видяха.

— Хари! — провикна се Марти.

Беше с момиче. С Шобан.

Марти и Шобан. Хванати за ръце, моля ви се!

Бях толкова стъписан, задето ги виждам заедно, та забравих да се притеснявам, че са ме заварили с покупките, пръснати по тротоара. Но само за миг. После лицето ми запламтя, запламтя, запламтя.

От известно време не ги бях срещал. Продуцентският ми мозък обаче не мислеше в седмици и месеци. „Пет шоу програми“, казах си. Бяха излъчили без мен пет шоу програми.

Изглеждаха добре. Дори тоя гнусен дребосък Марти. И двамата бяха с тъмни очила и бели панталони. Шобан носеше пазарски плик, от който се подаваха франзела и бутилка нещо сухо, бяло и скъпо. Нямаше да се учудя, ако вътре имаше и гъши пастет. Техният пазарски плик обаче не даваше признаци, че ще се къса. Двама самоуверени професионалисти, излезли да понапазаруват, та после да се върнат при бляскавите си шеметни кариери — нямаха вид на хора, на които им се налага да се притесняват за котешката храна.

— Чакай да ти помогна — предложи Шобан и се наведе да вдигне консервата с телешко и дроб за котки, търкулнала се към канавката.

Марти прояви благоприличие и се позасрами, но Шобан ми се зарадва, макар да се изненада, че едва ли не съм се проснал на паважа и вместо награди на Британската академия за телевизионно и киноизкуство събирам кутии котешка храна, ролки тоалетна хартия и пакети полуфабрикати.

— С какво се занимаваш напоследък? — поинтересува се тя.

— О, знаеш.

Всеки ден, след като закарах Пат на детска градина, сновях с часове из хола — „като вързан в клетка тигър“, току повтаряше мама, — и се притеснявах до смърт как е синът ми, притеснявах се, че сигурно пак се е разплакал. И чаках Джина да звънне, както всеки следобед, точно в четири — полунощ в нейната половина на света, — въпреки че винаги подавах слушалката направо на Пат: знаех, че той е единствената причина жена ми да се обажда.

Друго правех ли? Говорех си сам. Прекалявах с пиенето, не се хранех като хората, питах се защо животът ми се е опропастил. Ето с какво се занимавах.

— Още обмислям предложенията — отвърнах аз. — А шоуто как върви?

— По-добре отвсякога — похвали се Марти предизвикателно.

— Добре, добре — потвърди и Шобан, доволна, но и сдържана, сякаш не смяташе, че съдбата на старото шоу би могла да вълнува генийче като мен. — Рейтингът се е покачил малко.

Направо ми се повдигна.

— Браво на вас! — усмихнах се аз.

— Е, ще тръгваме — рече Марти.

Усмихвах се не само аз. Неколцина души, излезли от супермаркета, също се подхилваха и сочеха: дали наистина е той.

— Аз също ще тръгвам — рекох. — Бързам. Имам работа.

Шобан ме сграбчи и ме млясна по бузата. Съжалих, че днес не съм се бръснал. И вчера. И завчера.

— До скоро, Хари — каза Марти.

Протегна ми ръка. Наистина не му се сърдех. Понечих да се ръкувам с него, той обаче държеше кутия котешка храна. Взех я.

— Чао, Марти.

Калтаци с калтаци. Всичките са гадни калтаци!

 

 

Тъкмо къпех Пат, когато телефонът иззвъня. Оставих детето във ваната — то можеше да кисне с часове в нея, приличаше на рибка, — отидох в коридора и вдигнах с мокри ръце слушалката: очаквах, че е майка ми. Но се чу тих трансконтинентален шум, после гласът на Джина, прокънтял в ухото ми.

— Аз съм — съобщи тя.

Погледнах си часовника, беше едва четири без двайсет. Днес беше подранила.

— Във ваната е.

— Не го закачай. Ще звънна в обичайното време. Мислех, че е някъде наблизо. Той как е?

— Добре — отвърнах. — Добре, много добре. Ти още си там, нали?

— Да. Още съм тук.

— Как върви при теб?

Чух, че Джина си поема дъх. Поемаше си дъх на другия край на света.

— Много по-трудно е, отколкото си мислех — рече накрая тя. — Икономиката се е издънила. Ама наистина. Банката уволнява местните, и моето място може да изстине, все пак съм чужденка с японски, доста по-грапав, отколкото смятах. Инак работата е добра. Справям се.

Хората са мили. Но виж, другото… Особено това, че живея в стаичка колкото нашата кухня. — Тя пак си пое дъх. — Никак не ми е леко, Хари. Хич не си въобразявай, че си живея живота.

— Кога се прибираш?

— Кой е казал, че се прибирам?

— Хайде, Джина. Остави ги тия дивотии, няма за кога да търсиш себе си. Просто искаш да ме накажеш.

— Понякога се питам дали не съм сбъркала, като съм дошла тук. Но са достатъчни няколко думи с теб, за да разбера, че съм постъпила правилно.

— Значи оставаш, така ли? В стаичката с размерите на нашата кухня.

— Ще си дойда. Но само за да взема Пат. И да го доведа тук. Наистина искам да се утвърдя, Хари. Дано ме разбереш.

— Я не се занасяй, Джина. Какво ще търси Пат там? Не мога да го накарам да хапне дори малко боб. Не си го представям да се тъпче със сурова риба и ориз. И къде ще живее? В стаичката колкото нашата кухня ли?

— Господи, защо ли изобщо ти я споменах тая проклета стаичка! Не мога да говоря повече с теб.

— Пат остава тук, чу ли?

— Засега — отвърна Джина. — Нали се разбрахме така.

— Ще го пусна там само ако това наистина е най-доброто за него. Не за теб. За него. За това сме се разбрали, ясно ли е?

Мълчание. После — друг глас.

— Адвокатите ще решат, Хари.

— Предай му на твоя адвокат: Пат остава при мен. Ти си тръгна, не аз. Предай му и това.

— А ти предай на твоя адвокат, че не аз, а ти си хукнал да чукаш де когото видиш.

— Не мога да му предам нищо — нямам адвокат.

— Трябва да си вземеш, Хари. А ако наистина ти минава през ума да ми откраднеш детето, си наеми много добър адвокат. Но се съмнявам да го искаш. И двамата сме наясно, че не можеш да се грижиш дълго за Пат. Не можеш да се грижиш дори за себе си. Просто искаш да ме нараниш. Виж какво, смяташ ли да разговаряме като зрели хора? Или предпочиташ да се караме?

— Предпочитам да се караме.

Поредната въздишка.

— Пат там ли е?

— Не, няма го, отиде на вечеря с новите си приятели. Разбира се, че е тук. Пат е на четири години. Къде очакваш да бъде? На любовна среща с Наоми Камбъл ли? Казах ти вече, във ваната е. Или не съм ти казал?

— Каза ми, каза ми. Може ли да поговоря с него?

— Разбира се.

— А, Хари!

— Какво?

— Честит рожден ден.

— Рожденият ми ден е утре — троснах се ядосано. — Утре!

— Където съм аз, е почти утре.

— Аз, Джина, не съм в Япония. Тук съм.

— Въпреки това честит рожден ден. За утре, де.

— Мерси.

Извадих Пат от ваната, подсуших го и го увих в хавлиена кърпа. После приклекнах пред него.

— Мама иска да поговори с теб — рекох му. — По телефона.

Всеки ден се повтаряше едно и също. В сините очи на детето внезапно проблясваше изненада, после се мярваше нещо като радост или може би облекчение. Когато му подадох слушалката, Пат вече бе по-сдържан.

— Ало! — прошепна той.

Сигурно съм очаквал горчиви сълзи, гневни обвинения, порой от чувства. Но Пат винаги се владееше, отвръщаше едносрично на въпросите на Джина и накрая ми подаваше слушалката.

— Вече не искам да говоря с мама — рече ми едва чуто и този път. Отиде в хола, все така омотан като в шал в хавлиената кърпа, и остави подире си диря от мокри стъпчици.

— Утре ще му звънна пак — каза Джина, по-разстроена, отколкото бях очаквал, направо отчаяна — от това се почувствах добре, както не се бях чувствал дни наред. — Нали може, Хари?

— Когато ти е удобно — рекох й — беше ми на устата да я попитам как сме се докарали дотам да се заплашваме един друг с адвокати, как двама души, които са били толкова близки, са се превърнали в класически пример за семейство в развод.

Наистина ли аз бях виновен? Или просто беше лош късмет, като да те блъсне кола или да се разболееш от рак? Щом сме се обичали толкова много, защо всичко трая ден до пладне? Наистина ли бе невъзможно двама души да бъдат заедно до гроб в съвременния шантав свят? И как всичко това щеше да се отрази на сина ни?

Наистина исках да знам. Но не можех да попитам Джина за всички тези неща. Бяхме в двата края на света.