Тони Парсънс
Мъжът, момчето (4)

Глава 3

Марти е израсъл, вечеряйки пред телевизора. Той му е бил и бавачка, и най-добър приятел, и учител. Марти и досега помнеше наизуст цели програмни схеми от детството си. Знаеше да свирука музиката от „Далас“. Не съм виждал човек, който да имитира по-добре Далек^[1]. От конкурсите за Мис Свят бе научил всичко, което знаеше за птичките и пчеличките, а то, както би могло да се очаква, не беше много.

Макар че изобщо не си приличахме, му бях симпатичен, понеже бях израсъл в семейство като неговото. Сигурно ще възкликнете: нима е възможно върху това да се гради приятелство, но ще се изненадате, ако ви кажа, че малцина в телевизията идват от такива семейства. Повечето ни колеги бяха расли не с телевизори, а с книги.

Когато се запознахме в малката радиостанция, и двамата бяхме онова, което на майтап наричахме „баш майсторите“. Марти най го биваше да купува сандвичи, да сортира пощата и да прави чай. Но дори в това проявяваше такава ухилена несекваща енергия, че всички го забелязваха, макар и никой да не го възприемаше на сериозно.

Аз се бях издигнал повече от Марти — пишех материалчета, бях продуцент на една или друга програма и понякога, притеснен до смърт, четях новините. Както вече отбелязах, светнеше ли червената лампичка, се сдухвах почти колкото Джина. Червената лампичка светваше и вместо да живна, аз направо примирах. Оказа се обаче, че Марти си е направо роден за това.

Когато водещият на късната програма с преки включвания на слушатели — както я наричахме, програмата на откачалките — най-неочаквано ни напусна и се премести в една кабелна телевизия, аз убедих шефовете да опитат с Марти. Отчасти защото смятах, че ще се справи. Но най-вече защото бях вцепенен от ужас, че ще ме натресат мен за водещ.

Не е за вярване, но той сътвори истински чудеса с възможно най-неблагодатния материал. Пет вечери в седмицата разговаряше в ефира със самоубийци, мазохисти, автори на конспиративни теории, хора, срещали се с извънземни, и какви ли още не шантавелници. И направи програмата добра.

А я направи добра, понеже извърташе нещата така, сякаш за него на този свят няма по-голямо удоволствие от това да си бъбри с разпенени граждани, на които им хлопа дъската.

Малко по малко започнахме да печелим фенове. После на бърза ръка взехме да получаваме предложения да прехвърлим програмата в някоя от телевизиите. Водеха ни по обяди, охкаха и ахкаха колко сме гениални, сваляха ни звезди. И много скоро ние зарязахме успешното радиопредаване — рядък случай на плъхове, напускащи кораб, който все още не потъва.

В телевизията обаче си беше друго. За разлика от радиото бе невъзможно гостите да влязат направо от улицата в студиото. Не можехме да се задоволяваме и със забавни откачалки, заченали от нахални извънземни.

След една година като водещ на своето шоу Марти беше постигнал всичко, за каквото беше мечтал. Но напрежението вече си казваше думата, от седмица на седмица му трябваше все повече време, за да прикрие с грим пукнатините. Русолявата му коса започна да се прошарва не само защото вечно бяхме под пара, вечно търсехме нови и нови интересни гости. Докато работехме в радиото, Марти нямаше какво да губи. А сега имаше.

Когато отидох в студиото, той седеше на стола в гримьорната и препитваше кого да поканим в шоуто няколко младички жени, които го бяха наобиколили и задоволяваха всяка негова прищявка, докато гримьорката се мъчеше да пооправи кожата му и тя да изглежда на екрана по-човешки. Марти отпи от чашата вода, оставена пред него, и се свъси.

— Това „Евиан“ ли е?

— Газирана ли я искаш? — попита миловидно момиче в панталон защитен цвят и кубинки.

— Искам „Евиан“.

Тя го погледна с огромно облекчение.

— „Евиан“ е.

— Според мен не е.

— Добре де, „Бадоа“ е.

Марти впери очи в нея.

— В автомата нямаше „Евиан“ — заоправдава се момичето.

— Виж в зелената стая — въздъхна тихо Марти.

Всички зашушукаха — да покажат, че са съгласни с него. Зелената стая — нещо като кошарка, където държахме гостите на шоуто — със сигурност беше място, където можеше да се намери „Евиан“ за Марти. Момичето с кубинките се умърлуши, но храбро усмихнато отиде да търси по-хубавата вода.

— Дали да не направим класическа среща с някоя холивудска легенда? — подхвана Марти. — Например Майкъл Паркинсън^[2] посреща звездите. Нещо от тоя род, да е по-лъскавко. Например да поканим някой, номиниран за „Оскар“. Например… Джак Никълсън.

— Джак е далеч — обади се сценаристката, дребно припряно девойче, което надали щеше да се задържи още дълго при нас.

Ноктите й бяха изгризани чак до кокалчетата.

— Леонардо ди Каприо?

— Недосегаем е.

— Клинт Истууд?

— Звъннах на агента му. Но си е съмнително.

— Робърт Мичъм^[3]? Джеймс Стюарт^[4]?

— Мъртъвци.

Марти я изгледа на кръв.

— Не говори така — скастри я. — В момента просто не са в състояние да се включат в шоуто.

Той ме погледна в огледалото с черни като мъниста очи, обрамчени в облак оранжев фон дьо тен.

— Защо, Хари, все не можем да се докопаме до някой от тия проклети киновеликани?

— Защото хората, които спомена, нямат какво да ни предложат — обясних му аз, нещо, което правех всяка седмица. А и да имат, не можем да се вредим от другите шоу програми.

— Днес гледахте ли новините? — попита гримьорката замечтано, точно като всяка гримьорка, която пет пари не дава, че всички наоколо си умират от притеснение. Наистина беше интересно. Показваха ония демонстранти на летището. Дето са се прикачили с вериги за дърветата. Протестират срещу новия терминал.

— И какво те? — попита Марти. — Или го казваш колкото да става приказка?

— Водачът им е голям сладур — рече момичето. — Нали се сещате, казва се Клиф. Оня с плитките. Направо е върхът.

Всички жени в помещението загукаха в съгласие. Бях виждал тоя Клиф, кацнал на дървото — кльощав, бъбрив, с нагнетена на тънки плитки коса, — но си нямах и понятие, че минавал за секссимвол.

— Ето кого трябва да поканите в шоуто — рече победоносно гримьорката, както полагаше с пухчето пудра върху лицето на Марти. — Той е сто пъти по-интересен от някоя изкуфяла, втръснала на всички суперзвезда с присадена коса.

— Клиф е добра идея — съгласих се аз. — Но не знам как да се свържем с него. Макар че едва ли е чак толкова трудно, както да се свържем с Клинт Истууд.

— Имам му мобилния — обади се някой от дъното на гримьорната. — Ако изобщо ще ви свърши работа.

Всички се извърнахме натам.

Видяхме тъничка рижавелка с нежна ирландска кожа, толкова бледа, сякаш не е виждала слънце. Беше на двайсетина години — изглеждаше така, сякаш е завършила университета точно преди четирийсет и пет минути, — въпреки това още имаше тук-там лунички. Виждах я за пръв път.

— Шобан Кемп — представи се тя и се изчерви. — Аз съм новата асистентка на продуцента. Е, да звънна ли на Клиф?

Марти ме погледна. Личеше си, че идеята за мъжа от дървото му е допаднала. На мен също. Защото като всички, които работят в телевизията, и ние боготворяхме неподправеното. Ако не броим, разбира се, високооктановата бляскава известност. Нея боготворяхме още повече.

Беше ни дошло до гуша от недорасли знаменитости, които си пробутваха евтините номера. Давахме мило и драго за истински хора с истински живот и истински преживелици, а не някакви анекдоти. Предлагахме им своеобразна терапия, възможност да изхвърлят всичко, което ги мъчи, и да го избълват върху един милион килими.

Е, ако Джак Никълсън ни се обадеше най-неочаквано и ни се примолеше да го включим в шоуто, щяхме незабавно да повикаме някого от охраната, за да разкара от сградата всички истински хора. Но кой знае защо, Джак все не ни се обаждаше. Напоследък знаменитостите бяха кът.

Затова търсехме под дърво и камък истински хора, запалени по нещо, истински хора, които не треперят да не си опропастят кариерата. А какъв по-истински човек от оня тип, дето се беше покатерил на дървото, а полицейските кучета лаеха, та се късаха, по мръсния му задник!

— Откъде го познаваш? — попитах аз момичето.

— Бяхме гаджета — отвърна то.

Ние с Марти се спогледахме. Виж ти каква била работата! Значи и нашата Шобан си беше истинска!

— Но не се получи нищо — оплака се тя. — Не е лесно, когато единият прекарва толкова време горе на дървото. Но си останахме приятели и аз му се възхищавам — той наистина вярва в онова, което прави. Според него системите, поддържащи живота на планетата, са на изчерпване, а политиците само си говорят за опазване на околната среда и не предприемат нищо. Клиф е на мнение, че щом си дошъл на земята, трябва да оставиш на нея само следите от стъпките си и да отнесеш единствено спомените.

— Блестящо! — ахна Марти. — Кой му е агент?

Бях в апаратната и гледах десетината монитора, на които се виждаха пет различни кадъра с Марти — той разговаряше с мъж, който умееше да надува презерватив, надянат до средата на главата му — наистина беше голям спец. По едно време усетих, че някой стои до мен.

Беше Шобан, ухилена като малко момиченце, което за първи ден е в ново училище и изведнъж е разбрало, че тук ще му бъде добре.

В тъмното помещение лицето й беше озарено от светлината на мониторите върху стената. Всъщност това са си най-обикновени телевизионни приемници, но ние им викаме монитори. Благодарение на тях режисьорът може да избира от коя камера да излъчва. На мониторите се вижда не само образът в ефир, но и всички възможни образи, снимани от камерите. Шобан им се усмихна. Имаше красива усмивка.

— Мислех, че тоя Клиф не дава интервюта — отбелязах аз, — откакто в онзи седмичник намекнаха, че всъщност търси евтина слава и се прави на хипар. — После се сетих, че Шобан му е била гадже. — Ти да не вземеш да се обидиш?

— А, не — отвърна тя. — Вярно е, че не дава интервюта, но сега може и да склони.

— Защо? Заради теб ли?

— Не — засмя се момичето. — Защото Марти му е симпатичен. Според Клиф той не спада към четвъртата власт.

Погледнах Марти върху монитора — още малко, и да се задави от смях, понеже презервативът се беше пукнал направо върху главата на онзи тип. Ако някой спадаше към четвъртата власт, то това беше именно Марти. За него това би било комплимент.

— И най-вече защото предаваме на живо — допълни Шобан.

Наистина си беше така: ние всъщност бяхме последното предавано на живо телевизионно шоу. Повечето шоу програми вече бяха „като на живо“ — само се правеха, че предлагат тръпката на живото предаване, докато всъщност разчитаха на спасителния пояс на записа. Ментета, ви казвам.

Но „Шоуто на Марти Ман“ си беше съвсем истинско. Докато гледате мъжа с презерватива на главата, той наистина го надува именно в този момент.

— Според еколозите и поборниците за чиста околна среда — продължи Шобан — само в предаванията на живо няма цензура. Може ли да те питам нещо?

— Питай де.

— Оня „Ем Джи Еф“ на паркинга твой ли е? Червеният?

„Хайде, почна се — помислих си аз. — Сега ще ми дръпне едно конско как автомобилите замърсявали въздуха и за дупката в небето. Понякога днешната младеж направо ме хвърля в ужас. Не мисли за друго, освен за бъдещето на планетата.“

— Да, моя е — потвърдих аз.

— Страхотна е — възкликна девойчето.

 

 

Когато се прибрах, и двамата спяха. Измих си зъбите и се съблякох в тъмното, заслушан как жена ми диша тихо насън.

Чуех ли това дишане, у мен се пробуждаше огромна нежност. Само докато спеше, Джина ми се струваше уязвима, само тогава можех да си внушавам, че тя има нужда от закрилата ми. Пъхнах се под завивките и прегърнах жена си, тя се размърда.

— Тази вечер шоуто беше добро — прошепна Джина.

Беше топла и сънена, обичах я именно такава. Тя се обърна с гръб към мен, както винаги, когато спеше, и въздъхна, щом се гушнах до нея, целунах я по тила и прокарах ръка по дългите крака, заради които се бях влюбил навремето в нея. И още си бях влюбен.

— О, Джина! Моята Джина.

— О, Хари! — пророни тя тихо. — Иска ли ти се? — Джина ме помилва по тялото. — Е, май ти се иска.

— Страхотна си.

— Голям мераклия се извъди! — засмя се Джина, после се извърна и ме погледна с премрежени от съня очи. — За мъж на твоите години де.

Седна в леглото, смъкна тениската и я метна на пода. Прокара пръсти през косата си и ми се усмихна — източеното й, познато тяло беше озарено от светлината на уличните лампи, процеждаща се през щорите. В нашата стая никога не беше тъмно.

Още ли ме желаеш? — попита Джина. — След толкова години?

Сигурно съм кимнал. Тъкмо да долепим устни, когато Пат се разплака. Погледнахме се с жена ми. Тя се усмихна. Аз — не.

— Ще го донеса — рече Джина, а аз се свлякох върху възглавницата.

Върна се в спалнята с Пат на ръце. Той едвам си поемаше дъх и разказваше през сълзи кошмара си — за някакви огромни чудовища, — а Джина го утешаваше. После го сложи да легне между нас. Както винаги, той престана да хлипа веднага щом усети топлината на леглото ни.

— Хайде на лъжици! — възкликна Джина.

Ние с Пат покорно се претърколихме и той пъхна между бедрата ми крачета в бархетна пижамка. Чувах, че подсмърча, но инак се беше успокоил. Джина ни прегърна с дълга ръка и се гушна до Пат.

— Хайде сега да спим — прошепна тя. — Всичко ще бъде наред.

Затворих очи и докато се унасях, усещайки топлината на сина си между мен и жена ми, се запитах на кого ли говори тя, дали на мен, дали на Пат или и на двамата.

— Няма никакви чудовища — рече Джина и ние заспахме в прегръдката й.