Индия Найт
Още си секси парче (9)

9

Петък сутрин, пълен хаос. В къщата няма нищо за ядене, освен сухари, банани и остатъци от старо къри, затова се каня да поема към „Уейтроуз“, за да попълня запасите, когато телефонът иззвънява, оказва се Рупърт, който ми съобщава, че е решил да дойде с колата си, вместо с влак или самолет, което означава, че не знае кога точно ще пристигне.

— Така че — информира ме той — помолих Кресида — това е моята дама, Кресида Ленъкс, да дойде направо у вас в шест и половина. Дотогава или ще съм дошъл, или ще съм съвсем наблизо. Става ли?

Сигурно става; резервирал е маса в ресторант на име „При Одет“ на десет минути пеш от дома ми.

— Добре — казвам му, — но моля те, постарай се да дойдеш навреме — баща ми пристига, плюс това ще излизам и трябва да се приготвя, така че ако не си тук, няма да вися с часове в хола и да забавлявам възлюбената ти, когато би трябвало да съм в банята и да се разкрасявам.

— Ще се влюбиш в Кресида — заявява небрежно Рупърт. — Ще можете да си говорите за бебета и други такива неща.

— Защо? Понеже и двете имаме утроба ли?

Рупърт се изкисква доволно; една от най-милите му черти е, че никога не се обижда от хапливите ми шеги.

— Ами да. Но тя също работи с деца, така че ще намерите много общи неща. Предполагам де. Добре, ще дойда навреме. Не се притеснявай. Чао.

После пак се опитвам да изтичам до „Уейтроуз“ и тъкмо пиша бележка на Мери с молба да поразтреби набързо хода, докато Хъни си подремва следобед, когато на входната врата се звъни.

— Бонжуор — изтърсва съседът Тим. Кибичи с ръце в джобовете на панталона си — по-скоро потури, между нас казано и ги дърпа навън.

— Здрасти — казвам аз. — Хващаш ме на вратата — чакам гости. Нямам нищо за ядене. Трябва да изтичам до „Уейтроуз“ и да се върна, преди да е свършила смяната на бавачката.

Тим продължава да стои като истукан, да си разтяга джобовете и да гледа като изтърван. Като се замисля, миналата седмица по същото време ми окоси тревата: явно не ходи на работа в петък.

— Ехо? — подхвърлям с ключовете в ръка. — Извинявай, Тим, но закъснявам, наистина трябва да тръгвам.

— Ще те закарам — изтърсва накрая Тим, избирайки някакъв странен, приглушен глас, като че ли говори през фуния или изпод доспехите си.

— Не, няма нужда, наистина — казвам му, излизам навън и затръшвам входната врата след себе си. Той не помръдва, така че една-две секунди се озоваваме сврени един до друг на най-горното стъпало. Защо е толкова смахнат и неприятен?

— Сама ще се закарам — казвам.

— Държа да те закарам — настоява той.

— Много мило, но…

— Нямам какво да правя, нали Джанис и децата заминаха — обяснява той, като сега звучи съвършено нормално и изглежда съвсем благовиден, типичният леко запуснат дребнобуржоазен съпруг с двайсетгодишен брак. — Пък и аз трябва да напазарувам едно друго от „Уейтроуз“. Давай — добавя, виждайки смутеното ми изражение. — Ще бъде забавно. — Насочва ключодържателя си към улицата и фаровете на един черен джип (охо!) светват, а вратите — щрак — се отключват.

— Хайде — подвиква той и тръгва целеустремено напред. Не виждам как мога да не се кача в колата му, без да го обидя. Той е особен и е тъпоумен, но ако иска да ме закара до „Уейтроуз“, понеже му е скучно или самотно, и ако супермаркетите са неговата представа за „забавление“, тогава наистина не виждам защо не.

— Сложи си колана — нарежда Тим, когато си паркирам задника на предната седалка. Неговият колан вече е закопчан опънато и прилежно, препасал гордо гърдите му като офицерски шарф. Тим сигурно е бил от момчетата, чийто униформен училищен панталон е бил леко окъсял и прекалено опънат по възшироките му бедра (понеже по всичко си личи, че е бил дебелогъзо дете). Вероятно е загащвал тениската си и си е носел ужасни сандвичи, които са вонели на стари яйца, и е подминавал гадните забележки на съучениците си, като се е отдавал на цветни фантазии за тролове. Домъчнява ми за него.

— Е — подхвърлям ведро аз. — Значи не работиш в петък?

— Не, в момента не — отвръща безучастно той.

— Сигурно е хубаво. Имаш по-дълъг уикенд.

— Да.

— Повече време с децата.

— Ъ-хъ — отвръща Тим.

— Виждат ми се приятни момчета.

— Така е, мамзел, така е.

Известно време пътуваме в мълчание до швейцарската вила. Самата швейцарска вила, алпийско дървено шале насред натовареното кръстовище, винаги ме е поразявала като изключително нелепа, но в мига щом я зърваме, Тим ме сграбчва за коляното и изревава с пълно гърло „Ай-ла-ри-пи“, така че подскачам от слисване.

— Божичко — възкликвам аз.

Тим държи волана с едната ръка и ръкомаха окуражително с другата.

— Хайде де — подканва ме той. — Хайде де.

Усмихвам му се тъпо. Какво се иска от мен?

Тим въздъхва дълбоко.

— Ай-ла-ри-пи — повтаря той. След което пошепва услужливо: — Ти отговаряш „Ай-ла-ри-пи-хи-пи“. — И повдига вежди многозначително.

— О, ха-ха, да — заеквам аз. — Швейцарската вила. Разбирам. Айларипи. Да. Ха-ха.

— Ай-ла-ри-пи-_хи-пи_ — изревава Тим, леко ядосан. — Отговори ми, за бога. Отговори ми, бе, жена.

— Не искам.

— Айлари-пи, айларипи-хипи — запява яростно той с все по-гръмовит глас. Айлари-пи, айларипи-хипи, айларип-айлахоп, айла-рей.

По дяволите. Не знам какво да правя, затова се вторачвам в гледката през прозореца.

Тим отново млъква, докато не стигаме до средата на Финчли Роуд.

— Виж — изтърсва неочаквано той. — Ще бъда откровен с теб.

— Добре — казвам аз. — Откровен за какво?

— За моите нужди — отвръща простичко той. — Аз имам нужди.

— О — прошепвам втрещена. — Какви нужди?

— Съвсем реални нужди — обяснява той. — А ти ми се виждаш отракана жена.

— О — повтарям аз. Ех, защо не мога да си спомня главата за най-лош сценарий от наръчника за скокове от кола в движение.

— Нали си чужденка и всичко останало — продължава той.

— Така е. Макар че май ми приписваш твърде много екзотика, Тим. Аз съм наполовина англичанка, ако не знаеш.

— Но не си отраснала тук, нали? Личи си.

Признавам, че да, отраснала съм предимно в чужбина. Тим кима всезнаещо и паркира колата. Слизаме и поемаме към количките.

— Каква ти е мисълта, Тим?

— Мисълта ми е — казва той, хваща ме за ръка и ме отвежда до една малка бетонена пейка, любимо място на пияниците. — Седни тук — повелява величествено той. — Мисълта ми е — повтаря, стои прав и пак си разтяга джобовете — следната. Знам, че си сама жена.

— Точно така — казвам и си поглеждам часовника. — Нямам много време, Тим, така че…

— Именно. На колко години си, трийсет и пет?

— На трийсет и осем, всъщност.

— Времето минава — подхвърля Тим, видимо доволен от тази идея.

— За кое? Минава времето за какво?

— За тези като теб. Така де, я се погледни. Разведени, самотни, по-млади няма да станете…

— Прав си — казвам любезно аз. Вече ми лази по нервите. Задявките по френската линия ме издразниха достатъчно, но това е върхът на сладоледа.

— И ви се иска мъж, та ви се реве. На всичките до една.

— Тук съм само аз. Наистина.

— Имам предвид всички… жени. Такива като теб.

— Иска ни се мъж?

— Естествено — заявява Тим. — Дай да влизаме, а? Млечната салата с цвекло свършва рано.

Идеята на Тим, в изкристализирал вид (понеже му трябват три щанда — макаронени изделия, кракери и чипс, млечни продукти — докато я изрече) е следната: двамцата да си станем любовници. Нищо сериозно. Джанис, както изглежда, е навлязла преждевременно в менопаузата, което се отразява зле на либидото й. Само временно, вероятно. Но междувременно Тим има съвсем реални нужди, а аз — ами, аз съм стара и самотна и си го прося. Вярно, няма да спечеля нищо в перспектива, но в близко бъдеще ще получа секса, за който копнея. С Тим. Следобед. Много ще ми хареса, понеже: а) съм французойка и следователно ми се иска дори повече, отколкото на английските посестрими и б) ще ми се отвори възможност да проветря майчиния си език, който Тим казва, че намирал за много еротичен, когато се използва „в спалнята“.

— Е — заключава той, като застава до щанда за сирене и потрива ръце. — Какво ще кажеш?

Нищо не казвам. Вторачвам се в една буца стилтън с боровинки и се питам защо англичаните при толкова много прелестни и евтини сирена родно производство, си умират да се гаврят с тях. Стилтън с боровинки. Представяте ли си? Какво друго ще измислят? Бри със стафиди? Шевр с конфитюр?

— Това е смъртна обида — заявявам на Тим, като посочвам щанда. — Смъртна обида към сирената.

— Аз пък обичам ярлсберг — отвръща той.

— Не мога да ти стана любовница, Тим — сопвам се аз. — Но мерси за предложението.

— Че защо? — възкликва той с неподправено изумление. — Защо бе, жена? — Изобщо не се чувства неудобно, че са му отказали. Възмутен е, както когато отказах да викам айларипи.

— Твоят вкус към сирената ме обижда — признавам чистосърдечно аз.

— Ти сигурно си падаш по онези френски гадости, дето вонят на мръсни чорапи — изсумтява той, съвършено неотстъпчиво.

— Ами да, така е.

— Хич не е привлекателно за жена — продължава Тим, като се отдръпва от мен, като че ли се каня да оближа лицето му с дъх на плесенясало сирене.

— Е, тогава — подхвърлям аз.

— Е, тогава какво?

— Е, в такъв случай просто не можем да бъдем любовници, понеже аз по цял ден похапвам смрадливо сирене. На закуска към единайсет. На обяд и на вечеря. И за мезе нощем.

— Сериозно ли?

— Да. Аз съм истинска французойка. По цял ден набивам сирене, а нощем се разхождам по неглиже.

— Неглиже, а? Неглиже. „Браун“ произвеждат страхотни електрически четки за зъби. Вършат чудесна работа. Джанис има такава.

— Не се съмнявам.

— Можеш да я използваш точно преди да свършиш. С малко вазелин.

Е, вече ми писна. Странно обаче, не успявам да му се разсърдя наистина или да се почувствам дълбоко обидена, както изисква случаят. В него има нещо, което ме кара да го щадя: толкова е жалък, смешен и отявлен англичанин. Неописуемо недодялан. Той е социален инвалид. Смята, че е в реда на нещата да предложиш на комшийката секс, понеже тя е чужденка и така нататък. Вика айларипи. Носи потури и използва смешни гласове. Сигурно ходи на кръчма, „разполага се“ и се обръща към хазяина със „стопанино“. Освен това подозирам, че мрази жените и има бабаитски, дангалашки отношения с приятелите си, а след ежеседмичната партия скуош се шляпат с хавлиите по голите задници.

— Няма такива изгледи — казвам му и натиквам един пакет ориз и два буркана лютеница в и без това препълнената количка, — понеже няма да ти стана любовница.

— Сиренето не ме бърка. Само ще се оплакваш с вода за уста.

— Не те харесвам — казвам му право в очите и се упътвам към щанда за вина.

— Твоите гости да не са алкохолици?

— Не.

— Е, аз пък те харесвам, нищо че си толкова особена.

— Колко мило.

— Леле боже — възкликва Тим, нарежда се на опашката за касата и отново се залавя да разтяга джобовете си. — Ох, божке. Какво ще правя сега?

— Винаги можеш да изчакаш, докато Джанис мине на хормонална терапия. Или да мастурбираш — заявявам на висок глас, докато разтоварвам количката на конвейерната леща. Последното предложение като че ли му допада, понеже трепва леко, изчервява се и се ухилва, преди да ми хвърли отвратен поглед.

По обратния път мълчим, като заобикаляме отдалеч швейцарската вила. Та, както виждате, представата, че неомъжените жени над двайсет и пет годишна възраст никой не ги поглежда, е пълна измислица, както и концепцията за отчаянието. Някои от нас може и да са отчаяни, но отчаянието е едно, а сдуханият секс по комшийски е друго и двете никога няма да се срещнат.

 

 

Тим ми помага да разтоваря торбите, а после се прибира, като подхвърля намусено „Когато размислиш…“ в моята посока. Прекарвам следващите два часа в готвене, чистене — всъщност си имаме чистачка, но никога не мога да позная дали е чистила или не, положение, което рано или късно ще трябва да оправя — и разтребване.

Баща ми пристига малко преди четири, докато Хъни, явно изтощена от сутрешното занятие по музика и танци, още спи.

— Естел! — ревва той пред вратата, без да си прави труда да почука. — Пристигнах. Помогни ми. — В това време аз стъквам камината в хола и го чувам през две стаи в третата.

— Здравей — казвам, като отварям вратата и го прегръщам. — Много се радвам да те видя. Как пътува?

— Сносно — отвръща папа и ми тръшва багажа. — Макар че човек се чувства притиснат от океана, когато се намира под огромния му товар.

— Да, много странно, нали? Влизай, влизай. Искаш ли кафе? Нещо захапване?

Интересно, но този разговор не се води на френски. Баща ми обожава да говори на английски.

— Чаша вино, струва ми се. И може би един от вашите превъзходни английски сандвичи. Аха — възкликва той и оглежда доволно хола. — Сега е много по-хубаво от последния път. По-естетично. Не толкова ужасяващо.

— Преобзаведох след Дом. Бяло или червено? — провиквам се от кухнята.

— Червено, скъпа.

Влизам в хола:

— Заповядай — казвам. — А това са сандвичи с краставица, които приготвих специално за теб. Чин-чин.

Баща ми ме научи да казвам „чин-чин“ още като дете, убеден, че това е очарователен и автентичен английски израз. Никога не съм го чувала от устата на друг човек под шейсетте, освен ако не е французин.

— Sante^[1] — усмихва се той и отпива юнашки. — Ах, вокалът, що е пълен с топлината на Юга — продължава, размахвайки ръце като третокласен актьор. Спестявам ви фонетичната транскрипция. Стига да кажем, че акцентът му е карикатурно, комично френски и че говори много бързо. — Пълен с истинско, руйно вино. — Това е другото, на което ме научи. До шестнайсетата си година бях убедена, че е прието да се цитира точно този откъс от Кийтс винаги когато ви поднасят чаша вино. Според баща ми le tout Londres^[2] правел точно така. Майка ми само се усмихваше разсеяно (разсеяната усмивка е нейната стихия) и така и не си направи труда да ни изведе от заблудата.

Баща ми, който е на седемдесет, е много висок и заема страшно много място. Вече изглежда така, сякаш е окупирал цялата стая. Той не сяда, ами завзема дивана, а кръстосаните му глезени командват килима. Едър мъж е — има стомах на bon viveur^[3] или на професионален топкогълтач — но е дългокрак, като дърво с възел по средата. Някога черната му коса сега е прошарена. Малките му, присвити сини очи, почти тюркоазни, се забиват като лазери и искрят като бенгалски огньове.

Днес баща ми е облечен с розова риза — каквито има стотина, макар че обича и лилавите, и бледожълтите — и свободен, но безупречно скроен костюм от рипсено кадифе в карамелен цвят. Ухае на „Мушоа де Мосю“, а чорапите му са граховозелени. В ръцете му има нещо съмнително: дългите източени пръсти, често отрупани с прекалено много бижута. Обичам си го от все сърце.

— Къде е Хъни? — интересува се той, като лапа сандвичите на една хапка.

— Спи. Но всеки момент ще се събуди. Е, папа, за колко време си тук и какво смяташ да правиш?

— Само за уикенда, струва ми се. Ще се поразходя — отвръща той. — Ще обиколя любимите си места. Сцените на моите местопрестъпления. И най-важното, ще посетя шивача си. В наши дни само англичаните знаят да се обличат. В Париж мъжете ходят облечени като арабски сутеньори.

— Всичките?

— Очевидно.

— Кажи ми, ако искаш да ти правя компания.

— Може да се чакаме в бара на „Риц“ утре в шест.

— Да, може.

— Къде е този Франк?

— Сигурно идва насам.

— Спиш ли с него?

— Не.

— Хм — казва баща ми и ми хвърля проницателен поглед. — Никак не е здравословно да се лишаваш от полови сношения. На всичкото отгоре и състарява.

— Ммм. Франк е чудесен, но не ми се вижда разумно да спя с него.

— Много лошо се отразява на нервите това лишаване — настоява баща ми. — Виждаш ли се с някого?

— Много съм си добре с нервите, папа. Не, с никого, но имам… предложения. Всъщност, последното го получих тази сутрин.

Бистрим клюката известно време, после аз отивам да доведа Хъни, притеснена, че след дългия следобеден сън няма да мигне довечера. Папа изпада в луд възторг, провъзгласява я за „красавица“ и моментално започва да си играе на криеница иззад една възглавница за огромна радост на Хъни, макар че след две-три минути му омръзва. Тя обаче го гледа влюбено и се заиграва в краката му с едно плюшено кученце.

— Оставила съм ти доматена пита и салата — казвам му. — И торта с целувки за десерт. Между другото — поглеждам часовника си — Рупърт ще пристигне малко по-късно. С някакво момиче на име Кресида.

— Съпругът?

— Да, съпругът.

— Много хубаво — заявява баща ми и се ухилва. Много обича да плаши Рупърт: този тип бозава, безбрада (по думите на папа) англичанщина го забавлява безкрайно.

— А аз ще излизам, нали помниш? С Франк.

— С когото не спиш.

— Точно така.

В този момент ключът на Франк изщраква в ключалката и две секунди по-късно той влиза в хола.

— Очарован съм — възкликва баща ми, скача на крака и оглежда Франк от главата до петите. — Възхитен.

— Мерси, подобно — усмихва се непринудено Франк. — Здравей, миличка — казва на Хъни и й разрошва косата. — Здрасти, Стела.

— Тази Тицианова коса! — въздъхва баща ми напосоки. — Comme un renard^[4]. Като вълк.

— Лисугер — поправям го аз.

— Лисугер. Хищен. Изглеждате много способен младеж.

— Старая се — свива рамена Франк. Очевадно допада на баща ми повече от Рупърт и Доминик. Напук на самозаблудите на Рупърт, бившият му свекър го възприема като жалък физически екземпляр. По отношение на Доминик като материал за съпруг папа каза само „Чаровен е, съгласен съм, но прилича на женствена лесбийка“. Но Франк явно му е съвсем по вкуса.

Особеното при Франк е, че е много як. Не би могъл да бъде друг, освен мъжествен, Рупърт е хубавичък (ако замижите), а Доминик е хилав, но никой не може да обвини Франк в женственост. Той е bien fait, добре сложен — висок и мускулест, с дълги крайници. Има четвъртита челюст и мъжествено излъчване. Вярно е, наистина изглежда способен. Но цветовете! Толкова е риж. Ако не беше, струва ми се — ако косата му беше кестенява или черна, или руса — щеше да бъде парче и половина. Каквото си е, предвид невероятния брой сексуални партньорки, така че няма защо да го жаля. За един съвсем кратък миг се питах дали бих спала с Франк, ако си боядиса косата. И признае семейството си, естествено.

— Стела? — подхвърля Франк. — Ехо, Стела, събуди се!

— А?

— Попитах те дали не е време да отидеш да се обличаш? Аз ще поема ролята на домакин. — Усмихва се на баща ми. — И ще наглеждам Хъни. Тя пила ли е чай?

— Не.

— Да й приготвя ли омлет?

— О, Франк, не си й бавачка. Аз ще го направя.

— Ти си била с нея почти цял ден. Върви да се изкъпеш — нарежда той и вдига Хъни с едната си мъжествена, рижа ръка. — Двамата с папа ще се погрижим за нея.

— Папа? — повтарям аз.

— Да. Баща ти ме помоли да го наричам така. Много съм поласкан.

— Този мъж е истинско чудо — заявява доволно папа. — Нали, Стела? Истинско чудо.

 

 

Лежа във ваната, потопена в „Шалимар“ (чието ухание всъщност ми напомня за майка ми по начин, който не ми е много приятен. Убедена съм, че причината баща ми да е толкова, ами, да кажем бисексуален, е, че той ми беше и баща, и майка). Мисля си за Франк. Мисля си, че е извънредно добър с Хъни: май наистина я обича. Непрекъснато се натиска той да й дава чая или да я завива, или да я извежда на разходка от време на време. Знам, че обожава да си играе с нея, понеже искреният ентусиазъм за игра с малки деца може да бъде престорен максимум за петнайсет минути. Освен това знам, че и тя го обича: той й вдъхва любов.

И понякога това ме обърква ужасно. Не заради мен или Хъни, а защото той си има свое дете. Безмълвното, невидимо, неспоменавано дете, за което Дом ми разправи. Затова ли Франк се държи толкова мило с Хъни? Дали не я възприема като заместител на детето, което коравосърдечно отказва да види? Дайте да си кажем истината в очите: детето, което е изоставил. Момиченце, по думите на Дом. Знам, че животът е сложен и че обикновено има достатъчно основателни причини, които обясняват отделните актове на емоционална жестокост, но това умът ми не го побира. Франк е коцкар, но е добър човек. Защо се преструва, че собствената му дъщеря не съществува?

Странно ми е, че никога не обелва дума за нея. Франк и аз говорим за всичко, открито, понякога дори безсрамно. Но всеки път, когато намеквам за Нюкасъл или за дома му, или за живота му, преди да дойде на юг, Франк заговаря за кръчми, барове, майка си, братята и сестрите си, корабостроителниците — за всичко, освен за онова, което най-много ме интересува. Оказва се почти невъзможно да повдигна темата. Сигурно мога да го попитам от упор — да му извадя кирливата риза — ако нямах толкова негативно мнение за мъжете, които изоставят децата си. Но тъй като намирам самата идея за крайно отблъскваща, знам, че ще му дръпна някое конско, ще се скараме и накрая ще го намразя. А пък аз не искам да го намразя. Затова си траем. Той не ми позволява, а аз си нямам вяра да го попитам безпристрастно. Обаче не спирам да се терзая. Господи, как се терзая. Обаче бих могла да попитам Мери — тя се познава открай време с майка му. Все ще е чула нещичко.

Моята някак потискаща върволица от мисли е прекъсната от звънеца. Чувам как папа отваря, след което се понася женски глас: сигурно е Кресида (какво смешно английско име, Кресида, все едно да се казваш Доматка). Но името, което винаги ме потриса, е Кандида като albicans, като млечница, като вагинална инфекция. Това е мъничката Кандида, а това е батко й Нетипичен Уретрит, а това — с горд амломб — е нашата най-голяма дъщеря, Генитална Брадавица^[5].

Къде, по дяволите, е Рупърт, който обеща да пристигне навреме? Изскачам от ваната и се втурвам в спалнята, като се чудя отново как се облича трийсет и осем годишна жена, тръгнала да забива гаджета. Понеже това е целта на занятието, напомням си аз: Франк любезно предложи да ме посвети в тънкостите на занаята си. Трябва да ви призная, че нямам никакво желание да повтарям изпълнението от миналия петък, но най-добрата тактика, когато човек е преживял травма, тоест паднал е от коня или се е изчукал с мъж, чийто пенис прилича на ларва, е тутакси пак да се метне на седлото.

Десет минути по-късно се появявам в хола облечена в малка черна рокля (с избродирани червени и розови цветя — много хубава, нищо, че аз го казвам), ниски чехли и един наниз перли — тоалет, който вероятно е твърде официален. Но изпитвам ужас да не се появя неглиже и тъй като не знам нищо за партитата, на които отиваме, предпочитам да съм наконтена, отколкото да се свирам в ъгъла и да се мъча да изглеждам „небрежно-елегантна“ в скъсаните си дънки, когато всички останали са изтупани. (Мразя хората, които го правят: идеята е да изглеждат непукисти, но на практика се получава като опит да привлекат вниманието, което е много пубертетско.) Благодарна съм на Кресида, че дойде: ако не се чувствах принудена да сляза в хола, още щях да вися пред огледалото и да умувам какво да облека. Сигурно сте чели за разни богати жени, които всеки ден ходят в една и съща униформа и макар в миналото да го възприемах като бедняшки, отричащ радостите на модата подход, сега започвам да оценявам предимствата му. Отваряш гардероба и взимаш един от десетте черни пуловери в тон с един от петнайсетте чифта черни панталони и нахлузваш един от двайсетте чифта черни обувки: има си своя чар, признавам си.

Кресида е симпатична розово руса англичанка, която наближава трийсетте: леко закръглена, хубави крака, нелоши гърди, облечена в задължителната малка черна рокля за срещата, с равни обувки и чанта в същия стил. Косата й е лъскава и късо подстригана; безцветен гланц за устни и съвсем малко кафява спирала. Седи и гука на Хъни, която се е разположила на пода и строи малки кули от кубчета.

— Здравей — казвам и протягам ръка. — Аз съм Стела, Рупърт ще пристигне всеки момент. Какво искаш за пиене? Франк, защо не си предложил на Кресида нещо за пиене?

— Ай, тъй да бъде — отвръща Кресида. — Бих пийнала чаша бяло вино, ако имате. Мноу сухо. Много сладко момиченце — добавя тя, сочейки Хъни. — Вече почти познава цветовете, малка умница.

— Да, учим ги.

— Тъкмо се канех да го направя — заявява Франк, леко засегнат, че подценявам уменията му на домакин. — Да предложа нещо за пиене, де. Но папа беше в кухнята с мен и искаше да му обяснявам картините си…

— И не те пусна да се измъкнеш — довършвам аз. — Разбирам. Винаги прави така. Къде е той сега?

— Отиде да се „освежи“ и да вземе нещо отгоре. Сега ще приготвя напитките — казва той и се усмихва на Кресида. — Бяло вино, нали? А за теб, Стела?

— Папа сигурно ще продължи на червено, но, да, аз също бих пийнала бяло.

— Божке — прошепва Кресида зад отдалечаващия се гръб на Франк. — Не е за изхвърляне, нали?

— Ако си падаш по този тип — усмихвам й се аз. — Което не се отнася за мен, трябва да призная. Но наистина е чудесен — добавям услужливо аз. — Най-милият мъж, когото познавам. Но… — размахвам ръце около главата си. — Нали разбираш… много е риж. И, ъ… абе, да спрем дотук.

— Майчице — промълвя Кресида. — Това е страшно модерен начин да говориш за съпруга си.

— О, не! Не, останала си с погрешно впечатление, Франк не ми е съпруг.

— Така ли?

— Не, нищо подобно. Приятел ми е. Съквартирант.

— О — възкликва Кресида видимо объркана.

— Нормално е да се обърка човек — добавям успокоително аз.

— Ами бебето?

— Хъни? Тя е от Доминик. Разделихме се преди две години.

— Съжалявам.

— Няма защо.

Кресида ме поглежда очаквателно, настойчивият й син поглед изисква по-изчерпателно обяснение.

— Разделихме се като приятели — свивам рамена аз. — Той сега живее главно в Токио. Търгува с произведения на изкуството — той е импресариото на Франк, на практика.

— О, значи той е художник? Колко романтично. И все пак, сигурно не е лесно да си разведена.

— Той не ми беше съпруг. Само Рупърт ми е бил съпруг.

— Така ли? Къде е? — Кресида скача на крака и приглажда роклята си. — Той е ужасно мил, нали? Много го харесвам, честно казано. Запознахме се на сватбата на Хари Редстоун, ти познаваш ли го? Божке, как чуваш. Но някои двигатели си личат, нали? Фиатът на моята съквартирантка издаваше много особен звук — познавах я от половин пряка.

— Не — започвам да обяснявам аз. Но по някакво странно съвпадение половин секунда по-късно някой звъни на вратата и наистина е Рупърт, раздърпан както обикновено и понесъл увит, във вестник пакет.

— Здрасти, Руп.

— Здравей, скъпа. Донесох ти сьомга. Дива.

— Ммм, каква вкуснотия. Влизай. Как пътува? Искаш ли да се измиеш или нещо друго? Кресида вече е тук.

— Харесва ли ти? На мен много.

— Вижда ми се симпатична.

— Хм. — Рупърт се мотае из коридора, мижи и докарва доста сносна имитация на Хю Грант. — Знаеш ли какво — ако удържиш фронта още две секунди, ще ида да си измия зъбите и ръцете, това-онова и ще дойда след пет минути. Май се налага — дъхът ми мирише на спарено.

— Добре. Понамирисваш и леко на куче.

— Да, ама то е хубаво. Жените го обожават. — Усмихва се и поема нагоре по стълбите, а аз се връщам в хола. Кресида стои права, с леко порозовели страни.

— Отиде само да се освежи — успокоявам я аз. — От дългото пътуване.

Милото е, че Кресида изглежда преливаща от вълнение.

— Ела — казвам, — дай да ти долея чашата.

— Толкова рядко се срещат свестни мъже — изтърсва тя, като отпива две смели глътки. — Всичките са женени или разведени, или обратни, или особняци…

— Е, Рупърт е… — започвам аз, но ме прекъсва моят мил папа, който се е преоблякъл в тъмночервен кадифен смокинг, който е много по-подходящ за задълженията му на бавачка.

— Добър вечер — поздравява Кресида той. — Жан-Мари де ла Кроа.

— Баща ми — обяснявам аз. — Папа, Кресида е тук, понеже има среща с Рупърт. Той се качи горе.

— Рупърт? — възкликва баща ми и хвърля на Кресида продължителен, смущаващо проницателен поглед — А, да. Колко мило.

— Как сте? — казва Кресида леко притеснено. — Вие французин ли сте? Обожавам Прованс.

— Естествено — подхвърля папа с любезен поклон. — Кой англичанин не я обожава. Ils ont si peu d’imagination, les pauvres^[6]. Къде е Франк, Стела? Искам да му предложа пура. Ромео и Жулиета — добавя той и размахва някаква кутия срещу мен. — А това, ma cherie, е за теб. — И тръсва голям, натруфен с панделки четвъртит пакет в свободната ми ръка.

— Благодаря ти, папа. Колко мило. Той е в кухнята, струва ми се. Ще го повикам. Отивам да сложа рибата в хладилника.

— А после трябва да отвориш подаръка ми.

— Нямам търпение. Какво е?

— Изненада, естествено.

Затътрям се в кухнята, където Франк пълни кофичка с лед.

— Направих кростини — заявява той.

— Какво?

— Докато беше навън тази сутрин. Наложи се да се върна за нещо и докато бях тук, направих малко кростини.

— Сериозно ли говориш?

— Да, Стела — отвръща търпеливо Франк. — Ей ги там в двете зелени чинии, под чаените кърпи.

— Но как?

— Какво как? Баща ти е страхотен, между другото.

— Ама откъде знаеш как?

Франк ми хвърля многозначителен поглед и разтръсква леда.

— Завършил съм швейцарски колеж — отвръща суховато той. — Освен това умея да се качвам и слизам от лека кола, без да си показвам цепката на задника. Много си хубава, Стела. Предлагам да излезем оттук към осем и половина и да пийнем по нещо.

— Ти си мъж-мечта — казвам на Франк и го целувам по бузата. — Това е толкова мило. Неописуемо впечатлена съм.

— Това са най-обикновени хапки с разни мезета отгоре — възразява типично по северняшки той, — така че не се шашкай толкова. Но би ли занесла чиниите, ако обичаш, и ела да ме запознаеш с бившия си съпруг.

 

 

Не след дълго си спретваме весел малък купон с чаши в ръка. Баща ми отказва да се отлепи от Франк, към когото явно е развил някаква страст, макар че от време на време хвърля на Рупърт онзи си продължителен, многозначителен поглед, придружен с намигане.

— Виждаш ли? — шепне Рупърт, който стои до мен и говори с пълна уста. — Пак ми мята белтъци. Казвал съм ти милион пъти, Стела; знам, че е влюбен в мен.

— Не говори глупости — срязвам го аз. — Прави го само за да те дразни. Ако не реагираше толкова драматично, изобщо нямаше да го прави.

— Не е вярно — упорства Рупърт. — Не може да се сдържи. Открай време ме гледа така. И в училище имаше разни момчета, дето ме гледаха по същия начин.

— Ъ — обажда се Кресида. — Нали не намекваш, че бащата на Стела иска да…

— Иска, разбира се — заявява Рупърт. — Знам си аз. Ужасно се радвам, че те виждам отново, Кресида.

Кресида, която допреди малко изглеждаше едновременно озадачена и почти потресена, засиява.

— И аз теб.

За момент си пием виното мълчаливо. Хъни се щура напосоки, похапва кростини и се катери в скутовете на хората, преди да се върне при купчината кубчета.

— А твоят Франк — заговаря Рупърт, обръщайки се към мен — наистина е голям симпатяга. Свестен тип. Много го харесвам. Вие двамата…

— Не. — Ама всичките ми познати ли смятат да ми задават този въпрос?

— Е, добре си се ориентирала. Гледай колко мило се държи с кръщелницата ми. Виждам, че и тя го обича.

— Да, двамата се спогаждат много добре.

— И е много приятен за компания. Лековат.

Избухвам в смях.

— Лековат ли? Да, може и така да се каже.

— Да, харесвам го — продължава Рупърт. — Харесвам го много повече от онзи ужасен Дом. Той е пълна противоположност на свестен тип. Подмолен. Манипулатор, ако ме питаш. Не можех да го дишам.

— Не можел да го диша! Говориш като Едуард Лиър. Знам, че не го харесваше, Руп — казвал си ми милион пъти. Няма значение. Не се измъчвай излишно.

Кресида, чието внимание беше някъде другаде, докосва Рупърт по ръкава.

— Ти откъде го познаваш? — осмелява се да го попита тя. — Бащата на Стела, имам предвид.

Понечвам да отговоря, когато за мое огромно удивление Рупърт най-внимателно поставя крака си, обут в износена туристическа обувка, върху моя (който на този етап е бос — обувките ми са в коридора) и натиска, силно. Прави го много бързо, както човек би настъпил мравка, но с толкова ловко, плъзгащо се движение, че Кресида май нищо не забелязва.

— Със Стела сме стари приятели — познаваме се от университета. Та, с баща й се знаем оттогава.

— О, да, вярно — вече си ми разказвал. Къде си учил? — пита Кресида, задъхана от вълнение.

— Кеймбридж — отвръща Рупърт престорено небрежно.

— Божичко! — възкликва дамата му. — Сигурно си ужасно умен.

— Ами, моля ти се. — Рупърт и неговият бронзов медал по география свиват скромно рамена.

— Виното е на свършване — заявявам аз. — Руп, би ли дошъл да ми помогнеш с леда?

— Повикай някой друг — отвръща Рупърт за огромно удоволствие на Кресида. — Тук съм си добре.

— Имам нужда от помощ. Ставай.

Рупърт обръща драматично очи на Кресида, която се изкикотва.

— Да не си посмяла да мръднеш оттук — пошушва й той.

По дяволите. Влюбени гълъбчета.

— Не ми казвай — подхващам го веднага, щом се озоваваме в кухнята, — не ми казвай, Руп, че не си й казал.

— Не съм й казал какво? — пита невинно той. — Ау, каква ти е хубава кухнята.

— Не си казал на Кресида, че сме били женени?

Рупърт издува бузи.

— Помислих, че няма да й хареса.

— Тя няма кой знае какъв избор, Руп — мисълта ми е, това е факт. Не е особено значим…

— Благодаря.

— Разбираш какво имам предвид. Не е кой знае какво, но няма да успееш да опазиш тайната в присъствие на баща ми, да не споменаваме Франк. Освен това ми се вижда обидно. За мен, искам да кажа.

— В нея най-много ми харесва точно това, че е старомодна. Много е сладко. Не е развалена. Сигурно вярва във феи.

— Е, трябва да призная, че е приятна промяна след всичките онези момичета, с които движеше едно време — разните госпожици с попечителски фондове и тръпка към кокаина.

— Не ме подсещай. И аз това казвам. Сякаш е расла в саксия. Сигурно никога в живота си не е вземала наркотици. Толкова е сладичка, като пале.

— По-полека! Познаваш я от две минути.

— Знам, знам. Но наистина я харесвам и смятам, че е идеалната жена за мен. Пак можем да си живеем на острова и усещам, че ще се вписва там, Стела, ще меси хляб и така нататък. Ще осветява пътя, така да се каже.

— И ти се мъчиш да й спестиш ужасното си минало, за да не я отблъснеш? Не е престъпление да си бил женен за две секунди преди повече от десет години, Руп.

— Някой ден ще й кажа, Стела. Но засега предпочитам да не го правя. Сърдиш ли се?

— Не, всъщност — свивам рамена аз. — В такъв случай дай да се връщаме, преди някой да си развърже езика и вечерта да се превърне във…

— Френски фарс.

— Именно.

— Ти си ангел. Благодаря, Стела, задължен съм ти.

 

 

Пакетът от баща ми, който съм принудена да отворя в хола, съдържа, както подозирах, маскараден костюм, престорен на рокля. Този път папа е счел за уместно да ми купи индиански тоалет, състоящ се от велурена рокля на волани, ботуши, малка лента за чело с пера и полезен колчан, в който да си нося стрелите. Въпреки огорчените викове на баща ми отказвам да изпробвам костюма веднага и да изляза облечена в него.

Хъни си ляга в седем и половина и бързо заспива, усилвайки разочарованието на папа.

— Дано да се събуди по някое време — жалва се той, — иначе ще ми бъде ужасно скучно.

Кресида и Рупърт отпрашват към ресторанта в осем без десет, а ние с Франк излизаме половин час по-късно, оставяйки баща ми удобно обграден с червено вино, пура и кабелна телевизия.

— Забавлявайте се на воля, деца мои — казва той на изпроводяк. — И закъснейте.

Обличам си палтото и настоявам Франк да облече своето (той обикновено се прави на мъж и ходи гол като типичен северняк, дори когато навън е кучешки студ). И двамата хлътваме в нощта.