Индия Найт
Още си секси парче (18)

18

Хапнахме омлет със сирене и пийнахме още вино, а после се върнахме в леглото. А после аз заспах и се събудих в обятията на Франк, за огромна радост и удивление на Хъни на другата сутрин. След което станахме в неделя, подкарахме детската количка нагоре по Примроуз Хил и му дръпнахме една енергична разходка тримата, като не спирахме да се кикотим на всичко наред. После опекох едно агнешко бутче, а след обеда се изтегнахме на дивана и изгледахме на видео „Саут Пасифик“. А когато вечерта сложихме Хъни да спи, пак го направихме.

Та, това е много романтично и очарователно, нали? Въз-хи-ти-телно. Като плюшени мечета, облаци и червеношийки. Приличаме на онези кръглолики, пухкави мечета, дето ги рисуват на поздравителните картички. Хоп-троп, напред-назад, с издути коремчета и розови бузки. Аз съм наконтена с малка розова панделка, а той със светлосиня. Червеношийките са наши приятелки. Елате, червеношийки, подвикваме ние. Елате да кацнете на мечешките ни лапички.

Само дето нещата изглеждат съвършено различни на другата студена, дъждовна понеделнишка сутрин, когато се събуждаш в собственото си легло (по взаимно споразумение: и двамата бяхме капнали). Има проблеми, откровено казано. Има усложнения.

Първо, горкичката Луиза е оставила три съобщения за Франк и едно за мен, на които ние не сме отговорили.

Второ, много е хубаво да си седя тук и да си фантазирам за плюшени мечета и нежните черти на любовта, но човек трябва да бъде реалист. Прекарах си страхотно в леглото с Франк, но на него това му е работата — когато не рисува крави, дарява хората със страхотни прекарвания в леглото. А после си вдига чуковете. Безответните съобщения на Луиза са просто най-скорошните в дългата, изнурителна опашка от умолителни гласове, които хлипат от гласовата поща. Ами, всъщност аз съм последна в дългата върволица, макар че все още не хлипам. Но само защото не се заблуждавам или по-скоро, защото полагам нечовешки усилия да не се заблуждавам. Аз съм последната доброволна бройка в тефтерчето, повтарям си непрекъснато. Аз съм бройка. Но не е престъпление да мечтаеш…

Напротив, престъпление е. Пък и вече не съм малко момиче. Трийсет и осем годишна жена съм и трябва да бъда реалистка. Бройка съм. За Франки всички жени са бройки. И аз трябва да го възприемам като бройка, бройка в моето тефтерче, прекрасна, чудесна, забавна, умна, най-хубавата-секс-бройка-в-живота ми, която ми направи омлет със сирене все едно е французин и облиза трохите от устните ми, като се смееше, а после спря да се смее и…

Но я си представи, казвам си аз, като пренебрегвам болезнения копнеж, породен от спомена за трохичките. Представи си постепенното връщане към традицията на закуските в компания на непознати жени. Неловкостта. Преструването, че нямаш нищо против.

Аз съм бройка. Ще си остана бройка. Трябва да изготвя план за действие при непредвидени случаи, по възможност умен. И се питам дали ще бъде голяма грешка да го направя още веднъж с Франк, преди да скъсаме… окончателно, както се казва.

 

 

Франк е в студиото, когато телефонът позвънява. Знам, че е Луиза. Вдигам, обзета от лек ужас.

— Стела! Къде бяхте?

— Извинявай, че не ти се обадих. Ние, аз, ние, ъ, бях много заета през почивните дни.

— Оправи ли се?

— От петъчната вечер ли? О, да.

— Днес какво смяташ да правиш?

— Ами, разни неща.

— Имам оглед, но можем преди това да пием кафе, искаш ли? Знаеш ли го онова уютно заведение на „Ингландс Лейн“?

— Дето изглежда така, сякаш трябва да се казва „госпожа Порядъчност“ ли?

— Да. Да се чакаме към дванайсет?

— Добре. Чао, доскоро.

— Стела? — промълвя Луиза. — Как е Франк?

Това е кошмар. Какво да й кажа?

— Добре, струва ми се.

— Питам, понеже не ми се обади.

— Не, ъ, не съм го виждала днес.

— О, мамка му, влизам в тунел. Трябва да затварям. Ще го обсъдим по-късно. Чао до дванайсет.

Тя затваря, а аз увесвам нос.

 

 

Луиза доприпква в кафенето като лабрадор, разтърсва русата си грива, пльосва се на стола, грейва и ме пита какво става. Ами, нали знаеш, всичко е супер, само дето (трепване) ме боли дупето, като сядам. Понеже прекарах уикенда в кревата с мъжа, по когото си падаш.

— Всичко е наред. — Усмихвам се. Наясно съм, че усмивката ми изглежда странно, сякаш съм се обзаложила, че мога да си покажа всичките зъби. — А при теб?

— Един магазин на Саут Молтън стрийт иска да продава шапките ми, така че съм на седмото небе.

— Къде е Алекс?

— Цяла седмица е с баща си. Което означава — засиява тя, — че мишката я няма. И котката може да играе на воля.

— О, браво — подхвърлям аз и отпивам от кафето си. — Какво имаш предвид?

— Нали знаеш — кикоти се тя. — Твоят апетитен квартирант. Не спирам да мисля за него. Леле — възкликва тя и ме смушква с лакът. — Не мога да ти опиша какво беше…

Знам какво ще направя сега. Имам си план.

— Спести ми подробностите, Луиза — казвам и се насилвам да се засмея. То излиза като някакво смахнато, задавено излайване. — Нали каза, че не ти се е обадил. Предупредих те.

— Не, но този тип мъже обичат да си играят на гоненица — заявява тя, без да се смущава от идеята. — Той не умираше от желание да ме заведе на обяд. Аз един вид му… извих ръката.

— И какво, сега пак ли ще я извиеш?

— Съмняваш ли се? — ухилва се тя. — През целия път до олтара.

— Лу, трябва да ти призная нещо.

— Нямах предвид буквално през целия път до олтара — бърза да каже тя. — Не че не го смятам за добра идея. Сексът, Стела. Сексът беше фантастичен.

Интересно ми е какво има предвид. Нейният секс не може да е бил чак толкова фантастичен, колкото моят. Просто не е възможно. Нейният секс може и да е бил добър или много добър, или страстен, но не може да е бил — как беше думата? — революционен като моя. Или пък може.

Наистина ли искам да знам? Не. Не съм достатъчно смела.

— Както и да е — казва Лу, — извинявай, че се разбъбрих. Та, каза, че искаш да ми признаеш нещо?

— Това може да почака. Разправяй.

— Наистина смятам, че сме създадени един за друг — въздъхва Луиза. — То не беше просто чукане. Беше приказно.

— Не забравяй — напомням й деликатно, — че почти всяко чукане ще ти се види приказно след двегодишен пост.

— Да, но не чак толкова. Наистина почувствах — ох, знам, че ще прозвучи много разхайтено, — че сме, ъ, едно цяло. В пълна хармония. А когато отидохме да обядваме на другия ден, Франк ме гледаше с онзи зашеметен поглед, с който гледат мъжете, когато започват да се влюбват пряко волята си. Той каза ли ти нещо за мен?

— Ами, не сме разговаряли за това. Франк е голям мъж.

— Със сигурност — съгласява се Луиза и леко се изчервява. — Но не беше само сексът. Хареса ми, че не е по приказките — предпочита да действа. Не бъбри и не пуска шеги — по-скоро силният, мълчалив тип, адски секси при това.

Сервитьорката идва.

— Нещо друго?

— Още две кафета, моля — казва Лу. — Искаш ли нещо за хапване, Стела?

— Не, само кафе. Сега може ли да взема думата?

— Давай — подканва ме Лу. — А после ще ти разкрия плана си.

— Какъв план?

— Моят деликатен план за извиване на ръце.

— Водещ до?

— Брак — разсмива се тя, както се смеят хората, когато действително мислят идиотщината, която току-що са изтърсили. — Съжителство, в краен случай.

— Той си съжителства с мен.

— Няма да ти липсва. И без това не можеш да го понасяш.

— Виж, ето какво исках да ти призная. Франк е професионален сваляч, по същия начин, както ние с теб, ъ, се храним или пием кафе, или си мием зъбите. Мисля, че ти нямаш представа за мъжете от неговата порода, Лу. Това им е в кръвта. Няма смисъл да си въобразяваш, че ще се променят, понеже няма да стане. Правят го, защото могат и защото им доставя удоволствие.

— Не са единствените. Които изпитват удоволствие, имам предвид.

— Не — въздъхвам аз. — Не са. Което обяснява защо мъже като Франк са чудесна идея, ако това търсиш — удоволствие. Ако действително сте на една и съща вълна и ти наистина искаш същото: фантастичен секс, без обвързване. Но ти не искаш това, Лу. Втълпила си си, че ако го преследваш достатъчно усърдно, той ще падне на коляно пред теб и ще ти предложи да се ожените. Само че не става така. Просто не става.

— Защо си такава песимистка? Ти нищо не знаеш. Добре де, живееш с него. Но не си ни светила онази нощ. Не знаеш как ме гледаше той.

— Луиза, помъчи се да чуеш какво ти говоря. Господи, как ми се пуши. Имаш ли цигари? — Тя ми побутва пакета си. — Благодаря. Знам предостатъчно за Франк. Знам, че два-три пъти седмично води вкъщи по някоя мацка, но никога не повтаря, доколкото ми е известно. Знам, че телефонният секретар е нафрашкан със съобщения като тези, които му остави през уикенда. И знам, че на него не му пука. Той ги разкарва. Изтрива ги, Лу, и ги забравя. Убеден е, че постъпва честно, че пристъпва с открити карти, че никога не се преструва на по-заинтересуван, отколкото е, и никога не дава обещания, които не може да спази. Затова смята, че ако някоя жена иска да изтълкува погрешно неговата „честност“, както той я вижда, проблемът е неин.

Луиза ме гледа не особено любящо.

— Да не искаш да кажеш, че Франк никога, ама никога не се е влюбвал и не е имал сериозна връзка?

— Напротив. Знам точно обратното.

— Е, видя ли! — възкликва победоносно тя. — Щом е способен да се влюби, защо да не се влюби в мен?

Просто не успявам да стигна до нея и сигурно е, защото всъщност не искам. Всичко, каквото разправям на Луиза, важи с пълна сила за мен, факт, от който леко ми прилошава. Не влагам сърцето си в този разговор и ми е пределно ясно, че мотивите ми не са съвсем благородни. Може би трябваше просто да сваля картите и да й кажа, но нямам смелост за това. Полагам свръхчовешки усилия да се придържам към План А.

— Нали ти е познато онова изражение, което придобиват мъжете, когато са в леглото с теб, погледът им?

— Да — отвръща замечтано Луиза.

— Франк те гледаше по същия начин, нали? С погледа, който казва „Ти си богиня и аз съм луд по теб“.

— Да — казва Луиза и се вторачва в мен. — Точно така ме гледаше.

Преглъщам.

— Е, Лу, чуй сега и го запомни от мен. Всички мъже гледат по този начин. Могат да са в кревата с… магаре и все пак добиват това изражение за няколко секунди.

— Много си цинична — възразява Луиза. — Не е вярно.

— Не — отстъпвам аз. — Понякога този поглед е искрен. Но не повече от два-три пъти в живота.

— Не разбирам какъв ти е проблемът — заявява Луиза, но дали си въобразявам, или вече не звучи толкова убедена? — Знам, че с него сме подходящи един за друг, дори тоя да не го осъзнава. Поне засега. И наистина, Стела, би трябвало да се радваш за мен. Какво ти става? Мислех те за моя приятелка. Какви са тези черни предсказания?

— Просто те предупреждавам, това е всичко. Ти беше бройка в тефтерчето.

— Така ли? Е, може пък тефтерът да е препълнен и да е имало място само за още една бройка и това да съм била аз. Последната бройка. Защо ме гледаш така?

— Карай — свивам рамена аз. — Може. Може и да си права.

— Трябва да тръгвам — казва Лу, като си поглежда часовника. — Ще му предадеш ли много поздрави? И целувки?

— Естествено.

— Ще се видим в занималнята, нали? — Тя става. — Благодаря ти за съветите, Стела. Доскоро. Знаеш ли, може и да си права.

— Знам.

— Може би малко прибързвам.

— Възможно е.

Луиза се засмя.

— Просто в него има нещо… Е, сега ще се прибера и ще размисля хубаво. — Тя се навежда да ме целуне. — Ще ти се обадя. Чао, миличка.

Струва ми се, че може и да си е взела бележка. Малка, но все пак бележка. Наистина се надявам да е така, защото иначе не знам какво ще правя. Ако продължа да мисля за това, ще ми прилошее и ще се поболея и няма да стана от леглото шест месеца. Но повече няма да мисля за това. Не и днес. Утре, както правилно казваше госпожица О’Хара. Не днес. Утре.

 

 

Двете в Хъни сме се увили с юргана и гледаме анимационното филмче за Мейси, когато Франк се прибира.

— Хей — подхвърля той и докосва лицето ми. — Палавнице. Ррррр.

— Ой бър — казва Хъни, чийто речник полека нараства. — Ой мише — добавя тя, за да ме обърка окончателно. — Ойки Мейси.

— Здравей, Мейси — възкликва Франк и я погалва по косата.

— Как мина денят в офиса, скъпи?

— Чудесно. Прекрасен ден. Говорих с Дом и знаеш ли какво? Знаеш ли какво, Стела? Той е отишъл и ми е уредил изложба в Ню Йорк през април.

— Франк, това е страхотно. Толкова се радвам. Толкова се радвам за теб. Би ли, ъ… Нищо. Искаш ли нещо за пиене?

— Дали бих какво? Да, а ти? Аз ще донеса чашите. — Франк хлътва в кухнята, като си тананика „Хей, баровецо“ и се връща след миг с две чаши червено вино. Постепенно се превръщаме в алкохолици. — В първокласна галерия — добавя той, като я назовава по име.

— Наздраве — казвам аз. — Чин-чин. На екс. Честито. Това е фантастично, наистина.

— Да, така е. По-хубаво не може да бъде.

— Как е Дом?

— Попита за теб, всъщност. Е, той винаги пита.

— Нали не му каза…

— Не. Имах чувството, че няма да му хареса.

— Убедена съм, че не би имал нищо против. Просто е… ненужна информация.

— Да.

— Е, ще отидеш ли в Ню Йорк?

— Да, през пролет.

— В смисъл… за постоянно?

— Само за два месеца.

— А, ясно.

Франк ме поглежда. И аз го поглеждам. Никой не обелва дума.

— Днес се видях с Луиза.

— Така ли?

— Канех се да й кажа, но после размислих. Стана ми кофти, Франк. Затова й казах, че ти си някакво коравосърдечно чудовище и че изобщо не трябва да се занимава с теб.

Франк се разсмива.

— Коравосърдечно чудовище?

— Да. Винаги, ъ, готово. За секс. С когото падне.

Франк се усмихва. Ще ми се да не ми се усмихваше така.

Наистина щях да се чувствам по-добре.

— Значи си пожертвала репутацията ми — подхвърля той, като продължава да се усмихва.

— Опетних доброто ти име. Да. Съжалявам. Не знаех какво друго да направя. Пък и освен това, на практика не излъгах.

Той свива рамена.

— А тя какво каза? Луиза.

— Тя наистина те харесва. Въобразява си, че сте гаджета.

— Така ли? Че от къде на къде?

— Вероятно защото си спал с нея, тиквенико.

— Просто изпълнявах заповедите — изтърсва той с немски акцент.

— Какви заповеди?

— Твоите, любов моя.

— Аз не съм ти нареждала да спиш с нея!

— Странно — изтърсва Франк. — Аз пък останах точно с такова впечатление. Ти ни събра. Направо ни сватоса, Стела.

— Както и да е, сега тя смята, че ходите.

Той не проявява никакъв интерес. Това е ужасно, естествено, но ме кара да се почувствам много, много щастлива.

— Франки, можеше поне да се престориш на загрижен. За бога. Ти преспа с нея.

— Нани-спи — обажда се Хъни.

— Загрижен съм. Загрижен съм за приятелството ви. Нали все още сте приятелки?

— Не знам, Франк. Не вярвам да подскочи от радост и да гръмне шампанското, когато научи какво точно е станало. И ще трябва аз да се жертвам — рано или късно ще трябва да й призная. Чувствам се като истинска кучка.

— Дай да не мислим за това сега — заявява Франк. — И престани да се измъчваш. Тя е голямо момиче. Ще го преживее.

— Тя си въобразява, че сте почти сгодени.

— Значи е глупава — отсича Франк. — Аз направих всичко възможно да я оставя с обратното впечатление. Винаги постъпвам така.

От гърдите ми се откъсва масив на въздишка.

— Карай. Гладен ли си? Нямах желание да готвя. Канех се да поръчам готова храна. Или ще излизаш?

— Навън? — учудва се Франк.

— Да, нали се сещаш? Навън. В дивата пустош. Външният свят. Labas.^[1]

— Не — отвръща Франк. — Не, нямам намерение да излизам.

Гледаме как Мейси отива на басейн. Облечена е в раиран бански с дупка за опашката.

— Ти искаш ли да изляза? — пита Франк.

— Ако ти се излиза.

— Ти предпочиташ ли да изляза?

— Това си е твоя работа. Така де, не стой заради мен. Ако ти се излиза, излез.

— Разбирам — процежда Франк. — Добре.

— За снощи…

— И предишната нощ — добавя той. Ох, защо ме гледа така — иде ми да умра.

— Аз… ние… не очаквам… не е необходимо… Ти си свободен мъж, Франки.

— Хъни кога ще си ляга?

— След малко.

— Да я заведа ли?

— Не, остави я да си догледа филмчето.

— Добре. Та, какво искаше да ми кажеш?

— О, за бога. Опитвах се да постъпя тактично, Франк. Опитвах се да кажа, че всичко е наред. Не очаквам да станем гаджета. Наистина беше супер, но не искам да изпитваме неловкост, затова казах, че ако ти се излиза, излез. С всички последствия.

— Значи искаш да водя непознати мадами вкъщи?

— Ако ти искаш. — Не, не, не.

— За да си направим примерно тройка? — засмива се той. — Отврат.

— Не! Не за тройка. За твои сексуални партньорки. — Чувах гласа си, който звучи много сурово. Противно на намерението ми. Но не мога да лъжа с истинския си глас.

— За теб — казва Хъни.

— Но… — Франк е спрял да се смее. Лицето му е бледо и изопнато.

— Казах каквото исках. Хайде, Хъни, в леглото. Нани спи.

— Стела!

— Ей сега — отвръщам аз, изкачила стълбите до средата. Сега, мисля си, докато завивам Хъни. Сега. Ей сега ще го попитам за дъщеря му и за майката на дъщеря му и защо милите му обноски не се простират до тях. Ей сега.

Но когато се връщам долу, той е излязъл.