Индия Найт
Още си секси парче (3)

3

След следобедната дрямка на Хъни отидохме в „Сейнсбъри“ и се прибрахме към шест, изтощени (с малко дете в тролея: пълен кошмар). Целият хол беше обсипан с лилии Казабланка: във вази, в кани, в малкия чайник от севърски порцелан, който ми подари баща ми за осемнайсетия ми рожден ден, и натъпкани в разни чаши и буркани за сладко. Цялата къща беше пропита от деликатното ухание на лимон и розмарин. В същия момент се появява Франк, спретнат в моята кухненска престилка на розички.

— Реванш — заявява той и пуска глуповатата си усмивка. — В знак на разкаяние. Цветя плюс печено пиле, печени картофи, карамелизирани моркови и шоколадов флан.

— Нямаше нужда — казвам аз, грейнала, като се навеждам да разкопчая токата на количката. — Но се радвам, че си се сетил.

— Вече знам, че пътят към сърцето ти минава през стомаха. И наистина съжалявам за снощи — подхвърля Франк и взима Хъни, докато аз ровя под количката за трите смачкани пазарски торби. — Здравей, Хъни.

— Ко ста’а — изтърсва Хъни и му се усмихва. Не знам защо приказва като проста селянка. Това е едно от великите тайнства: защо моята дъщеря говори като Пам Айрис?

— Нямаше нужда. Ти си голям мъж — позволено ти е да правиш секс. — Макар че толкова много секс с толкова много различни хора не е хубаво, мисля си. — Както и да е, отивам горе да я изкъпя, прочитам й набързо една приказка, след което цялата съм твоя.

— Добре — казва Франк. — Вечерята ще е готова към осем. А, между другото, баща ти се обади.

Мили боже.

— Какво каза?

— Ами, май ще идва за няколко дни — ще ти звънне по-късно.

 

 

— Знаеш ли — казва Франк, докато вечеряме, — че откакто се нанесох, не си излизала нито една вечер.

— Не е вярно — излизала съм няколко пъти, Франк. Освен това поредният проклет превод ми виси на врата, а мога да работя само вечер. Пък и ти бръмчиш достатъчно и за двама ни. Би ли ми налял още малко вино?

— Да, подай ми чашата си. Е, значи почти нито веднъж. Трябва да излизаш повече. Знаеш, че ми е приятно да гледам Хъни, пък и винаги можеш да помолиш Мери.

— Ами, да — казвам и набождам един морков. — Мога. С мащерка ли ги задушаваш? Фантастични са. Въпросът е къде да отида? Нямам желание да се замъкна на кино като някоя откачалка. Какво следва да правя — да кръстосвам улиците ли? Да отида на гарата и да се повъртя един-два часа край будката за моментални снимки?

— Няма ли с кого да излезеш и да се видиш? — Франк изглежда искрено загрижен, да е жив и здрав, от което ми става неудобно и тягостно.

— А, сетих се. Утре вечер съм канена на вечеря в Изабела Хауърд. Видя ли? Ха! Не съм чак толкова зле.

— Добре, аз ще гледам Хъни. И не съм казал, че си зле. Но какво да кажем за останалите вечери? Не можеш все да си стоиш вкъщи. Сега ти е времето, Стела — имам предвид, абе, срещи.

— Ами, истината е, че копнея за среща. Но с кого, Франк? Сериозно?

Той се засмива.

— Стига, моля те, Стела. Не може да е чак толкова зле. Ти си привлекателна жена. Имаш интересно лице. Ще ми бъде приятно да те скицирам някой път.

— Аз не съм крава. Макар че днес се запознах с една крава в забавачката. Искаш ли да ти дам телефона й? Пълна селянка.

— Не рисувам само крави, ако искаш да знаеш — заявява той, явно обиден. — Така де, умея да си служа с молива, така да знаеш. Рисувам портрети — просто не ги показвам.

— Знам, знам. Добре, нарисувай ме — отвръщам с пълна уста аз. — Ще бъде забавно. Та, щом съм привлекателна и не съм чак такова чудовище като характер, къде е обектът, Франк? Покажи ми обекта.

Той пак се засмива.

— Ами, обектът не може да знае по телепатия, че ти съществуваш. Няма да те намери, докато ваеш грънци в къщата ти на Примроуз Хил. Ще трябва да си подадеш носа навън, Стела. Да излезеш да го потърсиш.

— Сега ме изкара някаква агорафобичка^[1]. Аз обичам да излизам навън. Би ли ми подал картофите?

Франк ми ги подава. Ох, божествени са тези картофи: хрупкави, лепкави по краищата от пилешки сос и овкусени с розмарин.

— Ядеш като французойка — отбелязва той.

— Какво означава това?

— Ами ядеш, сякаш си гладна.

— Понеже съм гладна, тъпчо. Време е за вечеря. Нима предпочиташ да побутвам храната из чинията и да си взема само едно мъничко морковче?

— Не, не — отговаря Франк. — Просто ми прави приятно впечатление. Англичанките ядат все едно не им харесва, особено южнячките. Ти, от друга страна, не само повтаряш, ами и потретваш.

— Което ирландците често произнасят като „путръетваш“, ако си забелязал. Абе, аз обичам и да почетвъртвам, ако остане достатъчно. Особено ако някой си е направил труда да ми сготви вкусна вечеря като тази. Би ли ми сипал още малко пиле?

В продължение на една-две минути дъвчем доволно.

— Ти къде си забиваш мадамите? — питам го аз. — Маниачки на тема изкуство ли са?

— Понякога. Поне в Берлин беше така. Но друг път просто се запознаваме някъде, нали знаеш, насам-натам. На някой купон или в заведение. Искаш ли да те взема с мен другия път?

Не смятам, че говори сериозно, но въпреки това има право: не мога само да си седя тук и да събирам паяжини.

— Да, моля те — казвам. — Какво ще кажеш за идния петък? Можеш да ме научиш да залагам капана, понеже съм позабравила. Ще бъде много вълнуващо.

— Добре — съгласява се Франк. — Другия петък ще има купон, а преди това можем да пийнем някъде. И със сигурност ще забиеш гадже, Стела, стига да искаш.

— Нямам търпение. Какво стана със снощната вресла, между другото? Госпожица Подхранваща маска. Обади ли й се?

— Ами, тя беше само бройка. — Франк свива рамена.

— Ти това ли ми предлагаш? Понеже отдавна съм надживяла етапа на бройките за една нощ. Твърде жалки са. Аз съм майка, както знаеш. — Казвам го все едно съм пресвета вода ненапита.

— Ти — заявява Франк и ме посочва с ножа си — открай време се биеш в гърдите, че обичаш секса.

— Е, и?

— Ами щом обичаш секса, излез и си намери. Не е задължително да е жалка свалка.

— Така ли?

— Така.

— Не ти вярвам. Освен това не съм в течение с модерния секс етикет. В наши дни сигурно всеки свършва върху лицето на всички и това се смята за напълно нормално или даже за очарователно старомодно. Аз не бих могла да го понеса. Плюс това забравяш най-важното: не съм била с друг мъж след Доминик. — Щеше да ми се струва странно, че не правя секс със съпруга ми. Направо сюрреалистично.

— Той не ти е съпруг.

— И никога не е бил, щом толкова държиш на подробностите. Фактът обаче е, че ще ми бъде адски неловко да го направя с нов човек след толкова време.

— Сигурно си права — отстъпва Франк. — Но все някога ще трябва да го направиш, така че можеш да започнеш да разчупваш леда. Няма смисъл да шикалкавиш.

— Какъв хубав израз, Франки.

— Знам — захилва се той. — Избрах го нарочно. Готова ли си за десерта?

 

 

И в това време звънва баща ми. Пристига в Лондон на пазар, както ми съобщава.

— В Париж няма ли магазини, папа?

— Non, cherie^[2] — граква той с пропития си от никотин глас. — Магазините са за старци, а аз напоследък се чувствам изпълнен с живот. Кръвта ми кипи и трябва да навестя шивача си. Нали ще ме подслониш за два дни? Смятам да дойда идния петък.

— Естествено. Само че вечерта ще излизам.

— Ще се забавлявам сам.

— Тъкмо ще си приказваш с бавачката.

— Каква бавачка? — изръмжава той. — Аз ще гледам детето. Ще пийнем нещичко и ще изгледаме някой филм.

— Хъни е само на осемнайсет месеца, папа — казвам и ми иде да се засмея: представям си баща ми, накипрен в холивудски халат, захапал цигара, как налива на Хъни коктейл с джин и сяда да й обяснява идейните внушения на Трюфо^[3].

— Сериозно? — пита той, искрено учуден. После въздъхва. — Божичко, колко бавно растат бебетата, нали? В сравнение с останалите бозайници. Ако беше кученце, досега да е навлязла в пубертета. Е, добре, тогава ще гледаме някое анимационно филмче. За Бъгс Рабит или нещо подобно.

След което изрича думите, които всяват ужас в сърцето ми от тринайсетгодишна:

— Купил съм ти фантастичен тоалет, Естел.

Баща ми обожава да ми купува дрехи. Проблемът е, че не купува тоалети, ами костюми за маскарад. Когато бях на тринайсет, ми се наложи да прекарам цяла седмица облечена като Кармен, с грамадна червена рокля с волани, за да задоволя тогавашната му мания по фламенкото (майка ми пък трябваше да ходи вкъщи с мантиля и непрекъснато събаряше разни неща; малко по-късно се разделиха). Костюмът на Кармен не беше чак толкова лош, като се замисля сега. През годините баща ми ми е купувал още дрехи за Брунхилда (в комплект с перука), Офелия (с влачещи се зелени хартиени водорасли), Будиция („в чест на корените на мама“), каубойски (който остана непонятен за мен, но, както казах, баща ми явно е гей) и т.н., и т.н.

Той купува дрехите и сяда в очакване да ги облека, след което настоява да ме заведе на обяд или вечеря, по време на която квичи от удоволствие пред красотата на костюма, в който ме е спретнал. Голям ексцентрик е, струва ми се, но е мил старец и просто не мога да го обидя, отказвайки да намъкна роклята, която ми е избрал.

Баща ми вече се киска доволно.

— Имаш ли къде да отидеш, Стела? Понеже ще ги шашнеш, ако облечеш моя подарък. Направо ще ги сбръчкаш. — Много си пада по тези архаични изрази от седемдесетте, да е жив и здрав.

— Ще видим. В колко часа ще пристигнеш у нас?

— Към четири, предполагам. Ще взема такси от „Уотърлуу“. Доскоро, mon ange^[4].

— A bientot, папа^[5].

Обръщам се към Франк, развеселена от виното.

— Май ще се наложи да си направим карнавал — съобщавам му. — Баща ми пристига и както обикновено ми носи театрален костюм.

— Аз съм съгласен — засмива се Франк. Това, което харесвам в него, е, че няма нужда да му се обяснява: той просто се пуска по течението на идеята.

Качвам се горе, порядъчно подпийнала, и стигам до извода, че денят беше прекрасен. Запознах се с потенциална нова приятелка, също както и Хъни, милият Франк ми приготви вечеря и наистина нямам търпение да се види с баща ми, напук на подаръците. Освен това утре вечер ще излизам, както и идния петък: ами че това започва да прилича на нормален живот.