Индия Найт
Още си секси парче (4)

4

По лондонските стандарт ние имаме грамадна градина — май е към 30 метра. Докато си пия сутрешното кафе, забелязвам, че тревата плаче за подстригване: трябва да я окося, може би за последен път до края на пролетта. Гаврътвам последната глътка кафе, оставям вестника (все по-често се питам каква е целта на вестниците: да те побутнат към ръба, ако вече ти иде да се самоубиеш?) и нахлузвам ботушите, които стоят до вратата.

Косачката е в бараката, а в бараката е пълно с паяци. Пропъждам ги със затворени очи и измъквам масивната машина. Известно ми е, че трябва да вдигна ножовете или пък да ги спусна, затова завличам косачката на тревата и я обръщам наопаки, за да разуча устройството й. Ножовете ми се виждат ръждясали. Но градината е прекрасна: една роена, избуяла джунгла.

— Здравейте — възкликва някакъв писклив глас.

Обръщам се. Никой не се вижда.

— Насам — обяснява гласът. — До храста.

Поглеждам в посока на звука и до бодливата зеленика наистина съзирам някакво човешко лице. Това е лицето на Тим, моя съсед. Той и семейството му се нанесоха преди около шест месеца и понеже сме в Лондон, досега не сме разменяли две думи, ако изключим по някое и друго „добро утро“.

В него има нещо двуутробно, мисля си тази сутрин, сигурно защото светлината пада под такъв ъгъл, че очите му проблясват крайно необичайно. Всъщност, целият излъчва нещо особено и макар да изглежда съвършено нормално — не че съм в позиция да съдя хората, — нещо навява на мисълта, че в училище всеки ден са го бъхтили и още не се е оправил.

— О, здрасти, ъ, Тим, нали? — казвам с разсеяна усмивка.

Инспектор към ХЕИ ако съм запомнила правилно. Жена му си стои вкъщи. Че защо не е на работа?

— Тъкмо се каня да окося тревата — продължавам аз. — Ти наясно ли си дали ножовете трябва да се вдигнат или свалят?

Защо се крие зад храста, питам се аз. Изглежда нелепо, като надзърта така пред бодливите листенца като гном. Но ето че той полека тръгва покрай тухлената стена, която разделя двете градини, и изниква точно над портата.

— Тимоти Бъркър — казва той с леко носов комичен глас. — На вашите услуги.

— Стела де ла Кроа. Дългичко е — добавям по навик. — Можеш да ми казваш „Стела“. Здрасти — казвам пак, като вече го виждам в цял ръст. Облечен е със синя карирана риза и избелели кафяви панталони.

— Джанис заведе момчетата в Майорка — признава си доброволно Тим.

Джанис трябва да е благоверната — червена коса и много златни бижута. Момчетата са на около десет и дванайсет.

— Много мило — казва. — Да не е краят на срока?

— Именно — отвръща Тим и кимва тържествено. — Именно.

Виждам, че се кани да го потрети, затова изчуруликвам весело:

— Имаш ли представа как се движат тези ножове? Ще ти бъда много признателна, ако ми помогнеш.

— Как се вдигат ножовете — изкисква се Тим. — Вдигат се, не се „движат“. Ти си французойка, нали? Тогава защо не пррриказваш така?

— Просто така — свивам рамена аз. — Как се прави? Ножовете, имам предвид.

— Ахаа — възкликва Тим. — Ахаа.

Започва да ми става досадно, затова отправям небрежна усмивка в негова посока и му обръщам гръб, за да се посветя на косачката.

— Твоичкият няма ли го? — провиква се мощно Тим на три крачки от мен, като ме стряска.

— Разделени сме — казвам аз, обръщайки се отново към него.

— Усетих се — заявява Тим и се хлопва прекалено силно по челото. — Сетих се. Имах предвид новичкия.

— Моля?

— Онзи червенокосият — подхвърля Тим и тутакси заговаря като дядо ми. — Високият снажен момък.

— Това е съквартирантът ми — отвръщам аз. — Казва се Франк.

— Викай му както искаш — подсмихва се Тим. — Всякакви ги има, мадам, или трябва да кажа мадмоазел.

Вече започва да ме нервира, затова тръгвам към стената.

— Наричам го съквартирант, понеже наистина е такъв. Живеем под един покрив. Той е нещо като наебател.

— Хииииишш! — захилва се Тим, захлупил устата си с ръце като селянка. Питам се дали е с всичкия си.

— Наемател, наемател — поправям се аз. — Той ми е квартирант и в момента го няма, а пък аз наистина трябва да се залавям за работа, така че ако нямаш нищо против — махвам към косачката, усмихвам се за сбогом и се връщам при моите ножове.

— Идвам — провиква се Тим, преминавайки от сковано към делово настроение. — Не е трудно.

Оказва се, че вдигането — или в този случай спускането — на ножовете изисква само да завъртиш едно голямо пластмасово копче, а после да вдигнеш един малък лост. Не схващам защо Тим просто не ми го каза; висим тук от десет минути и досега можех да съм приключила. Той обаче има много сръчни ръце; големи, четвъртити длани с дълги пръсти и чисти, розово-бели нокти.

— Готово — обявява той след секунда.

— Много ти благодаря — казвам аз.

Той не помръдва, нито се изправя, ами остава наведен, дружелюбно усмихнат. Със сигурност знам, че е инспектор, което означава, че не може да е малоумен, иначе не би могъл да работи, да инспектира разни неща или каквото там върши. Но не е на работа, нали? Вкъщи си е навръх петък. Озадачена съм: Тим да не е бавноразвиващ се?

— Днес не си ли на работа? — питам го. Вече съм се изправила, но това за съжаление означава, че той коленичи с глава право срещу чатала ми.

— Взех си свободен ден — отвръща Тим и най-накрая се надига.

Стоим в мълчание — някакво принудено мълчание, крайно непонятно: как се стигна дотук, мили боже?

— Е — подхвърлям аз, — сега наистина трябва да се залавям за работа.

— Аз ще окося вместо теб — изтърсва Тим, отново влязъл в час, като подръпва джобовете на панталона си. — Дай насам.

— Не, няма нужда…

— Ще ми бъде приятно. Къде е удължителят? — Сега поне говори като нормално човешко същество.

— Ей там, до масата. Много си мил. Какво да ти донеса? Чай? Чаша кафе?

— После — отвръща той.

Или аз си въобразявам, или той го изрече така, че да прозвучи натоварено с обещание. И въпреки че не го виждам съвсем добре, понеже слънцето ми свети в очите, мога да се закълна, че намигна.

— Всяко нещо с времето си — киска се той. — Всяко нещо с времето си.

 

 

Стана така, че Франк решил да се прибере за обяд, понеже бил забравил някакви снимки на крави, по които искал да работи. Като го видя, Тим доста се притесни, спече се отново, отклони предложената чаша кафе и прескочи оградата с вик „Au revoir“. Ама че странно човече. Все пак, както правдиво изтъкна, всякакви ги има (именно).

Франк, Хъни и аз се гощаваме с пастет от пушена скумрия и половин самун селски хляб, прокарани с ликьор от бъзов цвят, след което той се връща в ателието си, Хъни ляга за следобеден сън, а аз оставам да пробвам и избирам тоалет за довечера: първата ми вечеря от цяла вечност.

Когато си част от двойка и отидеш на вечеря, нещата са прости. Полагаш известно усилие, естествено, но в общи линии не си даваш много зор. Но вече не е така: наистина нямам представа как трябва да се обличам в моето новоразделено положение. По дрехите посрещат и така нататък: а аз не знам как да се рекламирам.

Към кой стил да се ориентирам? Леко вдовишки, та да е ясно, че животът ми като сексуално създание вече е приключил и си знам мястото, което е до камината, където да бродирам бебешки одеяла? Косата прибрана на кок, никакъв грим, рокля до глезените в тъмен цвят, примерно кафяво или тъмнолилаво, и нещо бяло, което да подсказва за неопетнена добродетел или поне за възвърната девственост — носна кърпичка, примерно? Или забрадка? Става. Само че и аз не съм чак толкова сигурна, че ще скалъпя нужното изражение: тъга, примесена с доброта, примесена с примирение, като Оливия де Хавиланд в „Отнесени от вихъра“.

Или пък типът превзета учителка, толкова популярен сред съвременните разведени жени. Тот казва: „Сега, когато съм свободна от моя глупав партньор, се преоткрих като une femme serieuse. Между другото, записах приложна социология в Свободния университет“. Мога да си сложа очилата вместо контактните лещи, да използвам правилното произношение на всички чуждоземни храни — „Подайте ми пармиджаното“, „Прекрасна Риоджа, Сафеоле, моля“ — и да се задъхвам от вълнение всеки пък, когато някой спомене котки или книжки „помогни си сам“ (странно как жените, които се представят за Танцуващи с вълци, винаги се оказват Жени, които се промъкват заедно с невестулките). Това е доста самобитен стил — искат се ръчно тъкани платове и неподдържана коса — но има голям успех при жените, както съм забелязала, особено ако доскоро си била засукана купонджийка.

Само че и той нещо не ме вдъхновява. Какво да облека, какво да облека? Е, винаги остава вариантът „Здравейте, момчета“. Нали се сещате: отскоро парясаната жена на определена възраст (макар че дайте да не забравяме, че аз съм на трийсет и осем, а не на шейсет и две), която се появява гримирана до ушите, със смело деколтирана рокля, токчета, които шашардисват всички мъже в стаята, лъскава прическа с изрусени кичури, карминови устни и старият номер с пърхащите ресници. Пазете си съпрузите! Този стил, струва ми се, крие подчертани комични възможности, въпреки че има опасност да ви вземат за мадама от бранша. За съжаление този път ще пропусна, понеже ролята изисква известна хирургическа намеса: трябват ви грамадни наперчени цици, които започват поне от врата ви, а оранжевият тен е просто задължителен. Както и уроци по тантристки секс (тук Марджъри от забавачката може да ми бъде полезна?), така че да сте в състояние да сядате до разни непознати мъже и да прошепвате развълнувано „Свършвам с часове“.

Ох, ама че тъпотия. Сериозно, какво да облека? Щях да съм по-наясно по темата, ако знаех в качеството на каква съм поканена: дали съм редова, най-обикновена гостенка, или нашата услужлива домакиня ме сватосва с някой свободен мъж? Дали просто попълвам бройката — така де, поканиха ме в последния момент, или има някакъв план? Ако е така, би трябвало да ме осведомят за подробностите: ако приемем, че има свободен мъж, нарочен за горкичката самотна мен, тогава що за волна птица е той? Да се наконтя ли или да не се престаравам? Елегантна или — каква ужасна дума — небрежна? Прическа? Грим? Обувки? Боа с пера? Бикини без дъно? Примерно, би било ужасно да се появя на токчета, ако Свободният мъж е нисък. Следва ли да му покажа, че все още съм в час, като облека нещо модерно? Когато се зазяпах последния път, се беше върнал стилът на осемдесетте: значи трябва да намъкна развлечен блузон и ръкавици без пръсти?

Може би трябва да звънна на Изабела и да я попитам направо. Здравей, Изабела. Нали знаеш, че даваш вечеря? Е, ще ми се отвори ли парашутът за безразсъден секс? Как смяташ, Изи — дали ще забия нещо? Да си сложа ли пискюли на циците? Фередже? Какво?

Накрая се обаждам на Луиза от забавачката. Тя явно е минала по този път, понеже съветът й е непоклатим.

— Бъди естествена — казва тя. — Облечи се както ходиш обикновено. Не се смущавай или сконфузвай, ами се дръж нормално. И най-вече се забавлявай. Това е просто една вечеря. Нали ще ми звъннеш утре да ми разкажеш как е минало?

Обещавам да й се обадя. Щом затварям слушалката, се изкъпвам, заливам се с „Шалимар“ и скачам в любимата ми малка черна рокля, която всъщност е сиво-зелена: копринена финтифлюшка тип нощница с тънки презрамки, с фантастична кройка, която подчертава хубостите (гърдите) и скрива недостатъците (корема). Намятам една бонбоненорозова жилетка, нахлузвам пурпурните розови патъци от рафия^[1], които имам от сто години, обесвам някакви халки на ушите си и хуквам надолу по стълбите, за да поискам мнението на Франк, като пътьом поръчвам такси.

Франк и Хъни лежат на любимия ми розово-червен персийски килим и градят някакви масивни творения от кубчета: много мила картинка, само дето пак ме подсеща за забавачката. Господи, другата седмица трябва да отидем отново — нима е възможно? Най-добре да не мисля за това сега.

— Е? — завъртам се аз. — Как мислиш, става ли?

— Миришеш вкусно — отвръща Франк.

Хъни е в синята си пижама със зайчетата, Франк, много трогателно, е нахлузил синьо пижамено долнище (без зайчета) и бяла тениска. И двамата са с току-що измити коси. Изглеждат възхитително.

— Мама — изгуква Хъни.

Взимам я в скута си и вдъхвам сладкия аромат на косата й, като се питам кога речникът й ще еволюира.

— Добре, но аз не те питам как мириша! Как изглеждам?

— Супер. Прекрасно.

— О, Франк, кажи ми честно. Дай подробности.

Хъни изпълзява от скута ми и се връща при играчките. Тя самата прилича на зайче с това пухкаво памперсово дупе.

— Секси. Като елегантна циганка.

— Въпросът е дали изглеждам добре. Не съм убедена, че искам да приличам на елегантна циганка. Като циганката от „Дидакой“^[2] с черната вратовръзка ли имаш предвид? Господи, колко я обичам тази книга. Не гледай толкова тъпо, Франк.

— Коя е тая Дида?

— „Дидакой“. Ще ти разправя утре, невежо. В момента искам да знам дали изглеждам потенциално секси и потенциално делова едновременно? Така де, ти си художник и си падаш по тези бохемски истории. Но щеше ли да ме харесаш, ако беше — не знам — банкер?

— Това някакъв жаргон ли е?

— Не — нали познаваш Изабела? Тя винаги кани по двама-трима баровци от Сити или поне навремето беше така.

— Ако аз бях банкер, на всяка цена щях да те опъна, преди да се прибера при малката си женичка в Уимбълдън.

— Дръж се сериозно, Франсис. Пък и в Уимбълдън няма банкери.

— Ой Уомбъл — изтърсва Хъни с много доволен вид.

— Умно момиче! — прегръщам я и я целувам: на мама генийчето. Двете с нея много обичаме тези стари филми по кабелната телевизия — като дете така и не можах да ги гледам, само „Барбароните“ на френски, затова са нови и за двете ни.

— Стела?

— Да, Франк?

— Не го прави с банкер. Вземи, приготвих ти джин. За да се отпуснеш.

— Наздраве. Нямам такива планове, но сега, като се замисля, банкерският секс може да е хубаво нещо. Те работят много, нали? Така че са много изморени и богати и човек може да се уреди с много спокоен, подреден, буржоазен живот. С прислужници. Господи, аз копнея за прислуга, а ти?

Франк вдига очи. Седим в споделено мълчание и гледаме как Хъни реди усърдно камари от кубчета. Сега си давам сметка, че обожавам къщата си. Лилиите още ухаят, лампите излъчват златисто сияние, меките канапета изглеждат приветливи и уютни, а през френските прозорци към градината (която може да се похвали с безупречно окосена трева) прониква влажно, горско ухание. Само след месец ще може да си палим огньове.

Таксито пристига.

— С вдигната или разпусната коса? — питам Франк, изведнъж обзета от ужас.

— Разпусната — отсича Франк, разпуска я вместо мен и я набухва с пръст.

— Полека, Казанова — ухилвам се аз.

Той ми отвръща с усмивка и многозначително поклащане на бедрата.

— Ще те изпратя.

— Не ме чакай — провиквам се аз и се качвам в таксито.