Индия Найт
Още си секси парче (19)

19

Двайсет минути по-късно се звъни на вратата. Сигурно си е забравил ключовете.

— Слава богу — възкликвам, като отварям вратата.

— Здравей — казва Мери. — Закъснях ли, хубавице?

— Здравей, Мери… Ъ, не. Изобщо не си закъсняла. Всъщност… — Какво става тук?

Мери профучава покрай мен и съблича палтото си.

— Брр — потръпва тя. — Е, още ли е будна моята Хъни?

— Вече спи. Ъ, Мери?

— Я се погледни — ахва Мери. — Още си в опърпаните домашни дрехи. Вече е девет без петнайсет — наистина трябва да побързаш да се приготвиш. Аз си донесох нещата, в случай че пак ме помолиш да пренощувам.

— Ъ… мисля, че си се объркала, Мери. Тази вечер нямам нужда от бавачка.

— Ами, и още как — възразява Мери. — Франсис каза. Обади ми се този следобед. Някъде към пет. Каза, че ще те води на вечеря, в някакъв френски ресторант, за да отпразнувате нещо. Знам, че не е моя работа — продължава тя, — но вие да не…

— Не — отговарям аз, доста слисана. — Няма нищо. — О, не, Франк щеше да ме води на вечеря да отпразнуваме американската му изложба, а аз буквално си свалих гащите, клекнах и осрах вечерта. О, господи. Преглъщам мъчително. Люти ми в очите.

— Щото майка му все подпитва и аз се старая да я държа информирана. Вие двамата с Франсис май добре се спогаждате…

— Да — мънкам аз. — Да, така е.

— Ами, време му е, вече е на трийсет и пет и на майка му й се иска да го види семеен, така де. Да намери време, че виж каква гюрултия се вдигна край него. Аз обаче хич не ги харесвам тая крави, а ти? Виж, делфините са друга работа, много хубави животни.

— Мери, той не е тук — казвам. Чувствам се замаяна; не мога да разсъждавам нормално. — Много съжалявам. Струва ми се, че е най-добре да се прибереш.

— Ааа, той ще дойде. Мъжете винаги закъсняват — заявява уверено тя и поема към кухнята. — Какво ще кажете за чаша чай, госпожо Мидхърст?

— Не, благодаря. Виж, наистина мисля, че той няма да дойде. Ще ти повикам такси да се прибереш.

— Не приказвай глупости. Аз ще си седна тук, а ти върви да вземеш една хубава гореща вана. Върви! Изчезвай.

— Аз, ъ, добре. — Когато е във форма, Мери умее да бъде много убедителна.

Тъкмо се потапям във ваната като послушно дете и изскачам отново навън, като опръсквам всичко с вода и едва не си счупвам крака междувременно. Какви са тези приказки, че майката на Франк се тревожела, че той си няма гнездо? Какви, моля ви се?

— Мери — провиквам се, докато препускам надолу по стълбите и се загръщам в кимоното си.

— Госпожо Мидхърст! — обажда се тя и влиза в хола. — Ще се простудите.

— Викай ми Стела. Хиляди пъти съм ти казвала.

— Голяма немирница си, Стела. Какво има, миличка?

— Франк, Франсис.

— Да? — пита тя и примигва услужливо.

— Колко добре го познаваш?

— Франсис? О, познавам го от дете.

— Да, да, естествено. Знам това.

— Някой ден всичко ще ти разправя, ако искаш. Само че… — тя поглежда часовника си — много ще закъснееш, ако не се размърдаш.

— Сега, Мери, разкажи ми сега.

— Ами, добре. Но ще се простудиш…

— Не се притеснявай.

— Какво те интересува? — пита Мери и в очите й проблясва пламъчето на стара сплетница.

— Откъде? Откъде го познаваш?

— Двете с майка му сме стари приятелки — подхваща тя. — Землячки. Бяхме съученички. А моят най-големият, Андрю, беше съученик с Франсис. Много хубаво, нали?

— Да, да, чудесно.

— Тъй си е — съгласява се Мери. — Друго какво те интересува? Тъкмо се бях загледала в едно интересно предаване. За рибите. Те са странни животни, тъй да знаеш, с такива грамадни зъби. Не знаех, че рибите могат да имат толкова големи зъби, а ти? Или кокошките — добавя тя.

— Кокошките? Не. За рибите не съм сигурна. Виж, знам, че сигурно ти се вижда странно, но наистина трябва да знам. Моля те, Мери, много е важно — дали Франки — Франсис — е бил… какви ги е вършил. Преди да дойде в Лондон. Беше ли свестен, Мери? Или…

— О, не — възкликва Мери и поклаща тъжно глава. — Беше много лошо момче. Разби сърцето на майка си.

Онова чувство отново се появява — онова пусто, пресъхнало чувство, сякаш съм си изплакала очите. Потискам го и сядам на стълбите.

— Открай време си беше немирник — продължава тя. — Открай време. Още от малък. Голям калпазанин. Но добър, тъй да знаеш, към майка си, към братята и сестрите си. Знаеш ли — прошепва Мери, — това сигурно не бива да ти го казвам, но той всеки месец им изпраща пари.

— Това е много мило — съгласявам се аз. Струва ми се, че вътре в главата ми бръмчи някаква оса. — Но ти каза, че е разбил сърцето на майка си.

— О, да — съгласява се весело Мери. — Тя много се разстрои, когато й съобщи, че се мести в Лондон. Разбираш ли, тя разчиташе на него. За всичко. Нали си беше вдовица. Та направо се разби, женицата. Плака дни наред и го умолява да не заминава. Но сега е добре. Никога не е била толкова щастлива. Тя обича да вдига гюрултии — Мери се изкисква с умиление. — Голяма артистка е.

— Ами момичетата?

— О — Мери се засмива — хо-хо-хо, ами, да. Момичетата винаги са го харесвали. Пък и той ги харесваше. Е, какво пък, не можеш да ги виниш. Хубав момък е. Каква коса има.

— Страшна. А забърквал ли се е в някоя, ъ, беля?

Кръглите сини очи на Мери се вторачват потресени в мен.

— О, не — възкликва тя, — не, госпожо Мидхърст. Нищо подобно. Мили божке, не. Франсис е джентълмен, открай време. Възпитано момче е. Има чар, тъй де, няма спор. Красавец ни е. И доста моми разплака — всичките искаха да се омъжат за него. То нашето е малко градче, госпожо… Стела. Той беше най-личният.

— Но няма нищо лошо? Нищо наистина лошо?

— Не! — извиква тя, скандализирана от самата мисъл. — Божичко, не. Нищо подобно.

— Добре. Извинявай за разпита, Мери. Съжалявам. И ти благодаря. Благодаря ти.

— Сега мога ли да се върна при рибите? — пита Мери.

— Да, моля те.

Хуквам обратно нагоре с разтуптяно сърце и се хвърлям на телефона. Трябва да си поговоря с Доминик. Сега.

— Наистина ли трябва да разговаряме сега? — пита сънено Доминик. — В шест и половина сутринта, по дяволите.

— Трябва, и още как — отговарям аз.

— Добре де — прозява се той. — Излъгах.

— Какво?

— Излъгах — признава безплътният му глас, при това с отегчение. — Доволна ли си? Сега затварям. Ще ти звънна по-късно.

— Как така излъга? Защо излъга?

— Ами, исках да кажа, измислих си го. Изфантазирах си го. Изфинтирах. J’ai menti. Разбираш ли?

— Но защо, Дом?

Доминик се засмива.

— Нямам нищо против Франсис. Между другото, ти чу ли за изложбата? Фантастично, по дяволите. — Той замълчава. — Тъкмо малко ще го откъсне от теб. Май ви е станало прекалено уютно.

— Защо излъга?

— А ти защо питаш?

— Доминик, всеки момент ще избухна. Просто ми отговори, чу ли? — реввам в слушалката аз.

Дом явно намира гнева ми за крайно забавен: позволява си още едно протяжено, мързеливо изхилване.

— Охо, май сме си паднали по Франки, а? Господи, Стела.

— Доминик.

— Добре, добре. Много е просто, Стела. По цял ден работя с тези хора. Обграден съм от тях: тъпи провинциалисти с гимназиално образование и усет към четката. Те не умеят да разговарят, Стела, в случай че не си забелязала. Държат ножа все едно е писалка. И това не е всичко. Но когато започнат да се намъкват в личния ми живот — хм, това е друга работа. Не искам да се сдушиш с някой превъзмогнал се селянин. Затова ти казах нещо, което по мое мнение би те накарало да стоиш далеч. И — добавя небрежно той — явно свърши работа.

— Какви ги приказваш, Дом? — прошепвам аз. — Много добре знаеш, че Франк живее тук. — Чудя се как не припаднах от слисване.

— Мога да преглътна, че простият селяндур ти е квартирант — заявява великодушно Доминик. — Но ме втриса при мисълта, че простият селяндур може да се вмъкне в леглото ти. В нашето легло, ако трябва да сме съвсем точни. Не че имам някакви апетити към него де. „Нашето“ легло означава, че аз съм го купил. В моята къща. С майката на детето ми. Което ме отвежда до Хъни.

— Какво за Хъни?

Доминик се подсмихва.

— Стела, ти сериозно ли мислиш, че искам дъщеря ми да има някакъв селяндур за пастрок? Някой необразован, ломотещ пунгаш като Франк? Колкото до неговия легендарен промискуитет…

— Престани.

— „Мъглата над Тайн цялата е моя, цялата е моя“ — затананика Доминик с отекващ над океаните глас и гротескно, карикатурно изопачен акцент. — Мухльото Рупърт поне е ходил на държавно училище.

— Повдига ми се от теб, Доминик — процеждам аз. — Ще повърна.

— Чао — подхвърля Дом, а усмивката не слиза от гласа му. — Много поздрави на Хъни.

Запращам телефона през стаята.

А после хуквам презглава към банята.

 

 

— Така е по-добре — казва одобрително Мери. — Харесвам я тая рокля.

— Франсис спомена ли ти името на ресторанта. Мери? Моля те, опитай се да си спомниш.

— Ресторантът, ресторантът… А, да. Спомена нещо за някакъв френски ресторант зад ъгъла, ако си спомням правилно.

— Каза ли за колко часа е запазил масата?

— Девет часа, струва ми се.

— Сега колко е?

— Охо — възкликва тя, като запретва вълнения си ръкав с бързината на пиян охлюв. — Десет без четвърт.

— Стой тук. Мери, чу ли? Чу ли? Само стой тук, моля те. — Грабвам палтото и ключовете си и излитам през вратата.

— Забавлявай се, пиленце — подвиква Мери. — Дано да го намериш.

 

 

„При Одет.“ Сигурно е имал предвид „При Одет“, където Рупърт заведе Кресида. Намира се на Риджънтс Парк Роуд, където живее Луиза. Сигурно не я е попитал…

Не. Излитам през вратата, като нахлузвам пътьом маратонките си и продължавам да тичам, като Форест Гъмп. Как съм могла да съм толкова тъпа? Че аз самата съм Форест Гъмп, от тъпата глава до дебелия задник.

Пет минута по-късно, запъхтяна като пес, отварям вратата на ресторанта. Ето го и него, яде на маса, подредена за двама, буталка вино се мъдри пред него. Сребърните прибори проблясват под светлината на свещите.

— Франк.

Той вдига поглед; отчитам изненадата му.

— Стела.

— Ей, много обичаш да ме лишаваш от вечеря. Защо не ме подсети?

— Радвам се да те видя. Щях да го направя. Но ти ме изрита.

— Не се превземай, Франки.

— Бихте ли ни донесли още едно меню, моля? — обръща се Франк към келнера. — Ето, пийни малко вино. — И ми подава своята чаша.

Вдигам я.

— Честито, Франк. Браво. Гордея се с теб.

— Наздраве.

— Какво ядеш?

— Лучена tarte tatin.

— Да, моля.

Той поднася вилицата към устата ми. За момент ми минава през ума да осмуча изкусително вилицата.

— Е? — подхвърля Франк.

— Е — повтарям аз.

— Ето ни.

— Да.

— Какво, на още хитринки ли искаш да те науча? Да ти посоча мръсните свалки?

— Ти какво, терена ли преслушваш?

Франк ми хвърля един подчертано прям поглед.

— Не, Стела, ям си вечерята.

— Време е и аз да поръчам моята.

— Естествено.

— Извинявай за преди малко, Франки — изтърсвам аз, забивайки поглед в менюто. — Въобразих си някаква глупост. Аз…

— Няма нищо, миличка — отвръща той и вдига ръка. — Разбирам. Какво ще хапнеш?

— Пържола. Всъщност, ти не разбираш…

— Не разваляй всичко. — Думите му са нежни, но погледът му е сякаш от кремък. — Приятно ми е да вечерям с теб.

— Искам да те попитам, Франки — не, изслушай ме, моля те — дали би могъл да престанеш да бройкаш мръсните свалки?

— Бива — изрича полека Франк, без да откъсва поглед от мен.

— Имаш ли нещо против?

— Не — усмихва се той и напълва чашата, която келнерът е донесъл току-що.

— Ще ми бъде приятно. Както и ако престанеш да водиш разни мадами вкъщи — добавям аз. — Непознати мадами по гащи. В банята. Честно.

— Сериозно? — усмихва се Франк и заедно с прекрасната му усмивка отлита цяла вселена от усложнения, предположения и вайкания. — Ммм. То и аз взех да се изморявам от тях.

— Виж — казвам аз и се ухилвам до ушите, — не знам какво ще стане накрая. Но искаш ли след като се нахраним, да се приберем вкъщи и…

Франк свежда поглед към чинията си, после пак ме фиксира.

— Да — казва той с ниския си глас, със сивите си очи, с твърдата си уста, която ме кара да прималявам. Пуска усмивка, която успява да бъде едновременно мръсна и сладка. — Хайде да си изядем вечерята и да се приберем у дома и да си легнем, и да не станем преди Коледа.

Споглеждаме се и продължаваме да ядем, вероятно по-бързо, отколкото е прилично.

— Не искам десерт — заявявам аз с пълна уста.

— По дяволите, Стела — засмива се той. — Но те разбирам много добре. Как мислиш, дали могат да ни затапят виното?

— Ще ти дам аз едно затапване. Давай да се прибираме.

Плащаме сметката и аз си взимам палтото и тутакси се озоваваме на улицата. Ръката ми е в неговата и този път си остава там и е много секси — максимално секси по-точно, вулканично секси, иска ми се да изкрещя — но трябва да ви призная, може би полудявам, че не е само секси.

Обръщам се към Франк и се каня да заговоря, но после си казвам „Не, казах достатъчно“. Той ме поглежда.

— Живей — казва той. — Дай да се приберем вкъщи, Стела, и просто да… живеем.