Индия Найт
Още си секси парче (15)

15

Нощният клуб е огромен — чак губя ориентация — и колкото и да се мъча, не успявам да открия дамската тоалетна на партера, макар че трябва да има такава. Само че аз се въртя в омагьосан кръг, чувствайки се изгубена и обзета от паника. Заведението започва да се пълни и музиката гърми още по-силно: тежък ритъм без никаква мелодия, дан-дан-дан, все по-силно и по-силно, карайки цялото ти тяло да вибрира. Ейдриън спомена за „дълбок белгийски хауз“ на вечеря: сигурно е това. Ако е така, не мога да кажа, че ми харесва.

Решавам да се кача на горния етаж и поемам по металната стълба. На първия етаж е още по-фрашкано, хората висят по балконите и зяпат дансинга, където всички подскачат точно като маймуни. Числеността на тълпата и усещането за тревожност ме подтикват да се запитам дали не страдам от напреднала форма на клаустрофобия: не съм свикнала да се чувствам като сардина и не ми харесва — дори в училищната баня никога не е било толкова претъпкано. Продължавам да се движа, ако промъкването между хората може да се нарече „движене“, изкачвам още една стълба до втория етаж, където откривам помещението, което дочувам да наричат „чил рума“. Тук музиката определено гали ухото — някаква превзета мелодия, която ме подсеща за естествено раждане, оттам, много неприятно, за забавачката — но пак има страшно много хора, всичките видимо отнесени, всичките достатъчно млади, за да ми бъдат деца, като всичките: а) изглеждат не съвсем в час и б) ме гледат все едно съм някаква странна птица. Каквато сигурно съм. Но пак не успявам да намеря тоалетната.

Ето още една, по-малка стълба към третия етаж, по която поемам. Само че на върха ме очаква изненада: рус травестит за чудо и приказ с брокатени обувки на висок ток, невъзможно дълги крака, огромни, очертани с черен молив устни и гигантски розови островърхи нокти.

— Дааааа? — изръмжава тя.

— Търся дамската.

— Че аз да не съм мъжка, миличка — усмихва се хладно тя.

— Имам предвид тоалетната. Кенефа. Двете нули.

— Долу. На втория етаж. Тук е само за членове. Съжалявам, кукло — подхвърля провлечено тя, но по нищо не личи да съжалява и вече гледа през мен.

— За членове ли? — подхвърлям заядливо. — За малко да ти се вържа, с тоя тоалет.

На устните й се появява оскъдна, невесела усмивка.

— И какво става тук? — продължавам да упорствам аз. Това е една от лошите ми черти: щом ми кажат, че нещо ми е забранено, го пожелавам повече от всичко друго. Детска му работа.

— Тук е само за хора с хомоориентация — обяснява тя. — Нашето малко убежище. Понеже твоята сган щурмува клуба всяка петък вечер.

— Тези тиквеници? Те не са моята сган. Моля ти се, пусни ме да вляза.

— Ти — заявява травеститът — не си хомо. Бягай — добавя, но вече без антипатия. Изглеждаме еднакво отегчени. — Не ти трябва.

— О, моля те. Долу ме хващат лудите. Не ми харесва нито музиката, нито народът. Май страдам от клаустрофобия. На всичкото отгоре приятелите ми се натискат. Ти поне си горе-долу на моята възраст. Пък и — чудейки се какво да кажа — напоследък се изкушавам да обърна резбата.

— С някоя надупчена мъжкарана от Стоуки ли? — пита тя, вдигайки изрисуваната си вежда и за първи път ме оглежда от главата до петите. — Не мисля, скъпа. Не и с това фантастично сако.

— Е, просто ми хрумна — предавам се аз. — Но така погледнато, не изглежда убийствено привлекателно, честно казано.

Този път тя наистина се разсмива, затова продължавам окуражена:

— Виж, казах го, за да доловиш някакъв полъх на хомоориентация откъм мен, та да ме пуснеш да вляза.

— Хмм — подхвърля тя.

— Хайде де — удрям го на молба аз. — Обожавам шантавите тоалети. И кабаретата. Баща ми ме води на шоута с травестити от дванайсетгодишна. В Париж. Луда съм по тях. Веднага ще се почувствам като у дома си. Моля ти се, пусни ме да вляза.

— Хайде, влизай — въздъхва тя и се усмихва доста сърдечно. — А тоалетната е вляво, в дъното на коридора.

Засиявам щастливо.

— Благодаря — казвам. — Много благодаря. — Вмъквам се, но след две крачки се връщам при нея. — Искаш ли малко кокаин? — предлагам в израз на признателност. — Имам колкото щеш.

— Сигурно небето — прошепва тя и разцъфва — ми е изпратило ангел. Няма да откажа. Аз съм Реджина Бийвър, между другото. И съм влюбена в сакото ти, госпожице френска.

— Стела.

Реджина тръгва пред мен. Третият етаж е по-малък, по-компактен от предишните два и е обзаведен с меки канапета и приглушено осветление. Тук няма много хора и дори е възможно, слава богу, да вървиш, без да се блъскаш в околните.

— Какво търсиш в заведение, което не ти харесва, фрашкана с кокаин? — пита Реджина, носейки се царствено през малката тълпа, отвръщайки на поздрави от всички страни.

— Ами, кавалерът ми е диджей на долния етаж, а нали ти казах, другите ми двама приятели се награбиха.

— Пресвета Дево — възкликва Реджина. — Да не ходиш с Янгста? Така нареченият. Случайно знам, че е най-малко на четирийсет и една.

— Не, не ходя с него. Просто излязохме.

— И аз ги знам тези работа — подхвърля Реджина. — С ръцете. Гледай.

От дясната й страна има полилей с голяма стена.

— Гледай — повтаря тя. Свива пръсти и на стената се появява сянката на куче. — Йоу! Мъжки! Не се ебавай с моята кучка — изрича тя в съвършена имитация на кавалера ми.

Аз избухвам в неудържим кикот.

— Мога да правя и патици — казва Реджина и ми показва. — Смятам, че цялото това ръкомахане е много хитър начин да покажеш на „хорицата“, че можеш да правиш и трудните, примерно антилопата и вълка.

Вече наистина се задавям от смях, а Реджина продължава с представлението, като вече е забравила за стената и се е концентрирала върху възклицанията „Йоу“ и кълченето на пръстите в заека и лисицата. — Ела миличка — казва тя, като се залива от смях. Има груб, продран глас. — Тоалетната ни зове.

— Значи го познаваш? — питам, като припкам след нея и се чувствам дребна като джудже — с тези токове е висока поне метър и деветдесет.

— О, да — заявява тя. — Това е тоалетната. — Оглежда ме критично. — Не бих допуснала, че е твой тип.

Вмъкваме се в една малка, вмирисана на пикоч тоалетна.

— Приготви линиите — нарежда Реджина.

— Я по-добре го направи ти. Забравила съм как става.

Тя разпределя кокаина с умели движения с помощта на моята клиентска карта от Сейнсбъри („О, я виж ти. Вече не сме в Канзас, а Тото?“). Реджина смръква две дебели магистрали, докато аз се задоволявам с една по-мъничка. Всяка нейна дума ме кара да се заливам от смях. Рева като морж всеки път, когато тя отваря мръсната си уста. Трябва да доведа татко тук, мисля си — много ще му хареса.

Отново се закатерваме по стълбите.

— Оттук — казва Реджина. — Това е пиано барът. Мисля, че ще ти хареса. Моят номер е след десетина минути. Кажи на Кевин зад бара, че си с мен.

Разтварям мръсните завеси и — хоп, гуспойце! — въздъхвам блажено. Това вече е друго нещо. Намирам се в малка квадратна стая, осветена в червено, с малка сцена, пет или шест маси пред нея и бар в дъното. До сцената има пиано, малък роял, на който свири плешив мъж на средна възраст. Друг травестит, накипрен в зелени пайети и черна мрежа, пее, облегнат на пианото. Думите — някаква прелестна стара песен за мъжа, който разбива сърцето й — ме карат да настръхна. Аз съм в рая. Ако всички нощни клубове бяха като този, щях да се превърна в нощна птица.

Наистина сияя от щастие като малоумна. Всички останали тук — смесица от най-различни мъже, млади, на средна възраст, стари, дебели, слаби, невзрачни и две жени (значи все пак допускат жени) — като че ли също сияят от щастие. Помещението жужи от дружески разговори и усещане за очакване. Приближавам се до бара и се представям на Кевин — невероятно дебел, с грамаден гръден кош и гола глава — който ми налива двоен джин с тоник и отказва да прибере парите ми.

На сцената излиза някакъв мъж. Обявява половинчасово изпълнение на „нашите тукашни богини“, последвано от волна програма. Аз гаврътвам питието си на две глътки, за момент се сещам за Ейдриън, Франк и Луиза долу, но прогонвам мисълта от ума си. Единият работи, а другите двама правят сандвичи с език. Тъпа работа. Тук, обаче — ей на това му се казва купон.

 

 

Реджина идва при мен и ме запознава с госпожица Непорочен Задник и многоуважаемата Сладки Устни, нейните колежки артистки (травеститите, забелязвам с известна тъга, явно държат монопол над изумителните крака) и с един симпатичен мъж на име Бари, който идва редовно тук. Толкова симпатични ми стават, че им предлагам да ги почерпя с кокаин, като и аз дръпвам още една линия, след което потретвам. Кокаин има колкото искаш и след половин час слушане на песни — все мои любими, плюс някои, които не знам — ме обзема толкова забележително добро настроение, че започвам да предлагам кокаин наляво и надясно, тоест на половин дузина хора. В замяна те ме черпят с гигантските джин тоници на Кевин. Когато шоуто започва, вече съм истерично щастлива. А вероятно друсана и пияна.

Сигурно съм познала, че с Реджина сме горе-долу връстници, понеже парчетата са предимно от осемдесетте. То не е точно „шоу“, а по-скоро различните изпълнители — момичетата, а по-късно хора от публиката — застават през микрофона и изпяват някакво класическо парче под акомпанимента на мъжа на рояла.

В чест на истината на този етап вече хвърча в облаците, затова когато Реджина ме смушква и ме подкокоросва да изпълня дует с нея, ми иде да я целуна. Обичам Реджина, обичам пиано-бара във „Фърст“, обожавам „Чаровния принц“ на Адам Анг, който Сладки Устни току-що изпълни блестящо, и обожавам, обожавам живота си в този момент.

— Хайде тогава, госпожице — казва Реджина, като ме улавя за ръка. — Дай да им покажем как се прави.

— Какво ще изпеем?

Реджина ме измерва с поглед.

— Имаш вид на момиче, което харесва Джуди Гарланд — подхвърля тя. — Права ли съм?

— То се знае, Реджина. Любимка ми е. Но не е ли, ъ, клише? Да пеем парчета на Джуди пред педали? А после да изпълним нещо на Барбара Стрейзанд?

— Може да е клише, но, скъпа — кой не обича да завърши вечерта с Джуди?

— Аз — отвръщам щастлива. — Обичам да започвам, преполовявам и завършвам деня с Джуди.

— Именно — отсича Реджина. — Да вървим. Знаеш ли „Ти ме накара да те обикна“?

— До последната дума.

— Браво, моето момиче — изръмжава Реджина. — Хайде.

Покатерваме се на сцената.

— Страшна дреха — додава конферансието, докато си събличам сакото.

Трябва да ви призная, че не съм много за сцена. Косата ми, например, се е разчорлила: елегантният кок отпреди два часа сега представлява раздърпано валмо къдрици, а циците ми висят някак си.

— А сега, дами и господа, за ваше удоволствие, госпожица Реджина Бийвър и нейната приятелка.

Тъй като половината от публиката вече е тествала моите кокаинови запаси, получаваме бурни аплодисменти. Тълпата, колкото и да е малка, започва да свири, да тропа с крака и да ръкопляска.

— Ти ме накара да те обикна — запява Реджина. — Аз не исках, аз не исках.

— Ти ме накара да те обикна — подхващам аз — и през цялото време си знаел, сигурно открай време си знаел.

Че аз съм роден талант. Аз съм родена звезда, мисля си. Джуди Гарланд да го духа, мисля си, даже май го казах на глас, за огромна радост на публиката. Ха! Прекарвам си чудничко. Кой се забавлява повече от мен? Двете с Реджина танцуваме в пълен синхрон: въртим се, правим физиономии а ла Джуди и се кълчим като смахнати. Колко е хубаво да не се правиш на важен в нощен клуб! Колко е забавно да не се мусиш!

О, я виж: Франки. Франки е тук. Това е някакво чудо: оставих го три етажа по-долу, в един друг свят. Ето я и Луиза, с разтревожен вид, която го следва по петите. Виждам ги, преди те да ме забележат. Решавам да посветя остатъка от песента на Франк, който има добрината да се присъедини към купона ми. Ей на това му се казва приятел. Истински приятел. Пробива си път през тълпата, оглежда се наляво и надясно, озърта се на всички страни, само не поглежда на сцената.

— Ти ме накара да те обикна — запява отново Реджина.

Наближаваме края на песента: време е да си отпусна гласа. Включвам се към края на припева, приковала очи във Франк, който най-сетне ме е забелязал и клати глава, ухилен. А аз давам всичко от себе си, както се казва. Ритъмът се променя, затова решавам да разтърся бедра, докато пея на Франк.

„Дай ми, дай ми, дай ми онова, за което плача

(похотливо намигване — на което Франк отвръща)

Знаеш, че умирам за твоите целувки

(мощен тласък с бедрата — Франк ми изпраща въздушна целувка)

Знаеш, че ти ме накара да те обикна

(пълна издънка: избухвам в истеричен смях).“

Хората, които припяваха заедно с нас, полудяват. Двете с Реджина се кланяме с ръце на гърдите. Пляс-пляс-пляс, на бис, реве публиката. Май наистина съм сбъркала призванието си.

— Можем да изпълним още нещо, ако искаш, след дискотеката — предлага Реджина. — Можеш да бъдеш моята кучка тази вечер. — Плясва ме по ръката и тръгва да потърси приятелите си. Аз кибича до сцената, плувнала в пот и някак замаяна, но приятно. Иска ми се Реджина да ми беше майка, мисля си. Жалко, че е мъж. Все пак, винаги мога да разчитам на папа.

— Стела! — провиква се Луиза. — Търсихме те навсякъде.

— Така ли? Ами, ето ме. Та-даа!

— Помислихме, че си се прибрала вкъщи — добавя укорително тя. — Разтревожихме се.

— Че защо ще се прибирам вкъщи? Просто ми омръзна — обяснявам игриво аз, като ги смушквам в корема един след друг — да ви гледам как се лигавите. Мляс-мляс-мляс. Гнус.

— Ейдриън също ходи да те търси — продължава Лу. — В почивката между два сета.

— Дойдох тук — информирам я аз. — Ето ме. Предай клюката. Но не вдигай краката. — Опала. Това пък откъде дойде?

— Моята бавачка много щеше да те хареса — обажда се Франк. — Голям смях щеше да падне в кръчмата. Не те знаех като певачка.

— Певица — поправям го аз. — Грешиш, както виждам. Мога да пея. Ще пееш ли с мен, Франки? — прегръщам го през кръста. — Хайде. Знам, че ти се иска. Хайде, Франки — прошепвам в ухото му. — Толкова ти се иска, че ти се плаче.

Франк пак ми пуска тайнствената си усмивка. Стоим много близо един до друг.

— Стоим много близо един до друг — прошепвам му многозначително.

— Палавница — подхвърля той, което ни разделя.

— Сега може ли да се върнем долу? — обажда се Луиза. — Там е по-хубаво. Ти, какво, Стела, да не си падаш по педали?

— Нещо повече, Лу. Всъщност аз съм педал — подхвърлям аз. — Аз съм заключена, залостена, окована в това тяло, но отдолу съм стопроцентов педал. Какъвто бащата, такава и дъщерята. Обратна съм.

— Смъркала си кокаин — заявява ухилено Франк.

— Браво, Айнщайн. Знаеш ли какво? Прав си. И си промених отношението към наркотиците. Искаш ли малко?

— Да вървим, скъпи — заявява Луиза. — Ти нали си добре тук, Стела?

Не ми харесва това „скъпи“. „Скъпият“ не ми харесва.

— Остани, Франки — казвам му аз, като го гледам право в очите. — Пей с мен.

— Май ще е най-добре да останем известно време — казва той на Луиза. — Тя се е отрязала.

— Не съм. Малко съм развеселена, но би трябвало да се радваш. Съвсем мъничко. Une petit bite.^[1] Някой ден ще ти кажа какво означава на френски. Хайде, Франки, не стой така като пукал. Дай да танцуваме.

Франк свива рамена срещу Луиза, която поема намусено към бара, и ме оставя да го завлека за ръка на малкия, претъпкан дансинг.

Танцуваме под звуците на „Енола Гей“ на Оу Ем Ди, „Ти не правиш така“ на Бананарама, „Въртиш ме като въртележка“ на Дед ор Ълайв (която ми е любима: думите пазете се, идвам, обяснявам на Франк, сякаш са написани специално за него), „Не отивай“ на Язу и „Погледът на любовта“ на Ей Би Си. Съдираме се от танци, като от време на време ту единият, ту другият си припомня някакви стари стъпки и движения. Накрая пускат едно бавно парче — „Истинска“ на Спандо Бале — и тутакси Луиза цъфва и се обесва на врата на Франк, а аз увесвам нос на бара.

Обаче блусът е само един. И тогава, о, радост — и ви моля да ми простите прекомерната тръпка към кича — пускат гротескните, великолепни, приказни Агаду. Болшинството от хората смятат това за шега, естествено, но аз хуквам между масите към дансинга, забърсвайки пътьом Бари-който-идва-тук-всяка-вечер, който пък грабва Многоуважаемите Сладки Устни, и тримата се мятаме в центъра на събитията.

Ето как ме заварва Янгста: бера ананаси и клатя дървото с дебел мъж на средна възраст и попрехвърлил травестит, обляна в пот и заливаща се от истеричен смях.

— Стела? — възкликва той.

— Йоу — отвръщам аз. — Тука е мноу яко, копеле — и се задавям от смях на собствената си шега. Времето, което прекарах долу, явно не е съвсем изгубено: тези неща явно ти се просмукват в главата чрез осмоза.

— Търсих те, мъжки — заявява Янгста, който стои до дансинга. Аз пък все още съм на дансинга, понеже трябва да разклатя дървото още веднъж, преди песента да свърши.

Усмихвам му се миличко, понеже е изминал толкова път да ме намери — браво — и да ме награби, дай боже. Само че когато го поглеждам в очите, забелязвам, че не изглежда особено весел: наострен е по-точното описание, както и отвратен. Освен това забелязвам, че откъм облекло изглежда абсолютно абсурдно. И преди ми беше правило впечатление, но не чак толкова очевадно. Като го гледам сега, господин Четирийсет И Една Годишния Диджей Янгста, ми става пределно ясно, че няма никакъв смисъл да се заблуждавам, че го харесвам, понеже не е така. Не и ако не зареже всичките тези труфила, лицевото окосмяване и престорения акцент. Не и докато не се подложи на пълна метаморфоза, включително на характера, а колко вероятно е това? Пък и ще трябва да овладее изкуството на общуването. Така че, с една дума, не.

Песента свършва.

— Мамка му, какво правиш бе, мъжки? — пита Янгста.

— Танцувам.

— Това не са танци — процежда той.

— За мен са — отвръщам любезно аз, макар че тонът му никак не ми харесва.

— Дойдох да те търся — заяви той.

— Е, намери ме.

— Виждаш ми се оклефана — подхвърля той.

— Не знам какво означава това, но звучи гадно.

— И к’во пра’иш с тия пухльовци?

— Съжалявам. Стана голям купон.

— Къде е снегът? — иска да знае Янгста. — Къде е снегът, мъжки?

— В студените облаци на небето — отвръщам аз.

— Кокаинът ми — изсъсква той.

— О, аз помислих, че е моят кокаин, затова го раздадох.

— Къде е?

— В носовете на тези мили хора. Е, остана мъничко, струва ми се. Извинявай. Помислих, че ми го подаряваш. Вземи пари и отиди да купиш още.

— Мъжки — процежда Янгста. — Гориш.

— Ем Си Янгста е яхнал тавата — ревва Реджина, която се е появила отнякъде. — Вдигни малко шууууууууууум — и аз едва се удържам да не се разхиля отново.

— Разкарай се, мъжки — изплюва Янгста.

— Ейдриън е хомофоб — обяснява Реджина. — Никога не се качва тук. Сигурно се страхува да не прихване някоя болест.

— Не мо’а да движа с мадама, дето прави така — обяснява ми Янгста. — Аз съм диджей номер едно.

— Престани да се правиш на интересен — срязвам го аз — и говори нормално, Ейдриън.

— Зарязвам те — заявява той и ми хвърля такъв поглед, все едно съм лайно на подметката му. — Ти нямаш класа. Нямаш вкус. Просто не мога да ходя с такава като теб. Имам си репутация…

— Която трябва да пазиш — довършва Реджина с комичен превзет тон. — Точно така, Ейди, прав си. Сега се омитай, преди да съм те целунала.

— Нямаш грижи, педал. Изчезвам — озъбва се Ейдриан, моят почти приятел.

— Струва ми се — намесва се Франк, — че е крайно време да се прибираме.