Индия Найт
Още си секси парче (12)

12

— Нося ти сок — прошепва Франк, вплитайки се в съня ми.

Отварям очи като цепки. Имам ужасно главоболие сякаш някакъв гигантски юмрук е стиснал главата ми и изстисква ли, изстисква…

— Ооо! — възкликвам, като се напрягам да си спомня какво се е случило снощи. Това винаги ми отнема известно време — спя много дълбоко, сънищата ми приличат на кома — а махмурлукът забавя допълнително реакциите ми. — Какво правиш в леглото ми?

— Не съм в леглото ти, Стела — ухилва се Франк. — В спалнята ти съм.

— О — измучавам аз и се надигам на възглавниците.

— Виждам ти циците — отбелязва миличко Франк. — Студено ли ти е?

— Аааааа! Стига си гледал. — Увивам се с юргана. — Колко е часът? Къде е Хъни? Какво ми се пулиш насреща? Престани да ме зяпаш, Франк, казах ти. Престани да ми се цъклиш насреща като ъ… като пес.

Франк се разсмива и обръща очи, после ги скрива с ръка и ми подава чашата.

— Баща ти е оставил бележка. Снощи Хъни се събудила в девет часа и двамата сигурно са се заиграли, понеже тя още спи. Той е излязъл по магазините и пише, че ще ни чака в бара на „Риц“ в шест. От Рупърт и Кресида няма следа, но вратата на стаята му е затворена. Сега е девет и половина. Снощи ми беше много приятно. Съжалявам, че те разстроиха. Но и ти не остана длъжна — засмива се той. — Меко казано. А — продължава той — ако и теб те боли главата, реших, че един сок ще ти дойде добре. Чаят те чака долу.

Постепенно спомените ме заливат. Май се държах грубо с Кресида или тя се държа грубо с мен? Връщам лентата още малко, към Франк и коктейлите с личи и кърито…

— О, на телефонния секретар имаш съобщение от Дом — добавя Франк. — Казва, че ще дойде на обяд. Отседнал е в „Сандерсън“.

— О, боже — вторачвам аз. — Не ми е добре. Звънни му и потвърди уговорката, чу ли? Аз слизам след малко. Имаме ли нещо за ядене? Да си жив и здрав за сока. Как мислиш, Хъни дали е добре?

— Отспива си след първите стъпки в нощния живот — подхвърля Франк. — Да ида ли да я видя?

— Не, не, остави я. Би ли излязъл сега, за да мога да стана?

Той тръгва към вратата.

— О, и, Франки?

— М?

— Снощи и на мен ми хареса. Сега би ли излязъл, моля те, за да се облека?

Франк ми намига и затваря деликатно вратата.

 

 

Днешният обяд е като реклама за големите семейства, за които обяснявах снощи на Кресида. Баща ми липсва, понеже има ангажимент с шивача си, но Рупърт е тук, както и смутената, почти онемяла Кресида, и Доминик с неговата половинка Кейко (която е почти ненормално висока, особено като се има предвид, че е японка), и аз, и Франк, и Хъни, която се надигна царствено в десет и не поздрави баща си с обезумялото, трескаво вълнение, както на него би му се искало. Вместо това предпочита да се мята стратегически в скута на Франк всеки път, когато той сяда. (Забелязвам, че това не убягва на Доминик и никак не му харесва.) Но си хареса куклата и аксесоарите „Хелоу Кита“, които й подари Кейко, и се държи мило с Доминик. Просто е малко по-мила с Франк.

Въпреки махмурлука двамата с Франк успяхме да напазаруваме и да опечем и напълним две пилета и цял тон тиква. Той героично я обели и настърга пащърнака, докато аз очистих един куп зелен фасул. Подредихме масата в кухнята и към единайсет и половина се пльоснахме в хола, осенени от гениалното „клин клин избива“. Накрая Франк си забърка блъди мери. Аз реших да изчакам да стане поне обедно време.

Рупърт и Кресида се излюпиха малко преди дванайсет, тя със свежо лице, но леко разчорлена, докато той излъчваше доволство, а следователно и сексуално удовлетворение.

— Ох, че вкусно мирише — възкликна Кресида. — Пиле?

— Да. Как спа? Виждаш ми се малко сдухана — подхвърлям безочливо аз. — Сигурно си заспала чак на разсъмване.

— О — промълвя Кресида безпомощно. — О — и се изчервява и забива поглед в краката си.

— Прекрасна сутрин — буботи Рупърт, като потрива ръце. — Някакви изгледи за яйца?

— Никакви. Наближава обяд. Налей си кафе — в кухнята е. Доминик ще дойде за обяд.

— О!

— Той не яде хора, Руп. Ако разговорът не потръгне, винаги можете да си разменяте бележки.

— Мили боже — прошепва Кресида.

 

 

След обяда Кейко ме сграбчва под ръка, докато зареждам съдомиялната машина, и повтаря три-четири пъти:

— Ти покажи албум — като през цялото време се хили като тиква.

— Какъв албум? — питам аз, на което Доминик, който лежи на пода и си играе на пиян морков с вече съвсем леко резервираната Хъни, отговаря:

— Мисля, че иска да й покажеш сватбения албум.

— Не знам къде е — изхленчвам аз. — Кой знае къде съм го тикнала.

— На третата лавица в малкия кабинет на горния етаж — заявява Доминик. — Освен ако не си го преместила.

— Арбум — повтаря Кейко и се ухилва до ушите.

— Някой иска ли порто? — Това е Рупърт, който, както си спомням тутакси, обожава да прекарва почивните си градски следобеди в алкохолно опиянение.

— Да, моля — казват всички, освен мен. Аз се понасям нагоре да потърся сватбените си снимки, което ми отнема десетина минути, тъй като в даден момент наистина съм ги изнесла от кабинета. Накрая ги открих върху гардероба ми, покрити с прахоляк.

Връщам се долу, стиснала подвързания в кожа албум.

— О! — възкликва Кресида. — Прелест. Обожавам сватбите.

— То не беше точно сватба — напомням й за ен-ти път. — Просто вдигнахме купон.

— Но ти нали беше в сватбена рокля?

— Нещо такова. Цирка с голямата бяла рокля и воала вече го бях изиграла с Рупърт.

— О — казва Кресида, но вече е по-благосклонна и се насилва да се усмихне.

— Ти женила Рупърт? — възкликва Кейко, като оттук нататък повече няма да се мъча да предавам фонетично безумния й акцент.

— Да, точно така. Много отдавна.

— Хо! — писва Кейко, без да спира да се усмихва. — Хо! Много, много съпруг! — И плясва с ръце като малко дете.

— Ами, само двама. Даже само един. С Доминик…

— Знам — засиява Кейко. — Правили само чук-чук.

— Любов — избуботва Доминик от земята, като запушва с ръце очите на Хъни. — Кажи „правили любов“, Кейко.

— Ти казваш мене, „сега правим чукане, Кейко“. Ти казваш мене, в леглото — заявява възмутена на Доминик тя. — Прави чукане, Кейко — повтаря тя, за да няма неясноти. — Господин Кур. — Това по понятни причини разтърсва земята: даже Кресида се задавя. Кейко кимва, като не спира да се усмихва, и поклаща бедра, за да покаже, че разбира.

— Да, май всички схванахме идеята — казва Доминик, който изглежда леко сконфузен, както може да се очаква.

— Карай — казвам на Кейко, която продължава да се хили лъчезарно. Отварям албума. — Ето я. Роклята.

Кресида и Кейко се скупчват около мен, коленичили на пода.

— Ах! — се изцепва в ухото ми Кейко. — Ааах! Много гот!

— Ама тя е розова — отбелязва Кресида.

— Червеникава. Какво да ти кажа, Крес? Беше ми втори брак.

— Прекрасно. Но доста скандално. Божичко, какви гърди вадиш.

— Цици — възкликва гордо Кейко и изпъчва нейните. Зърната й си личат ясно от тънката, бонбоненорозова блузка. — Между циците. — Мили боже, Доминик е разширил репертоара си.

— Както казах — продължавам аз, като подминавам наврените в лицето ми наперчени цици и неприветливите хардобрази на Дом и Кейко, които изникват неканени в главата ми, — първия път се отчетох с голямата бяла рокля.

Обяснението ми е прекъснато от невъзможен рев откъм дивана. Ние трите отправяме поглед към заливащите се от истеричен смях мъже. Франк лежи на пода и по лицето му се стичат сълзи. Рупърт се дави безпомощно, също с насълзени очи, а Доминик го тупа (ненужно силно, както забелязвам) по гърба. Доминик ликува, ухилен като пача.

— Хаааа! — провиква се Франк. — Хаааа! О, боже, помогни ми. — През целия си живот не съм виждала толкова развеселен човек, макар че и другите двама не му отстъпват.

— Хоооо — вие Рупърт.

— Ще се пръсна — реве Доминик.

— Ой прасчо — възкликва Хъни и ми се усмихва сладко.

Което ми включва алармата. И още как. Динг-донг, бият камбаните. Динг-донг.

— Ой прасчо — повтаря радостно Хъни и затупурква към мен. — Грух-грух. Кви-кви.

Мъжете вече хриптят, останали без дъх. Странно или не, но нито един не смее да ме погледне в очите.

— Извинете — обаждам се аз с глас на училищна директорка. — Ехо?

И тримата започват да се покашлят и да си търсят занимания. Франк, с един последен залп кикот, става от пода, измърморва нещо за кафе със задавен глас и веднага се шмугва в кухнята. Рупърт, който е розов като ризата си, избърсва очи и се изпъва като бастун на дивана, вперил поглед в светлото бъдеще. Доминик държи главата си в ръце известно време, след което отмята косата си назад, изтрива сълзите си и издишва шумно.

— Уф — изпухтява той, преди да насочи вниманието си отново към Хъни.

— Леле боже — обръща се Кресида към Рупърт. — Какво ви се видя толкова смешно? — На устните й играе нетърпелива усмивка. И тя иска да се посмее.

— О — възкликва Рупърт, ококорил широко очи, някак задъхан. — Ами, нищо. — Изсумтява, след което си издухва носа. — О, боже — прошепва тихичко той. — Не издържам. Колко смешно.

Доминик пак избухва в смях, улавя погледа ми и смехът му преминава в крайно неубедителна кашлица.

— Покажи повече — обажда се Кейко, като забива безупречния си маникюр в албума.

Трябва да кажа нещо, тъй като алтернативата е тутакси да потъна в земята от срам или да побягна от стаята, обляна в сълзи.

— Все още ли се виждаш с всичките тези хора? — питам Доминик, като посочвам албума, но не смея да го погледна в очите, за да не се разсмее отново.

— От дъжд на вятър — отговаря той. — Отървах се от някои. Но не и от клиентите, за съжаление. Честно казано, на човек му дотяга да общува с необразовани провинциалисти. Приисква му се да чуе нормална реч на грамотни хора.

— Ти си ужасен сноб — казвам му. — Наистина си отвратителен.

— О, я трай — отвръща Дом. — И ти не можеше да ги понасяш.

— Не ги понасях, понеже бяха досадни, не защото не са учили в Итън. Освен това цървулите с провинциален диалект те караха да се открояваш — напомням аз. Ненавиждам снобизма на Дом, който той обикновено прикрива.

— Абе, и те се откроиха покрай мен — подхвърля Доминик. — Дадох им възможност да накупят коли на жените си. — Последната дума почти я изплюва.

— Ако Франк можеше да те чуе, щеше да ти извие врата.

— И ти какво ще направиш, ще отидеш да му кажеш ли?

Въздъхвам. Не ме разбирайте погрешно: Доминик винаги се е грижил за мен и си има своите добри качества. Но понякога те изтъняват и тогава го мразя от все сърце. Все пак моментът не е подходящ за скандал, пък и той вече не е моя грижа.

Но има едно нещо, което е моя грижа.

— Би ли извела Хъни за малко, Кресида — казвам. — Тъкмо можеш да покажеш на Кейко градината.

— О. Добре. — Кресида подава едната си ръка на Хъни, а другата на Кейко. — Елате, момичета.

Аз също се изправям, затварям вратата на хола и поемам дълбоко дъх, преди да се отправя към дивана.

— Ах, вие, двойка негодници — заявявам на Доминик и Рупърт. — Предатели, подигравани, недорасли простаци. Кажете ми защо се смеехте.

— Предпочитам да не го правя — заявява превзето Рупърт. — Ако не възразяваш.

Доминик клати глава и се хили като идиот.

— Съжалявам, Стела. Нещо между нас.

— Кажете ми.

— Няма да ти хареса особено — заявява Дом, като се крие под перчема си и хапе бузите си отвътре. — На Франк обаче много му се понрави.

— Ти опитай.

— Беше, ъ, мъжка шега — обажда се Рупърт. — За жени. Това е.

— Споделете я с мен.

— Не — отсича Доминик. — Къщата изглежда добре. Не ми е по вкуса, но е много уютно. Приветливо. И Хъни е много сладка, нали? Малка кукличка. Забелязах, че говори съвсем като Франк.

— Всъщност, говори като Пам Еърс. Няма нищо общо с Франк и не измествай въпроса.

— Ама много се забавиха с това кафе — изтърсва Рупърт в пристъп на отчаяние, като се оглежда обезумяло.

— Изплюй камъчето — казвам му аз и се пльосвам на дивана. — Да не говорехте за, ъ… — прочиствам гърлото си. — За мен?

— Мили боже, не — възкликва Рупърт, червен като рак.

— Изобщо не — обажда се Дом. Устните му потреперват издайнически.

— Слушайте — процеждам аз, като атакувам фронтално. — Трябва да ми кажете. Наистина ми е нужно да знам. Руп?

— Няма нищо за казване — упорства той.

— Наскоро ми обърнаха внимание — започвам аз, но не мога да продължа.

Доминик и Рупърт се вторачват в паркета.

Покашлям се и опитвам отново: трябва да хвана бика за рогата.

— Наскоро ми обърнаха внимание, че… че може би ъ… аз… издавам непривлекателни звуци, когато… съм в леглото.

Този разговор е болезнен на няколко нива, отчасти понеже ме принуждава да си припомня немалко сексуални преживявания и с двамата: образите на Дом и Рупърт, голи и възбудени, нахлуват в главата ми.

— Сериозно? — прошепва Рупърт, като гледа някъде над главата ми.

— Интересно — изквичава той. Опитва се да стане, но аз го дръпвам обратно надолу.

— Какъв звук? — пита Доминик, който винаги си е падал малко садист.

— Ъ… нещо като грухтене. — Мой ред е да се изчервя като домат.

Рупърт и Доминик избухват.

— Грух-грух — ревва Рупърт, който пак е прекалил с пиенето.

— Кви-кви — приглася му Доминик, а очите му отново плувват в сълзи.

— Не — възкликвам аз. — Не, не може да е вярно. — Усещам как рамената ми буквално се превиват под бремето на това разкритие.

— Невинаги, Стела — успокоява ме благо Рупърт.

— Но обикновено, да — добавя Доминик.

— Защо никой от вас не ми го е казвал?

— Не исках да те огорчавам — отвръща благопристойно Рупърт.

— Не ми беше удобно — отговаря Доминик. Двамата нарочно не се гледат, за да не получат поредния истеричен пристъп. — Но после Франк взе, че попита.

— Убеден съм, че всички вършим странни неща в момент на, ъ, криза — изтърсва Рупърт.

— Ти също — заявявам аз, жадна — не, настървена — за отмъщение. — Да ти покажа ли?

— Какво искаш да кажеш, за бога? — пита Рупърт.

— Да ти покажа ли каква физиономия правиш, когато свършваш?

— Престани, Стела.

Забивам брада в шията си, така че да се надипли на три ката. Раздувам ноздри. Обелвам очи.

— Бъъх — изпръхтявам с гробовен глас. — Уааа.

— Ей така правиш — информирам Рупърт с медено-сладък глас. — За една-две секунди ти се изкривява лицето.

Доминик е изпаднал в пристъп на истеричен смях.

— Не е вярно — крясва Рупърт.

Вдигам дясната си вежда многозначително.

— Колкото до теб — обръщам се към Доминик. — Колкото до вас, господин Кур: вие изглеждате ето така.

Ще не ще, Дом е принуден да погледне. Аз правя грухтяща, напрегната физиономия, стисвам очи, оплезвам език и надавам агонизиращ вик, болезнен, но с елементи на облекчение.

— Ти — продължавам аз — правиш такава физиономия. Все едно имаш запек. А после пъшкаш, все едно раждаш крокодилче.

— Стела! — изревава той. — Ти си най-недораслата и отвратителна жена, която познавам. Не е вярно.

— Страхувам се, че е вярно — пошепвам лукаво аз.

— Не е вярно.

— Да, вярно е и знам, понеже съм те виждала.

— По дяволите — подхвърля мазно Рупърт. — Аз съм зле, но поне не приличам на налегнат от запек.

— Млъквай, Рупърт — срязва го Доминик.

— Май повече никога няма да събера смелост да правя секс — отбелязва Рупърт, като прави току-що видяната физиономия. — Искам да кажа, човек никога не може да е сигурен, нали?

Така че сме квит. Което по принцип не е кой знае каква утеха, но за момента ме удовлетворява. Но не мога да повярвам, че Франк ги е попитал. И той ще си получи заслуженото.