Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Don’t You Want Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Корекция
sonnni (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Индия Найт. Още си секси парче

ИК „Санома Блясък“, София, 2011

Американска. Второ издание

Коректор: Златина Пенева

ISBN: 978–954-818-658–2

История

  1. — Добавяне

2

Знам, че постоянно опявам колко странни са англичаните, но явно част от мен не е съвсем убедена, понеже в известен смисъл съм се женила за двама такива. Трябва да положа повече усилие, решавам, и да не съм толкова критична, а тук, в тазсутрешната поща, е скрит моят шанс: картичка от Изабела Хауърд, една от бившите ми приятелки, която не съм виждала от месеци, ме кани на вечеря в петък. Което е утре — доста неучтиво кратко предизвестие, но не съм в позиция да възразявам. Франк или Мери ще трябва да поемат функцията на бавачка.

Човешка компания! Нови хора! Буквално хуквам нагоре да се преоблека — малко елече, зелена жилетка с кафява космата яка, лилава пола от туид и любимите ми обувки, граховозелени чехли. Вече сме октомври, но мразя чорапогащниците. Усмирявам косата си с ластик, мацвам малко вазелин на устните си et voila. Е, не съм лачена мадама, но съм готова да посрещна деня.

Франк сигурно е отишъл в ателието си; никъде не се вижда. Изтръгвам Хъни от скута на Мери, понеже днес сме на забавачка. Фелисити, една от съседките ни, наскоро забелязала, че имам дете приблизително на същата възраст като нейното и ме покани в „Щастливите зайчета“, импровизирана забавачка през няколко преки. Занятията са във вторник и четвъртък, като майките се редуват две по две да четат на децата приказки, да им сменят памперсите и т.н. Останалите майки също са там и следят положението, така че едва ли е много трудно. Днес ще ни бъде за първи път аз ще поддържам Фелисити като Помощница и ще започна да усвоявам нещата.

Нямам търпение да опитам. Не познавам почти никой в квартала, да не говорим за хора с малки деца, а понякога се чувствам прокажено самотна, докато бутам количката на Хъни нагоре по Примроуз Хил или по Хампстед Хийт, копнеейки да си имам дружка, с която да си бъбрим, а после да поседнем да пием кафе. След днешния ден, дай боже, може и да си имам. Надавам нелеп тъничък писък на вълнение, който Хъни неуморно имитира по пътя до входната врата.

— Ние сме мишлета — съобщавам й весело аз. — Ние сме цвърчащи мишлета.

— Мама — заявява Хъни, която не е много по приказките.

И докато бутам количката по мокрия паваж, усещам, че ни предстои чуден ден.

 

 

Църковната зала, в която се помещават „Щастливите зайчета“, е невероятно мръсна. Линолеумът е омазан и прашен, столовете са покрити с черни следи от пръсти и лепнещи петна. Тези майки не знаят ли за съществуването на почистващите кърпички „Доместос Уайпс“? И защо някои представители на средната класа са толкова пристрастени към мръсотията? Сигурно защото си въобразяват, че е бохемска и антибуржоазна, но, боже мой, фризирана красавица с идеален тен и тънки траурни ленти на ноктите е едно, а това е съвсем друго. Да не говорим, че мръсотията е сигурен знак, че се намирате на място, където всички жени са получили частно образование, името им завършва на „а“ и се възприема не като представителка на буржоазията, ами нещо по-весело, по-непредсказуемо, по-свободно: бохемка. А Примроуз Хил, където живеем ние, е центърът на бохемата. Понякога наистина зажаднявам за педантично излъсканите плотове и дезинфекцирани подове на истинската средна класа, примерно в Балхъм.

Господи, мръсотията. Защо, примерно, всичките тези деца са със сополиви носове, които никой не бърше? И отвсякъде лъха на напълнени памперси. Както и да е, най-добре да се преструвам, че всичко е напълно в реда на нещата (макар че не е: ако детето ви е напълнило памперса, сменете го, за бога — в акитата няма нищо бохемско).

Усмихвам се плахо на ятото майки — половин дузина или нещо такова — които седят като насадени на детските столчета и следят с гордост протеклите сополи на отрочетата си, и ми се свива сърцето. Полъхват на тъпотия, но ето че някой се доближава отляво. Грамадна слоница, облечена — нима е възможно през 2001? — в пристегнат в кръста пастелносин гащеризон. Ноктите на краката й са сбръчкани и мръсни. Едната й грамадна, осеяна с вени гърда виси отвън, налапана лакомо от малък злосторник с леко птичи очи. Вижда ми се поне четиригодишен. Исусе Христе! Зърната ме заболяха само като я гледам. Извръщам се, но май не достатъчно бързо. Жената, създанието — напомня ми на крава: Франк сигурно би могъл да я нарисува — ми мята мрачен поглед, вероятно засякла нескрития ужас по лицето ми. Има същите очи като сина си: навяват на мисълта, че притежателят им с удоволствие би забил човка в топлия ти труп.

— Ехо! — провиква се Фелисити, като пляска с ръка. — Хора!

Всички погледи се насочват към нея.

— Това е Стела — обявява тя, сочейки ме.

Присъстващите ме оглеждат бавно от главата до петите, а аз се чувствам като първолаче. Чехлите май не бяха много добра идея: тук селската непринуденост и нелакираните нокти са по на мода.

— А това малко вързопче — Фелисити посочва към ръцете ми — е Хъни. На каква възраст е Хъни, Стела?

— Хъни е на осемнайсет месеца, Фелисити — отговарям аз в същия тон, от което ми става смешно, но не посмявам да се изхиля.

— Ай — възкликва мило, но безсмислено тя. — Осемнайсет месеца. — После повишава глас: — Хъни е на осемнайсет месеца, хора. — Това не предизвиква кой знае каква реакция от тълпата, която продължава да зяпа незаинтересувано.

— Точно така — заявява Фелисити с някакъв необоснован ентусиазъм. (Да не е на прозак? Не я чувствам достатъчно близка, за да я попитам.) — Сега. Да ви представя. Това е Марджъри — тя е шефката — и малкият Юън — казва тя и посочва жената с вимето. — Ще продължа в посока на часовниковата стрелка, Стела. И така, отдясно: Ема и Рейнбоу, Амелия и Пердита, Вениша и Чайна, Кейт и Икабоуд, Сузана и Манго, Джулия и тризнаците — сигурно са зачената ин витро, хрумва ми — Хектор, Кастор и малкото Поли — на галено от Полукс, той е момче, но ние тук не признаваме половите стереотипи, нали, хора? Не, плюем на тях. О, и Луиза с Александър — добавя тя под носа си: явно се срамува от имената им.

Удостоявам Луиза-с-Александър с широка усмивка, на която тя веднага отвръща; струва ми се, че всеки момент ще изпадна в истерия. Икабоуд? Манго? Наречете ме маниакална зубрачка на старогръцката класика, но Хектор? Хектор, чието осакатено тяло било влачено от колесница, докато му се размазала физиономията? И Пердита, което означава „изгубената“? Къде им е умът на хората, когато кръщават децата си? Знам, че и „Хъни“[1] не е много разпространено, но ние я нарекохме така само защото в пристъп на оптимизъм решихме, че така всички ще се държат мило с нея. Нима е възможно да се заядеш с някоя Хъни?

— Тааа-каа — изчуруликва Фелисити с приповдигнат тон. — Приключихме с представянето. Разполагай се, Стела. Ей там има чайник, ако искаш да — и тук неочаквано нахлузва гласа на чистачката — „сръбнеш едно чайче“, след което ще се хванем на работа. — Тя повишава отново глас и плясва с ръце: — Свободно време, хора, свободно време.

О, мили боже, каква непредразполагаща групичка. Оставям Хъни до един куп мърляви кубчета и се понасям към чайника, но моментално хуквам обратно, привлечена от писъка на Хъни, последван от сърцераздирателен плач. Едно малко, но неестествено мускулесто момче я е съборило на пода и е стъпило на ръката й, тъпчейки я с маратонката си.

— Ей! — крясвам аз като хамалка. — Веднага престани. — Избутвам го — ръката му лепне — и вдигам Хъни.

— Ой — казва тя. — Ой бой. — И заплаква.

Дебелото дете ме гледа злобно, горната му устна е спечена от засъхнали сополи. Кожата му е с цвета на захабено бельо. Трябва да е към тригодишно.

— Повече не прави така — предупреждавам го аз, показвайки му една съвсем малка част от гнева, който изпитвам. — Не бива да нараняваш хората, пък и виж колко по-малка е тях. — Целувам Хъни и пак я оставям долу.

— Кубчетата са си мои — заявява детето, изритва ги и не уцелва Хъни на косъм.

— Легото е на всички — казвам аз, — а ти дори не си играеш с него.

Момчето кляка до Хъни, така че се озовават на едно и също ниво.

Преди да успея да му попреча, той завира лице в нейното и я захапва силно за бузката.

— Оу! — изпищява Хъни.

Не е редно още от първия ден в „Щастливите зайчета“ да започна да бия децата, но, честно казано, много се изкушавам.

— Казах ти, дръж се прилично — изсъсквам. От гласа ми капе отрова, което ме подсеща, че не съм една от онези мили жени, които обичат еднакво всички деца. — Сега върви да си играеш някъде другаде. Хайде, изчезвай. — Чупката, копеленце, ще ми се да добавя, но се сдържам, естествено.

— Ики, миличък — възкликва някакъв глас зад мен. — О, Ики. Да не си направил някоя лудория?

— Уяяая — ревва Икабоуд — то не е рев, ами по-скоро побъркан вой. — УААА. — Изритва майка си по краката, когато тя се доближава до него. Виждам я как се свива от болка.

— Лудория ли? Друг път — стъпи върху ръчичката на дъщеря ми, а после я ухапа по лицето — уведомявам жената — майката на Икабоуд, Кейт, както се оказва изтормозена наглед женица с непрофесионално боядисана коса като на старица, със странни туфи над ушите — като се мъча да надвикам писъците на Хъни. — При това само за пет минути.

— О, Ики — въздъхва Кейт. — О, И. — Не може ли да каже нещо друго, примерно „Съжалявам“? Защо не вземе да му откъсне главата, образно казано, понеже е малко лайно? Тя се обръща към мен с недоволен вид. — Надявам се, че не сте му се скарала? — пита ме с обвинителен тон.

— Ами, да, точно така направих. Вижте. — Показвам й ръката на Хъни, върху която се откроява червеният отпечатък от маратонката. По бузата й личат следи от зъби.

— Ние никога не гълчим Ики — заявява Кейт. — Не вярваме в порицанията. Той изразява гнева си както умее и тъй като е дете, го прави физически.

В този момент ми кипва. Кипва и прекипява.

— И аз изразявам гнева си по единствения начин, по който умея — отвръщам, полагайки гигантски усилия да не повиша глас. — И тъй като съм възрастна, го правя вербално. Макар че сигурно ще предприема и физически мерки, ако настоявате.

— Ики просто е изморен — заявява Кейт. Вените на врата й се издуват и тя ме гледа с нескрита омраза. — Момчето се е изморило, нали — добавя тя, използвайки същия тон, с който говорехме на кучето ни.

— Тогава ви съветвам да си го приберете вкъщи — казвам аз със същия равен тон — и да го сложите да си легне.

— Фелисити явно не ви е обяснила основните правила на занималнята. Гълченето на децата е голяма отживелица. В наши дни… — тя ме измерва с поглед: този израз се отнася до възрастта ми, струва ми се, макар че тя едва ли е много по-млада от мен — вече не вярваме в дресирането на децата. Те просто си растат и еволюират органично, като… като растения. — Кейт ми хвърля още един мръсен поглед, изсумтява яростно и пренебрегвайки слисаната ми физиономия, отпрашва нанякъде, повлякла Икабоуд след себе си.

Растения ли? А смрадта на осран памперс, както забелязвам, идва от него. Как не, изморен. Върховната мантра на всички пишман родители от средната класа е „той просто е изморен“. Отрочето ви е тикнало ръчна граната в лицето? Омазало е стените с екскременти? Запалило ви е косата? Разхожда се по масата и рита чашите на пода? Заклало е бебето с кухненски нож? О, ама „той просто е изморен“. Което веднага повдига въпроса, вечно оставащ без задоволителен отговор. Щом е толкова изморен, защо не е в леглото, по дяволите?

Иде ми да се разкрещя; смешното е, че ръцете ми треперят, Хъни е притихнала и аз отново я оставям на пода. Сега вече наистина имам нужда от чаша чай.

— Здравей, аз съм Луиза. — Хубавата блондинка, с която се спогледахме преди малко, стои до мен. Потупва ме по ръката и ми се усмихва, като ми подава млякото. — Не й се връзвай. Има разни доста особени възгледи за възпитанието. Икабоуд не ходи на гърне, например — Кейт не одобрява гърнетата — добавя тя и превърта очи.

— Аз съм Стела. — Двете разменяме усмивка. — Отвратителен малък пикльо.

Луиза се изкисква, което й прави чест.

— Нали? — съгласява се реторично тя. — Абсолютен кошмар. И за жалост не е единственият. Както несъмнено ще откриеш — тази сутрин ти си дежурна, нали? Тогава ще те оставя на мира. Просто исках да ти се обадя и виж, не се притеснявай.

— Ами, благодаря за подкрепата — отвръщам аз и веднага ми става по-добре. — Доскоро.

— Надявам се — промълвява стеснително Луиза. — Тук понякога се чувствам като попаднала в лудница. Ти — тя се усмихва — се отличаваш с рядкото качество да изглеждаш що-годе нормална.

— Само така си мислиш — тромаво се опитвам да се пошегувам аз, но съм очарована: намерих си приятелка! Е, потенциална приятелка: пълна противоположност на Дойната крава в ъгъла, която най-сетне е прибрала грамадното си виме и наблюдава гордо малкия Юън, който се понася с подскачащата, сгърбена походка на тийнейджър към стайната катерушка, а по кравешката й физиономия се разлива доволно, удовлетворено и — уф — пасторално блаженство.

 

 

Добре. Може би проблемът е в мен. Може би вината е в мен и съм особена и имам странни чуждоземни възгледи и споделям праисторическото схващане, че децата трябва да имат някаква бегла представа какво е и какво не е нормално. Ако проблемът е в мен — а май така излиза — тогава се извинявам. Но, Исусе Христе всемогъщи, това беше някакъв сюрреалистичен ужас. Тъкмо придумах децата да попеем — тъкмо бяхме стигнали до „Хей, ала-бала“ — Юън, синът на Марджъри, си изу сините панталони, клекна, изгрухтя и се изака до библиотеката. Никой нищо не каза. Акото си стоеше кротко на пода, приковало погледите на всички ни, а Марджъри заяви най-небрежно „О, стана малка беля“, взе го с гола ръка и го изхвърли в кошчето. Не в тоалетната, която се намира точно зад ъгъла, а в кошчето за отпадъци.

После Юън се пльосна на пода, навирил във въздуха големите си момчешки крака, докато майка му избърса надве-натри дупето му с мъничка тоалетна кърпичка.

После, докато правехме спагети от червен пластилин, Икабоуд ощипа Манго по лицето.

Нищо. Икабоуд има проблеми с гнева заяви майката на Манго в някакъв жалък опит за самохипноза, макар да й личеше, че е ядосана.

— О, той просто е изморен — заяви Кейт, майката на Икабоуд, при което, срамувам се да призная, аз се изхилих високо — двамата с Икабоуд явно ще имаме сериозни противоречия — и си навлякох още един мрачен поглед.

За всеобща радост Поли или, иначе казано, злочестото момченце Полъкс, прескочи всички полови стереотипи и избра да се маскира като балерина за часа за игра. Майка му го увери, че е много хубав така, миличък, а аз се помъчих да не мисля за доктор Фройд. Братът на Пати, Кастор, не проговори нито веднъж, въпреки че е на две и половина и си игра вманиачено с едно и също влакче в продължение на два часа, като пищеше като див звяр всеки път, когато някой се доближеше до него, затова се постарах да забравя за всички статии за аутизма, които съм чела.

Рейнбоу, Пердита и Чайна, които са около тригодишни, бяха страшно погълнати от играта да си показват гащичките. Пердита обясни на другите две, че майка й нарича вагината й „котенце“.

— Мяу, мяу, котенце — повтаряха трите в хор в продължение на половин час: една крачка вляво, една вдясно и вдигаш полата. — Мяу, мяу, котенце.

А сладкият малък Александър, който е на две и половина, седна кротко на пода до слисаната Хъни и й чете на ужким книжка за мечките.

 

 

Двете с Луиза отиваме на кафе и познайте какво? Тя също е самотна майка. Въпреки че винаги се чувствам като измамница, когато се причислявам към тази категория, аз наистина съм самотна майка. Самотна майка, която живее в голяма къща и разполага с детска издръжка, което не е същото като самотна майка, която едва свързва двата края с детските надбавки на седемнайсетия етаж на жилищен блок, но все пак. Съпругът на Луиза я заменил за „по-нов модел“, сподели тя, което е доста трагично, като се има предвид, че тя е на трийсет и четири. Живее в един апартамент над екологичната пекарна на Риджънтс Парк Роуд и работи почасово като шапкарка. Докато пиехме кафе и похалвахме топли препечени филийки със стафиди, завързахме онзи тип свенливо-възторжен разговор, който провеждат двама самотници, когато открият, че харесват сходни неща. И така, Луиза и Александър ще ни дойдат на гости идната седмица и тя каза, че трябва да излизаме заедно на разходка в парка. Така че всяко зло за добро: „Щастливите зайчета“ не се оказаха пълно разочарование.

— Ще се видим във вторник! — беше извикала Фелисити на изпроводяк. — Марджъри ще учи децата на йога!

— Йога? — попитах аз Луиза.

— Това е професията й — учителка по йога — обясни тя.

— Тогава защо тежи сто кила? Така де, не може да се нарече стегната и стройна, нали?

— Може пък да е сто кила и много гъвкава — отвърна Луиза и двете се заливахме от смях по целия път нагоре. Да, нещата определено вървят на добре.

Бележки

[1] Honey (англ.) — букв. мед, миличка, сладичка. — Бел.прев.