Индия Найт
Още си секси парче (13)

13

Полагам огромни усилия с „Щастливите зайчета“, наистина. Но е трудно. Първо, още преди да успеете да си свалите палтото, ви посреща тантурестият лумпен Икабоуд с твърдението „Имам ако“, чиято истинност се потвърждава от разкрачената му поза с издути гащи. Мимоходом осъзнавате, че Икабоуд няма устни, а само цепки, като риба, от което ви побиват тръпки. После, преди да сте успели да отчетете отвращението си, трябва да смените памперса на Ики, понеже всички останали изведнъж се оказват много заети с разглеждане на книжки, пазене на завиращ чайник и подреждане на моливите по специален начин.

Днес Кейт, майката на Ики, отсъства: има час в центъра, сигурно да й присадят нови мустаци или нещо подобно. Бързо става ясно, че аз не съм единствената, казано в стила на „Щастливите зайчета“, със затруднения с Икабоуд: Джулия, майката на тризнаците Кастор, Полъкс и Хектор, има страх от него. Нищо чудно: той хапе, като същевременно рита, щипе и удря. И пуска лиги. Знам, че всички малки деца пускат лиги, но на Ики зъбките отдавна са му поникнали: защо продължава да се лигави като шпаньол?

— Как мислиш, дали е съвсем наред? — питам Ема, майката на Рейнбоу, когато вадим пластилина и ножчетата. Забелязвам, че днес пластилинът е катраненочерен, а Хелоуин мина отдавна. — Сериозно. И какъв е тоя готически Пластилин?

— За да не се чувстват изолирани чернокожите деца.

— Но тук няма чернокожи деца. — Разсмивам се. Същинска лудница. — А ако имаше, сигурно много щяха да се обидят. Само гарваните са толкова черни.

Ема свива рамена, но на устните й играе усмивка, което не ми убягва.

— Хайде, Ема. Признай, че е ужасен.

— Просто е палав — усмихва се нервно тя, но не изглежда съвсем убедена.

— Отивам да изхвърля този пластилин. Много е мрачен. Миналата седмица приготвих зелен — трябва да е някъде в шкафа. В чест на марсианците сред нас. Нали знаеш, че наужким има марсианци, които си играят наужким с чернокожите деца и момиченцето в инвалидната количка, което всъщност е невидимо.

— Много си лоша — възкликва Ема, но вече се усмихва.

— Погледни го — прошепвам аз, като добивам смелост и тутакси забравям добрите си намерения, понеже Икабоуд сграбчва полата на Сузана (майката на Манго) и я дръпва с все сила. Сузана се опитва да го изкъшка кротко, но той се връща, мята се към нея и дръпва здраво. Полата всеки момент ще се съдере. Икабоуд не е от слаботелесните. — Това дете е чудовище.

— Стела! — изсъсква смутено Ема.

— Но съм права, нали? Признай си, Ема.

— Труден е — съгласява се тихичко тя. — Но надарените деца винаги са трудни.

— Смяташ ли, че е надарен? — възкликвам аз, като неволно повишавам глас. Икабоуд? Че в каква област? Искам да кажа, аз се питах дали е съвсем наред. Дали не е болен, понеже в такъв случай бих му простила всичко. Е, почти всичко.

— Кейт казва, че той е надарено дете — обяснява Ема, като прибира черния пластилин и ми помага да разделим зеления. — Вижда голям зор да му намери училище. Непрекъснато се явяват на прослушвания, но напразно.

— Нищо чудно. Та, с какви дарби е набеден?

— Кейт казва, че е много музикален и рисува чудесно. Освен това го е водила на детски психолог, за да пита защо Ики не говори, а той рекъл, че сигурно го занимават много интелигентни мисли.

— Сериозно?

— Сериозно. — Ема се подсмихва под мустак, след което се обръщаме да разгледаме някои от творенията на Ики, окачени на стената зад нас. Двете му рисунки са своеобразен поклон към мръсния протест. Дори Хъни, която е на половината на неговата възраст, може да нарисува подобие на лице.

— Значи не го е водила на лекар?

— Ами, моля ти се — нали е омъжена за лекар.

— И всичко му е наред?

— Съвсем наред.

— Значи просто си е отвратителен по природа.

— Да — съгласява се Ема, без да мисли.

— Видя ли? — заключавам аз.

Тя се усмихва виновно и поглежда зад рамо. Марджъри тутакси се понася към нас, сякаш по даден знак.

— Стела — обажда се тя. — Две думи, ако обичаш.

— Виж — казвам, когато влизаме в кухничката. — Съжалявам за онзи ден. Не трябваше да ти държа такъв тон, нито да подлагам на съмнение подготовката ти. Нямах право.

Марджъри, спретната в бледосиня тениска, очевидно не носи сутиен, което считам за груба грешка, когато жената е надарена с такъв мощен бюст.

— Всички си имаме своя товар — заявява тя с вид на вряла и кипяла.

— Моля?

— Емоционален товар. Всички го мъкнем.

— Ами, да, сигурно имаш право.

Марджъри кимва и сипва мляна леблебия в четири предварително приготвени чаши.

— Аз те застрашавам по някакъв начин — продължава тя. — Ти се чувстваш застрашена от мен.

— Не бих казала… — подхващам аз, но прехапвам език. Какъв смисъл има? Би ми било по-приятно да се тръшна по корем в калната градина и да се опитам да проведа разговор с някой червей.

— Да — казва Марджъри с тон на мъдра зряла жена. — А ти очевидно имаш проблеми със собствените ти родителски умения, което обяснява неодобрението ти към околните.

— Нямам никакви „родителски умения“ — изтъквам аз. — Просто карам по интуиция. Не разбирам защо родителските умения се изразяват в изработване на фигурки от черен пластилин или четене на книжки за смъртта.

— Именно — отсича Марджъри, сякаш това доказва нейното гледище, което сигурно е точно така. — Хм, да се надяваме, че ще ти помогнем да се научиш, нали? — Тя разбърква захарта в две от чашите с мръсна лъжица и минава покрай мен. Луиза и Александър най-после са пристигнали. Този път ще обядваме у нас. О, бях права: Икабоуд съдра полата на Сузана.

 

 

Бутаме количките към нас под проливния дъжд — усещам как спиралата ми се стича на вадички по лицето ми. Луиза ме разпитва за излизането с Франк, за Рупърт и Доминик (грухтящата сага запазвам за себе си), за Кресида, какво е да попаднеш на бляскаво парти и какво казва Хъни за баща си (съвсем малко). Александър, добавя тя, не казва почти нищо за неговия.

— Не разбирам — отбелязва тя, когато свиваме по нашата улица. — Както го описваш, Франк изглежда прекрасен. Май сте си прекарали много добре.

— Обясних ти го един милион пъти, Лу. Той наистина е прекрасен в някои отношения.

— Тогава?

— Не го харесвам.

— Но защо?

— Защото е женкар.

— Сигурно просто се нуждае от любовта на някоя добра жена — подхвърля Лу.

— Освен това е адски риж.

— Че какво от това? То може да е много привлекателно — я виж Никол Кидман.

— Изобщо не я харесвам. Така че, точка по въпроса.

Помъкваме количките нагоре по стълбите, от което винаги ме заболява гърбът. Когато си на трийсет и осем, тези неща за жалост започват да ти правят впечатление. Наближавам четирийсетте, мисля си. Аз съм почти четирийсетгодишна. Каква ужасна мисъл. Скоро ще взема да се усмихвам очарователно и да разправям наляво-надясно, че се чувствам като тийнейджърка.

— А пък — добавям, като отключвам вратата — има и други неща.

— Да не би да къса крилцата на мухите? — пита през смях Лу.

— Не. Но не е чак толкова миличък, колкото изглежда.

— А кой е? — въздъхва Лу и влиза като у дома си.

— Няма значение — казвам аз. Не искам да обсъждам този въпрос.

— Имаме си много удобна и приятна уговорка — добавям. — То е като да живееш с най-добрия ти приятел, когото дъщеря ти обожава. Благодат. Не искам да проваля всичко заради едното чукане.

— Кого ще го чукат? — обажда се Франк, който стои в коридора и преглежда късната поща. — Добре ли си? Приличаш на панда.

— Добре съм. Защо напоследък киснеш по цял ден вкъщи? Да не ти е секнало вдъхновението? — Изтривам грима под очите си, вследствие на което го размацвам още повече и едва не си изваждам окото.

— Че нали тук живея. Обикновено се прибирам за обяд — заявява Франк. — В случай, че не си забелязала.

— Хм — изсумтявам аз. — По-рано не го правеше. Както и да е, запознай се с моята приятелка Луиза. Луиза, това е Франк. Франк, това е Луиза.

— Много ми е приятно да се запознаем — казва Луиза, като светкавично облизва устни, което мислех, че се случва единствено във филмите.

— Подобно — отговаря Франк, като я фиксира със сивите си очи. — Стела много ми е разказвала за теб.

Това изобщо не е вярно. Забелязвам, че погледът му мигновено се стрелва към лявата й ръка и отчита факта, че безименният й пръст е гол. Невъзможен е. Това неговото е някакво заболяване. Сигурно оценява потенциала й за мръсна свалка, докато разговаряме.

— И аз съм слушала много за теб — изкикотва се Луиза.

Настъпва кратко многозначително мълчание, докато аз се навеждам да откопчея колана на Хъни.

— Фуанк — казва тя и протяга ръчички към него. — Ой къщи.

Франк я вдига като перце и я премята на хълбока си.

— А кой е това? — обръща се той към Луиза, като хвърля нежен, безсрамен поглед към Александър.

— Синът ми — отвръща тя. — Алекс. С една година е по-голям от Хъни. Двамата са страхотни приятели.

— Здравей, Александър. Какъв сладур — добавя той. — Като майка си.

— Уф — подхвърлям аз. — Повдига ми се, Франк. Защо не вземеш да си ошлайфаш техниката?

— Какво? — възкликва той през смях. — Истина е.

— Хи-хи — изкисква се Луиза, като се изчервява. Защо уверените, способни, зрели жени се превръщат в разтреперани локви пача веднага, щом някой им каже нещо що-годе мило? Луиза наистина е хубава. Би трябвало непрекъснато да й правят комплименти. Сигурно вече е свикнала. Но явно не е, понеже тръпне като благородна девица. Господи, как ми лази по нервите.

Отронвам мощна драматична въздишка и влизам навътре, за да си сваля палтото, а после влизам намусена в хола. Франк и Луиза обаче не тръгват след мен. Кибичат в коридора все едно са пуснали корени там.

— Ехо! — провиквам се аз. — Някой иска ли да обядва? Луиза, ще пусна „Анджелина Балерина“. На Алекс дали ще му хареса, или би предпочел „Строителят Боб“?

— Боб — провиква се Александър в изблик на дива радост, като изтопурква в стаята. — Боб, моля.

— Боб, моля — повтаря като ехо Луиза и влиза в хола, а Франк поема нагоре по стълбите. — Това му е любимото филмче.

— Топло ли ти е, Лу? — Жилетката на Луиза, доскоро закопчана догоре, сега се държи само на две копчета, разкривайки щедри простори от гръд и, както забелязвам с раздразнение, доста впечатляващ изглед към плоския й като дъска корем.

— Ами, да, всъщност — заявява предизвикателно Лу. — Сигурно от разходката.

— Сигурно — свивам рамена аз и посягам да взема захвърления ми стар кашмирен шал, който е преметнат на облегалката на фотьойла. Истината е, че тук е кучешки студ, както свидетелстват наострените зърна на Луиза.

— Безсрамница — прошепвам тихичко.

Луиза премигва насреща ми.

— Ама какви са му дълги миглите — промълвя размекната. — А брадичката му толкова мъжествена.

— Не бях забелязала.

— Стела, той е страхотен. Ти… би ли…

— Дали възразявам? Не. И ще те огрее, между другото, ако това търсиш.

— Носиш ли нещо за обяд? — провиква се Франк от вратата.

По дяволите: откога стои там? Поглеждам го колкото мога по-небрежно. Той издържа на погледа ми: господин Загадъчен.

— Купих вино — казвам, — а хладилникът е зареден до пръсване.

Франк отива да провери положението. Той е мъж с разнообразни апетити…

Понижавам глас и отново подхващам Луиза.

— Но на твое място не бих очаквала годежен пръстен. Предупредих те, Лу: той е бройкаджия.

— О — възкликва Луиза и потръпва от удоволствие (това е другото: защо уверените, способни, зрели жени обичат да им казват, че някой е лошо момче? Някакъв кошмарен майчински инстинкт, сигурно. Отврат.) — Божичко, Стела, не мога да повярвам, че ми създаде толкова невярна представа за него. Физически.

— Мога да приготвя макарони с козе сирене и грах — провиква се Франк.

— Майко мила! — възкликва Луиза. — Той готви!

— Както искаш — провиквам се аз.

— Звучи много вкусно — обажда се Луиза — Благодаря.

— Дали децата ще ги ядат? — пита Франк, като пак влиза при нас.

— Не виждам защо да не ядат — отсичам аз. — Лу?

— Предполагам. Знаеш ли, онзи ден Рейнбоу ни беше на гости и се оказа, че яде само чипс. Нищо друго. И шоколад.

— Английска му работа.

— Е, голяма работа — опитва се да замаже нещата Луиза. — Злоядо дете.

— Да, наистина е голяма работа. Искам да кажа, децата обичат някои неща повече от други, но идеята да ядат само измислена изкуствена храна е простотия. Ако са гладни, ще ядат каквото им дадеш. А ако им даваш само боклуци, те се превръщат в хора, които не са виждали патладжан до двайсет и пет годишна възраст и не обичат да пътуват в чужбина понеже храната е особена.

— Днес си в чудесно настроение — отбелязва Франк. — Легендарният ти чар се лее от теб.

— Отивам да отворя виното — казвам, без да му обръщам внимание, и се отравям величествено към кухнята.

Обаче е прав: наистина бях в чудесно настроение, докато не се прибрахме вкъщи и Франк не подхвана сваляческата си офанзива, а Луиза започна да му се връзва. Измъквам тапата от бутилката бяло бургундско и си наливам една чаша. С възхитителна според мен предвидливост помолих Мери от днес да започне да идва в четвъртък следобед, тъй като сутрин сме в забавачката. Тя ще дойде в два, което означава, мога да се натряскам на обяд и да въртя цял следобед, без да се тревожа за горкичката Хъни (много изкусителна мисъл, тъй като снощи горкичката Хъни спа в моето легло — е, казвам „спа“, но „бъбри и се кикоти и шава цяла нощ“ е по-вярно определение). Обожавам ги тези вечери и обожавам да целувам малката й потна главица, когато най-сетне заспи, но на сутринта се чувствам изнурена.

Отпивам глътка вино и натискам бутона на телефонния секретар. Имам съобщение от Янгста, който ме кани на вечеря утре и пита дали бих искала да отида да го погледам в действие някъде в Ийсг Енд. Това ме поразведрява, така че се чувствам далеч по-благоразположена, когато Франк се връща в кухнята, следван по петите от Луиза.

— Гледат филмчето — информира ме тя. — После ще обядват и ще ги сложим да спят. Франк ми предложи да ми покаже картините си.

— Ателието е наблизо — заявява Франк и се присяга за тенджера. — Ти нали ще наглеждаш Александър, Стела?

— А ти да й покажеш какъв си майстор — подхвърлям уж шеговито аз, но то излиза прекалено заядливо. — Естествено — добавям по-учтиво. — Няма проблем. Пък и Мери ще дойде след един час.

Франк слага водата да завира, след което налива вино на Луиза и себе си.

— Наздраве — казва той.

— Наздраве — изчуруликва Луиза. И пърха усърдно с мигли.

— Твоят съсед ми е оставил съобщение — съобщавам и аз, — в което ме кани на среща.

— Ще отидеш ли?

— Да, естествено — отговарям с престорен ентусиазъм, какъвто всъщност не изпитвам. — И още как. Утре вечер.

— Къде ще те води? — пита Франк. — Къси макарони или спагети? Макароните май са по-подходящи за децата.

— В някакъв ресторант в Шоърдич. Ти сигурно го знаеш, нали там е ловният ти терен. Казва се „Мелън“.

— То е бар — отбелязва Франк. — Много модерен. Не е по твоята част, принцесо.

— Е, в съобщението се казва вечеря, така че сигурно ще ме заведе някъде другаде — заявявам с навирен нос аз. — В някое хубаво заведение, предполагам.

— Притесняваш ли се? — пита Луиза.

Отново обесвам нос.

— Ами, мъничко. От години не съм ходила на истинска среща.

— Искаш ли компания? — щедро предлага тя. — Мисълта ми е, не е зле да си имаш другарче.

— Кое ще е това другарче?

— Ами, примерно аз — грейва тя. — Познавам Ейдриън доста добре. Пък може и Франк да изяви желание да дойде — подхвърля изкусително тя, като му хвърля белтък.

— Защо не? — изтърсва Франк. — Може да стане забавно.

— В никакъв случай! Не искам вие двамата да седите като някакви зрители и да гледате срещата ми.

— Аз го мислех — обяснява Луиза — по-скоро нещо като двойна среща.

— Ужас — подхвърля Франк. — Не си губиш времето.

— Аз просто… — подхваща Лу, като отпива смело за кураж. Очите й светят. Изглежда много хубавичка. — Ъ, просто имах предвид, че би било приятно, струва ми се. Забавно. Но ако не искаш… — Изведнъж придобива съкрушен вид. — Така де, нищо сериозно. Но не с необходимо да… Естествено. Ъ…

— Не — отвръща небрежно Франк, ровейки във фризера за грах. — Съгласен съм.

— Quelle surprise^[1] — прошепвам аз, неспособна да се сдържа.

— Какво? — пита Франк, като се обръща и ми отправя един особено кремъчен поглед, придружен от закачливо повдигната вежда.

— Нищо — отвръщам аз. — Просто ти си имаш потребности, това е.

— Стела! — възкликва Лу. Каква лицемерка: въпреки декларираната си деликатност по-добре направо да си беше лепнала обява за собствените си потребности върху гигантския билборд на бюста си.

Франк поклаща глава, усмихва се и се залавя за козето сирене. Не мога да повярвам: значи жените го умоляват за среща. Какво й става на Луиза?

— Какво ти става? — питам я, като я завличам в хола под претекста да нагледаме децата, които са изпаднали в типичната за малчуганите видеокома. — Да не си полудяла? Как можа ти да го поканиш на среща? Това си е чиста проба изнудване.

— Не е вярно — отвръща Луиза. — Така постъпват модерните жени. И сега цитирам „Воуг“, ако искаш да знаеш.

— Едно е да поканиш някого на среща и съвсем друго е да му се обесиш на врата като отчаяна стара мома — обяснявам аз. — Но щом това искаш…

— Точно това искам — заявява тя, очевидно доволна, след като е приключила с преструвките на потресена. — Смятам, че ще бъде забавно. Пък и ти каза, че не възразяваш.

— Така е. Откога не си правила секс?

— О, боже — простенва тя. — Почти две години. — Очите й отново блестят.

— Това те превръща в преродена девица, а следователно и податлива на чувства на изоставеност и разочарование, ако той не те покани на втора среща — информирам я аз. — И сега цитирам себе си. Честна дума, така е — знам го от собствен опит. Така че бъди готова.

— О, готова съм — възкликва Луиза ухилена. — Готова съм и още как.