Джон Туелв Хокс
Странникът (56)

55.

Когато донесоха тялото на Гейбриъл в изследователския център, беше почти полунощ. Един от охранителите потропа на вратата на доктор Ричардсън в административния център и му каза бързо да се облече. После го поведе към сградата в центъра на правоъгълния двор. Беше студена есенна вечер, небето беше ясно. Гробницата светеше отвътре и сякаш плуваше в мрака.

Скоро пристигнаха две коли: линейка и черен пътнически ван. Доктор Ричардсън и придружителят му тръгнаха след тях, като опечалени роднини след погребален кортеж. Колите спряха пред сградата за генетични изследвания и двама служители на фондацията слязоха от вана заедно с една афроамериканка. По-младият се представи като Денис Причет. Отговарял за предаването и не желаел да има никакви проблеми. По-възрастният имаше стърчаща коса и подпухналото лице на човек, който води разгулен живот. Причет го наричаше Пастира, сякаш нямаше друго име. На лявото рамо на Пастира висеше метален тубус, в който носеше ножницата с японския си меч.

Младата чернокожа не откъсваше очи от доктор Ричардсън, но той избягваше погледа й. Долавяше, че тя е пленничка, но нямаше силата да я спаси. Ако прошепнеше: „Моля, помогнете ми“, щеше да му се наложи да признае собственото си пленничество… и малодушието си.

Причет отвори задната врата на линейката. Гейбриъл Кориган бе вързан за носилката с дебели брезентови каиши, с каквито връзват буйстващи пациенти в спешното отделение на болниците. Беше в безсъзнание. Докато вадеха носилката от линейката, главата му се люшкаше.

Младата жена се опита да се приближи до Гейбриъл, но Пастира я сграбчи за ръката и я спря.

— Стига вече. Трябва да го вкараме вътре.

Още откакто случайно беше прочел лабораторния доклад за хибридните животни, Ричардсън изгаряше от желание да види свръх секретната сграда за генетични изследвания. В лабораториите на партера обаче нямаше нищо впечатляващо. Флуоресцентни лампи на тавана. Хладилници и маси за експерименти. Електронен микроскоп. Миришеше на приют за кучета, но Ричардсън не можа да види никакви опитни животни — и определено нищо, което да може да бъде наречено „снадка“. Пастира отведе младата жена по коридора, а Гейбриъл беше вкаран в една празна стая.

— Мислим, че господин Кориган е прекосил в друг свят — каза Причет. — Генерал Наш иска да знае дали тялото му е пострадало, или не.

— Разполагам само със стетоскоп.

— Направете каквото можете, но побързайте. Наш ще дойде всеки момент.

Ричардсън притисна с върха на пръстите си врата на Гейбриъл и затърси пулса. Нищо. Извади от сакото си молив, боцна младия мъж по петата и мускулите му реагираха. Под зоркия поглед на Причет неврологът разкопча ризата на Гейбриъл и притисна стетоскопа до гърдите на странника. Десет секунди. Двайсет секунди. И накрая един-единствен сърдечен удар.

По коридора се чуха гласове и Ричардсън се дръпна от тялото. След секунди Пастира въведе Майкъл и Генерал Наш.

— Е? — попита Наш. — Добре ли е?

— Жив е. Не знам дали има някакви неврологични увреждания.

Майкъл се приближи до носилката и погали брат си по лицето.

— Гейб още е във Втория свят и търси изход. Бях открил прохода, но не му го показах.

— Умно решение — каза Наш.

— Къде е талисманът на брат ми? Японският меч?

Пастира доби вид на човек, обвинен, че е откраднал нещо. После подаде меча и Майкъл го постави на гърдите на брат си.

— Не може да го държите вечно вързан — каза Ричардсън. — Ще получи рани по гърба, като пациентите с гръбначни увреждания. Мускулите му ще започнат да атрофират.

Генерал Наш май се ядоса, че някой дръзва да му възрази.

— Не бих се тревожил за това, докторе. Ще остане вързан, докато не променим решението му.

На следващата сутрин Ричардсън се опита да се скрие в неврологичната лаборатории, която се намираше в хранилището на библиотеката. Беше му предоставен достъп до онлайн игра на шах на компютъра в изследователския център и партията го беше погълнала напълно. Неговите черни фигури и белите фигури на компютъра представляваха малки анимирани фигурки с лица, ръце и крака. Когато не се движеха по дъската, офицерите четяха свитъци, а рицарите яздеха конете. Отегчените пионки непрекъснато се прозяваха, чешеха се и заспиваха.

След като Ричардсън свикна с това, че фигурите са живи, стигна до нещо, наречено второ интерактивно ниво. На това ниво фигурите се обиждаха взаимно и даваха съвети на Ричардсън. Ако направеше лош ход, фигурата започваше да спори за стратегията и после неохотно се местеше на следващото квадратче. На третото интерактивно ниво Ричардсън не трябваше да прави нищо, само гледаше. Фигурите сами се движеха и по-силните убиваха по-слабите, претрепваха ги с боздугани или ги посичаха с мечове.

— Много работите, а, докторе?

Ричардсън се обърна и видя на прага Нейтан Бун.

— Играя малко шах на компютъра.

— Добре. — Бун се приближи. — Всички имаме нужда от постоянни предизвикателства. Така мозъкът ни е нащрек.

Седна от другата страна на масата. Ако някой надникнеше в стаята, щеше да си помисли, че двама колеги обсъждат научен казус.

— Как сте, докторе? Отдавна не сме си говорили.

Доктор Ричардсън погледна екрана на компютъра.

Фигурите разговаряха помежду си в очакване на атаката. Ричардсън се зачуди дали вярват, че са истински. Вероятно се молеха, мечтаеха и се наслаждаваха на малките си победи, без да осъзнават, че ги държат под контрол.

— Искам да се прибера у дома.

— Разбираме това. — Бун се усмихна съчувствено. — След време ще се върнете в аудиторията си, но в момента сте важен член на нашия екип. Казаха ми, че сте били тук снощи, когато са докарали Гейбриъл Кориган.

— Прегледах го набързо. Това е. Беше още жив.

— Точно така. Той е тук, жив е и сега трябва да се оправим с него. Това поставя един доста уникален проблем — как да държим странник заключен в стая? Според Майкъл, ако странникът е целият овързан, не може да излезе от тялото си. Но това може да доведе до здравословни проблеми.

— Точно така. Казах го на генерал Наш.

Бун се наведе напред и натисна едно копче на лаптопа. Шахматната дъска и фигурите изчезнаха.

— През последните пет години фондация „Евъргрийн“ спонсорира изследвания, свързани с причиняването на болка по неврологичен път. Сигурен съм, знаете, че болката е много сложен феномен.

— Болката се обработва в различни части от мозъка и се разпространява по мрежа от нерви — каза Ричардсън. — Така дори част от мозъка да не функционира, пак можем да реагираме на нараняване.

— Точно така, докторе. Но нашите изследователи откриха, че в пет различни части от мозъка могат да се имплантират проводници, като най-важните дялове са малкият мозък и таламусът. Вижте това. — Бун извади от джоба си дивиди и го сложи в компютъра на Ричардсън. — Заснето е преди година в Северна Корея.

На екрана се появи жълтокафеникава маймуна резус. Седеше в клетка и от черепа й се подаваха проводници, свързани с радиопредавател, прикрепен на тялото на животното.

— Виждате ли? Никой не реже животното, нито гори кожата му. Трябва само да натиснеш едно копче и…

Маймуната изкрещя и се просна на земята. Лежеше на пода на клетката, гърчеше се и тихо скимтеше.

— Виждате ли какво става? Няма физическа травма, но нервната система е обхваната от усещането за силна болка.

— Защо ми показвате това?

— Не е ли очевидно, докторе? Искаме да сложите проводници в мозъка на Гейбриъл. Когато се върне от пътешествието си, ще бъде освободен от каишите. Ще се радва на специални грижи и ще се опитаме да променим бунтарските му виждания относно определени въпроси. Но в мига, в който се опита да ни напусне, някой ще натисне копчето и…

— Не мога да го направя — каза Ричардсън. — Това е изтезание.

— Думата не е правилна. Просто осигуряваме начин за незабавна реакция на даден негативен избор.

— Аз съм лекар. Учил съм, за да лекувам хората. Това… това е неморално.

— Наистина трябва да поработите върху речника си, докторе. Процедурата не е неморална, тя е наложителна.

Нейтан Бун стана и тръгна към вратата.

— Проучете информацията на дивидито. След няколко дни ще ви изпратим още. — Усмихна се, кимна за довиждане и излезе.

Доктор Ричардсън се почувства като човек, който току-що е научил, че е болен от рак и злокачествените клетки се разпростират из кръвта и костите му. Заради страх и амбиция беше загърбил всички симптоми и сега вече беше прекалено късно.

Седеше в лабораторията и гледаше как различни маймуни се появяват на компютърния екран. Трябва да се измъкнат от клетката, помисли си. Трябва да избягат и да се скрият. Но заповедта беше дадена, копчето беше натиснато и те бяха принудени да се подчинят.