Джон Туелв Хокс
Странникът (51)

50.

Гейбриъл беше прекосил, Светлината му мина през четирите прегради. Той отвори очи и видя, че е на най-горната площадка на стълбище в стара къща. Беше сам. Къщата беше тиха. Слаба сива светлина се процеждаше през тесен прозорец.

Зад него имаше старовремска салонна масичка. На масичката имаше ваза със сребърна роза. Гейбриъл докосна твърдите й гладки листенца. Розата, вазата и стаята бяха лъжливи, като предметите в собствения му свят. Само Светлината беше вечна и реална. Тялото и дрехите му бяха призрачни образи, които го бяха последвали на това място. Гейбриъл извади нефритения меч няколко сантиметра от ножницата. Стоманеното острие излъчваше сребриста енергия.

Бутна дантелената завеса и надникна през прозореца. Свечеряваше се, слънцето тъкмо беше залязло. Намираше се в град с тротоари и дървета по тях. От другата страна на улицата имаше цял ред къщи. Мястото му напомни за кварталите с къщи от пясъчник в Ню Йорк или Балтимор. Тук-там лампите бяха запалени и щорите и пердетата по прозорците бяха добили мек жълтеникав оттенък като парченца стар пергамент.

Гейбриъл преметна меча през рамо, така че ножницата да е на гърба му, и колкото се може по-тихо слезе по стълбите на долния етаж. Бутна една врата. Очакваше всеки момент да го нападнат, но откри празна спалня. Мебелировката беше тежка и тъмна: огромен гардероб с месингови заключалки, легло с резбована дървена рамка. Стаята изглеждаше старовремска и му напомняше за декор на филм от началото на двайсети век. Не откри нито радио с часовник, нито телевизор, нищо ново, ярко и светещо. От етажа под себе си чу звуци на пиано. Музиката беше бавна и тъжна: проста мелодия, повтаряна с леки вариации.

Гейбриъл пак тихо заслиза по стълбите. Долу портал водеше към трапезария с дълга маса и шест стола с високи облегалки. На бюфета отстрани имаше фруктиера с восъчни плодове. Той тръгна по коридора, мина покрай кабинет с кожени кресла и една-единствена лампа за четене и влезе в салона в задната част на къщата.

Една жена седеше с гръб към вратата и свиреше на пиано. Беше побеляла, с дълга черна пола и лавандулова блуза с буфан ръкави. Гейбриъл пристъпи към жената, подът изскърца и тя се обърна. Лицето й го стресна. Беше изпито и бледо, сякаш я бяха заключили в къщата и я бяха оставили да умре от глад. Само очите й бяха живи: блестящи и силни, те го пронизваха. Беше изненадана, но не и уплашена от появата на непознат.

— Кой си ти? — попита жената. — Никога не съм те виждала.

— Казвам се Гейбриъл. Можете ли да ми кажете как се казва това място?

Тя стана — черната й пола изшумоли — и пристъпи към него.

— Изглеждаш странно, Гейбриъл. Сигурно си нов.

— Да, така е. — Той отстъпи назад, но тя го последва. — Съжалявам, че нахълтах в къщата ви.

— О, не бива да съжаляваш. — И преди да успее да я спре, сграбчи дясната му ръка. На лицето й се изписа учудване. — Кожата ти е топла! Как е възможно?

Гейбриъл опита да дръпне ръката си, но жената го стискаше с неподозирана за крехкото й тяло сила. После, леко разтреперана, се наведе и целуна дланта му. Гейбриъл усети допир на студени устни и остра пронизваща болка. Дръпна ръката си и видя, че кърви.

Малка капка кръв — неговата кръв — се червенееше в ъгълчето на устните й. Тя я докосна с показалец, втренчи се в яркия червен цвят и после лапна пръста си. Изпаднала в екстаз от удоволствие, потрепери и затвори очи. Гейбриъл бързо излезе и тръгна към външната врата. Резето малко го затрудни, но скоро се озова на тротоара.

Преди да успее да намери къде да се скрие, се появи черен автомобил. Движеше се бавно. Беше с четири врати и приличаше на кола от двайсетте години на двайсети век, но моделът не се виждаше много ясно. Приличаше по-скоро на представа за кола, на някакъв знак, а не на истинска машина, построена в завод. Караше я възрастен съсухрен мъж. Изгледа Гейбриъл, докато го отминаваше.

Не се появиха други коли. Гейбриъл тръгна по тъмните улици. Стигна до градския площад, където имаше малък парк с пейки, открита естрада и няколко клонести дървета. На партера на една триетажна сграда имаше магазини с изложени на витрините стоки. Помещенията на горните етажи светеха. Десетина души се размотаваха из площада. Бяха облечени със същите старовремски дрехи като жената, която свиреше на пиано: тъмни костюми, дълги поли, шапки и пелерини, които скриваха мършавите им тела.

Гейбриъл усети, че бие на очи с джинсите и суичъра. Опита се да се скрие в сенките на сградите. Витрините на магазина бяха от дебело стъкло и имаха стоманени решетки, които предпазваха изложените бижута. Всеки магазин имаше по една витрина и на всяка витрина беше изложен по един предмет, осветен с лампички. Подмина един кльощав плешивец със сбръчкано лице, който зяпаше изложен на витрината златен часовник. Изглеждаше замаян, почти хипнотизиран. Малко по-надолу имаше антикварен магазин с бяла мраморна статуя на голо момче на витрината. Една жена с тъмночервено червило се беше залепила за стъклото и гледаше втренчено статуята. Когато Гейбриъл мина покрай нея, тя се наведе напред и целуна стъклото.

В края на улицата имаше бакалия. Нямаше нищо общо с модерните постройки с широки щандове и фризери със стъклени врати, но всичко изглеждаше чисто и добре подредено. Купувачи с червени телени кошници минаваха покрай рафтовете със стока. Зад касата стоеше млада жена с бяла престилка.

Когато Гейбриъл влезе, продавачката го погледна и той се шмугна между рафтовете, за да избегне любопитството й. По полиците имаше кутии и буркани, но върху тях не бе написана нито дума. Вместо това имаше цветни рисунки на продуктите. Нарисувани деца и техните родители се усмихваха радостно, докато ядяха овесена каша или доматена супа.

Гейбриъл взе пакет бисквити. Беше съвсем лек. Вдигна още една кутия, отвори я и видя, че е празна. След като провери и останалите опаковки и буркани, отиде на следващия щанд и откри един дребен мъж, който клечеше на пода и зареждаше рафтовете с нова стока. Колосаната му престилка и червената папийонка го правеха да изглежда спретнат и организиран. Мъжът работеше с голямо усърдие и внимаваше да слага всяка стока с етикета напред.

— Какво става? — попита Гейбриъл. — Всичко е празно.

Дребният мъж се изправи и го изгледа втренчено.

— Сигурно сте нов.

— Как може да продавате празни кутии?

— Ами те искат това, което е в тях. Всички го искаме.

Мъжът, явно привлечен от топлината на тялото на Гейбриъл, нетърпеливо пристъпи напред, но Гейбриъл го блъсна. Като се мъчеше да не изпада в паника, излезе на площада. Сърцето му биеше бързо, студената вълна на страха напираше в тялото му. София Бригс му беше казала за това място. Това беше Вторият свят на гладните призраци. Те бяха изгубени души, частици светлина, които непрекъснато търсеха с какво да запълнят болезнената си празнота. Щеше да остане тук завинаги, ако не успееше да намери прохода и да се измъкне.

Забърза по улицата и с изненада се натъкна на месарски магазин. Агнешки пържоли, свински котлети и телешки плешки лежаха в метални подноси под ярки лампи. Дебел месар с руса коса стоеше зад тезгяха заедно с помощника си, двайсетинагодишен младеж. Едно момче с дълга престилка старателно миеше белите плочки на пода. Храната беше истинска. Двамата мъже и момчето изглеждаха в цветущо здраве. Ръката на Гейбриъл докосна топката на вратата. Поколеба се за миг и влезе.

— Сигурно си нов — каза месарят с жизнерадостна усмивка. — Познавам всички тук и никога досега не съм те виждал.

— Има ли нещо за ядене? — попита Гейбриъл. — Дайте ми от тази шунка.

Посочи трите пушени бута, които висяха на една кука над витрината. На месаря явно му стана забавно, а помощникът му се ухили. Без да попита, Гейбриъл се пресегна и пипна единия бут. Нещо не беше както трябва. Свали го от куката, пусна го на пода и бутът се пръсна на парчета. Беше керамичен. Всичко в магазина беше изкуствено: въображаема храна, изложена като истинска.

Чу рязко изщракване и се извъртя. Момчето беше пуснало резето на вратата. Завъртя се отново и видя как месарят и помощникът му минават пред тезгяха. Помощникът извади дълъг цяла педя нож. Собственикът държеше огромен сатър. Гейбриъл изтегли меча си и отстъпи заднешком. Момчето остави метлата и издърпа тънък нож с назъбено острие — от онези, които се използват за отделянето на филето от костите.

Помощникът вдигна усмихнато ръка и хвърли ножа. Гейбриъл се наведе наляво и острието се заби в дървената ламперия. Месарят пристъпи напред, вдигнал сатъра. Гейбриъл замахна уж към главата му, после се наведе и му сряза ръката. Призракът се ухили и си показа раната: срязана кожа и мускул… и нито капчица кръв.

Гейбриъл атакува. Сатърът се вдигна и парира меча. Двете остриета се удариха едно в друго, стоманата нададе остър пронизителен писък, като уловена птица. Гейбриъл отскочи настрани, мина зад месаря, замахна ниско и отряза левия крак на призрака точно под коляното. Месарят падна по очи на белите плочки. Лежеше по корем, стенеше и размахваше ръце, мъчеше се да докопа оръжието си. Приличаше на човек, който се мъчи да плува на сухо.

Помощникът грабна ножа от дъската за рязане и Гейбриъл се приготви да се отбранява. Вместо това помощникът коленичи до касапина и го наръга в гърба. Наръга го дълбоко и издърпа острието през мускула чак до хълбока. Момчето се втурна и се присъедини към атаката, режеше парчета суха плът и ги тъпчеше в устата си.

Гейбриъл махна резето и изскочи навън. Пресече улицата към малкия парк в центъра на площада и видя, че хората са наизлезли от къщите си. Позна жената, която свиреше на пиано, и дребния продавач с папийонката. Търсеха го, надяваха се, че ще успее да запълни празнината им.

Спря до откритата естрада. Трябваше ли да бяга от тях? Имаше ли начин да избяга? Чу рев на двигател, свистене на гуми и видя фарове. Когато колата наближи, видя, че е старовремско такси със светнала жълта табела на покрива. Клаксонът изсвири и колата спря до бордюра. Шофьорът свали страничното стъкло и се ухили. Беше Майкъл.

— Скачай вътре! — изкрещя той.

Гейбриъл се навря в колата и брат му направи едно кръгче на площада, надуваше клаксона и гонеше призраците. Зави по една улица и даде газ.

— Точно се бях качил на покрива на сградата, поглеждам надолу и те виждам на площада.

— Откъде намери таксито?

— Докато тичах по улицата, отнякъде изникна таксиметров шофьор. Кльощав старец, непрекъснато ме питаше дали съм „нов“ — каквото и да значи това. Изхвърлих го от таксито, забих му един в носа и подкарах колата. — Майкъл се разсмя. — Не знам къде сме, но едва ли ще ме арестуват за кражба на кола.

— Във Втория свят на гладните призраци сме.

— Звучи логично. Влязох в една закусвалня, в сепаретата седяха четирима души. Нямаше никаква храна. Само празни чинии.

Майкъл рязко завъртя волана.

— Побързай! Трябва да влезем в сградата, преди някой да ни е видял.

Слязоха от колата. Майкъл държеше меч: върху дръжката му беше инкрустиран златен триъгълник.

— Откъде взе това? — попита Гейбриъл.

— От приятели.

— Това е талисман.

— Знам. Добре е да ходиш въоръжен по такива места.

Забързаха към една четириетажна сграда с гранитна фасада. Широката врата беше от тъмен метал и беше разделена на квадрати с барелефи на житни класове, ябълки и други неща за ядене. Майкъл дръпна вратата и се вмъкнаха вътре. Минаха по дълъг коридор без прозорци, с наредени шахматно черни и бели плочки по пода и лампи, висящи на вериги от тавана. Майкъл затича и спря пред врата с надпис „Библиотека“.

— Успяхме. Това е най-безопасното място в града.

Гейбриъл последва брат си в стая на два етажа, с витражи по прозорците на едната стена. Всички стени бяха опасани с дървени полици, натъпкани, с книги. Имаше стълби на релси и тясна пътека на пет метра височина, която осигуряваше достъп до още няколко реда рафтове. В средата имаше тежки дървени столове и маси за четене, покрити със зелено сукно. Лампи, направени от тъмнозелено стъкло, осветяваха масите. Библиотеката навя на Гейбриъл мисли за история и традиция. Какви ли мъдри книги можеха да бъдат открити на това място?

Майкъл се държеше така, сякаш той е библиотекарят.

— Хубаво е, нали?

— Никой ли не идва тук?

— Естествено. Защо да идват?

— За да четат книги.

— Няма начин. — Майкъл избра една дебела книга с черна кожена подвързия и я подхвърли на брат си. — Увери се сам.

Гейбриъл отвори книгата и видя само празни страници. Остави я на масата и издърпа друга книга от полицата. Празни страници. Майкъл се разсмя.

— Прегледах Библията и речника. Всичко е празно. Хората, които живеят тук, не могат нито да ядат, нито да пият, нито да четат. Обзалагам се, че не могат и да правят секс, както и че не могат да спят. Ако това е сън, значи определено спада към кошмарите.

— Не е сън. И двамата сме тук.

— Точно така. Ние сме странници. — Майкъл кимна и пипна брат си по ръката. — Тревожех са за теб, Гейб. Радвам се, че си добре.

— Татко е жив.

— Как разбра?

— Бях на едно място, наречено Нова хармония, в Аризона. Преди осем години баща ни се е запознал с едни хора и ги е вдъхновил да основат комуна и да живеят свободно, извън Мрежата. Може да е в нашия свят, в този тук — навсякъде.

Майкъл крачеше напред-назад между масите за четене. Избра една книга, сякаш тя можеше да му даде отговор, после я хвърли настрани.

— Добре — каза той. — Татко е жив. Това е интересен факт, но няма никакво значение. Трябва да се съсредоточим върху сегашния ни проблем.

— И той е?

— В момента тялото ми лежи на една маса в изследователски център близо до Ню Йорк. Ти къде си, Гейб?

— В един изоставен църковен лагер в Малибу Хилс.

— Заобиколен ли си от пазачи?

— Разбира се, че не.

— Когато се върна в нормалния свят, ще им кажа къде си…

— Ти луд ли си? — Гейбриъл пристъпи към брат си. — Заловен си от Табулата. Същите хора, които нападнаха къщата ни и я изгориха до основи.

— Знам, Гейб. Един мъж, Кенард Наш, ми обясни всичко. Но това е минало. Сега имат нужда от странник. Установили са контакт с по-развита цивилизация.

— Какво значение има това? Искат да унищожат всяка форма на лична свобода.

— Това касае обикновените хора, не нас. Тук не става дума за добро и зло. Неизбежно е. Не можеш да го спреш. Братството вече е изградило системата.

— Родителите ни не са си представяли света по този начин.

— И какво спечелихме ние от това? Нямахме пари. Нямахме приятели. Не можехме да използваме дори собствените си имена и цял живот бягахме. Не можеш да избягаш от Мрежата. Тогава защо да не се присъединиш към тези, които я управляват?

— Табулата ти е промила мозъка.

— Не, Гейб. Точно обратното е. Само аз от цялото ни семейство винаги съм виждал нещата ясно.

— Не и сега обаче.

Майкъл сложи ръка върху дръжката на златния меч. Двамата странници се погледнаха в очите.

— Защитавах те, когато беше малък — каза Майкъл. — Предполагам, че пак ще трябва да го направя.

Обърна се и бързо излезе.

— Върни се! — извика Гейбриъл. — Майкъл! — Изчака няколко секунди и се втурна в коридора. Празен. Нямаше никого. Вратата тихо изскърца и се затвори зад него.