Джон Туелв Хокс
Странникът (11)

10.

Доктор Ричардсън събра най-необходимото в един сак. Нейтан Бун го чакаше долу във фоайето. Тръгнаха веднага и се отправиха на юг към Ню Йорк. Когато влязоха в Уестчестър Каунти, близо до град Пърчейз, Бун отби по някакъв двулентов път. Джипът минаваше покрай скъпи имения. По моравите растяха бял дъб и кленове, тревата беше покрита с есенни листа.

Малко след осем Бун зави по една покрита с чакъл алея и спря пред входа на ограден с висок зид двор. Дискретна табела ги уведомяваше, че са пристигнали в изследователски център на фондация „Евъргрийн“. Пазачът в будката позна Бун и отвори вратата.

Спряха на малък паркинг, заобиколен от борове, и слязоха. Пет големи сгради запълваха двора: четири от стомана и стъкло в четирите края, всяка свързана с останалите със затворен пасаж на нивото на втория етаж, и пета, в центъра на правоъгълника, без прозорци, облицована с бял мрамор. Доктор Ричардсън се сети за Кааба, мюсюлманското светилище в Мека, където пазеха тайнствения черен камък, който Авраам бил получил от ангела.

— Това е библиотеката на фондацията — каза Бун и посочи сградата в северния край на четириъгълника. — По посока на часовниковата стрелка следва центърът за генни изследвания, центърът за компютърни изследвания и административният център.

— А бялата сграда в средата?

— Това е изследователски център по неврологична кибернетика. Построиха го миналата година.

Бун поведе Ричардсън към административния център. Преддверието беше празно, имаше само охранителна камера, монтирана на стената. В дъното на помещението имаше два асансьора. Единият се отвори.

— Наблюдават ли ни?

Бун повдигна рамене.

— Винаги има такава вероятност, докторе.

— Някой сигурно ни наблюдава, защото ни отвориха вратите на асансьора.

— Нося персонален чип, настроен на радиочестота. Наричаме го „защитен чип“. Чипът казва на компютъра, че съм в сградата и се приближавам до асансьора.

Влязоха в кабинката и вратата се плъзна зад тях. Бун махна с ръка към сивата пластина, вградена в стената. Чу се тихо щракване и асансьорът започна да се издига.

— В повечето сгради използват персонални карти.

— Тук малко хора използват карти. — Бун вдигна ръка и Ричардсън видя белег на дясната му китка. — Но всеки с достъп до силно охраняемите зони има защитна връзка, имплантирана под кожата. Имплантът е много по-сигурен и ефективен.

Слязоха на третия етаж и Бун заведе Ричардсън в един апартамент със спалня, баня и всекидневна.

— Тук ще прекарате нощта. Настанете се удобно.

— Какво ме очаква?

— Няма от какво да се тревожите, докторе. Просто искат да говорят с вас.

Бун излезе и вратата тихо изщрака. Това е лудост, помисли си Ричардсън. Държат се с мен като с престъпник. Закрачи нервно, после постепенно гневът му започна да се стопява. Може наистина да беше сбъркал някъде. На онази конференция в Ямайка или нещо друго? Няколко обяда и няколко хотелски стаи, които нямаха нищо общо с изследванията. Откъде бяха разбрали за това? Кой им беше казал? Замисли се за колегите си от университета и реши, че някои от тях му завиждат за успеха.

Вратата се отвори и влезе млад азиатец с дебела папка. Беше облечен в безупречно бяла риза и носеше черна тясна вратовръзка, което му придаваше чист и почтителен вид.

— Добър вечер, докторе! Аз съм Лорънс Такава, мениджър „Специални проекти“ във фондация „Евъргрийн“. Преди да започнем, искам само да ви кажа, че вашите книги ми доставят истинско удоволствие, особено „Машината в черепа“. Теориите ви за мозъка определено са доста интересни.

— Искам да знам защо съм тук.

— Трябва да поговорим с вас. Клауза 18-С от договора ни дава тази възможност.

— Защо се срещаме тази вечер? Знам, че съм подписал договор, но това е доста необичайно. Можехте да се обадите на секретарката ми й да си запишете среща.

— Търсим отговор на конкретна ситуация.

— Какво желаете? Заключенията от тазгодишното изследване? Изпратих ви предварителен доклад. Никой ли не го е чел?

— Не сте тук, за да ни казвате нещо, доктор Ричардсън. Ние сме тези, които искаме да ви предоставим важна информация. — Лорънс махна към столовете и двамата седнаха един срещу друг. — Правили сте няколко различни експеримента през последните шест години, но изследванията ви потвърждават една конкретна идея: във Вселената няма духовна реалност, човешкото съзнание е просто биохимичен процес, който протича в мозъка ни.

— Това е доста опростен извод, господин Такава. Но по същество е верен.

— Резултатите от вашите изследвания потвърждават философията на фондация „Евъргрийн“. Хората, които ръководят фондацията, вярват, че всяко човешко същество е автономна биологична единица. Мозъкът ни представлява органичен компютър, като възможностите му се определят от генетичното наследство. Приживе пълним мозъка си със заучени знания и условни рефлекси на различни преживявания. Когато умрем, компютърът в мозъка се унищожава заедно с цялата информация в него и с всички оперативни програми.

Ричардсън кимна.

— Мисля, че е повече от ясно.

— Чудесна теория — отвърна Лорънс. — За съжаление, не е вярна. Открихме, че частица енергия съществува във всяко живо същество, и то независимо от мозъка или тялото. Тази енергия прониква във всяко растение или животно от мига на появата ни на този свят. И ни напуска, когато умрем.

Ричардсън се опита да сдържи усмивката си.

— Говорите за човешката душа.

— Наричаме го Светлината. Изглежда, следва законите на квантовата теория.

— Наричайте го както си искате, господин Такава. Не ме интересува особено. Нека за момент да приемем, че наистина имаме душа. Тя е у нас приживе. И ни напуска, когато умрем. Дори и да приемем съществуването на душа, тя няма нищо общо с живота ни. Искам да кажа, че нищо не можем да направим с нея. Нито да я измерим. Нито да потвърдим съществуването й. Нито да я извадим и да я сложим в буркан.

— Група хора, наречени странници, са в състояние да контролират светлината си и да я изпращат извън тялото си.

— Не вярвам на подобни спиритически щуротии. Това не може да се докаже експериментално.

— Прочетете това и ми кажете какво мислите. — Лорънс сложи зелената папка на масата.

После излезе и Ричардсън остана сам. Разговорът беше толкова странен и неочакван, че не знаеше как да реагира. Странници. Светлината. Защо служител в научна организация ще си служи с подобни термини? Доктор Ричардсън предпазливо докосна зелената папка, сякаш съдържанието й можеше да го изгори. Пое си дълбоко дъх, отвори я и започна да чете.

Имаше пет номерирани части. Първата обобщаваше преживяното от различни хора, които вярваха, че духът им е напускал тялото, преодолял е четири прегради и е преминал в друг свят. Тези „странници“ бяха убедени, че енергията, която носят всички човешки същества в телата си, е като тигър в клетка. И че вратата на клетката изведнъж се отваря и светлината се освобождава.

Втората част описваше живота на няколко странници, появили се през последното хилядолетие. Някои бяха станали отшелници и се бяха оттеглили да живеят в пустинята, но много от останалите бяха оглавили бунтове и се бяха опълчили на властта. Тъй като напускали света, странниците виждали всичко от различна гледна точка. Авторът на тази част изказваше предположението, че свети Франциск от Асизи, Жана д’Арк и Исак Нютон били странници. Прочутият „Тъмен дневник“, който се пазел скрит в подземното хранилище на Кеймбридж, разкривал, че английският математик сънувал как преминава през преградите вода, земя, въздух и огън.

През 1930 година Йосиф Сталин решил, че странниците са заплаха за диктатурата му. Третата част описваше как руската тайна полиция арестувала над сто мистични и духовни водачи. Физикът Борис Орлов преглеждал странниците — държали ги в специален лагер близо до Москва. Когато затворниците отидели в друг свят, сърцата им биели по веднъж на всеки трийсет секунди и те спирали да дишат. „Като умрели са — пишеше Орлов. — Жизнената енергия напуска телата им“.

Хайнрих Химлер, шефът на СС, прочел превод на доклада на Орлов и решил, че странниците могат да се използват като източник на тайно оръжие, с което да бъде спечелена войната. Четвъртата част описваше как странници, заловени в окупираните страни, били изпращани в концентрационни лагери под наблюдението на прословутия Доктор Смърт — Курт Блаунер. Изрязвали части от мозъка на затворниците и ги подлагали на електрошокове и ледени бани. След като от експериментите не излязло ново оръжие, Химлер решил, че странниците са „деградирали космополитни елементи“ и отрядите на смъртта на СС започнали да ги преследват.

Ричардсън не виждаше връзката с жестоките изследвания, правени в миналото. Хора, които си мислеха, че са преминавали в други светове, страдаха от необичайна активност в определени части от мозъка. Според него Тереза Авилска, Жана д’Арк и останалите ясновидци вероятно бяха епилептици със спазми на слепоочния дял на мозъка. Нацистите естествено грешаха. Тези хора не бяха светци или врагове на държавата, просто се нуждаеха от модерни успокоителни и лечение, за да се справят с емоционалния стрес, причинен от болестта.

Стигна до петата част на книгата и се зарадва, че резултатите от експериментите са получени чрез използването на съвременна неврологична апаратура — томограф и магнитен резонанс. Искаше да разбере имената на учените, но тази информация беше зачеркната с черен маркер. Първите два доклада съдържаха подробна неврологична оценка на хора, станали странници. Когато изпадаха в транс, телата им изпадаха в летаргия. Томографските изследвания по време на това състояние показваха липса на всякаква неврологична дейност, освен ударите на сърцето, които се контролираха от мозъчния ствол.

Третият доклад описваше експеримент в една медицинска лаборатория в Пекин: екип китайски изследователи бе изобретил уред за измерване на нервната енергия. По-точно — биохимичната енергия, произвеждана от човешкото тяло. Доказваше се, че странниците имат способността да създават кратки изблици, които Лорънс Такава беше нарекъл Светлина. Тази нервна енергия беше невероятна, триста пъти по-голяма от слабата мощност, която течеше през типичната нервна система. Безименните изследователи предполагаха, че енергията е свързана със способността да се пътува в други светове.

Това не доказва нищо, помисли Ричардсън. Енергията залива мозъка и хората си мислят, че са видели ангели.

Прелисти на следващия доклад и го прочете набързо. В този експеримент китайските учени бяха поставили всеки странник в пластмасов контейнер — нещо като ковчег, — оборудван със специална апаратура за следене на енергийната активност. Всеки път, когато някой странник изпаднел в транс, от тялото му се отделяло огромно количество енергия. Светлината активирала мониторите, минавала през ковчега и изчезвала. Ричардсън прегледа бележките под линия, искаше да намери имената на учените и странниците. Във всеки доклад няколко думи се появяваха като обичаен завършек на дълъг разговор: „Обектът е върнат под наблюдение“, „Обектът отказва да сътрудничи повече“, „Обектът почина“.

Беше се изпотил. В стаята беше задушно, явно вентилацията не работеше. Отвори прозореца, помисли си той. Поеми малко свеж въздух. Но когато дръпна тежките завеси, видя гола стена. В апартамента нямаше прозорци, а вратата беше заключена.