Джон Туелв Хокс
Странникът (1)

Прелюдия
Рицарят, Смъртта и Дяволът

Излязоха на светло от метрото и Мая се пресегна и хвана баща си за ръка. Тръна не я отблъсна, не й каза да се съсредоточи върху позицията на тялото си. Усмихна се и я поведе нагоре по тесните стълби към дългия стръмен тунел, облицован с бели керамични плочки. Управата на метрото беше поставили метални решетки от едната страна и тунелът, иначе съвсем обикновен, изглеждаше като огромен затвор. Ако беше сама, Мая щеше да се притесни и да се почувства като в капан, но сега нямаше за какво да се тревожи, нали баща й беше до нея.

Съвършеният ден, помисли си. Е, може би вторият по съвършенство. Все още помнеше как преди две години, след като беше пропуснал рождения й ден и Коледа, баща й се появи на 26 декември с такси, пълно с подаръци за двете с майка й. Беше слънчева сутрин, пълна с изненади, но днешната събота по всяка вероятност обещаваше по-трайно щастие. Вместо обичайното пътуване до склада при Кенъри Уорф, където баща й я учеше как да рита, да нанася удари и да използва оръжия, бяха прекарали деня в Лондонската зоологическа градина и той й беше разказвал различни истории за всяко животно. Баща й беше обиколил целия свят и можеше да опише Парагвай или Египет като професионален екскурзовод.

Докато минаваха покрай клетките, всички ги гледаха. Повечето арлекини се опитваха да се слеят с тълпата, но нейният баща се набиваше на очи сред обикновените граждани. Беше немец с грубо изсечен нос, коса до раменете и тъмносини очи. Обличаше се в пастелни цветове и носеше стоманена кара-гривна, която приличаше на счупена белезница.

В килера на квартирата им в Източен Лондон Мая беше открила една изпомачкана история на изкуствата. Съвсем в началото на книгата имаше една гравюра на Албрехт Дюрер, наречена „Рицарят, Смъртта и Дяволът“. Обичаше да се вглежда в картината, макар тя да пораждаше у нея странно усещане. Рицарят с бронята беше като баща й, спокоен и смел, яздеше през планините, докато Смъртта надигаше пясъчен часовник, а Дяволът го следваше — преструваше се на оръженосец. Тръна също носеше меч, но го беше скрил в един метален тубус с кожена презрамка.

Въпреки че се гордееше с Тръна, той я смущаваше и притесняваше. Понякога й се искаше да е обикновено момиче с баща дебелак, който работи в офис — доволен от живота мъж, който й купува сладолед във фунийка и й разказва вицове за кенгурута. Светът с пъстрите си дрехи, поп музика и телевизионни шоута беше несекващо изкушение. Искаше й се да падне в топлата вода и да се остави на течението да я носи. Да си дъщеря на Тръна беше изтощително — непрекъснато да избягваш зоркото око на Голямата машина, да си нащрек за врагове, да предвиждаш ъгъла на атаката.

Мая беше на дванайсет, но още не беше заякнала достатъчно, за да борави с арлекински меч. Вместо него тази сутрин баща й извади от гардероба един бастун и й го даде, преди да излязат. Мая бе наследила бялата кожа и острите черти на Тръна и черната гъста коса на майка си — сикха по произход. Очите й бяха толкова светли, че под определен ъгъл изглеждаха прозрачни. Мразеше, когато добре облечени жени се приближаваха към майка й, за да й кажат колко хубава дъщеря има. След няколко години щеше да е пораснала достатъчно, за да се дегизира и да изглежда колкото се може по-невзрачна.

Излязоха от зоологическата градина и се разходиха през Риджънт Парк. Беше краят на април и млади мъже играеха футбол по разкаляните поляни, а родители бутаха увити като вързопи бебета в детски колички. Сякаш целият град се беше изсипал навън, за да се радва на слънцето след тридневния непрестанен дъжд. Двамата с баща й поеха по Пикадили Лайн и се запътиха към спирката на стадион „Арсенал“. Когато стигнаха до метрото, вече се смрачаваше. Във Финсбъри Парк имаше индийски ресторант и Тръна беше направил резервация за ранна вечеря. Мая чу врява — приглушени тромби и крясъци — и се зачуди дали няма някаква политическа демонстрация. В същия миг баща й я преведе през въртящата се врата и я хвърли право във войната.

Щом стъпи на тротоара, Мая видя на Хайбъри Хил Роуд огромна тълпа. Нямаше протестни лозунги нито знамена и тя осъзна, че футболният мач е свършил. Стадионът на „Арсенал“ беше наблизо и отбор със синьо-бели екипи — „Челси“ — беше играл срещу „Арсенал“. Агитката на „Челси“ излизаше от входа на гостуващия отбор от западната страна на стадиона и се насочваше надолу по тясната улица с два реда къщи отстрани. Обикновено тълпата бързо се отправяше към входа на метрото, но сега улицата се беше превърнала в арена. Полицията пазеше запалянковците на „Челси“ от привържениците на „Арсенал“, които се опитваха да ги нападнат.

Полицаи от двете страни. Синьо и бяло в средата. Червените хвърляха бутилки и се опитваха да разкъсат кордона. Гражданите, които се бяха озовали сред тълпата, се блъскаха между паркираните коли и в кофите за боклук. Покрай бордюра имаше нацъфтели глогини и розовите им цветове се разтреперваха всеки път, щом някой се блъснеше в тях. Листенцата се носеха из въздуха и се сипеха върху гъмжилото от хора.

Тълпата вече се приближаваше до спирката на метрото. Тръна можеше да завие наляво и да тръгне по Гилеспи Роуд, но остана на тротоара да наблюдава хората. Усмихна се леко, уверен в собствената си сила и развеселен от безсмислената агресия на зомбитата. Освен меча носеше поне още един нож плюс пистолет, с който се беше сдобил благодарение на контактите си в Америка. Ако пожелаеше, можеше да избие доста от тези хора, но това беше публичен сблъсък и наоколо имаше полиция. Мая погледна баща си. Трябва да бягаме, помисли си. Тълпата беше побесняла. Тръна погледна дъщеря си, сякаш доловил страха й, и Мая замълча.

Всички крещяха. Гласовете им се сливаха в сърдит рев. Мая чу пронизителна свирка. Вой на полицейска сирена. Бутилка бира прелетя над тях и се пръсна само на два метра от мястото, на което бяха застанали. Изведнъж яростен клин от червени фланелки и шалчета се вряза в полицейския кордон и тя видя как мъжете започнаха да се ритат и да се бият. По лицето на един полицай шурна кръв, той вдигна палката си и отвърна на удара.

Тя стисна ръката на баща си и каза:

— Приближават се. Да се махаме!

Тръна се извърна и дръпна дъщеря си към входа на метрото, сякаш искаше да се скрие. Но полицията подкара привържениците на „Челси“ като стадо говеда и изведнъж отвсякъде ги наобиколиха облечени в синьо мъже. Приклещени от тълпата, Мая и баща й бяха избутани пред будката за билети — възрастният продавач седеше сащисан зад дебелото стъкло.

Баща й мина през въртележката на входа и забързаха надолу към перона. Всичко е наред, каза си тя. Сега сме в безопасност. Но изведнъж видя, че мъже с червени шапки си пробиват път през тунела и тичат покрай тях. Един от привържениците на „Арсенал“ носеше вълнен чорап с нещо тежко вътре — камъни, топчета от лагери — и замахна с него към възрастния човек пред нея, строши му очилата и му счупи носа. Няколко хулигани от „Арсенал“ притиснаха привърженик на „Челси“ до металните решетки от лявата страна на тунела. Той опита да се измъкне, но те го ритаха и удряха. Още кръв. И нито един полицай.

Тръна я сграбчи за яката на якето и си проби път през мелето. Един мъж се опита да ги нападне, но той го парира мигновено с мълниеносен удар в гърлото. Мая бързо се спусна в тунела, затича към стълбите. Някой обаче метна нещо през рамото й и го уви като въже около врата й. Мая погледна и видя, че Тръна й е вързал синьо-бял шал на „Челси“.

И в този миг разбра, че денят в зоологическата градина, забавните истории и разходката до ресторанта са част от плана. Баща й знаеше за мача и вероятно беше планирал да са точно тук и сега. Тя го погледна и той й се усмихна, сякаш й беше разказал поредната забавна история. После се обърна и се отдалечи.

Трима ултраси от „Арсенал“ се спуснаха с викове към нея. Не мисли. Действай. Тя насочи бастуна като копие и стоманеният връх се заби с трясък в, челото на най-високия. От главата му шурна кръв и той се свлече, но тя вече се беше завъртяла, за да посрещне втория с бастуна. Когато той се олюля назад, тя подскочи и го ритна в лицето. Той залитна и се просна на земята. Беше сразен. Тя се засили и го ритна още веднъж.

Третият я сграбчи отзад и я вдигна във въздуха. Стискаше я здраво, опитваше се да й строши ребрата, но Мая хвърли бастуна, пресегна се назад с две ръце и го сграбчи за ушите. Мъжът извика невярващо, когато го преметна през рамо и го стовари на земята.

Мая се затича по стъпалата и видя баща си — стоеше на перона до отворените врати на влака. Сграбчи я с дясната си ръка, а с лявата си проправи път във вагона. Вратите се плъзнаха и най-после се затвориха. Арсеналците се втурнаха и задумкаха с юмруци по прозорците, но влакът набра скорост и се стрелна в тунела.

Беше ужасна тъпканица. Една жена хлипаше, момчето до нея притискаше носна кърпа към устата и носа си. Влакът направи рязък завой и Мая залитна към баща си, зарови лице във вълненото му палто. Мразеше го и го обичаше едновременно, искаше и се хем да го удари, хем да го прегърне. Не плачи, каза си. Той те наблюдава. Арлекините не плачат. И толкова силно прехапа долната си устна, че усети вкуса на собствената си кръв.