Джон Туелв Хокс
Странникът (29)

28.

Мая проучи картата. Имаше магистрала, която водеше директно от Лос Анжелис до Тусон. Ако следваха дебелата зелена линия, щяха да стигнат за шест-седем часа. Директният път беше бърз, но и доста опасен — Табулата щеше да ги търси по магистралите. Така че Мая реши да прекосят пустинята Мохаве в Невада и после да продължат по второкласните пътища през Аризона.

Безплатните шосета бяха доста заплетени, но Гейбриъл знаеше пътя. Караше пред нея като полицейски ескорт, даваше й знак с дясната ръка да намали, да смени платната, да отбие. Първо поеха по натоварения път към Ривърсайд Каунти. На всеки трийсет километра минаваха покрай търговски центрове с огромни халета. Около тях бяха скупчени жилищни квартали с еднакви къщи с червени керемидени покриви и яркозелени морави.

Всичките градчета си имаха имена, които се появяваха по табелите, но за Мая бяха изкуствени като направени от шперплат декори. Не можеше да повярва, че хора са пътували дотук с фургони, за да орат земята и да строят училища. Градчетата изглеждаха предварително проектирани, сякаш някоя корпорация на Табулата беше начертала план на цялото общество и гражданите го следваха точка по точка: купуваха къщи, намираха си работа, раждаха деца и ги даваха на Голямата машина.

Отбиха от главния път и продължиха по асфалтово шосе с две платна през пустинята Мохаве. Тази Америка беше съвсем различна от магистралната. Отначало пейзажът беше равен и гол, после започнаха да се появяват червени скали, всеки хълм беше различен и неповторим. Имаше юки с листа като саби и късолистни юки с извити клони, които приличаха на вдигнати ръце.

Гейбриъл явно се наслаждаваше на скоростта. Накланяше се ту на едната, ту на другата страна, правеше плавни извивки по средата на пустия път. Изведнъж рязко ускори. Мая натисна газта, но Гейбриъл отфуча напред. Бясна, тя го наблюдаваше как се смалява и изчезва на хоризонта.

Разтревожи се. Дали не беше решил да се откаже от пътевиждащия и да продължи сам? Или му се беше случило нещо лошо? Може би Табулата го беше хванала и сега чакаха и нея? Минаха десет минути. Двайсет. Преди да обезумее напълно, на пътя пред нея се появи малка точица. Ставаше все по-голяма и по-голяма и накрая Гейбриъл изплува от маранята. Движеше се с бясна скорост. Профуча покрай нея в обратна посока, ухили се и й махна. Глупак, помисли си тя. Проклет глупак.

В огледалото за обратно виждане видя как Гейбриъл зави и даде газ, за да я настигне. Когато я задмина, тя наду клаксона и премигна с фаровете. Гейбриъл мина в насрещното платно и се приближи до вана. Мая свали стъклото и викна:

— Недей да правиш така!

Моторът изрева още по-силно. Гейбриъл посочи ухото си и поклати глава. Съжалявам. Не те чувам.

— Намали! Трябва да караш с мен!

Той се ухили като непослушно момче, даде газ и отново се понесе бясно по пътя и се стопи в маранята. Тя го последва. Над някакво пресъхнало речно корито се появи мираж. Лъжливата вода проблясваше и се стичаше под бялото слънце.

 

 

Стигнаха до Салтус. Гейбриъл спря пред магазин-ресторанта, който беше направен така, че да прилича на дървена хижа на първите заселници, напълни резервоара на мотора с гориво и влезе.

Мая наля бензин на вана, плати на стареца в смесения магазин и мина през отворената врата на ресторанта. Помещението беше украсено със земеделски сечива и полилеи от колела на каруци. На стените бяха закачени препарирани глави на елени и планински овце. Беше късен следобед и нямаше други клиенти.

Седна срещу Гейбриъл и поръчаха на отегчената келнерка с накапана престилка. Храната дойде бързо. Гейбриъл излапа хамбургера си и си поръча още един, докато Мая ровеше из омлета си с гъби.

Хората, които преминаваха в други светове, често ставаха духовни водачи, но Гейбриъл Кориган не показваше никакъв признак на духовност. Държеше се като обикновен младеж, който обича мотори и си слага прекалено много кетчуп на храната. Беше обикновен гражданин — нищо повече, — но въпреки това Мая се чувстваше неловко близо до него. Мъжете, с които се беше срещала в Лондон, обичаха звученето на собствените си гласове. Слушаха те с едно ухо, докато чакаха да им дойде редът те да говорят. Гейбриъл беше различен. Наблюдаваше я внимателно, слушаше я съсредоточено. По едно време попита:

— Наистина ли се казваш Мая?

— Да.

— Как ти е фамилията?

— Нямам.

— Всички имат — отвърна Гейбриъл. — Освен ако не си рок звезда или кралица.

— В Лондон се казвах Джудит Странд. Влязох в Щатите с паспорт, на който пише, че съм немска поданичка и се казвам Зигрид Кьолер. Имам резервни паспорти от три други страни. Но арлекинското ми име е Мая.

— Какво означава това?

— Арлекините си избират имена, когато навършат дванайсет или тринайсет. Няма специален ритуал. Просто си избираш име и го казваш на семейството си. Имената невинаги имат някакво особено значение. Френският арлекин е решил да се нарича Липа. Една много жестока жена-арлекин от Ирландия се нарича Блажената майка.

— Ти защо се кръсти Мая?

— За да ядосам баща си. Мая или Майа е другото име на богинята Деви, съпругата на Шива. Но означава и илюзия, измамния свят на чувствата. В това исках да вярвам — в нещата, които можех да видя, да чуя, да усетя. Не в странници и други светове.

Гейбриъл огледа неприветливия малък ресторант. ВЯРВАМЕ НА ГОСПОД, гласеше един надпис. ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ПЛАЩАТ В БРОЙ.

— Ами братята и сестрите ти? И те ли се размотават с мечове и търсят странници.

— Бях едно дете. Майка ми произхождаше от сикхска фамилия, живяла във Великобритания три поколения. Тя ми даде това… — Мая вдигна китката си и показа стоманената гривна. — Казва се кара. Напомня ти да не правиш нищо, което може да посрами или да накърни честта ти.

Искаше да се нахранят и да тръгват. Навън можеше да си сложи слънчевите очила и да скрие очите си.

— Какъв беше баща ти? — попита Гейбриъл.

— Не ти трябва да знаеш за него.

— Луд ли беше? Биеше ли те?

— Разбира се, че не. Обикновено беше някъде в чужда страна да спасява странници. Никога не ни казваше къде отива. Никога не знаехме дали е жив, или мъртъв. Пропускаше рождения ми ден или Коледа и после се появяваше в най-неочаквания момент. Винаги се държеше така, сякаш всичко е нормално, като че ли е бил зад ъгъла да изпие една бира. Липсваше ми. Но и не исках да се прибира. Това означаваше, че трябва да продължим с уроците.

— Той ли те научи как да използваш меча?

— Това беше само част. Трябваше да науча карате, джудо, кикбокс и как се стреля с различни оръжия. Опита се да ме накара да мисля по определен начин. Ако пазарувахме в някой магазин, изведнъж ме караше да опиша подробно всички, които сме срещнали. Ако пътувахме заедно в метрото, ме караше да оглеждам всеки във вагона и да определя реда на нападенията. Първо атакуваш най-силния, после караш надолу.

Гейбриъл кимна, сякаш разбираше за какво говори.

— Какво друго правеше?

— Когато пораснах, баща ми наемаше джебчии или наркомани, за да ме следят по улиците след училище. Трябваше да ги забележа и да измисля как да се измъкна. Уроците бяха колкото се може по-опасни.

Помисли си да опише боя в метрото с футболните хулигани, но за късмет сервитьорката донесе втория хамбургер. Гейбриъл обаче не му обърна внимание и опита да продължи разговора.

— Доколкото разбирам, не си искала да ставаш арлекин.

— Опитах да живея като гражданин. Оказа се невъзможно.

— Яд ли те е?

— Не можем винаги да избираме пътя си.

— Май си сърдита на баща си.

Думите минаха под гарда й и я улучиха право в сърцето. За миг си помисли, че ще изпищи, че целият свят ще се разтресе.

— Аз… аз го уважавах.

— Това не значи, че не можеш да му се сърдиш.

— Остави баща ми — отвърна Мая. — Той няма нищо общо с положението ни в момента. Табулата ни търси и аз се опитвам да те защитя. Престани да фучиш напред с мотора. Трябва да си ми пред очите. Непрекъснато.

— Насред пустинята сме, Мая. Никой няма да ни види.

— Мрежата съществува дори да не виждаш линиите й. — Мая стана и преметна ножницата през рамо. — Довърши си обяда. Ще те чакам отвън.

 

 

През останалата част на деня Гейбриъл караше пред нея и се съобразяваше със скоростта на вана. Слънцето залезе, но те продължиха на североизток. На шейсет километра от границата с Невада Мая видя синкаво-зеленикавия неонов надпис на малък мотел.

Бръкна в чантата си и извади генератора на случайни числа. Чифт означаваше да продължат. Тек значеше да спрат. Натисна копчето. Генераторът показа 88167, тя премигна с фаровете и отби в покрития с чакъл двор.

Мотелът беше с формата на буквата и. Дванайсет стаи. Празен плувен басейн с пораснала на дъното трева.

Мая слезе от вана и тръгна към Гейбриъл. Трябваше да спят в една стая, за да го пази, но реши да не споменава този факт. Не го принуждавай, помисли си. Измисли си извинение.

— Нямаме много пари. По-евтино ще излезе, ако спим в една стая.

— Добре — отвърна Гейбриъл и я последва в осветеното помещение на рецепцията.

Собственикът на хотела се ухили мазно, когато Мая написа върху малкия бял фиш: „Г-н и г-жа Томпсън“.

— Ще платим в брой.

— Да, скъпа. Няма проблем. И гледайте да не счупите нещо.

Две легла с хлътнали матраци. Малка маса и два пластмасови стола. Имаше климатик, но Мая реши да не го включва: бръмченето щеше да заглуши приближаващите стъпки. Отвори прозореца и влезе в банята. От душа потече хладка вода. Беше варовита и тя едва успя да изплакне гъстата си коса. Облече си тениска и шорти и излезе. Беше ред на Гейбриъл.

Мая дръпна одеялото, пъхна се под чаршафите и нагласи меча на няколко сантиметра от крака си. След пет минути Гейбриъл излезе от банята с мокра коса, по фланелка и боксерки. Мина по протрития килим и седна на ръба на леглото си. Мая реши, че се кани да каже нещо, но той размисли и се мушна под завивките.

Мая лежеше по гръб и се опитваше да определи всички звуци отвън. Вятърът леко свистеше в мрежата. От време на време по пътя минаваше кола или камион. Унесе се… отново беше дете и беше сама в метрото, а трима мъже я нападаха. Не! Не мисли за това.

Отвори очи, извърна глава и погледна Гейбриъл. Главата му беше на възглавницата, тялото му се очертаваше под чаршафите. Мая се запита дали има много приятелки в Лос Анжелис, момичета, които да му казват: „Обичам те“. Отнасяше се с подозрение към думата „любов“. Използваха я непрекъснато в песните и телевизионните реклами. Ако „любовта“ беше хлъзгава, измамна дума — дума за гражданин, — кое беше най-съкровеното нещо, което един арлекин можеше да каже на друго човешко същество?

И изведнъж си спомни последните думи, които беше чула от баща си в Прага: „Бих умрял за теб“.

Гейбриъл се размърда неспокойно в скърцащото легло, надигна се и каза:

— Ядоса се, докато обядвахме. Може би не трябваше да ти задавам всичките тези въпроси.

— Няма нужда да знаеш за живота ми, Гейбриъл.

— И аз нямах нормално детство. Родителите ми се отнасяха с подозрение към всичко. Непрекъснато се криеха и бягаха.

Тишина. Мая се чудеше дали трябва да каже нещо. Дали арлекините и хората, които бранеха, трябваше да водят лични разговори?

— Виждал ли си баща ми? — попита тя. — Помниш ли го?

— Не. Но си спомних кога за пръв път видях нефритения меч. Сигурно съм бил на осем.

И млъкна. Тя не му зададе повече въпроси. Някои спомени са като белези, които пазиш скрити от другите. Един голям камион с ремарке мина покрай мотела. Кола. Още един камион. Ако нещо завиеше в двора, щеше да чуе хрущенето на гумите по чакъла.

— Забравям за семейството си, когато скачам с парашут или карам мотора. — Гласът на Гейбриъл беше тих, думите му потъваха в мрака. — После забавям ход и всичко изплува отново…