Джон Туелв Хокс
Странникът (12)

11.

На южния край на Брик Лейн имаше бенгалски сватбен магазин. Минеш ли през златните сарита и розовата сватбена украса, влизаш направо в задната стаичка, където можеш да сърфираш из интернет, без да те проследят. Мая изпрати кодирани съобщения на Липата и Блажената майка. Използва кредитната карта на собственика на магазина и качи в електронните издания на „Монд“ и „Айриш Таймс“ некролози.

„Починал в Прага от внезапна болест: А. Р. Ленин, основател на «ТРН Секюрити». Надживян от дъщеря си Мая. Не пращайте цветя. Съболезнованията пращайте на фонд «Странник».“

Същия следобед получи отговор на Стената на арлекините: един тухлен зид близо до спирката на метрото при Холбърн, където се оставяха съобщения под формата на графити. С оранжев тебешир някой беше изрисувал арлекинска лютня, поредица числа и думите: Пет/Шест/Буш/Грийн. Лесно за дешифриране. Цифрите бяха часът и датата. Мястото на срещата беше на Шефърдс Буш Грийн 56.

Пъхна пистолета в джоба на якето си и метна калъфа с меча през рамо. Шефърдс Буш Грийн 56 се оказа евтин киносалон в съседната улица на Емпайър Тиътър. Този следобед даваха китайски кунгфу екшън и документалния филм „Прованс: омагьосващата земя“.

Купи си билет от дремещата млада жена в будката. Някой беше надраскал три преплитащи се арлекински ромба на входа на втория салон и тя влезе. На третия ред дремеше някакъв пияница. Когато светлините угаснаха и филмът започна, мъжът клюмна и захърка.

Филмът нямаше нищо общо с провинциална Франция. Саунд тракът бе надран запис на американската джаз певица Жозефин Бекер, която припяваше „Имам две любови“, докато на екрана минаваха кадри от новинарски емисии и исторически снимки, свалени от интернет. Всеки попаднал на прожекцията щеше да реши, че филмът е визуална боза, смесица от несвързани кадри на страдание, потисничество и насилие. Само Мая си даваше сметка, че филмът представя арлекинския поглед върху света. Историята от учебниците в училище беше илюзия. Странниците бяха единствената реална сила, предизвикваща промяна в света, а Табулата искаше да ги унищожи.

Хилядолетия наред убийствата се извършвали от крале и религиозни водачи. Някой странник се появявал в традиционно общество и проповядвал нови възгледи, които били заплаха за властниците. Печелел последователи и после бивал унищожаван. Постепенно владетелите започнали да следват „стратегията на цар Ирод“. Ако в някоя етническа или религиозна група имало повече странници, властите избивали всички членове на групата, до които успеели да се доберат.

Към края на Възраждането малка групичка хора, нарекли себе си Братството, започнали да организират атаките. Като използвали богатството и връзките си, те можели да убият арлекини или да проследят странници, избягали в друга страна. Братството служело на крале и императори, но членовете му смятали, че са над светския израз на власт. Това, което ценели най-много, било стабилността и подчинението: общество, в което цари ред и порядък и всеки си знае мястото.

През осемнайсети век английският философ Джереми Бентам измислил паноптикона: модел на затвор, където един надзирател можел да следи стотици затворници, без те да го виждат. Братството използвало идеята на паноптикона като теоретична основа на идеите си. Вярвали, че е възможно да установят контрол върху целия свят веднага щом и последният странник бъде премахнат.

Макар че Табулата имала пари и власт, арлекините успявали да защитават странниците стотици години. Въвеждането на компютрите и разпростирането на Голямата машина променило всичко. Табулата най-сетне се сдобила със средства за проследяване и унищожаване на врага. След Втората световна война в света имало само двайсетина странници. Сега нямаше нито един, а от арлекините бяха останали едва шепа воини. Въпреки че Братството не излизаше на светло, то беше достатъчно уверено, за да създаде обществена организация, наречена фондация „Евъргрийн“.

Всеки журналист или историк, който започваше да се рови в легендите за странници и арлекини, биваше сплашван или уволняван. Интернет страниците за странници бяха заразени с компютърни вируси, които ставаха неконтролируеми и скапваха системата. Компютърните специалисти атакуваха законните сайтове и после правеха фалшиви, които свързваха теориите за странниците с кръговете в нивята, НЛО и Апокалипсиса. Обикновените граждани чуваха слухове за тайни конфликти, но нямаше как да разберат истината.

Жозефин Бекер продължаваше да пее. Пияният продължаваше да хърка. На екрана продължаваха убийствата. Мая гледаше кадри от новините, отразяващи изказванията на висши държавници от различни правителства, всички до един старци с изцъклени очи и самодоволни усмивки, старци, които контролираха армии войници и полицаи. Все членове на Братството или техни поддръжници. Загубени сме, помисли си. И то завинаги.

По средата на филма в залата влязоха мъж и жена и седнаха на първия ред. Мая извади пистолета и махна предпазителя. Готова беше да се защити. А мъжът свали ципа на панталона си и проститутката се наведе и започна да го обслужва. Жозефин Бекер и кадрите с унищожаването на странниците не оказваха никакъв ефект върху пияния, но сега той се събуди и изръмжа завалено:

— Засрамете се! Има си места за това!

— Я се разкарай! — отвърна жената. Последва шумна разправия, която свърши с това, че двойката си тръгна. Пияндето се повлече след тях.

Мая остана сама в салона. Филмът запецна на кадър с лицето на президента на Франция — здрависваше се с американския държавен секретар. Вратата на кабината проскърца и тя се изправи и вдигна пистолета, готова за стрелба. От кабината излезе здравеняк с гола глава и заслиза по стълбите. Също като Мая, и той носеше арлекински меч в метален тубус, преметнат през рамо.

— Не стреляй — каза Липата. — Ще ми съсипеш деня.

Мая свали оръжието.

— Тези хора за теб ли работеха?

— Не, бяха някакви зомбита. Мислех, че никога няма да си тръгнат. Хареса ли ти филмът, Мая? Направих го миналата година, докато живеех в Мадрид.

Липата мина по пътечката и я прегърна. Имаше силни ръце и широки рамене и тя се почувства някак защитена.

— Съжалявам за баща ти — каза Липата. — Беше велик човек. Най-смелият мъж, когото познавах.

— Баща ми каза, че имаш информатор, който работи за Табулата.

— Имам.

Седнаха един до друг и Мая го стисна за ръката.

— Искам да разбереш кой уби баща ми.

— Вече попитах информатора си — отвърна Липата. — Вероятно един американец, Нейтан Бун.

— Как да го открия?

— Убийството на Бун може да почака. Баща ти ми се обади три дни преди да идеш в Прага. Искаше да отидеш в Щатите и да помогнеш на Пастира.

— Помоли ме да го направя. Отказах.

Липата кимна.

— Сега аз те моля. Ще ти купя билет. Можеш да заминеш още довечера.

— Искам да намеря човека, който уби баща ми. Ще го убия и после ще изчезна.

— Преди много години баща ти откри един странник на име Матю Кориган. Живееше в Щатите заедно с жена си и двамата си сина. Когато се разбра, че ги грози опасност, баща ти даде на Кориган един куфар с пари и меча на Врабеца. Получил го, когато помогнал на годеницата на Врабеца да напусне Япония.

Мая беше впечатлена. Меч, използван от прочут арлекин като Врабеца, беше много ценен. Но баща й беше направил верния избор. Само странник можеше да се възползва изцяло от силата на талисмана.

— Баща ми каза, че семейство Кориган минало в нелегалност.

— Да. Но Табулата ги е открила в Южна Дакота. Чухме, че наемниците й избили всички, но явно майката и синовете са успели да избягат. Дълго от тях нямаше и следа, но после един от братята, Майкъл Кориган, пусна истинското си име в Голямата машина.

— Синовете знаят ли дали могат да преминават?

— Едва ли. Табулата възнамерява да залови и двамата и да ги превърне в странници.

— Не може да е вярно, Липа. Табулата никога не е правила подобно нещо.

Французинът рязко се изправи и се извиси над Мая.

— Нашите врагове са разработили нещо, наречено „квантов компютър“. Направили са важно откритие с помощта му, но информаторът ни няма достъп до тази информация. Каквото и да са разбрали, накарало ги е да променят стратегията си. Вместо да убиват странници, те искат да използват силата им.

— Пастира трябва да направи нещо.

— Пастира никога не е бил голям воин, Мая. Колкото пъти съм го виждал, все говори за някаква нова схема за правене на пари. Мислех аз да замина за Щатите, но Табулата знае прекалено много за мен. Никой не може да открие Блажената майка. Изключила е всякакви канали за връзка. Все още разполагаме с няколко надеждни наемници, но те не са в състояние да се справят с подобен проблем. Някой трябва да намери двамата братя, преди да са ги заловили.

Мая стана и тръгна към екрана.

— Убих човек в Прага, но това беше само началото на кошмара. Когато се върнах в апартамента на баща ми, го видях да лежи проснат на пода в спалнята. Едвам можах да го позная — добре че бяха старите белези от нож по ръцете му. Някакво животно беше обезобразило тялото му.

— Изследователски екип на Табулата създава генетично променени животни. Учените ги наричат „сплитки“, защото срязват и снаждат различни нишки ДНК. Сигурно са използвали такова животно срещу баща ти. — Огромните ръце на Липата се свиха в юмруци, сякаш се изправяше срещу враговете. — Табулата се сдобива със сила, без да помисли за последствията. Единственият начин да ги победим, е като открием Майкъл и Гейбриъл Кориган.

— Хич не ми пука за странниците. Баща ми казваше, че повечето странници дори не ни харесвали. Те се понасят към други светове, а ние сме хванати в капана на този, и то завинаги.

— Ти си дъщеря на Тръна, Мая. Как можеш да откажеш последната му молба.

— Не — каза тя. — Не. — Но гласът й я издаде.