Джон Туелв Хокс
Странникът (2)

1.

Кацна късно следобед и взе автобуса до Прага. Изборът на транспорт беше незначителен акт на неподчинение. Един арлекин щеше да наеме кола или да се качи на такси. В таксито винаги можеш да прережеш гърлото на шофьора и да поемеш контрола. Самолетите и автобусите бяха опасен избор, като капани само с един изход за бягство.

Никой няма да ме убие, реши тя. Никой не го е грижа за мен. Странниците предаваха способностите си по наследство, затова Табулата се опитваше да унищожи семействата им до крак. Арлекините защитаваха странниците и техните учители — пътевиждащите, но решението беше доброволно. Детето на арлекини можеше да се отрече от пътя на меча, да приеме светско име и да си намери място в Голямата машина. Ако не създаваше проблеми, Табулата не го закачаше.

Преди няколко години Мая отиде при Джон Мичъл Креймър, единственият син на Зеления, английски арлекин, убит в Атина от кола-бомба на Табулата. Креймър отглеждаше свине в Йоркшир и Мая го наблюдаваше как се бъхти из калта с кофите помия за квичащите животни.

— За тях ти не си преминала чертата — каза й той. — Изборът е твой, Мая. Все още можеш да се оттеглиш и да водиш нормален живот.

Мая реши да се прекръсти на Джудит Странд, млада жена, завършила курсове по промишлен дизайн в Салфордския университет в Манчестър. Премести се в Лондон и започна почасово да помага в една фирма за дизайн, но скоро й предложиха и целодневна работа. Трите години в Лондон бяха изпълнени с поредица лични предизвикателства и малки победи. Мая все още си спомняше как за първи път напусна апартамента си невъоръжена. Нямаше с какво да се защити от Табулата и се почувства слаба и уязвима. Всички хора на улицата я зяпаха, всеки, който понечеше да се приближи, беше потенциален убиец. Чакаше куршума или ножа, но нищо не се случи.

Постепенно започна да остава все по-дълго навън и да изпробва новото си светоусещане. Не се оглеждаше във витрините, за да проверява дали я следят. Когато се хранеше в някой ресторант с приятели, не носеше пистолет и не сядаше с гръб към стената.

През април наруши основно правило на арлекините и започна да ходи на психиатър. В продължение на пет скъпоструващи сеанса седеше в пълната с книги стая в Блумсбъри. Искаше да говори за детството си и за първото предателство в метростанцията на „Арсенал“, но нямаше как. Доктор Бенет беше спретнат човечец, който разбираше доста от вино и старинен порцелан. Мая помнеше объркването му, когато го нарече гражданин.

— Да, разбира се, че съм гражданин — отвърна той.

— Роден съм и съм израснал във Великобритания.

— Това е определение, което използва баща ми. Деветдесет и девет процента от населението са или граждани, или зомбита.

Доктор Бенет свали златните си очилца и почисти стъклата със зелена памучна кърпичка.

— Ще ми обясните ли какво значи това?

— Гражданите са хора, които си мислят, че разбират какво става по света.

— Не разбирам всичко, Джудит. Никога не съм твърдял подобно нещо. Но съм информиран за настоящите събития. Гледам новините всяка сутрин, докато тренирам на пътеката.

Мая се поколеба и реши да му каже истината.

— Фактите, които знаете, са в голямата си част илюзорни. Истинската историческа битка се води под повърхността.

Доктор Бенет й се усмихна снизходително.

— Разкажи ми за зомбитата.

— Зомбитата са хора, които изцяло са погълнати от борбата за оцеляване и не обръщат внимание на нищо друго. Живеят само ден за ден.

— Искаш да кажеш бедните хора ли?

— Може да са бедни или да са част от Третия свят, но все още могат да се променят. Баща ми казваше: „Гражданите пренебрегват истината. Зомбитата просто са прекалено уморени“.

Доктор Бенет сложи отново очилата си и вдигна бележника.

— Може би трябва да поговорим за родителите ти.

Това сложи край на терапията. Какво можеше да каже за Тръна? Баща й беше арлекин, оцелял в пет опита за покушение от Табулата. Беше горд, жесток и много смел. Майка й беше от сикхско семейство, което помагаше на арлекините от поколения. В памет на майка си Мая носеше стоманена кара на дясната си китка.

Същото лято на двайсет и шестия й рожден ден една от колежките й от фирмата я разведе из бутиците в Западен Лондон. Мая си купи стилни ярки дрехи. Започна да гледа телевизия и се опита да повярва на новините. Понякога се чувстваше щастлива — почти щастлива — и приветстваше безбройните начини за отвличане на вниманието, осигурени от Голямата машина. Винаги имаше нещо ново, от което да се страхуваш, или нов продукт, който всеки иска да купи.

Въпреки че вече не носеше оръжия, от време на време се отбиваше до една школа по кикбокс в Южен Лондон и изкарваше по един спаринг с инструктора. Вторник и четвъртък посещаваше клас за напреднали в една кендо академия и се биеше с бамбуков меч — шинай. Преструваше се, че просто поддържа форма като останалите си колеги в офиса, които тичаха или играеха тенис, но знаеше, че не е само това. Когато се биеш, живееш с мига, опитваш се с всички сили да се защитиш и да сразиш противника. Нищо от нещата, които правеше в цивилния живот, не можеше да се сравни по сила с това преживяване.

Сега беше дошла в Прага да види баща си и цялата позната параноя на арлекина я завладя отново с всичка сила. Купи си билет от будката на летището, качи се на рейса и седна най-отзад. Лоша отбранителна позиция, но хич не й пукаше. Наблюдаваше една възрастна двойка и групата немски туристи, които се качиха на автобуса и започнаха да подреждат багажа си. Опита се да се разсее, като се замисли за Тръна, но тялото й надделя и я принуди да се премести на седалката до аварийния изход. Победена от възпитанието си и изпълнена с гняв, тя сплете пръсти и се загледа през прозореца.

Започваше да ръми. Когато стигнаха до центъра, вече се лееше пороен дъжд. Прага беше от двете страни на река, но тесните улички и построените от сив камък сгради я накараха да се почувства хваната в лабиринт. Градът беше осеян с катедрали и замъци, островърхите им кули пронизваха небето.

На автобусната спирка имаше по-голям избор. Можеше да върви пеша до хотела или да махне на някое такси. Легендарният японски арлекин Врабеца беше написал, че истинският воин трябва да „поощрява случайността“. С две думи, беше създал цяла философия. Арлекинът се отказваше от безсмислените действия и удобството на навика. Живееш дисциплиниран живот, но не се страхуваш от хаоса.

Валеше силно. Цялата се намокри. Най-предсказуемият избор беше да вземе таксито, което чакаше до бордюра. Мая се поколеба няколко секунди и реши да постъпи като обикновен гражданин. Стисна чантите си в една ръка, отвори със замах вратата и се настани на задната седалка. Шофьорът беше дребен, набит, с брада, приличаше на трол. Каза му името на хотела, но той не реагира.

— Хотел „Кампа“ — повтори тя. — Не ме ли разбрахте?

— Разбрах ви — отвърна шофьорът и се отлепи от бордюра.

Хотел „Кампа“ беше голяма четириетажна сграда, солидна и респектираща, със зелени сенници на прозорците. Намираше се на една калдъръмена улица близо до Карловия мост. Мая плати и тръгна да слиза, но вратата се оказа заключена.

— Отвори я тая проклета врата.

— Извинете, мадам. — Тролът натисна едно копче и вратата се отключи. Той се ухили, докато гледаше как Мая слиза от таксито.

Остави на пиколото да внесе багажа й в хотела. Тъй като идваше да се види с баща си, беше решила да носи обичайните оръжия — бяха скрити в триножника на видеокамерата й. Външността й не загатваше националността й и пиколото я заговори на френски и английски. За пътуването си до Прага се беше отказала от шарените дрехи и носеше, високи обувки, черен пуловер и широки сиви панталони. Това беше арлекинският начин на обличане, който наблягаше на тъмните цветове, скъпите платове и шитите по поръчка дрехи. Нищо опънато или крещящо. Нищо, което може да те забави в боя.

Във фоайето имаше кресла и малки масички. Избледнял гоблен висеше на стената. В ресторанта отстрани няколко възрастни жени пиеха чай и се превъзнасяха над поднос със сладки. Мъжът на регистрацията погледна статива и сака с видеокамерата и остана доволен. Арлекинско правило: винаги да имаш обяснение за това кой си и защо се намираш на дадено място. Видеокамерата беше типичен реквизит. Пиколото и мъжът на регистрацията явно решиха, че е кинаджийка.

Не беше стая, а апартамент и се намираше на третия етаж — тъмен и пълен с имитации на викториански лампи и издути мебели. Единият прозорец гледаше към улицата, а другият — към ресторант-градината на хотела. Продължаваше да вали и ресторантът беше затворен. Раираните чадъри бяха подгизнали, столовете бяха подпрени на кръглите маси като уморени войници. Мая погледна под леглото и откри малък подарък за добре дошла от баща си — кука и петдесет метра въже за катерене. Ако на вратата почукаше не който трябва, за десет секунди можеше да се спусне през прозореца и да изчезне от хотела.

Свали си палтото, наплиска лицето си с вода и сложи триножника на леглото. Когато минаваше през охраната на летището, служителите винаги губеха доста време да проверяват камерата и различните обективи. Истинското оръжие беше скрито в статива. Два ножа в единия крак — тежък нож за мятане и стилет за промушване. Постави ги в калъфите им и ги пъхна под еластичните бандажи на ръцете си. Внимателно спусна ръкавите на пуловера си и се погледна в огледалото. Пуловерът беше достатъчно свободен и напълно скриваше ножовете. Мая кръстоса китки, замахна и единият нож се появи в дясната й ръка.

Острието на меча беше във втория крак на статива. В третия бяха дръжката и ножницата. Мая ги сложи върху острието. Ножницата можеше да се отваря странично, което беше много удобно при внезапни улични схватки.

Освен статива и камерата носеше и дълъг метър и двайсет метален тубус с презрамка. Изглеждаше техничарски, все едно беше архитектка и го носеше в студиото си. Тръна я беше научил да върти меча още като момиче, а тя беше доразвила техниката си с един японски инструктор по кендо.

Арлекините бяха научени да боравят и с пистолети и пушки. Мая предпочиташе бойна пушка, най-добре дванайсети калибър, със сгъваем приклад. Прието беше да се използва старовремският меч заедно с модерни оръжия — и се ценеше — като част от стила на арлекините. Огнестрелните оръжия бяха необходимото зло, но мечовете съществуваха извън модерните времена, неконтролирани и неподложени на риска да бъдат открити от Голямата машина. Тренировките с меч учеха на равновесие, стратегия и безпощадност. Подобно на сикхски кирпан, мечът на арлекина обвързваше всеки воин с морален дълг и воинска традиция.

Тръна вярваше, че мечовете имат и практична страна. Скрити в оборудване подобно на триножника, можеха да минават през охранителните системи на летищата. Мечът беше безшумен и толкова неочакван, че шокът на нищо неподозиращия враг не беше за подценяване. Мая си представи атаката. Замахване уж към главата на врага и след това веднага долу странично към коляното. Леко съпротивление. Пукане на кости и хрущяли. И си отрязал нечий крак.

В намотаното въже имаше кафяв плик. Мая го разкъса и прочете мястото и часа на срещата. Седем. Квартал „Бетлемске намести“ в Стария град. Постави меча в скута си, загаси лампите и се опита да медитира.

Образите се носеха в съзнанието й, спомени от единствения път, когато се беше сражавала сама като арлекин. Беше на седемнайсет и баща й я беше завел в Брюксел, за да охраняват един дзен монах, дошъл в Европа. Монахът беше пътевиждащ, духовен учител, който можеше да покаже на всеки потенциален странник как да премине в друг свят. Макар че не бяха положили обет да бранят пътевиждащите, арлекините им помагаха винаги, когато можеха. Монахът беше велик учител — и беше в списъка с жертви на Табулата.

Онази нощ в Брюксел бащата на Мая и френският му приятел Липата бяха на горния етаж пред хотелския апартамент на монаха. На Мая й беше наредено да пази вратата на сервизния асансьор в мазето. Когато се появиха двама наемници на Табулата, нямаше кой да й помогне. Тя простреля единия в гърлото и намушка другия с меча. Цялата й сива камериерска униформа беше опръскана с кръв, ръцете й също. Когато дойде Липата, Мая плачеше истерично.

След две години монахът загина в автомобилна катастрофа. Всичката кръв и болка се оказаха напразни. Успокой се, каза си тя. Открий някоя своя мантра. Страннико наш, който са на небето. Проклет да си!

 

 

Към шест спря да вали и тя реши да иде до жилището на Тръна пеша. Излезе от хотела, намери улица „Мостечка“ и по нея стигна до Карловия мост. Беше широк и целият в цветни светлини, които озаряваха дълга върволица статуи. Битник свиреше на китара зад сложена на земята шапка, уличен художник скицираше с въглен възрастна туристка. По средата на моста имаше статуя на чешки мъченик — чувала беше, че носел късмет. Нямаше такова нещо като късмет, но все пак тя докосна бронзовата плоча под статуята и прошепна:

— Нека някой ме обича и аз също да го обичам.

Засрамена от тази проява на слабост, ускори крачка и продължи по моста към Стария град. Магазини, църкви и подземни нощни клубове се бяха натъпкали като пътници в препълнен влак. Млади чехи и чужденци с раници стояха пред кръчмите и отегчено пушеха марихуана.

Тръна живееше на улица „Конвиктска“, на една пресечка северно от тайния затвор на „Бартоломежка“. По време на Студената война тайната полиция се беше настанила в един манастир и използваше килиите му за арести и мъчения. Сега монахините си го бяха върнали и полицията се беше преместила в съседните сгради. Докато вървеше през квартала, Мая си даде сметка защо Тръна се е установил тук. Прага все още имаше средновековен вид, а повечето арлекини мразеха всичко, което изглежда ново. Градът имаше прилично здравеопазване, добър транспорт и интернет връзки. Третият фактор беше най-важен: етиката на чешката полиция беше от комунистическата ера. Ако Тръна подкупеше точните хора, можеше да се сдобие с достъп до полицейските архиви и с колкото си иска паспорти.

Преди време в Барселона една циганка й бе обяснила защо имала право да бърка по джобовете и да краде туристите по хотелите. Когато римляните разпънали Христос, направили златен пирон, който да забият в сърцето му. Един циганин — явно и в древния Йерусалим имало цигани — откраднал пирона и затова Господ им позволил да крадат до края на света. Арлекините не бяха цигани, но Мая реши, че нагласата им не се различава кой знае колко. Баща й и приятелите му имаха силно развито чувство за чест и собствен морален кодекс. Бяха дисциплинирани и предани един на друг, но презираха всички граждански закони. Вярваха, че имат правото да убиват и унищожават, защото са дали обет да защитават странниците.

 

 

Мина покрай църквата „Светото разпятие“ и погледна към номер 18 на отсрещната страна на улица „Конвиктска“. Червена врата, навряна между железарски магазин и магазин за бельо, на чиято витрина имаше манекен с колан с жартиери и чорапи с пайети. Над магазините имаше още два етажа и всички прозорци бяха или със спуснати кепенци, или с мръсни сиви стъкла. Арлекините имаха поне три изхода на къщите си и един от тях задължително беше таен. Тази сграда имаше червената врата и сто на сто втора врата в задния двор. Вероятно имаше и таен проход, който водеше надолу към магазина за бельо.

Тя дръпна капачката на ножницата и я наклони леко напред. Дръжката на меча щръкна няколко сантиметра. В Лондон призовката беше дошла по обичайния начин: ненадписан плик от амбалажна хартия, пъхнат под вратата. Нямаше представа дали Тръна е още жив и я чака. Ако Табулата беше разбрала, че е замесена в убийствата в хотела преди девет години, по-лесно беше да я подмамят да напусне Англия и да я ликвидират в чужд град.

Пресече улицата и спря пред витрината на магазина за бельо. Търсеше традиционен арлекински символ — маска или десен на ромбове, нещо, което да успокои нарастващото й притеснение. Беше седем часът. Бавно закрачи по тротоара и видя знака с тебешир на паважа. Овал с три прави линии: абстрактно изображение на лютнята на арлекина. Ако беше дело на Табулата, щяха да се постараят да прилича повече на лютня. А знакът беше надраскан просто ей така — сякаш го беше нарисувало дете.

Натисна звънеца на входната врата, чу се жужене и тя видя камера, скрита в металната козирка над рамката. Ключалката изщрака и тя влезе в малко фоайе, което водеше към стръмна метална стълба. Вратата зад нея се плъзна и се затвори, щракна тежко резе. Капан. Тя извади меча, вдигна го и се заизкачва по стълбите. Горе имаше още една стоманена врата и още един звънец. Мая натисна копчето и от малкото говорителче се чу електронен глас:

— Гласова проверка, моля.

— Върви по дяволите!

Компютърът анализира гласа й и след три секунди вратата щракна и се отвори. Мая влезе в голяма бяла стая с полиран дървен под. Апартаментът на баща й беше чист и просторен. Нямаше нищо пластмасово, нищо фалшиво, изкуствено или крещящо. Нисък плот отделяше антрето от всекидневната. В нея имаше кожен стол и стъклена масичка. На масичката имаше ваза с една-единствена жълта орхидея.

На стената имаше два плаката в рамка. Единият рекламираше изложба на японски самурайски мечове в института за изящни изкуства „Нецу“ в Токио. Пътят на меча. Животът на воина. На втория имаше скулптура от 1914 година, наречена „Три стандартни спирания“. Марсел Дюшам. Французинът беше пуснал триметрови канапи върху пруско синьо платно и после беше очертал контурите им. Като всеки арлекин, Дюшам не се бореше срещу случайността и несигурността, а ги използваше, за да твори.

Тя чу стъпки на боси крака, обърна се и видя младеж с бръсната глава и немски автомат. Усмихваше се. Автоматът беше наведен под четирийсет и пет градусов ъгъл. Ако беше достатъчно тъп да го вдигне, тя щеше да отстъпи вляво и да му отсече главата.

— Добре дошла в Прага! — поздрави я той на английски с руски акцент. — Баща ти ще дойде след секунда.

Носеше панталони с шнур на кръста и фланелка без ръкави, с изрисуван отпред японски йероглиф. Ръцете и вратът му бяха нашарени с безброй татуировки. Змии. Демони. Картина от ада. Нямаше нужда да го вижда гол, за да разбере, че по него има цяла епопея. Арлекините винаги колекционираха особняци и ненормалници за прислуга.

Мая прибра меча.

— Как се казваш?

— Алексей.

— Откога работиш за Тръна?

— Това не е работа. — Младежът изглеждаше доста самодоволен. — Помагам на баща ти, а той помага на мен. Усвоявам бойните изкуства.

— И се справя много добре — намеси се баща й. Първо чу гласа му, после Тръна се появи — на електрическа инвалидна количка. Арлекинският му меч беше закачен на облегалката. Беше си пуснал брада. Ръцете и гръдният му кош все още бяха силни и те караха почти да забравиш парализираните му безполезни крака.

Тръна спря и се усмихна на дъщеря си.

— Добър вечер, Мая!

За последен път беше виждала баща си в Пешавар, в нощта, когато Липата го свали от планините на северозападната граница. Тръна беше изгубил съзнание и беше целият в кръв.

С помощта на лъжливи статии във вестниците Табулата беше подмамила Тръна, Липата, един китайски арлекин, наречен Върбата, и един австралийски, който се казваше Везни, в див район на Пакистан. Тръна беше убеден, че две деца — дванайсетгодишно момче и десетгодишната му сестра — са странници, заплашени от фанатичен религиозен водач. Наемниците на Табулата бяха направили засада на четиримата арлекини и техните поддръжници в един планински проход. Върбата и Везните бяха убити. Тръна беше улучен от шрапнел в гръбнака и беше парализиран от кръста надолу.

Сега, след две години, баща й живееше в Прага с татуиран ненормалник за слуга и всичко беше чудесно — да забравим миналото и да продължим напред. В този момент Мая почти се радваше, че баща й е парализиран. Ако не беше ранен, щеше да отрича, че е имало засада.

— Е, как си, Мая? — Тръна се обърна към руснака. — Отдавна не съм виждал дъщеря си.

Фактът, че каза „дъщеря си“, я вбеси. Това означаваше, че я е повикал в Прага, за да й иска услуга.

— Повече от две години — каза тя.

— Две години? — усмихна се Алексей. — Значи имате много да си говорите.

Тръна махна с ръка и руснакът взе един скенер от масичката до стената. Приличаше на малка палка, от тези, които използват за проверка на летището, но беше предназначен да открива проследяващи устройства, използвани от Табулата. Бяха колкото мъниста, но излъчваха сигнал, който можеше да бъде засечен от джипиес сателити. Имаше и радио следачи и специални устройства, които излъчваха инфрачервени сигнали.

— Не си губи времето да търсиш бръмбари.

— Просто предпазливост.

— Не съм арлекин и те го знаят.

Скенерът не изпиука. Алексей излезе и Тръна махна към един стол. Мая знаеше, че баща й вече е изрепетирал какво ще й каже. Сигурно няколко часа бе мислил какво да облече и как да разположи мебелите. Да върви по дяволите! Щеше да го изненада.

— Добър слуга си имаш. — Тя седна на стола и Тръна се приближи с количката към нея. — Доста е шареничък.

Насаме обикновено говореха на немски. Мая имаше различни паспорти, но напоследък се смяташе за британска гражданка и затова реши да продължи на английски.

— Да, татуировките. — Баща й се усмихна. — Алексей държеше тялото му да е покрито със сцени от Първия свят. Не е много приятно, но изборът си е негов.

— Е, всички имаме свободата, да избираме. Дори и арлекините.

— Не ми изглеждаш щастлива, Мая.

Беше решила да е сдържана, но думите се изляха сякаш сами:

— Измъкнах те от Пакистан, буквално подкупих или заплаших половината от чиновниците в страната, за да те кача на самолета. И ето че се озоваваме в Дъблин и Блажената майка поема командването — нищо лошо, на нейна територия сме. Обаждам й се по сателитния телефон на другия ден и тя ми казва: „Баща ти е парализиран от кръста надолу и никога няма да може да ходи“. И после ми затваря и си изключва телефона. Толкоз. Трас! И край. Нито вест от теб. Две години.

— Искахме да те предпазим, Мая. Стана много опасно напоследък.

— Кажи го на онзи с татуировките. Виждала съм те да използваш опасността и сигурността като извинение за всичко, но това вече не минава. Няма повече битки. Няма повече арлекини, така е — останахте една шепа: ти, Липата и Блажената майка.

— Пастира живее в Калифорния.

— Трима-четирима не могат да променят света. Войната свърши. Не разбираш ли? Табулата спечели. Ние изгубихме. Wir haben verloren.

Казаните на немски думи сякаш го засегнаха повече от изреченото на английски. Той натисна копчето на количката си и се завъртя леко, за да не може тя да вижда очите му.

— Ти също си арлекин, Мая. Това е истинската ти същност. Миналото и бъдещето ти.

— Не съм арлекин, не съм като теб. Трябваше да си го разбрал досега.

— Имаме нужда от помощта ти. Важно е.

— Винаги е важно.

— Трябва да заминеш за Америка. Ние ще платим за всичко и ще се погрижим за всичко.

— Америка е територия на Пастира. Той да се оправя.

— Пастира е изправен пред необичайна ситуация. Не знае какво да предприеме.

— Имам си истински живот. Вече не съм част от това.

Тръна размърда лоста за управление и направи елегантна осмица из стаята.

— А, да. Граждански живот в Голямата машина. Толкова приятен и забавен. Разкажи ми за него.

— Никога не си ме питал. Защо ме питаш сега?

— Не работеше ли в някакъв офис?

— Аз съм промишлен дизайнер. Работя в едно студио, което прави опаковки за различни компании. Миналата седмица направих флакон за нов парфюм.

— Страхотно. Сигурен съм, че си много добра. Ами останалата част от света ти? Има ли гадже, за което трябва да знам?

— Не.

— Имаше един адвокат — как се казваше? — Много добре знаеше, разбира се. Но се престори, че си напряга паметта да се сети. — А, да, Конър Рамзи. Богат. Привлекателен. Семейство с много връзки. Заряза те заради друга. Явно се е виждал с нея през цялото време, докато ходеше с теб.

Мая се почувства така, сякаш й е зашлевил плесница. Трябваше да се сети, че е използвал контактите си в Лондон, за да събере информация. Винаги като че ли знаеше всичко.

— Това не те засяга.

— Не си губи времето да мислиш за Рамзи. Наемниците на Блажената майка взривили колата му преди няколко месеца. Сега си мисли, че го преследват терористи. Наел си е бодигардове. Живее в страх. Пада му се, нали? Господин Рамзи трябва да бъде наказан, задето излъга малкото ми момиченце.

Завъртя количката и й се усмихна. Мая знаеше, че трябва да се направи на ядосана, но не можеше. Спомни си как Конър я прегръщаше на кея в Брайтън и как след три седмици й заяви в ресторанта, че не е подходяща за брак. Беше прочела за взрива на колата по вестниците, но не беше свързала бомбата с баща си.

— Нямаше нужда да го правиш.

— Но го направих. — Тръна се върна при масичката за кафе.

— Взривената кола не решава нищо. Пак няма да отида в Америка.

— Да съм казал нещо за Америка? Просто си говорим.

Арлекинското й възпитание й подсказваше, че трябва да атакува. Също като Тръна, и тя се беше приготвила за срещата.

— Кажи ми нещо, татко. Искам истината. Обичаш ли ме?

— Ти си ми дъщеря, Мая.

— Отговори на въпроса.

— Откакто майка ти умря, ти си единственото ценно нещо в живота ми.

— Добре. Да приемем твърдението ти за миг. — Тя се наведе напред към количката. — Табулата и арлекините едно време са били равностойни противници, но Голямата машина е променила равновесието на силите. Доколкото ми е известно, вече няма странници, а арлекините се броят на пръстите на едната ръка.

— Табулата използва скенери, средства за електронно наблюдение, съдействие от страна на властите и…

— Не ми трябва причина. Не говорим за това. Само факти и заключения. В Пакистан теб те раниха и двама души загинаха. Винаги съм харесвала Везните. Водеше ме на театър, когато идваше в Лондон. А Върбата беше силна и грациозна.

— И двамата знаеха за риска — отвърна Тръна. — И двамата достойно посрещнаха смъртта си.

— Да, те са мъртви. Подведени и убити за нищо. А сега искаш и аз да умра по същия начин.

Тръна сграбчи облегалките на инвалидната количка и за миг й се стори, че ще се напъне да се изправи, проява на несломима воля.

— Случи се нещо необичайно — каза той. — За пръв път имаме шпионин във вражеския лагер. Липата държи връзка с него.

— Поредният капан.

— Може би. Но всички данни, които сме получили досега, са верни. Преди няколко седмици разбрахме за наличието на двама вероятни странници в Щатите. Братя си. Защитавах баща им, Матю Кориган, преди много години. Преди да мине в нелегалност, му дадох талисман.

— Табулата знае ли за тези братя?

— Да, следят ги двайсет и четири часа на ден.

— Защо просто не ги убият? Нали така постъпват обикновено.

— Знам само, че братята Кориган са в опасност и трябва да им се притечем на помощ, колкото се може по-скоро. Пастира произхожда от семейство на арлекини. Дядо му е спасил стотици. Но един нероден скитник няма да му се довери. Той нито е много организиран, нито много интелигентен. Той е…

— Глупак.

— Точно така. Ти би могла да се справиш, Мая. Трябва само да намериш двамата Кориган и да ги отведеш на безопасно място.

— Може да се окажат обикновени граждани.

— Няма как да разберем, преди да сме ги разпитали. Но си права за едно — вече няма странници. Това може да се окаже последният ни шанс.

— Нямаш нужда от мен. Намери си наемници.

— Табулата има повече пари и власт. Наемниците винаги ни предават.

— Тогава го направи ти.

— Аз съм инвалид, Мая. Заврян съм тук, в този апартамент, в тази инвалидна количка. Ти си единствената, която може да го направи.

За миг наистина й се прииска да изтегли меча и да тръгне да се бие, но после си спомни боя в лондонското метро. Един баща трябва да защитава дъщеря си. А Тръна беше унищожил детството й.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Връщам се в Лондон.

— Забрави ли на какво съм те учил? Verdarant durch das Fleisch. Garettet durch das Blut…

Прокълнат от плътта. Спасен от кръвта. Мая помнеше този арлекински израз — и го мразеше — още от малко момиченце.

— Скандирай лозунгите си пред своя нов руски приятел. Пред мен вече не минават.

— Ако няма повече странници, значи Табулата най-сетне е покорила историята. След едно или две поколения Четвъртият свят ще се превърне в студено и стерилно място, където всеки ще бъде наблюдаван и контролиран.

— Вече е така.

— Това е наш дълг, Мая. Ние сме за това. — Гласът на Тръна беше изпълнен с болка и съжаление. — Често съм си мечтал за друг живот, искало ми се е да съм се родил невеж и сляп. Но не мога да се извърна и да отрека миналото, да отрека всички арлекини, които са пожертвали живота си в името на такава важна цел.

— Ти ми даде оръжия и ме научи как да убивам. Сега ме изпращаш на сигурна смърт.

Тръна изглеждаше дребен и крехък в инвалидната количка. Гласът му се превърна в дрезгав шепот.

— Бих умрял за теб.

— Но аз няма да умра за кауза, която вече не съществува.

Посегна да го потупа по рамото. Жест на сбогуване, шанс да го докосне за последен път — но ядосаното му изражение я накара да си отдръпне ръката.

— Довиждане, татко! — Тя се обърна към вратата и махна резето. — Имам съвсем малък шанс да бъда щастлива. Не мога да ти позволя да ми го отнемеш.