Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (8)

Глава шеста
Спърджън Робинсън

Спър съществуваше точно в центъра на добре познат пустинен остров и го местеше със себе си, където и да отидеше. Някои от пациентите изглеждаха благодарни за помощта му, но знаеше, че други не могат да откъснат очи от пурпура на ръцете му на фона на тяхната бледа кожа. Една много стара полякиня три пъти отмести пръстите му от сбръчкания си корем, преди да му позволи да го натисне.

— Доктор ли сте?

— Да, мадам.

— Истински доктор? Ходил в институт и така нататък?

— Да.

— Ами… Не знам…

С пациентите — негри повечето пъти му бе по-лесно, но невинаги, някои от тях автоматично го оценяваха като подлизурко. Ако аз съм тук в леглото беден като негър, пълен съм с болка и разни хора ме бодат и нараняват непрекъснато, какво правиш ти в тази бяла униформа, като си живееш живота?

Никога не се чувстваш напълно непринудено като негър — професионалист, заобиколен от бели — така например, както ориенталците от щата смятаха за напълно естествено пълното приемане. Един ден в операционната видя д-р Чин и д-р Ли, които чакаха да асистират на д-р Кендър, докато намъкваше престилката си. Алис Такаява, една от анестезиращите сестри — американка от японски произход, тъкмо бе привлякла стол близо до главата на пациента и бе седнала. Лицето на д-р Чин стана любезно, когато разтваряше ръкавиците на д-р Тайлър.

— Сър, вие сте близък както със синия, така и с червения екип.

Д-р Кендър изчака.

— Запознайте се с Жълтия екип.

Това предизвика бурен смях, повтаряше се по цялата болница и послужи да направи китайските лекари дори по-популярни, отколкото бяха преди. Спър никога не би могъл да каже такова нещо в трезво състояние на по-висш бял за своя цвят. Като се изключи приятелството му с Адам Силвърстоун, тези първи няколко седмици той никога всъщност не знаеше, къде точно стоеше сред останалия персонал.

Когато веднъж просто се мъкнеше сам в три часа сутринта, за да изпие едно кафе, видя Лу Холц и Рон Преминджър да спират трети стажант на име Джек Мойлан насред пътя. Зашепнаха си с често клатене на раменете и множество прикрити погледи към стаята за спешни случаи. Мойлан първо направи гримаса като от лоша миризма, но след това се ухили и тръгна към спешното.

Холц и Преминджър продължиха по коридора, широко усмихнати и двамата му казаха „Здравей“. Холц сякаш се канеше да спре и да каже още нещо, но Преминджър го дръпна за ръкава и те не се спряха.

Спърджън имаше още десетина минути. Той бавно и спокойно се отправи към спешното.

Чернокожо момче — може би на шестнайсет години — седеше само на дървена пейка в зле осветения коридор. То погледна към Спърджън.

— Вие специалист ли сте?

— Не. Само стажант.

— Колко лекари им трябват? Надявам се, че тя ще се оправи.

— Сигурен съм, че добре ще се погрижат за нея — каза той внимателно. — Аз слязох само за кафе. Ти искаш ли?

Момчето поклати тава.

Спър пусна петнайсет цента в машината, измъкна пълната чаша и седна на пейката до момчето.

— Злополука ли?

— Не… Ммм, то е лично. Обясних го на доктора вътре.

— О — Спърджън кимна. Бавно отпиваше от кафето си. Някой бе забравил един „Дейли Рекърд“ на пейката. Таблоидът беше само леко смачкан от налягането на задник, той го взе и зачете бейзболните истории.

Джек Мойлан излезе от спешното през две врати от мястото, където седяха. На Спърджън му се стори, че го чу да се смее надолу по коридора. Беше сигурен, че го видя да клати глава.

— Виж какво, не забравяй, че съм лекар — каза Спърджън. — Ако ми разкажеш какво е станало, моме би ще мога да ти помогна.

— Много ли цветнокожи лекари има тук?

— Не.

— Ние, ъъъ, се натискахме в колата, разбирате ли? — започна момчето, като реши да му се довери.

— Аха.

— Влязох вътре. Разбирате ли какво искам да кажа?

Спърджън кимна.

— На нея й беше за пръв път. Но не и на мен. Това, ъъъ, нещото, излезе от мен и остана в нея.

Спърджън отново кимна и сръбна кафе, като не откъсваше очи от чашата.

Започна да обяснява за промивките, но момчето го спря.

— Не ме разбирате. Чета всичко по въпроса. Но не успяхме изобщо да го извадим от нея. Тя стана, ау, истерична. Не можехме да отидем нито при моя брат, нито при нейната майка. Щяха да ни убият. Така че я докарах право тук. Докторът вътре вика специалисти вече цял час.

Спърджън изпи последната глътка и внимателно постави чашката на вестника. Стана и влезе в спешното.

Те бяха в отделението за прегледи със спуснати завеси. Момичето беше със затворени очи. Лицето й, обърнато към стената, приличаше на стиснат кафяв юмрук. Беше на масата като за операция на пикочния мехур, краката й бяха в стремената. Потър, втренчен през огледалото и лупата на отоларинголог, с едното око покрито, използваше тъничко джобно фенерче като показалка и изнасяше заучена лекция на стажант, който стоеше зад главата на момичето. Стажантът беше от анестезиологията. Спърджън не знаеше името му. Той се гърчеше от сдържан смях.

Потър изглеждаше изплашен, когато завесите се дръпнаха, но щом позна Робинсън се ухили.

— А, д-р Робинсън, радвам се, че имате време за консултация. Д-р Мойлан ли ви изпрати?

Спърджън взе форцепс и без да погледне някого от другите двама намери и извади заседналия предмет и го пусна в кошчето за боклук.

— Приятелят ти те чака да те заведе вкъщи — каза той.

И излезе много бързо.

Стажантът от анестезиологията беше престанал да се смее. Потър просто стоеше и го гледаше през глупавото кръгло огледало на челото си.

— Беше безопасно, Робинсън. Само майтап.

— Гадна отрепка.

Изчака малко за усложнения, но такива, разбира се, не последваха. Той излезе от спешното и се върна в отделението, само леко разтреперан.

Ако трябваше да си създава враг сред персонала, би си избрал точно Потър — ненадминатия мърляч. Определен да покаже на един стажант как да изреже варикозна вена на крака, д-р Лу Чин му разказал и обяснил цялата процедура. Когато го повикали в съседната операционна да помогне при спряло сърце, Потър продължил сам, като изрязал феморалната артерия вместо вената. Д-р Чин, толкова разгневен, че едва можел да говори, опитал да поправи увреждането като замени жизнената артерия с найлонова тръбичка. Но се превърнало в касапница: присаждането на тръбичка не успяло и жената, която влязла в операционната за проста процедура, се върнала в отделението с отрязан крак. Д-р Лонгууд бе говорил остро за случая при обсъждане на седмичните усложнения. Но след по-малко от седмица Потър, изпълняващ най-елементарна операция от херния, бе завързал и семенния канал заедно с херниалната торбичка. Кръвоснабдяването в участъка било напълно нарушено и след дни човекът непоправимо загубил функцията на единия си тестис. Този път Стареца разгледа случая по-кисело, напомняйки на персонала, че медицината още не е получила достъп до склад за резервни части.

Спърджън съжаляваше Потър, но арогантната глупост на доктора направи продължителната симпатия невъзможна и сега бе доволен от презрително мълчание на Потър, когато се срещаха по коридорите. Инцидентът в спешното имаше обратен ефект върху Джек Мойлан, който се опитваше да се държи извънредно приятелски — подмазване, което презираше.

В тази история бяха замесени само малък брой хора и повечето от колегите му се отнасяха към него както и преди. Той и Силвърстоун бяха премахнали расовата сегрегация на шестия етаж. Иначе той живееше самотен на своя остров, като в редки случаи даже предпочиташе самотата.

 

 

В средата на септември се случеха няколко прохладни дни, последвани от период на тежка горещина, но по въздуха, който всяка сутрин нахлуваше през отворения прозорец — странна смес от морски озон и градска воня — той разбираше, че дори циганското лято няма да трае дълго. През следващия си свободен ден — неделя — смъкна одеялото от леглото, взе банския си костюм и тръгна със стария микробус — фолксваген към плажа Ревиър, който беше по-приятен от Кони, разбира се, ала далеч не така приятен като Джоунс. Беше почти пуст, когато се оказа там в десет и половина, но след обяда, който за него бе хотдог и минерална вода, хората заприиждаха.

Спърджън си взе одеялото и реши да проучи наоколо, като мъчително вървеше покрай водата, докато напусна общинския плаж. Съоръженията тук бяха все още обществени, но не ги поддържаха. Пясъкът беше пепеляво сив и разпилян, вместо да е отрупан, бял и дълбок и имаше широки пространства с изпотрошени камъни. Но хората бяха много по-малко. В непосредствена близост четирима атлети с аполонови тела демонстрираха пози, пълни с его и мускули. Дебел мъж с бледен корем лежеше на пясъка като гъба, лицето му бе покрито с кърпа. Две деца тичаха, подскачаха като танцьори покрай пенестите гребени на вълните и скимтяха като животинчета. И негърско момиче лежеше простряно на слънцето.

Той мина покрай момичето, за да има повече време да я разгледа, след това заобиколи и се върна на едно място на около три метра от това, на което тя лежеше по гръб със затворени очи. Навсякъде имаше хубави участъци с пясък, а там, където опъна одеялото си, бяха камъни. Те се забиха в плътта му, когато седна.

Беше по-светла от него — нещо като шоколад в сравнение с неговото виолетово-черно. Носеше цял плетен бански костюм, бял, замислен да бъде скромен, но обречен на провал поради фигурата на момичето. Косата й бе черна, дребно къдрава и подстригана толкова късо, че обхващаше фината й глава като мъхеста шапка. Тя беше нещо, което никое бяло момиче не би могло някога да се надява да бъде.

След известно време на тримата атлети им омръзна да си показват мускулите и се хвърлиха в Атлантика. Четвъртият, който сякаш беше син на Джони Вайсмюлер от Айседора Дънкан, припкаше надменно по разочароващия терен и клекна до одеялото на дамата. О, той беше само мускули, явно до върха на главата: говореше за времето, за приливите и отливите, щедро й предложи да й купи кока-кола. Накрая, като се призна за победен, мрачно се оттегли, за да направи бицепса си като цица след раждане.

Спърджън висеше отзад, доволен от ролята си на наблюдател, предупреден, че това не е жена за случайно запознанство.

След неопределено време тя намъкна плувната си шапка, стана и влезе в морето. Клинично трениран, той с интерес забеляза, че му причинява физическа болка да я гледа.

Стана от одеялото и направи дългото пътешествие обратно до синия микробус. Вървеше бързо, но се заставяше да не тича. Китарата бе там, където я бе оставил — на пода под втората седалка. Занесе я до одеялото, като болезнено си изгори краката на напечените камъни. Беше сигурен, че когато се върне, тя ще си е отишла завинаги, но момичето седеше на одеялото си, след като явно дълго бе плувала и въпреки шапката бе намокрила косата си. Сега бе свалила шапката и седеше облегната назад, опряна на лактите си. От време на време разтърсваше глава, за да си изсуши косата на слънцето.

Той седна и започна да подръпва струните. На купони и когато го наемаха бе свирил виртуозно в безброй случаи, като се бе опитал да го прави и с едно момиче, използвайки само ноти, без думи. Понякога се получаваше, понякога изгърмяваше. Предполагаше, че по-често когато се получаваше, се включваше всичко — очи, димни сигнали, пееща телеграма или превит и размахан пръст. Въпреки всичко, човек използва всякакви оръжия. Китарата й говореше стеснително, с откровена, смела неискреност.

„Искам да ти бъда приятел, безименна мис.

Искам да ти бъда като брат.

Вярвай ми.“

Момичето бе вперило поглед в морето.

„Искам да говоря с теб за софизмите на Шопенхауер.

Искам да споря с теб за най-добрите произведения на киноизкуството.

Искам да гледам с теб телевизия в дъждовен следобед и да ти дам половината от своите сладки от овесено брашно.“

Тя хвърли бърз поглед, явно озадачена.

„Искам да се кискам на твоите каламбури, колкото и да са патетични.

Искам да се смея весело на всичките ти шеги, дори когато не ги разбирам.“

Пръстите му летяха, като произвеждаха каскади и звън на радостен кратък смях, и тя обърна глава… и… а, тя се усмихна!

„Искам да целуна тази развеселена африканска уста.“

Вярна, предателска китара.

„Ти си черен цвят, който аз единствен открих на този чудесен мръсносив плаж.“

Музиката вече едва ли беше безполова. Тя й шепнеше, галеше я.

Усмивката избледня. Сега тя обърна лице настрана от очите му.

„Трябва да заровя лице в кръглото кафяво на твоя корем.

Мечтая да танцувам гол с теб, с твоето дупе в дланта на моята ръка.“

Момичето стана. Като взе одеялото си, без да го сгъва, тя си отиде от плажа, забързана, но без да е в състояние да промени или развали великолепната си походка.

Проклета похотлива китара.

Той престана да свири и едва сега видя гората от грозни колене. Четирите атлета, дебелият мъж, двете деца и няколко непознати стояха до одеялото му онемели.

— Уууух — прошепна Спърджън, зяпнал след нея.

 

 

Трийсет и шестте часа, които последваха, не бяха хубави. Тази вечер подготви четирима пациенти за операция — работа, която ненавиждаше. Да бръснеш хорските кореми или задници с неочаквани брадавици, които трябва да се заобикалят или неподозирани дефекти, които порязваш и присмиващи ти се малки торбички с косъмчета, които избягват и най-острия бръснач, съвсем не беше като да бръснеш собственото си познато, макар и грозничко лице. Той предано асистира на Силвърстоун при една операция на апендикс в понеделник сутринта и за награда му бе позволено да впримчи и изреже една дяволска серия възпалени сливици.

Дежурството му свърши във вторник в осем и в десет и половина беше на плажа. Сутринта бе облачна и ветровита и имаше твърде малко хора, когато пристигна там. Гледаше чайките и научи много за фината аеродинамика. Около единайсет и половина слънцето проби през облаците и вече не беше толкова студено, когато се върна от обяд, започнаха да пристигат хора, но остана ветровито и от момичето нямаше следа.

Прекара ранния следобед в прескачане на крака и търсене на едни чувствени кафяви. Но не намери нужния чифт, така че упражни своя кроул и странично плуване, дремеше, като периодично сепнато се събуждаше, сядаше и втренчено оглеждаше плажа. Накрая намери шестгодишната Соня Коен и двамата построиха Йерусалим от пясък — междурелигиозен проект, който бе разрушен от едра римска вълна в четири часа и седем минути. Момиченцето седна до водата и заплака.

Отиде си от плажа в последния възможен момент, като се върна в болницата толкова късно, че му остана време само за бърз душ и се яви на доклад в отделението с пясък от лопатката на Соня, който още стържеше по тавата му.

Смяната в отделението беше тъпа, но по-лесна за понасяне. По това време той вече бе приел факта, че никога повече няма да види момичето и се беше самоубедил, че не би могла да е чак толкова поразителна, колкото я бе запомнил. В четвъртък вечерта този кретен Потър си само постави диагноза вирусно заболяване, което вероятно означаваше, че имаше нещо друго и си предписа режим на легло. Адам преразпредели списъка на дежурствата и в резултат Спърджън изкара четири часа в спешното.

Когато влезе там, видя седналия отегчено на една пейка Майерсън да чете вестник.

— Какво трябва да знам, Майш?

— Твърде малко, докторе — каза шофьорът на линейка. — Само не забравяй, че ако дойде човек, който сякаш се кани да си ходи, бързо го прати в някое отделение. Неписано правило.

— Защо?

— В пиковите часове тази бърлога е претъпкана. Понякога пациентите трябва да чакат дълго. Много дълго. Наоколо пълзят слухове, че някой е умрял в спешното и първото, което ще си помислят повечето хора, е, че всеки може да умре на това проклето място, преди да се погрижи някой за него.

Това го накара да се стегне за усилена работа, но бяха четири спокойни часа, съвсем не като безумната дейност, която бе очаквал. Прочете три пъти единствената бележка на дъската за обявления.

„КЪМ:

Целия персонал професионалисти

ОТ: Екануела Бродски, дипломирана сестра, бакалавър, главен фармацевт

ПРЕДМЕТ: Изчезнали кочани с рецепти

На вниманието на фармакологията пристигнаха съобщения за известен брой изчезнали кочани с рецепти от няколко клиники през последните две седмици. Тази седмица известно количество барбитурати и амфетамини също са описани като липсващи. Поради засилващия се проблем на наркоманията отделът по фармакология предлага нито кочани с рецепти, нито лекарства да се оставят на места, откъдето биха могли да попаднат в безотговорни ръце.“

Рано вечерта Майш докара жена — алкохоличка, която му каза неубедително, че с онеправданото й тяло беше станало маса контузии, защото паднала по стълбите. Разбра, че някой — съпруг, любовник? — я е бил. На рентгеновите снимки нямаше нищо, но той почака да слезе някой от лекарите преди да я пусне, следвайки болничното правило че само старшите лекари издават крайните разпореждания при злополуки. Адам имаше свободна вечер и работеше в Уудбъро. Меомартино най-после пристигна и изпрати жената да си иде и да прави топли бани. Точно това щеше да направи и той още преди двайсет минути, помисли си Спърджън, като се присмиваше на болничните правила.

Цветнокожа двойка пристигна малко след десет часа с четиригодишното си дете, което ревеше и от разкъсаната му длан капеше кръв. Той постави половин дузина шевове, след като отстрани стъклените парченца. Момченцето паднало някак от мивката в банята, когато държало в ръката си шише с лекарство.

— Какво имаше в шишето?

Жената примигна.

— Някакъв стар боклук. Забравих. Беше червеникаво. Имах го от много, много отдавна.

— Имате късмет. Могъл е да изпие съдържанието. Досега можеше и да е умрял.

Те заклатиха глави, като че ли отрязани от него с езикова бариера.

Единственото, което можеше да направи, бе да им даде малко шишенце с ипепакуана и да се надява, че ако момченцето някога погълне нещо отровно, но неразяждащо, ще се сетят да му дадат незабавно от нея, за да може да повърне, докато чакат лекар.

Ако го повикат, помисли си той.

Малко след полунощ полицейска патрулна кола докара мисис Терез Донъли, изплашена, но разярена.

— Имам гатанка за вас. Какво става с ирландец, когато го направите ченге?

— Предавам се — отговори той.

— Англичанин.

Полицаят до нея пазеше грижливо с безизразно лице.

Мисис Донъли беше на седемдесет и една. Колата й със сила бе налетяла на дърво. В резултат си бе ударила главата, но настояваше, че нищо й няма. Това е едва третата й злополука за повече от трийсет и осем години внимателно шофиране, натъртваше тя.

— При това другите две много скръбни, без да съм виновна за нито една от тях. Мъжете показват истинската си природа, глупавите му магарета, когато ги поставиш зад волана — тя излъчваше, заедно с възмущението си, слаб дъх на бутилиран спирт.

— И аз имам една гатанка за вас — заяви той, като измъкна отнякъде един ред, който несъмнено бе прочел преди години в отдавна изпепелена комична книга. — Ако Ирландия потъне, какво ще изплува?

И полицаят, и старата дама се съсредоточиха, но не казаха нищо.

— Корк — отговори той.

Тя изпищя от удоволствие.

— Коя е най-голямата част на един кон?

Над главата й той и полицаят си размениха усмивки като тайно братско ръкостискане.

— Не, мръсници такива. Отговорът е главната.

Старческо изкуфяване — питаше се той. Тя бе достатъчно будна, за да бъде язвителна и да протестира по време на прегледа, който не показа нищо особено.

Поръча снимки на черепа и гледаше мокрите плаки, когато пристигна синът й. Артър Донъли беше пълнолик и видимо разтревожен.

— Добре ли е тя?

Снимките не показваха никакво черепно счупване.

— Като че ли е добре. Но на нейната възраст мисля, че е неразумно да й се позволява да кара кола.

— Знам, знам. Това е една от най-големите й радости. Откакто баща ми се помина, единственото нещо, което й доставя удоволствие, е да навестява с кола приятелките си. Играят бридж за трима, може би пийват по чашка.

Или две, помисли си Спърджън.

— Изглежда добре — каза той. — Но като се има предвид фактът, че е на седемдесет и една година, може би ще я задържим тук през нощта под наблюдение.

При това предложение мисис Донъли направи каменна физиономия.

— Какво е това глупак? — попита тя.

— Предавам се — отвърна той безпомощно.

— Някой, който не може да разбере, че след всичко, което преживях, искам да спя в собственото си легло.

— Вижте какво, ние познаваме тази болница — рече синът й. — Брат ми Вини… познавате ли го, Винсънт К. Донъли, щатският представител?

— Не — отговори Спърджън.

Донъли изглеждаше раздразнен.

— Нищо, той е член на управителния съвет на болницата и знам, че ще поиска да си я вземем вкъщи.

— Тук можем да положим за майка ви всички възможни грижи, мистър Донъли — настоя Спърджън.

— Зарежете това. Познаваме мястото. Не е алея с рози. Вие, хора, имате достатъчно хуманност в ръцете си и без да се безпокоите за нашата стара дама. Бъдете добро момче и ми позволете да я заведа вкъщи на собствения й матрак. Ще повикаме д-р Франсис Делаханти, който я познава от трийсет години. Даже ще наемем сестри, които да идват вкъщи. Толкова дълго, колкото поискате.

Той се обади на Меомартино, който го слушаше нетърпеливо, докато излагаше резултатите от прегледа.

— Между другото следя спиране на сърцето — каза Меомартино. — При това трябва поне малко да поспя тази нощ. Наистина ли имате нужда от мен долу?

Това беше негласен вот на доверие в най-добрия случай, но Спърджън се хвана за него.

— Мога да се справя — отговори той. Освободи старата жена от болницата и започна да се чувства като лекар.

Останалата част от нощта бе спокойна. Направи сам своите специални късни визитации, предписа известно лечение, смени няколко превръзки, каза лека нощ на призрачното старо здание и дори успя да си почине три часа без прекъсване преди настъпването на сутринта. След това, като свърши смяната му, се пъхна в леглото си и спа до обяд.

По пътя към болничната столова за персонала промени намерението си почти на половин крачка и без да си прави труда да се качва горе за тоалетните си принадлежности излезе от болницата и подкара към плажа Ревиър.

Соня Коен не се виждаше никъде, но момичето лежеше на мястото, където я бе видял за пръв път и гледаше как той се приближава към нея с пясък в кафявите си велурени обувки.

Стори му се, че видя нещо — кратък проблясък на непредпазлива радост? — преди тя да го погледне, сякаш никога не го е виждала.

— Мога ли да седна при вас?

— Не — беше отговорът.

Той се затътри със своите пълни с пясък обувки към недалечния камънак — мястото на мълчаливите обожатели, — където бе постлал одеялото си първия ден. Камъните изгориха кожата му през тъканта на памучния панталон, когато седна.

Той просто остана там, без да вдигне очи от нея. Слънцето беше много горещо.

 

 

Момичето се опита да се държи сякаш беше само на плажа, от време на време се раздвижваше с безцелна грация, за да влезе във водата, плуваше с удоволствие, което изглеждаше неповлияно и истинско, след това излизаше от водата и сядаше отново на старото одеяло на Американския флот в златната горещина.

Беше от онези дни на ранната есен, които понякога идваха в Ню Ингланд направо от тропиците. Той седеше под убийственото слънце и усещаше как соковете изтичат от порите му, докато намокриха ситно къдравата му късо подстригана коса, затъркаляха се по бузите му на капки като дъжд и накараха дрехите му да залепнат за тялото.

Пропусна обяда. Към три часа почувства главата си куха и лека — безтегловна сгурия, останала под лъчите на силното изгарящо слънце. Очите му смъдяха от собствената му сол. Държеше ги постоянно отворени и видя три момичета, които вървяха в грациозен унисон като добър съвременен балет. Периодично разногледство, си каза той, като мислеше колко чудесно ефикасни са обикновено очните мускули.

Малко след три и половина тя се предаде и отлетя, както бе направила и предишния път. Този път, обаче, той я последва.

Чакаше я пред душовете, когато излезе, облечена в жълта памучна рокля и с одеялото и банските й принадлежности в ръка. Спърджън тръгна да я посрещне.

— Вижте… — започна той.

Видя, че е изплашена.

— Моля ви — продължи Спърдж, — не съм перверзен тип, нито сводник или нещо подобно. Казвам се Спърджън Робинсън. Аз съм порядъчен, изключително порядъчен — дори до глупост, но не смея да поема риска да не ви срещна отново. Наоколо няма никой, който би могъл да ни запознае.

Тя си тръгна.

— Ще бъдете ли тук утре? — попита той, като я последва.

Момичето не отговори.

— Поне ми кажете името си.

— Не съм това, което търсите — каза тя. Спря, погледна го прямо и той хареса твърдото презрение в очите й. — Искате едно малко, вълнуващо разнообразяване на отегчителния ден на плажа. Не мога да ви предоставя никакви вълнения, господине. Защо не опитате някъде другаде?

Следващият път, когато тя се огледа, беше като стигна до стълбите към Въздушната железница.

— Само ми кажете името си. Моля ви — рече тихо той.

— Дороти Уилямс.

Да остане и да гледа нагоре, докато тя изкачваше стръмните стълби, едва ли беше почтено, но не можеше да откъсне очи, докато тя не пусна жетона си в турникета горе и не изчезна през летящата врата.

Много скоро влак като разтърсващ земята дракон закри светлината и когато се махна, същото направи и той.

Слънцето блестеше, но горещината си бе отишла — несъмнено завинаги. Всеки ден носеше за всеки случай банските си гащета, и някак си не бе изненадан, че я намери там, когато пристигна. Стеснително се поздравиха един друг й тя не възрази, когато той опъна одеялото си до нейното, където пясъкът бе по-мек.

Заговориха.

— Изгледах си очите цяла седмица.

— Бях на училище. Вчера беше първият ми свободен ден.

— Студентка ли сте?

— Учителка. В училище по изкуства, седми и осми клас. Вие музикант ли сте?

Той кимна, разбирайки, че това не е лъжа, а не искаше още да навлиза в останалото в желанието си да научи всичко за нея.

— Рисувате ли, или ваете камък, или правите неща от глина?

Тя кимна.

— Кое от трите? Искам да кажа — каква е тясната ви специалност?

— Сносна съм във всичко, добра — в нищо. Затова преподавам. Ако имах истински талант… ако можех да работя така, както свирите вие — бих искала да се занимавам с това непрекъснато.

Той се усмихна и поклати глава.

— Това е аматьорско мислене. Направете го или умрете за творчеството, всички вие ужасно талантливи хора, докато ние, нещастните останали, спокойничко ще ви наблюдаваме.

— Нямате право да ме наричате лицемерка — рече тя.

Дори неудоволствието й му хареса.

— Не правя това. Но първото ми впечатление е, че сте момиче, което не обича да рискува.

— Нещо като момиче — лелка.

— Не, по дяволите. Не съм казал такова нещо.

— Но аз съм нещо като стара мома.

— Колко стара?

— Двайсет и четири през миналия ноември.

Това го изненада. Беше само с година по-млада от него.

— И си въобразявате, че сте прекалено повехнала за брак?

— О, това няма нищо общо с омъжването. Говоря за ограничения в манталитета. Ставам много консервативна.

— Едно цветнокожо дете няма право да бъде консервативно.

— Силно ли усещате нещата, политически?

— Дороти, аз съм черен — отговори Спърджън. За пръв път я бе нарекъл по име. Изглежда й стана приятно — или от това, или от отговора му.

Той започна да строи пясъчни замъци, момичето коленичи и се залови да копае дупка в плажа, за да могат да вземат влажен пясък от дъното, след това и тя заработи с част от мокрия материал, като моделираше лице с очи върху чертите му и нейните дълги нежни пръсти галеха пясъка по начин, от който костите му ставаха на пихтия. Беше права за таланта си, помисли си той, като гледаше лицето, на което тя не можа да придаде голямо сходство с неговото.

Накрая, както бяха изцапани с пясък, тя скочи без предупреждение и затича към водата. Той я последва през острия бриз и откри с облекчение, че водата го обгръща като топла коприна в сравнение с по-студения въздух. Момичето се насочи право навън и Спър храбро запляска във водата, за да може да остане до нея. Точно преди да излезе, тя се обърна и двамата започнаха да порят водата — телата им бяха близо, но не се докосваха.

— Вие плувате страхотно — каза той задъхано, с болка в гърдите.

— Живеем до езеро. Дълго прекарвам във водата.

— А аз се научих да плувам чак когато станах на шестнайсет години, на Ривиерата — видя, че тя помисли това за шега. — Не е честно.

— Какво сте правили там?

— Не познавам баща си. Бил е морски търговец, на нефтени танкери. Майка ми се омъжи повторно, когато бях на дванайсет години за прекрасен човек. Чичо ми Калвин. Когато питах за истинския си баща, ми казваха само, че е мъртъв. Тогава през лятото, когато бях на шестнайсет години, реших да опитам да видя света така, както го е виждал той. Сега изглежда малко глупаво, но мисля, че някак си смятах, че може би ще успея да го намеря. Или поне да го разбера.

Тя пореше водата с много малко движения, белия бански бе потопен, гладките й кафяви рамене — над повърхността, прелестни.

— Не изглежда глупаво — каза тя. На горната й устна, над пълната розова уста се появи едва доловим бял прашец, след като морската вода изсъхна от слънцето. Би предпочел да го премахне с езика си, но протегна мокър палец и нежно го прекара над устната й.

— Сол — обясни той, когато тя се дръпна назад. — Е, не можах да си намеря работа на танкер, което беше всъщност късмет. Но им казах, че съм на осемнайсет и ме взеха на „Ил дьо Франс“ като пианист. Първата нощ в Хавър имаше гъста мъгла и просто се мотаех по улиците, гледах и казвах „не“ на проститутките, опитвах се да си въобразя, че съм по-голям и по-як и че имам жена и бебе, които ме чакат в Щатите, но, разбира се, нищо не излизаше. Не успях да си представя какво му е било всъщност на баща ми.

— Господи. Това е най-тъжното нещо, което някога съм чувала.

Той реши да се възползва от нейната тъга, приближи се като непохватен ухажващ морски лъв, за да достигне устата й със своята. Тя започна да се отдалечава, но после, като промени намеренията си, постави ръце на раменете му и за кратък миг нежно положи устни върху неговите — целувка с вкус на море без страст, но с много нежност.

— Мога да си спомня неща, много по-тъжни от това — рече той и отново се протегна към нея. Тя му показа хубавите си зъби, допря двете си стъпала до гърдите му и се отблъсна от него — не беше истински ритник, но достатъчно силен, за да го потопи и да го накара да се задави с вода. Когато спря да кашля, и двамата се съгласиха, че е време да излязат на брега.

Заплуваха и всичко беше треперене и настръхнала кожа. Спър предложи да я разтрие с кърпата, за да я стопли, ала тя отказа. Затича по брега, за да се стопли и той бързо разбра, че му е по-хубаво дори отколкото да я следва, когато върви. Прекалено скоро това свърши, те се върнаха на одеялото, тя отвори нещо, което той помисли за чанта с плетка, и раздели с него много хубав обяд.

— Но още не сте ми обяснили как се научихте да плувате — каза тя.

— О — той преглътна салата от кактус върху ръж. — Обикалях с кораба цяло лято — от Манхатън през Саутхемптън до Хавър, с два дни престой и после обратно по същия път. Параходът беше от класа и спестих пари, но виждах само вода. Прекалено се боях дори да взема нощен параход до Париж. И тогава, някъде по това време на годината, параходът пристана в Хавър за едноседмичен ремонт. Там срещнах един помощник-касиер, мъж на име Дюсо. Жена му имаше бебешки бутик в Кан и той ми предложи да ме закара, ако го сменям в шофирането на пежото. Пътуването отне трийсет часа. Докато той беше при жена си, аз всеки ден седях на плажа и зяпах бикините. Банда френски хлапета — джазменчета почти ме осинови. Едно малко момиченце за три дни ме научи да плувам.

— Правехте ли любов с нея? — попита тя след малко.

— Беше бяла. Твърде живо си спомнях Амстердам Авеню. По онова време по-скоро бих се оставил да ми прережат гърлото.

— А сега?

— Сега? — От години малкото френско момиче беше главна фигура в неговите сексуални и светски фантазии. Той непрекъснато се бе питал какво би станало, ако бе останал там, бе я опознал истински, бе я ухажвал, бе се оженил за нея, бе станал европеец. Понякога загубената мечта го правеше безчувствен от копнеж и съжаление. В повечето случаи, обаче, решаваше, че резултатът би бил опустошителен. Прелестното малко момиче вероятно ще е порасло в опърничава жена, хората след време ще са загубили своята слепота за цветовете, змията ще е проправила своя път към рая.

— Вижте… Мисля, че задавате твърде много въпроси — каза той.

Покани я да вечеря с него, но тя отказа.

— Родителите ми ще ме чакат.

— Ще ви закарам вкъщи.

— Много е далече — отговори тя, но той настоя. Момичето се засмя, като видя микробуса.

— Не сте музикант. Вие сте нещо като доставчик.

— Шеф на група е наистина нещо като доставчик. Возите басист, два-три духови, солист и тип, който мъкне цял комплект барабани.

Тя мълчеше.

— Какво има?

— Нищо — рече тя.

— Държите се като изплашена.

— Откъде да знам кой сте? — избухна момичето. — Мъж, на когото позволих да ме вземе от един обществен плаж. Може да сте сваляч, може да сте нещо много по-лошо.

Смехът му се разнесе наоколо.

— Аз съм пристанищен скитник. Ще ви отведа на пуст остров и ще сплитам червен жасмин в косите ви.

Той едва не й каза за медицинските си занимания, но се забавляваше много и веселостта му бе достатъчно спонтанна, за да я успокои. Настроението й се промени и тя стана словоохотлива, почти весела. Той беше пощурял просто от факта, че беше с нея и преди да се усети, фолксвагенът затрополи, оставяйки масачузетската магистрала, към място, наречено Нейтик. Къщата бе само на две-три минути от платената магистрала — мъчително спретнато бунгало от остарели дъски в едно иначе бяло обкръжение. Майката беше тънка и суха, с остри черти, които намекваха за отдавна забравено изнасилване от бял. Бащата беше кафяв и спокоен мъж и имаше вид на човек, който прекарва свободните си часове в подстригване на ливада, събиране на сено и хвърляне на тревожни погледи за сравнение със съседните анголсаксонски и семитски ливади и храсти.

Родителите неуверено стиснаха ръката му, но бяха много радостни, че момичето е довело някого вкъщи. Имаше дете — тригодишно, на име Марион, с къдрава черна коса и кожа като кафе с какао. Той откри, че неволно мести поглед от едно лице на друго, като отбелязва повтарящите се черти.

Нейно дете, каза си той.

Мисис Уилямс имаше фино настроена естествена възприемчивост.

— Наричаме я Мидж — каза тя. — Защото е толкова мъничка, нали виждате. Дъщеря на по-малката ми, Джанет.

Те го изведоха навън, за да седнат в беседката зад къщата — сенчесто място, благоуханно от грозде, но гъмжащо от комари. Когато Спърджън се плесна, мистър Уилямс наля бира, в правенето на която сам бе участвал.

— Качествен контрол. Пробване на продукта, по време на производствения процес. Провеждам химични и бактериологични проверки на всяка партида по време на ферментацията.

Започнал в пивоварната като метач, след това работил шест години като разпространител, доверяваше той, докато жена му и дъщеря му пазеха мълчание с търпение, което явно бе резултат на дълга практика. Трябвало да премине през редица тестове, за да спечели длъжността. И накрая гвоздеят:

— Пред трима бели!

— Чудесно — рече Спърджън.

— Образованието е това, което е чудесно — заяви мистър Уилямс. — Затова ми е приятно да виждам, че Дороти е учителка и прави каквото може за младите хора — той наклони глава. — Какво можеш да правиш ти, сине?

Той и момичето отговориха едновременно.

— Той е музикант.

— Аз съм лекар.

Родителите й бяха явно озадачени.

— Лекар съм — повтори той. — Стажант по хирургия в Общата окръжна болница на Съфък.

Те го изгледаха — родителите с учудване, момичето — с ненавист.

— Обичате ли пилешки пай? — попита мисис Уилямс, като оправи престилката си.

Той хареса начина, по който го сервира — димящ, с хрупкава коричка и съдържащ повече тънички резенчета пиле, отколкото зеленчуци, с прясна каша от пресни плодове и малки картофки, които предположи, че отглеждат сами в голямата зеленчукова градина зад къщата. Десертът бе изстуден нектар от ревен и ябълки, последван от леден чай с лимон. Докато дамите миеха чиниите, мистър Уилямс пускаше плочи на стария Карузо, надраскани, но интересни.

— Той можеше да разтрепери стъкло само с гласа си — каза мистър Уилямс. — Няколко години назад, преди да стана качествен контрол, често припечелвах по някой долар през уикенда, нали разбирате? Една събота сутрин чистех някакъв сервиз във Фреймингам Сентър, а тази надута лейди просто излезе навън и остави цяла купчина плочи на Карузо на боклука. „Мадам — рекох й аз, — хвърляте късче от своята култура.“ А тя само ми метна зъл поглед, така че пренесох плочите върху задната седалка на колата си.

Те слушаха как се извисява големият мъртъв глас, лекото като снежинка малко момиченце седеше на коляното на Спърджън, а от кухнята долиташе шумът на ръчно измивани чинии. След Карузо Спърджън се порови в купчината плочи, като търсеше дикси или съвременен джаз, но не намери нищо добро. Имаше старо изправено пиано, очукано и пребоядисвано, но с верен тон, когато той пробяга по октавите.

— Кой свири?

— Дороти вземаше малко уроци.

Дамите тъкмо се бяха върнали.

— Взех точно осем урока. Свиря всичко на всичко три детски песнички, плюс една шепа фрагменти. Спърджън свири като професионалист — каза тя на родителите си злонамерено.

— О, изсвирете ни няколко химна — помоли майка й.

Ама че дявол, помисли си той. Седна на въртящия се стол пред пианото и изсвири „Отвлечен“, „Слез, Мойсей“, „Скалите на вечността“, „Старият груб кръст“ и „Мили Боже, каква сутрин“. Между тях четиримата нямаше приличен глас и всеки бял боклук, който твърди, че негрите се раждат с чувство за ритъм, трябваше да чуе нейния старец. Но той слушаше момичето — не така, както би слушал професионална певица, а както личност слуша друга личност, и като чуваше гласа й, тънък като свирка, пълен с чувство, да пее така с майка й и баща й, се почувства като риба, която си играе с червейче и внезапно разбира, че кукичката е в гърлото й.

Те казаха много топли думи за неговото свирене, той измърмори няколко лицемерни похвали за тяхното пеене и след това родителите й отидоха да сложат детето да спи и да направят кафе. Веднага щом останаха сами тя започна да се отнася с него така, сякаш не заслужаваше дори да го настъпи.

— Защо трябваше да лъжете?

— Не съм излъгал.

— Казахте им, че сте лекар.

— Лекар съм.

— На мен казахте, че сте музикант.

— Музикант съм. Бях музикант, преди да стана лекар, но сега съм доктор.

— Не ви вярвам.

— За ваша сметка е.

Баща й се върна, после и майка й с поднос в ръцете, и пиха кафе с бананов хляб. Той видя, че навън е тъмно и заяви, че трябва да си тръгва.

— Посещавате ли църква? — попита майка й.

— Не, мадам. Мисля, че не съм бил на църква и шест пъти през последните пет години.

Тя замълча за момент.

— Възхищавам ви се, че казвате истината — заяви накрая. — Каква църква посещавате, когато ходите?

— Майка ми е методистка — каза той.

— Ние сме унитарианци. Ако си направите труда да дойдете с нас утре сутринта, ще бъдете добре дошъл.

— Чувал съм някъде, че унитарианецът вярва в бащинството на Бога, братството на човека и съседството на Бостън.

Хенри Уилямс отхвърли назад глава и гръмко се разсмя, но Спърджън видя, че мисис Уилямс стисна устни и разбра, че е постъпил като проклет глупак.

— Ще бъда дежурен в болницата следващите две недели. Но бих се радвал много да седя до Дороти в църквата през третата неделя, ако поканата все още важи.

Той видя, че и двамата родители я гледаха.

— Аз не ходя на църква — каза тя отчетливо. — Посещавам бостънския Храм Единайсет.

— Мюсюлманка ли сте?

— Не е — бързо се намеси майка й. — Просто много я интересува тяхното движение.

— Някои неща в тази религия имат смисъл — добави Хенри Уилямс притеснено. — По това няма спор.

Той им благодари, сбогува се и момичето го изпрати до входната врата.

— Харесвам майка ви и баща ви — каза той.

Тя се облегна назад на вратата и затвори очи.

— Баща ми и майка ми са чичо Том и старата му жена. А вие — отвори очи тя и го погледна, — вие ги накарахте да ядат от шепата ви като шарлатанин. Казвате ми, че сте едно, а на тях казвате нещо друго.

— Елате с мен на плажа следващия уикенд.

— Не — отговори тя.

— Мисля, че сте много хубаво момиче. Но не ви моля. Благодаря, че ме доведохте в дома си.

Той бе стигнал до портата, когато гласът й го спря.

— Спърджън!

Бялото на очите й блестеше в тъмното на оградената с лоза порта.

— И аз не моля. Но ела преди обяд и носи топъл пуловер. Ще се разходим — тя се усмихна. — Замръзна ми задникът да те чакам на онзи нещастен плаж.

 

 

Болницата беше точно каквато я бе оставил. Същата миризма на бедност висеше тежко и потискащо във въздуха. Асансьорът скърцаше и тракаше, докато бавно се издигаше. Импулсивно слезе на четвъртия етаж и провери отделението. В него не достигаха хора — някои от сестрите се бяха разболели от същия Коксаки вирус, който бе повалил Потър и още няколко души от персонала.

— Моля ви — обади се един глас.

Зад дръпната завеса много старата полякиня, с крака като греди, покрити с гнойни рани, лежеше и бавно умираше сред миришещите ужасно отпадъци на тялото й. Той я почисти, внимателно я изми, даде й таблетка и половина безчувствие, поправи уринарния й катетър, ускори потока в системата и й позволи да умре по-приятно, отколкото бе започнала.

Когато минаваше покрай кабинета на Силвърстоун на път към асансьора, вратата се отвори.

— Спърджън!

— Здравей, шефе.

— Влез, можеш ли?

Той отново се чувстваше добре, като вече бе забравил старата жена, чийто живот гаснеше и си спомняше младото момиче, чийто живот узряваше.

— За какво става дума, бебчо?

— Имал ли си пациентка онази нощ в спешното на име Тереза Донъли?

Дамата с гатанките. Малко възелче на мрачно предчувствие се образува в гърдите му.

— Да, разбира се. Спомням си случая.

— Върна се в болницата преди шест часа.

Възелчето порасна и се затегна.

— Искаш да спра и да й хвърля поглед?

Очите на Адам бяха прями и немигащи.

— Може би не е лоша идея да погледнем през рамото на патологоанатома утре сутринта — каза той.