Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (6)

Глава четвърта
Адам Силвърстоун

Трийсет и шест часовите смени правеха дните и нощите да се сливат странно, така че през периодите на свръх работа понякога, ако не погледнеше през прозореца, не беше сигурен, дали навън е тъмно или светло.

Откри, че Общата окръжна болница на Съфък беше нещо, което бе търсил дълго време, без да знае това.

Болницата беше стара, овехтяла и не така чиста, както бе му се искало. Немитата бедност на пациентите късаше нервите. Администрацията отмъкваше стотинки по кокошкарски начини, като например не доставяше на персонала достатъчно често чисти бели престилки. Но отделението практикуваше страхотно вълнуващ вид университетска хирургия. Още отначало той оперира за един месец случаи с по-интересно разнообразие, отколкото бе имал за шест месеца в Джорджия.

Бе изпитал чувството, че потъва, когато за пръв път научи, че Рейф Меомартино е женен за племенницата на Стареца, но трябваше да признае, че добрите случаи се разпределяха безпристрастно между тях двамата. Забеляза, че съществува необяснима студенина между Меомартино и Лонгууд и започна да разбира, че роднинството всъщност е във вреда на Рейф.

Единствената неудобна част от неговото съществувание тук настъпи, когато се намери на шестия етаж, който той в момент на разсеяна глупост превърна в студено и самотно място.

Най-лошата част от целия сапунен епизод бе, че той наистина харесваше Спърджън Робинсън.

Една сутрин бе влязъл в банята, когато стажантът се бръснеше и си заговориха за бейзбол, докато Адам се събличаше и влезе под душа.

— По дяволите — измърмори той.

— Какво има?

— Нямам никакъв проклет сапун.

— Вземи моя.

Адам бе погледнал белия сапун в ръката на Робинсън и бе поклатил глава.

— Не, благодаря.

Беше се отпуснал под топлите пръски и минути по-късно, без да мисли, беше взел тънката люспа изоставен сапун от сапунерката и се бе намазал с него.

Когато Робинсън си отиваше, хвърли поглед към душа.

— А, виждам, че в края на краищата си намерил, някакъв — каза той.

— Да — потвърди Адам, внезапно почувствал неудобство.

— Това е парчето, което използвах вчера, за да измия черния си задник — каза Спър любезно.

 

 

Парите вече не бяха непосредствена заплаха. Започна да работи и вечер с любезното съдействие на кръгличкия лекар-анестезиолог, когото операционните сестри наричаха Хубавия Зелен Гигант, за когото той винаги мислеше като за дебелото момче, но чието име се оказа просто незабележителното Норман Померанц. Един ден той се домъкна в стаята за персонала и докато си наливаше кафе попита, дали някой се интересува от дежурства в кабинета за спешни случаи няколко нощи седмично в общинската болница на запад от Бостън.

— Пет пари не давам къде е — каза Адам, преди някой друг да успее да отговори. — Ако плащат нещо, ще ги поема.

Померанц се засмя.

— Това е Уудбъро. Ще ти плащат от болничното осигуряване.

Така той продаде на търг съня си и никак не бе недоволен от сделката. Още първата нощ, когато не бе на работа в Съфък, взе въздушния влак за Парк Скуеър и автобус за Уудбъро, което се оказа бароково Нюингландско фабрично село, превърнато по-късно в разпростиращо се и гъсто населено спално предградие. Болницата беше добра, но малка, работата — едва ли стимулираща — отоци и цицини, рани и ранички. Най-сложната процедура, на която се натъкна, беше счупване на долния край на лъчевата кост на китката — но плащането беше хубаво, следващата вечер седна в свързан с Бостън автобус и помисли с благоговение, че е платежоспособен. Разбира се, направо излизаше от кожата си — не си бе лягал от шейсет часа — трийсет и шест в Общата окръжна болница на Съфък и после още двайсет и четири в Уудбъро — но внезапното усещане на охолство си струваше. Когато се върна в стаята си в болницата, спа осем часа и се събуди с лека глава, мъх около устата и странно богат.

Пътуваше с автобус до Уудбъро всеки път, когато не беше на работа. Тъй като тялото му се изтощаваше все повече, свикна да си открадва малки скъпернически котешки подрямвания — на носилките, седнал в стаята за персонала, веднъж даже опрян на коридорната стена, като скъпеше моментите сън като дете, смучещо твърд кръгъл бонбон.

Чувстваше се дори по-самотен от обикновено. Една нощ лежеше в леглото си и слушаше Робинсън да свири на китара така, както не знаеше, че може да се свири. Мислеше си, че музиката му казва много за стажанта. След малко стана, слезе долу до магазинчето и купи опаковка с шест бири. Робинсън отвори вратата, когато почука и за момент застана пред него, без да каже нищо, като го гледаше.

— Зает ли си? — попита Адам.

— Не. Влез.

— Помислих си, че пак можем да излезем на покрива и да пийнем бира.

— Щуро.

Съвършен домакин, той отвори прозореца, грабна торбата и остави Адам пръв да прескочи перваза.

Пиха, говориха за незначителни неща и внезапно разговорът секна, почувстваха се неудобно, докато Адам не изригна и не погледна гневно.

— По дяволите — каза той. — Съжалявам. Ти и аз не можем да ходим наоколо сърдити един на друг като малки момченца. Ние сме професионалисти. Има болни хора, които зависят от нашата способност да общуваме.

— Много се ядосах и си изтървах устата — призна Спърджън.

— Добре, дявол да го вземе, ти беше прав. Не обичам да използвам чужд сапун, на когото и да е…

Спърджън се ухили.

— Аз не бих използвал твоя и срещу бас.

— … но колкото повече мисля затова, толкова повече разбирам, че не затова отказах твоя сапун — продължи тихо той.

Спърджън само го погледна.

— Никога не съм познавал истински цветнокожо момче. Когато бях хлапе в италиански квартал в Питсбърг, банди черни хлапаци често идваха и се биеха с нас. Досега това е най-истинската част на моите между расови контакти.

Спърджън все още мълчеше и Силвърстоун посегна за нова бира.

— Познавал ли си много бели?

— През последните дванайсет години, човече, аз бях обкръжен и те имаха числено превъзходство.

И двамата погледнаха към съседните покриви.

Робинсън протегна нещо и Адам посегна към него, като мислеше че е бира, но откри, че бе ръка.

Която той стисна.

 

 

От първия чек той върна аванса на заплатата си, който бе получил от болницата в деня на пристигането си и когато дойде вторият чек, отиде в банка и си откри спестовен влог. В Питсбърг беше старецът, който засега мълчеше, но положително щеше да заговори и да го врънка за пари. Даде обет да се съпротивлява: цялото ми състояние при бедствие, но нито цент за пиячка. Въпреки че не теглеше от парите и започна да се навърта край магазините за коли на старо, за пръв път в живота си изпитваше желание да харчи безразсъдно. Искаше да има кола, в която да се свре и да се боричка с някого, например с Габи Пендър.

След шест седмици още нея бе видял. Бе говорил с нея по телефона няколко пъти, но се въздържаше да я покани да излязат, тъй като се чувстваше подтикван да ходи в Уудбъро и да увеличава своето малко налично съкровище.

Когато наистина излязат, си казваше той, ще може да си позволи да похарчи малко пари.

Но на другия край на линията тя ставаше разбираемо объркана и все по-студена при всяко обаждане, и накрая той реши, че ще трябва да й каже какво прави през свободното си време.

— Но ти ще рухнеш от изтощение — каза тя ужасена.

— Вече съм почти готов да позадържа малко.

— Обещай ми, че ще си освободиш следващия уикенд.

— Ще го направя, ако ми обещаеш да излезеш с мен. В неделя вечерта.

— Ти ще спиш.

— След като те видя.

— Добре — каза тя след малко. Звучеше радостно, когато се съгласи, помисли си той оптимистично.

— Ще бъде голяма вечер в града.

— Слушай — рече тя. — Имам идея за прекрасна вечер. — Бостънската филхармония предава тази вечер от Тангълуд. Ще взема транзистора си, ще опънем одеяло на Еспланадата и ще слушаме музика.

— Опитваш се да ми спестиш парите. Мога да си позволя по-добра вечер от тази.

— По-скъпа, но не по-хубава. Моля те. Това ще ни даде възможност да говорим.

Тя се съгласи да се приготви в шест часа, така че да имат повече време.

— Ти си побъркана — заяви той, като страшно харесваше частта с одеялото.

 

 

От неделя следобед очакването му достигна апогея си. Денят беше спокоен. Като мислеше в перспектива, той се погрижи за всички рутинни подробности в работата си отрано, така че нищо да не се превърне в досадно забавяне. Над сестринската стая висеше огромен часовник със стрелки на пет без двайсет и пет — като краката на танцуващ чарлстон, парализиран в мига, в който е разтворил коленете си. Осемдесет и пет дълги минути, мислеше той. Ще вземе душ, ще се преоблече и ще излезе от болницата, защитен по всички фронтове — анатемосан, въздигнат и миросан, избръснат, с лице намазано с лосион и напудрено, обувки лъснати, коса пригладена, надежди високи, за да вземе Габи Пендър.

Облегна се на стола си и затвори очи. Голямата сграда е като заспало куче, помисли си той; може да дреме доволно, но рано или късно…

Избръмча телефонът.

Старата кучка вече се събуди, помисли си кисело той и отговори. Спешно, три случая на изгаряне. „Идвам“, каза Адам и отиде. В асансьора продължи да се безпокои, разтревожен да не би това да се окаже нещо, което може да го накара да закъснее за срещата си.

В коридора го срещна мирис на огън.

Имаше мъж и две жени. Видя, че жените не са много зле и вече им бяха дали обезболяващо; две точки за лекаря от спешното отделение, хлапак на име Потър, който имаше нужда от поощрение. Беше направил трахеотомия на мъжа, може би му беше първата (още една точка за куража, минус пет точки: в подобен случай е трябвало да почака още две минути и да направи това в операционната) — и припряно и разтреперано се суетеше с дихателен катетър, като се мъчеше да изсмуче секретите.

— Извикан ли е Меомартино?

Потър поклати глава и Адам се обади на доцента по хирургия.

— Бихте ли помогнали тук, докторе.

Меомартино се колебаеше.

— Можеш ли да се справиш сам? — попита той дрезгаво.

— Не — отговори Адам и пусна слушалката в гнездото й.

— Господи, виж цялата тази боза, която измъквам от дробовете — каза Потър.

Адам погледна и го дръпна за рамото настрана.

— Това е стомашно съдържание. Не разбираш ли, че го е всмукал? — рече той с отвращение. Започна да реже дрехите, които не можеха да се отлепят от обгорената плът. — Как е станало?

— Пожарната полиция разследва, докторе — каза Майш Майерсън от вратата. — Почти както можем да си представим, станала е експлозия на един фритюрник. Заведението им е било затворено за пребоядисване и ремонт. Съдейки по миризмата, обаче, фритюрникът е бил пълен с керосин и олио. Може би е пламнал точно преди да го затворят.

— Имал е късмет, че не е било пицария. Няма нищо по-лошо от изгаряне трета степен с разтопен кашкавал — рече Потър, като правеше усилия да си върне малко от хладнокръвието.

Мъжът изпъшка, Адам се увери, че не е получил обезболяващо и му даде пет милиграма морфин, после казана Потър да ги почисти всичките колкото е възможно, което в случая не беше много; огънят е толкова мръсно нещо.

Меомартино се появи с каменно лице, но леко се отпусна, когато видя, че наистина трябваха повече ръце и взе кръв от жените за лабораторни изследвания и кръстосани проби за съвместимост, докато Адам работеше над мъжа, след това дадоха на пациентите си първата доза електролити и колоиди през иглите, с които бяха взели кръв. Докато преместваха цялото шоу в операционна 3, една от сестрите бе преровила портфейла на мъжа и той вече имаше име и възраст — Джоузеф П., което означаваше Пол Гриджио, на 48 години. Меомартино надзираваше Потър, който се грижеше за жените, докато Адам постави уринарен катетър на мистър Гриджио и след това направи венесекция на дългата вена на глезена, като вкара полиетиленова канюла и я закрепи с копринени връзки, за да установи жизнения вътревенозен поток.

Имаше частични дълбоки изгаряния — над трийсет и пет процента от телесната повърхност — лице, (дробове?), гърди, ръце, слабини, малки участъци от краката и гърба. Някога е бил мускулест, но сега беше провиснала маса. Колко резервна сила имаше все още в това тяло на средна възраст?

Адам внезапно осъзна, че Меомартино го наблюдава как се справя с пациента.

— Никакъв шанс. Той няма да е с нас утре — каза доцентът по хирургия, докато смъкваха ръкавиците си.

— Мисля, че ще бъде — каза Адам неохотно.

— Защо?

Той сви рамене.

— Просто имам такова чувство. Виждал съм твърде много изгаряния. — Веднага се ядоса на себе си: едва ли би могъл да бъде квалифициран като специалист по изгарянията.

— В Атланта?

— Не, във Филаделфия. Работех в моргата, докато следвах.

Меомартино изглеждаше огорчен.

— Това не е точно същото като да работиш с тях, докато са живи.

— Знам. Но ми се струва, че този човек ще се справи — рече той от инат.

— Надявам се, но не мисля така. Той е изцяло твой — Меомартино се обърна да си ходи и се спря. — Виж какво ще ти кажа. Ако се справи, ще ти купувам кафе при Макси цяла седмица.

Дяволски спорт, помисли си Адам, като го видя да излиза с жените.

Направи му противотетанусна инжекция и след това го последва, когато го отвеждаха в отделението. Като използваше правилата на Еванс, за да изчисли количеството на изразходваните течности за един седемдесет и седем килограмов мъж, получи 2100 мл колоид, 2100 мл физиологичен разтвор и 2000 мл вода, за да постигне отделяне на урина. Половината от тях трябва да се вкарат във вената през първите осем часа, както знаеше, заедно с масивни дози антибиотици, за да се попречи на бактериите, които ще се настанят навсякъде по обгорените и замърсени участъци на изгорените места.

Когато избутваха носилката от асансьора на втория етаж, той видя часовника с внезапно чувство на тревога.

Шест и петнайсет.

Трябваше вече да се бе приготвил за Габи. Вместо това беше изправен пред най-малко още двайсет минути, преди да може да остави пациента си.

Стая 218 беше празна, той настани в нея мистър Гриджио изолиран и се съсредоточи върху мисълта как локално да лекува изгарянията, като се питаше какво ли използва Меомартино на другите пациентки в женското отделение.

Мис Фулц седеше в сестринската стая и работеше над неизбежните отчети с масивната си черна автоматична писалка. Както винаги, той все едно че беше сянката на комар. Уморен да я чака да вдигне глава, той се прокашля.

— Къде мога да намеря голям стерилен леген? А ще ми трябват още някои неща.

Сестра-първокурсничка се изнизваше покрай тях.

— Мис Андерсън, дайте му каквото му трябва — нареди тихо старшата сестра, без да пропусне нито ред.

— Джоузеф П. Гриджио е в 218. Ще му трябват специални сестри най-малко три смени.

— Няма никакви специални — рече тя на бюрото си.

— Защо няма, по дяволите? — каза той, ядосан повече от отказа й да говори с него, отколкото от възникналия проблем.

— По някакви причини момичетата вече не стават сестри.

— Ще трябва да го прехвърлим в интензивното отделение.

— Грижите в интензивното не са интензивни. То е претоварено от миналия вторник, вече цяла седмица — каза тя и голямата й като копие писалка направи тесни малки кръгчета във въздуха, преди да се забие долу, за да забоде един период за хартията.

— Дайте поръчка за специални. Уведомете ме веднага, щом научите нещо, моля.

Той пое бяла стерилна купа от мис Андерсън и забърка своето дяволско биле. Кубчета лед, за да охладят и анестезират изгарянето и да смъкнат отока колкото е възможно. Физиологичен разтвор, защото само водата би изпомпвала електролитите на тялото, файзохекс за почистване. Сместа коагулира на парцали, докато я бъркаше. Липсваше само драконова кръв и език от тритон.

Започна да взема марлени компреси от един шкаф, когато забеляза дамски превръзки на по-висок рафт, и взе три кутии котекс, идеален за целта.

— А вие случайно не можете ли да помогнете малко на този пациент?

— Не, докторе. Мис Фулц ми възложи да правя три други неща, в това число и да разнеса подлогите за цялото отделение.

Той кимна с въздишка.

— Бихте ли направили само едно нещо за мен? Бързо да се обадите по телефона? — Той написа името и номера на Гейбриъл Пендър на една рецепта и й го подаде. — Кажете й, че се боя, че малко ще закъснея.

— Разбира се. Тя ще почака. Ще се обадя — момичето се ухили и си отиде, като го остави да мисли над тясно ханшовата скандинавска привлекателност, но не за дълго.

Внимателно отнесе купата в стая 218, като изплиска само малко върху излъскания под на коридора и натопи компресите в течността. Леко изстикване, за да се махне излишната влага и след това наложи всеки мокър компрес върху изгорената плът, като започна от главата и продължи надолу, докато мистър Гриджио се оказа облечен в щур костюм от накиснат котекс. Когато покри и пищялите, започна всичко отначало, като сменяше стоплените компреси с нови, студени и влажни.

Мистър Гриджио спеше, понесен от вълните на опиума. Преди десет години лицето му несъмнено е било хубаво — лице на италиански фехтовчик, но хубавият средиземноморски вид бе помрачен от издигналата се линия на косата и потъващата челюст. Адам знаеше, че утре сутринта лицето щеше да бъде уродлив балон.

Обгореният мъж се размърда.

— Къде ще намерим парите? — измърмори той.

Чудеше се къде ще намери парите. Не от застрахователната компания, мълчаливо разбра Адам. Бедният мистър Гриджио. Мазнината и керосина са били сложени на печката и сега, след като се е заинтересувал кабинетът на шерифа по пожарите, за мистър Гриджио мазнината беше в огъня.

Мъжът се размърда на пресекулки и промърмори име, може би на жена, преследван от съвестта си или може би от предвиждането за болката, която щеше да изпитва, ако оживее. Адам топеше компресите в ледената течност, изстискваше ги, слагаше ги, а часовникът му, който беше вдигнал високо към лакътя си, тиктакаше подигравателно.

 

 

Малко след като бе използвал и отново напълнил четвъртата ледена купа, той спря и забеляза, че мис Фулц стои до него с дебела чаша в ръце.

Смаян, Адам прие чая.

— Вярвам, че осигурих специална сестра за тази нощ — каза тя. — Очаква се да дойде в единайсет и аз съм напълно свободна дотогава. Има само един час. Можете да си отидете.

— Аз имах среща — с мъка възстанови гласа си той.

Десет и пет!

От най-близкия телефонен пост се обади на Габи и чу развеселен женски глас.

— Това трябва да е доктор Силвърстоун?

— Да.

— Тук е Сюзън Хаскел. Съквартирантката на Габи. Тя ви чака много дълго. Преди около час ми каза, когато се обадите да ви съобщя, че ще се срещнете на Еспланадата.

— Отишла е сама да чака в тъмното край реката? — попита той като си мислеше за ограбване, за насилие.

Последва пауза.

— Вие не познавате Габи много добре, нали? — каза гласът.

— Къде на Еспланадата?

— Близо до естрадата с форма на мида, знаете ли я?

Той не я знаеше, но шофьорът — да.

— Тази вечер там няма концерт — рече таксиджията.

— Знам, знам.

 

 

Когато излезе от таксито, закрачи навътре от Стороу Драйв в тъмнината по меката трева. За малко помисли, че тя не е там, но после я видя седнала доста далече на своето одеяло, постлано под един стълб с лампа като под подслоняващ бор.

Когато се стовари до нея на одеялото, получи цялата топлина на усмивката й и забрави, че е уморен.

— Някакво земетресение ли беше това, което почти те накара да ме зарежеш?

— Чак сега се оправих. Бях сигурен, че няма да ме чакаш — той посочи бялата си униформа. — Дори не губих време да се преоблека.

— Радвам се, че най-после дойде. Гладен ли си?

— Умирам от глад.

— Дадох твоите сандвичи. — Той я погледна. — Ти не се появи. Минаха трима студенти и не се опитваха да ме отвлекат или нещо подобно. Един от тях беше малък сладур и подхвърли, че нямат пари за вечеря. Ето ти една праскова.

Той я взе и я изяде, защото не можа да измисли какво приятно нещо да каже. Тя беше досадно сочна. Чувстваше се мърляв, в неизгодно положение, а искаше да направи хубаво впечатление на това момиче, но внезапно разбра, че въпреки силното до болка желание да я види отново, съквартирантката й беше абсолютно права — той въобще не я познаваше. Всъщност бе прекарал с нея само три часа, един от които в центъра на твърде многолюден купон във всекидневната на сестрата на Хърб Шейфър в Атланта.

— Съжалявам, че пропусна симфонията — каза тя. — Често ли се случват такива неща?

— Не чак толкова често — опита се да не я плаши.

Той легна на одеялото и по-късно си спомни, че бяха говорили с нея за музика и за програмата й на дипломантка по психология, и после затвори очи, и когато пак ги отвори разбра, че е спал, но не знаеше колко дълго. Тя седеше, гледаше към реката и търпеливо чакаше. Чудеше се как бе могъл да забрави това лице. Ако носът й бе изваян по-добре, щеше да има чудесна линия на косата. Очите й бяха кафяви, сега спокойни, но много живи. Устата й бе може би малко широка, горната устна тънка, намекваща за лошотия, а долната — щедро пълна. Тъмнорусата коса, блестяща под падащата светлина на лампата, имаше слънчеви следи в себе си. Бенката беше под лявото око и подчертаваше скулите. Чертите й не бяха достатъчно правилни, за да я направят наистина хубаво момиче. Беше доста дребна, но твърде привлекателна сексуално, за да я наречеш хубавичка. Може би малко прекалено слаба, реши той.

— Това е най-силния тен, който съм виждал от много време. Трябва да живееш на плажа — каза той.

— Имам кварцова лампа. Три минути на ден през цялата година.

— Дори през лятото?

— Разбира се. В спалнята е по-спокойно.

Без бели места и следи от презрамки. Той усети слабост в коленете.

— Едно от момчетата в института казва, че толкова съм привързана към физическата топлина, защото идвам от разбит дом. Обичам горещите дни.

— Анализирате ли се един друг в класа по психология?

Тя се усмихна.

— След занятията. През цялото време — и легна до него на одеялото. — Миришеш на силни мъжки сокове и сякаш си бил в пожар.

— Господи, толкова ли е зле? Смятах да дойда при теб ухаещ на цвете.

— Кой иска мъж да мирише на цвете?

Главите им бяха много близо на одеялото и му струваше съвсем малко усилие да я целуне.

Целуна бенката.

Нейният транзистор меко им поднесе темата на „Никога в неделя“.

— Знаеш ли хасапико?

— Бих се радвал да го науча — каза той развратно.

— Гръцкия танц.

— О, така ли. Не.

Стана със съжаление след настояването й и тя му го показа. Като гмуркач той имаше добро естествено вътрешно чувство за ритъм и научи основната стъпка. Хванати за ръце, те танцуваха под отпуснатия такт, после по-нашироко, когато музиката от радиото достигна кресчендо — Зорба и неговата жена върху меката трева на Еспланадата — но, разбира се, той сбърка и паднаха, смеейки се до задъхване и отново я целуна, почувства топлината й под своята уста, в ръцете си.

Беше приятно. Лежаха, без да говорят с чудесно чувство на усамотеност при трафика, плющящ зад тях по Стороу Драйв и реката пред тях, задоволително тъмна, поне до светлините на Мемориал Драйв откъм Кеймбридж. В средата — неясно бяло платно на яхта.

Разбира се, те бяха осветени от лампата на уличния стълб.

Платното се движеше.

— Бих искал да се повозя на лодка — подхвърли той.

— Има две-три лодки с гребла в яхтклуба точно зад концертната мида.

Той протегна ръка, тя я пое и затичаха към дока. Нямаше весла, но той й помогна въпреки това да се качи в една от лодките.

— Можем да се преструваме. Аз ще бъда Одисей — каза той, все още елинистично настроен. — Ти си сирена.

— Не. Аз съм само Гейбриъл Пендър.

Те седяха на кърмата с лице към далечния бряг и светлините, които можеха да развалят всичко, но не успяха. Кеймбридж Илектрик, Електронната корпорация на Америка и всички останали. Той отново я целуна и когато спря, тя заяви:

— Той е бил женен.

— Кой?

— Одисей. Спомни си за горката Пенелопа, която го е чакала в Итака.

— Той не я е виждал двайсет години. Но, така да е, ще бъда някой друг — той зарови лице в косата й. Боже, тя миришеше чудесно. Едва доловимото й дишане се ускори, когато целуна шията й и хубавият й пулс правеше малки почукващи удари под устните му. Лодката се повдигаше и спускаше от малките вълнички, които стигаха до тях от устието на реката на няколко километра надолу и се пъхаха под дока.

— Ей, Адам — каза тя между целувките. — Адам Силвърстоун, кой си ти сега? Кой си всъщност?

— Открий и ме уведоми — отговори й той.

 

 

Комарите ги прогониха навътре. Той й помогна да сгъне одеялото и го прибраха в колата й — раздрънкан син плимут от 1963-а с подвижен покрив, паркирана на Стороу Драйв. Отидоха в кафене на Чарлс Стрийт, седнаха на маса до стената и пиха кафе.

— Какъв беше случаят, който те задържа в болницата?

Той й разказа за Гриджио. Беше добър слушател, задаваше интелигентни въпроси.

— Не ме е страх от огън или удавяне.

— Това значи, че от нещо те е страх.

— Имали сме много случаи на рак в рода. И от двете страни. Баба ми току-що почина от него.

— Съжалявам. На колко години беше?

— На осемдесет и една.

— Бих приел да живея толкова.

— Е, аз също. Но леля ми Луиза, например. Млада, красива жена. Ужасно не бих искала да умра, преди да остарея — каза тя. — Много пациенти ли умират в болницата? Имам предвид, голям брой ли?

— В отделение като нашето, само неколцина на месец. Ако мине месец без смъртен случай, главният асистент или доцентът по хирургия устройват купон.

— Ти често ли устройваш купони?

— Не.

— Не бих могла да правя това, което правиш ти — промълви тя. — Не мога да гледам болката и умирането.

— Има много начини да умреш. Достатъчно мъка може да се наблюдава и в психологията, не е ли така?

— Разбира се, в клиничната. Затова накрая ще свърша с тестиране на малки момченца, за да разбера защо не искат да излязат изпод кревата.

Той кимна усмихнат.

— Какво е да гледаш как някой умира?

— Спомням си, първия път… Бях студент. Един човек… Е, бях го виждал по време на визитациите. Беше много добре, смееше се и се шегуваше. Докато му поставях система, сърцето му спря. Опитахме всичко от учебника, за да го съживим. Спомням си как го гледах и се питах: къде отиде? Какво бе онова, което си отиде? Какво го превърна от личност в… това?

— Боже мой — възкликна тя. После: — Аз имам тази бучка.

— Какво? — попита той.

Тя поклати глава.

Но Адам бе чул.

— Къде?

— По-добре да не казвам.

— За Бога — възкликна той. — Аз съм лекар, забрави ли?

Вероятно на гърдата, помисли си Адам.

Тя погледна настрана.

— Моля те. Съжалявам, че споменах за това, сигурна съм, че не е нищо. Просто съм от тези, които се тревожат.

— Тогава защо не си запишеш час за преглед при някой лекар?

— Ще си запиша.

— Обещаваш ли?

Тя кимна, усмихна му се, смени темата: разказа му за себе си. Разведени родители. Баща й се оженил повторно и управлява курорт в Бършишр, майка й също се омъжила за скотовъд от Айдахо. Той й каза, че майка му е била италианка и е починала, че баща му е евреин, но внимателно избягваше да й каже нещо повече за него, съзнавайки, че тя отбелязва, но не те притиска.

Когато изпиха по три чаши кафе, тя настоя да го върне в болницата. Той не я целуна за лека нощ — отчасти защото входът на болницата съвсем не беше уединено място, отчасти защото бе дяволски уморен да се прави на Зорба или Одисей, или който и да било, освен на спящо същество в леглото на стаята от последния етаж.

Въпреки това спря асансьора на втория етаж и закрачи като привличан от магнит към стая 218. Само кратка проверка, обеща си той, и ще отиде да си легне.

Хелън Фулц се навеждаше клюмайки над Джоузеф Гриджио.

— Какво правите?

— Сестрата от единайсет до седем не дойде.

— Е, добре, аз съм тук — вината му се проявяваше в раздразнителност. — Легнете си, моля.

На колко ли години е тя, запита се. Изглеждаше пребита от умора, сивата й коса се спускаше на кичури върху сбръчканото й лице със стиснати устни.

— Никъде няма да отида. Мина твърде много време, откакто не съм се занимавала малко със старомодни сестрински грижи. Канцеларската работа те превръща в чиновник — тонът й не търпеше възражения, но той започна да спори. Накрая се споразумяха. Минаваше полунощ. Той й каза, че може да остане до един часа.

Откри, че присъствието на втори човек силно променя нещата. Тя пазеше невротизиращото си мълчание, но поднасяше кафето по-топло от плътта на Габи и по-черно от Робинсън. Те се сменяха при поставянето на компресите, когато ръцете им протестираха срещу непрекъснатото потопяване в ледения разтвор.

Джоузеф Гриджио продължаваше да диша. Този стар ужас, тая мълчалива сива кучка, тази уморена остаряваща жена го беше поддържала жив. Сега, с помощта на един хирург, той може и да се оправи и да се окаже серсем.

 

 

В два часа той я изведе от стаята, като храбро издържа погледа й. Сам беше по-трудно. Клепачите му падаха. Лека болка в схванатите мускули на гърба му. Левият крачол на някога белия му панталон беше ледено мокър там, където физиологичният разтвор бе капал от мокрите компреси.

Болницата беше тиха.

Тиха.

С изключение на отделни слаби звуци. Викове от болка, глухо тъпо барабанене на урина по подлогата, потропване на гумени токове по покритите с линолеум подове. Те обогатяваха фона като песен на щурци и птичи крясъци на село, усещаха се, но всъщност не се чуваха.

Два пъти задряма за малко, като стреснато подскачаше, за да смени ледените компреси.

Извинете, мистър Гриджио, каза мислено той на лежащата в кревата фигура.

Ако не бях жаден за пари, щях да съм по-отпочинал сега, способен да се грижа за вас. Но съм жаден за пари по сериозни причини и имах нужда от заплащането на онези нощни дежурства. Наистина имах нужда.

Само, моля ви, не умирайте, задето съм заспал.

Ръцете му се потопиха в ледената вода.

Извиха шията на мократа тъкан.

Поставиха хладния компрес.

Взеха произведението, предназначено затопли женски слабини, стоплено сега вместо от тях от горещината, погълната от опечена мъжка плът и го пуснаха в купата за ново охлаждане.

Той повтаряше и повтаряше процедурата, докато Джоузеф Гриджио изпускаше тихи несъзнателни въздишки и от време на време изскимтяваше нечленоразделни италиански изречения. Изгореното му лице и тяло вече бяха видимо отекли.

„Слушай, каза му Адам. Ще създадеш дяволски много затруднения, ако умреш. Няма да умреш при мен, жалък възпламенителен кучи сине. Да не си посмял, заплашваше го той.“

Веднъж си помисли, че чу арлекинът да крачи по коридора на отделението.

— Стой далече от тук — каза той гласно.

Scutta mal occhio, пу-пу-пу.

Повтаряше молитвата, докато топеше ръцете си в студената влага.

Загуби следата на часовете, но това вече не беше битка да бъде буден. Имаше болезнени бодежи, които го поддържаха в съзнание. Понякога просто стенеше от болка, когато се протягаше към купата, чийто лед беше сменил още три пъти през нощта. Ръцете му станаха чепати и сини, пръстите му се сгъваха трудно, връхчетата им — сбръчкани и празни.

Веднъж в собственото си страдание той забрави пациента, изостави го. Стана, разтри ръцете си, протегна се, изви гърба си, огъна пръстите си, замига с очи, отиде в мъжката тоалетна и се облекчи, изми ръцете си с чудесна топла вода.

Когато се върна в стая 218, компресите на мистър Гриджио бяха топли, прекалено топли. Той гневно изстиска нови, сложи ги, пусна старите в купата.

Мистър Гриджио изпъшка и Адам му отговори също с пъшкане.

 

 

— Да не си бил тук цяла нощ? — попита Меомартино.

Той не отговори.

— Исусе Христе! Очевидно си готов да направиш всичко, за да спечелиш кафето.

Чуваше гласа като по телефона, въпреки че доцентът по хирургия стоеше до него.

Значи е сутрин, разбра той.

Мистър Гриджио още дишаше.

— Отивай горе, по дяволите, и лягай да спиш.

— А сестра? — попита той.

— Ще намеря някоя, д-р Силвърстоун — каза мис Фулц. Не беше забелязал, че стои на вратата.

Той стана.

— Да ви изпратя ли някаква закуска горе? Или кафе? — попита тя.

Поклати глава.

— Хайде, ще се кача горе с вас.

Когато влязоха в асансьора, Хелън Фулц отново му заговори.

— Имате ли някакви специални нареждания, д-р Силвърстоун?

Пак поклати глава.

— Събудете ме, ако се влоши — откри, че е необходимо да говори много грижливо.

— Ще повика мен — каза Рейф Меомартино с отвращение.

— Разбира се, д-р Силвърстоун. Приятен сън, сър — пожела тя, сякаш Меомартино го нямаше.

Меомартино го изучаваше по особен начин, докато асансьорът се качваше.

— От колко време си тук — шест, седем седмици? Няма и два месеца. И тя ти говори. На мен това ми отне две години. Някои никога не успяват. Шест седмици е най-краткото време, за което някога съм чувал.

Адам отвори уста да каже нещо, но това се превърна в прозявка.

 

 

Той потъна в сън в седем и петнайсет и беше събуден малко след единайсет и половина от думкане по вратата на стаята му. Майерсън, шофьорът на линейка, стоеше отвън и го гледаше с приятелско презрение.

— Съобщение от канцеларията, докторе. Не си попълнил страницата.

Главата му трещеше.

— Влез — прошепна, като разтриваше слепоочията си.

— Проклет сън.

Майерсън го погледна остро и с нов интерес.

— Какъв?

Той и Габи бяха умрели. Просто бяха престанали да са живи, но не бяха отишли никъде. Не бе разбрал промяната, има ли задгробен живот или няма.

Майерсън слушаше с интерес.

— Не сънуваш ли числа?

Адам поклати глава.

— За какво са ти числата?

— Аз съм мистик.

Мистик?

— Какво става с душата след смъртта, Майш?

— Колко добре познаваш своя Талмуд?

— Стария завет?

Майерсън го изгледа особено.

— Не. Исусе Христе, къде си ходил в юдейско училище?

— Не съм ходил.

Шофьорът на линейка въздъхна.

— Не знам много, но толкова знам. Талмудът е книга със старите закони. Той гласи, че добрите души сполучват да бъдат поставени под трона на Йехова — Майш се ухили. — Представям си, че това ще е дяволски голям трон, или дяволски малко от нас са добри въобще. Едното или другото.

— А онези с лошите души? — попита той пряко волята си.

— Два ангела стоят на противоположните ъгли на света и играят на топка с лошите хора.

— Будалкаш ме.

— Не. Запращат горките момчета напред-назад — Майерсън си спомни поръчението си. — Слушай, казаха, че има повикване с наложен платеж от Питсбърг. Ако искаш да го получиш, обади се на телефон… — той погледна едно листче — … 284.

— О, Боже. Благодаря. Хей! — той го повика обратно. — Имаш ли монети за игралните автомати?

— Само моите „виж и наддавай“ пари.

— Какво?

— Купчинката ми за игра, парите за покер.

— О! Ще ми дадеш ли малко? — Той му подаде две банкноти и взе дребните.

— Само ти и мацката ли бяхте в съня? Никакви числа?

Адам поклати глава.

— Това прави двама. Ще заложа на 222. Негърско число. Искаш ли да заложа половин кинта за теб долу?

Малко мистика.

— Не.

— Може би на 284 — номера на телефонистката?

— Не.

Майш сви рамене и си отиде. Адам го болеше главата и устата му бе пресъхнала, когато отиде до стенния телефон в коридора.

Все някога трябваше да се случи, помисли си той.

Накрая е паднал от някой мост. Или е скочил.

А може и да е в болница, вероятно обгорен като мистър Гриджио. Става непрекъснато, децата подпалват пияниците.

Но обаждането беше от баща му, каза телефонистката. Пет четвъртинки, десет цента, пет цента.

— Адам? Ти ли см, синко?

— Татко, какво има?

— Ами трябват ми две стотачки. Искам да ми ги намериш.

Облекчение и гняв, нещо като емоционално махало.

— Дадох ти пари, когато те видях последния път. Заради това дойдох тук като скитник. Трябваше аз самият да вземам пари назаем от болницата.

— Знам, че няма да вземеш. Казах да намериш за мен. Слушай. Вземи нов заем.

— За какво са ти?

— … Болен като куче.

Внезапно всичко стана ясно. Трябва да бе пиян в момента, иначе нямаше да играе играта си толкова глупаво. Трезвен, той беше хитър и опасен.

— Върви в Медицинския институт и кажи на Мори Бърнхард, доктор Бърнхард, че аз те пращам. Той ще ми се обади и ще му кажа да ти приложи нужното лечение.

— Трябват ми пари, парите.

Имаше време, помисли си той, когато бих заложил нещо, за да се погрижа да ги имаш.

— От мен повече няма да получиш.

— Адам!

— Ти си пропил двестате долара и това означава, че щом си го направил, ще изтрезнееш и ще си намериш работа. Ще ти изпратя десет долара за храна.

— Адам, не постъпвай така с мен. Бъди милостив. Сине… — риданията дойдоха тъкмо навреме. Беше интелигентен: можеше да плаче просто като погледне в лицето действителността. Да изиграеш, че ти е смешно, беше трудното.

Адам изчака да премине спазъмът, като се размекна съвсем малко.

— Ще прибавя още пет. Петнайсет долара, но това е всичко.

За сметка на телефонната такса баща му, без да бърза се изсекна в Питсбърг. Когато заговори отново, арогантността на стария джентълмен сред простаците се бе върнала в тона му.

— Извадил съм цитат от твоята колекция, празнодумецо.

— Татко… — но след това зачака уморено.

— „Съжалявам, че си по-мъдър. Съжалявам, че си пораснал…“ Разбра ли го?

Адам го повтори.

— Да — каза Майрън Зилберщайн и затвори, о, старото копеле, човек, който много държеше на театралното напускане.

Стоеше с телефонна слушалка на ухото, не знаеше, дали да се смее или да плаче и затваряше очи пред постоянното думкаме в тавата си, което ставаше все по-силно. Заради мислите си се усети грабнат от ангела, повдигнат, захвърлен през ледената тъмнина, сграбчен от ужасните ледени ръце и отново захвърлен. Когато върна телефонната слушалка на мястото й, телефонът веднага звънна отново и той се подчини на искането на телефонистката за още трийсет цента.

Върна се в леглото, но надеждата да заспи си бе отишла. Не знаеше цитата. Като се предаде накрая, облече се и слезе в болничната библиотека, за да провери при Бартлет. Беше от Илейн Килмър, чийто съпруг Джойс е бил убит още млад и вероятно още любим. Имаше и още два реда:

„Съжалявам, че си по-мъдър.

Съжалявам, че си пораснал.

Повече те харесвам безразсъден.

Повече те харесвам по-малък.“

Въпреки самия себе си почувства бодването, както баща му и е бил уверен, че ще стане. Просто трябва да забравя за него, помисли той, да го зачеркна от живота си.

Вместо това седна, написа кратка бележка, пъхна петнайсетте долара и ги изпрати с марка за въздушна поща, която открадна от сестринската стая, докато Хелън Фул се правеше, че не вижда.

 

 

Габи Пендър.

Беше го хипнотизирала с равномерния си тен и сочната си праскова. Мислеше за нея постоянно, обаждаше й се твърде често. Беше ходила в студентската поликлиника, отговори му тя, когато я попита. Бучицата се бе оказала нищо, даже не бучица, а мускул и въображение. Признателни, те заговориха за други неща. Той искаше да я види отново колкото е възможно по-скоро.

Сюзън Гарланд застана между тях със смъртта си. Спасяването на живота на Джоузеф Грииджио не заплащаше за загубата на нейния. Той откри, че в медицината няма такова нещо като изравняване на сметките.

Духът му се зарази с умора от всичко, която го плашеше, но не можеше да се отърве от нея. Може би страхът на Габи от смъртта го бе направил по-чувствителен, отколкото е желателно, мислеше той. Каквато и да беше причината, той откри вътре в себе си дълбок кладенец от гняв за тяхната неспособност да се справят със загубата на прекрасни човешки животи.

За пръв път след завършването на института изпитваше големи съмнения по време на визитациите в отделението. Откри, че търси потвърждение в професионалните мнения, като избягваше да прави независими съждения в случаи, по които преди няколко седмици не би се колебал.

Той обърна гнева си навътре, като намираше грешки във всичко, свързано с Адам Силвърстоун.

Тялото му например.

Старите дни на скоковете във вода бяха отминали, но беше още млад, си казваше той заядливо, като се гледаше в огледалото и мислеше за меките бели червеи, които неговият чичо франк изкопаваше в двора, като обръщаше земята за своята доматена градина.

Когато стоеше по бельо и поглеждаше надолу, виждаше мека заобленост над стомаха — корем, какъвто само жена в ранна бременност би могла да притежава.

Взе си гуменки и анцуг от спортния клуб и започна да бяга редовно, половин дузина пъти около квартала, когато свършеше дежурството му. Вечер тъмнината му осигуряваше уединение, но когато тичаше сутрин, понякога галопираше между кискащи се редици медицински сестри.

Една сутрин малко цветнокожо момче, на около шест-седем години, вдигна очи от ровенето в праха на канавката.

— Човече, кой те гони? — попита то тихо.

Първият път, като пазеше дъха си, Адам не отговори. Но тъй като въпросът се поставяше всеки път, когато обикаляше квартала, той започна да подхвърля отговори като мини признания.

— Сюзън Гарланд.

— Майрън Зилбърщайн.

— Спърджън Робинсън.

— Габи Пендър.

Но изпитваше принуда да отговори на въпроса честно. Така че когато обикаляше блока за последен път с пружиниращи крака и размахани ръце, той подхвърли на детето през рамо:

— Гоня се аз самият!

 

 

Сутринта, когато обсъждаха случая Сюзън Гарланд, той откри нещо ново в заседанията за починалите пациенти.

Научи, че когато лично си замесен в случая, който се обсъжда, Комитетът на смъртта внезапно се превръща в друго животно.

Беше като разликата между игра с домашна котка и с леопард.

Той посръбваше кафе, което незабавно му причини киселини, докато Меомартино представяше историята на болестта, а после д-р Сак прочете постморталното заключение.

Аутопсията бе показала, че не е имало нищо неправилно около присадения бъбрек, което веднага откачи Меомартино от куката.

Не е имало никакви проблеми около съединяването или някакви други фактори в трансплантационната техника на д-р Кендър.

Оставаше само един човек, разбра Адам.

— Д-р Силвърстоун, кога за последен път я прегледахте? — попита д-р Лонгууд.

Внезапно усети очите на всеки един в залата.

— Малко преди девет часа вечерта — отговори той.

Очите на Стареца изглеждаха по-големи от обикновено, защото загубата на тегло бе направила удължените му грозни лицеви черти почти мършави. Д-р Лонгууд прекара замислено пръсти през рядката си бяла коса.

— Нямаше ли признаци на инфекция?

— Абсолютно никакви, сър.

Сестрата я бе намерила мъртва в два часа и четирийсет и две минути през нощта.

Д-р Сак се прокашля.

— Времето не е показателно. Тя би могла да получи смъртоносен кръвоизлив за относително кратко време. Може би за час и половина.

Д-р Кендър изтърси пепелта от края на пурата си.

— Оплака ли се от нещо?

Искаше да й измият косата, помисли си Адам идиотски.

— Общо неразположение — отговори той. — Някаква стомашна болка.

— Какви бяха признаците?

— Пулсът й беше леко ускорен. Кръвното й налягане преди беше повишено, но бе станало нормално, когато го измерих.

— Какво ви подсказа този факт? — попита д-р Кендър.

— Тогава помислих, че е благоприятен признак.

— Какво ви подсказва той сега, когато знаете повече? — попита д-р Кендър, без да е нелюбезен.

Дръпнаха се непринудено, усети Адам; може би беше знак, че мислят добре за него. И все пак му се повдигаше.

— Смятам, че вече вътрешно е губела кръв, когато съм я преглеждал, което е било причина за спадналото кръвно налягане.

Д-р Кендър кимна.

— Просто не сте виждали достатъчно пациенти с присадени тъкани. Не можем да ви обвиним за това — той поклати глава. — Искам да стане ясно, обаче, че когато в бъдеще се срещнете с нещо необяснимо в някой от моите пациенти, трябва да извикате човек от ръководството на болницата. Всеки временно пребиваващ хирург тук щеше да разбере незабавно какво става. Бихме могли да й прелеем кръв, да влезем в кръвоносния съд по Флин и да опитаме да поправим артерията, да поставим дълбок дренаж зад бъбрека и да я натъпчем с антибиотици. Даже ако бъбрекът би бил непоправим, бихме могли да го извадим.

И Сюзън Гарланд щеше да е жива, помисли си Адам. Той вцепенено съзнаваше, че когато се движеше наоколо подсъзнателно е знаел, че е трябвало да извика някой от временно пребиваващите хирурзи онази нощ. Ето защо след това се допитваше до тях даже за рутинни неща.

Той кимна на Кендър.

Специалистът по трансплантации въздъхна.

— Проклетият феномен на отхвърлянето все още ни тормози. Имаме достатъчно добри хирургически техники да присадим физически всичко — сърце, крайници или кучешка опашка. Но тогава антителата на реципиента се включват и отхвърлят присадения орган и за да предотвратим това ние отравяме системата с химикали и оставяме пациента широко открит за инфекция.

— Когато правите следващата трансплантация — бъбрека за мисис Бергстром — смятате ли да използвате по-ниски дози лекарства? — попита д-р Сак.

Д-р Кендър сви рамене.

— Ще трябва да се върнем в лабораторията. Като направим повече изследвания върху животни, тогава ще решим.

— Нека се върнем към случая Гарланд — каза д-р Лонгууд спокойно. — Как ще класифицирате смъртта?

— О, боже, предотвратима — заяви д-р Паркхърст.

— Предотвратима — повтори д-р Кендър, като смукна от пурата си.

— Определено — рече д-р Сак.

Когато стигнаха до Меомартино, той само прояви милосърдието да кимне мълчаливо.

Старецът впи в Адам онези огромни очи.

— В това хирургическо отделение, д-р Силвърстоун, когато един пациент умира от кръвоизлив, винаги ще се смята, че смъртта е могла да бъде предотвратена.

Адам отново кимна. Сякаш нямаше основания да се каже нещо.

Д-р Лонгууд стана и заседанието бе закрито.

Адам със стъргане отстрани стола си от масата и избяга от амфитеатъра.

 

 

Когато свърши работата си тази вечер, той проследи д-р Кендър до вивариума и го намери да поставя нова серия експерименти с лекарства върху кучета.

Кендър го поздрави сърдечно.

— Вземи си стол, синко. Ти май че оживя от своето огнено кръщение.

— Но не без изгаряния — отговори Адам.

По-възрастният човек сви рамене.

— Ти заслужаваше да си опърлиш задника, но това е грешка, която повечето от нас биха допуснали при твоята липса на опит в трансплантацията. Работиш добре. Случайно знам, че д-р Лонгууд те държи под око.

Той откри, че вътрешно затрептя от радост и облекчение.

— Разбира се, не бих разчитал на това, ако започнеш редовно да се изправяш пред Комитета на смъртта — добави замислено Кендър, като си подръпваше ухото.

— Няма да се изправям.

— Смятам, че наистина няма. Добре, какво мога да направя за теб?

— Мисля, че е по-добре да надникна и откъм този край — отговори Адам. — Има ли нещо, което бих могъл да правя тук?

Кендър му хвърли заинтригуван поглед.

— Ако беше работил тук толкова дълго, колкото съм работил аз, щеше да си се научил никога да не отказваш, когато някой доброволно иска да работи — той отиде до един шкаф и извади тавичка, пълна с малки шишенца. — Четиринайсет нови медикамента. Получаваме ги с дузини от работещите в областта на рака. По целия свят изследователите разработват лекарства за борба с рака. Открихме, че повечето агенти, които са активни срещу туморите, потискат и способността на тялото да отхвърля или не приема чужда тъкан — Кендър избра две книги от своя шкаф и ги подаде на Адам. — Ако наистина те интересува, прочети това. После пак намини.

След три вечери Адам влезе отново във вивариума, този път за да наблюдава как Кендър присажда кучешки бъбрек и да замени двете книги за трета. Следващото му посещение беше отложено от лакомия и възможността да продаде свободното си време в Уудбъро. Но след седмица, когато свърши работата си, откри, че крачи към лабораторията и отваря старата врата с олющена боя. Кендър го поздрави без изненада, даде му кафе и заговори с него за нова серия експерименти с животни, която искаше да започне.

— … Мислиш ли, че разбираш всичко това? — попита той накрая.

— Да.

Той се ухили и посегна за шапката си.

— Отлично и превъзходно. Тогава ще си отида вкъщи и ще шокирам жена си.

Адам го погледна.

— Искате да започна сан?

— Защо не? Един студент по медицина на име Казанджян ще бъде тук след половин час. Работи като лаборант и знае къде е всичко — той взе бележник от шкафа и го шляпна на масата. — Води си грижливи бележки. Ако се объркаш, цялата схема е начертана тук.

— Отлично и превъзходно — каза плахо Адам.

Той потъна в един стол и си спомни, че се бе уговорил да дежури в Бърза помощ на Уудбъро на другия ден.

 

 

Докато пристигне студентът по медицина, Адам бе проучил бележника и се радваше, че е там. Когато помагаше на Казанджян да подготви една кучка на име Хариет, предимно коли с лъскави кафяви очи и ужасен дъх, тя лизна ръката му с топъл, грапав език. Прииска му се да й купи кокаин и да я замъкне в стаята на шестия етаж, но си спомни Сюзън Гарланд и вместо това събра цялата си жестокост и я приспа със силна доза пентаном. Той се миеше и четкаше ръцете си точно както би го правил за човек и докато Казанджян подготвяше една немска овчарка на име Вилхелм, той извади бъбрек от Хариет и докато Казанджян го промиваше, извади бъбрек от Вилхелм и от този момент нататък забрави, че са кучета. Вените бяха вени, артериите — артерии и знаеше само, че осъществява първата си бъбречна трансплантация. Работеше много грижливо и чисто и когато най-после Хариет притежаваше един от бъбреците на Вилхелм, а той — един от нейните, беше вече близо един часа, но той чувстваше мълчаливото уважение на Казанджян и това му харесваше повече, отколкото ако го бе изразил с думи.

Дадоха на Хариет минимална доза имуран, а на Вилхелм — максималната. Не беше едно от новите лекарства — всъщност него бяха приложили на Сюзън Гарланд, но Кендър искаше първо да изследва установените медикаменти, за да бъде готов за предстоящата трансплантация на мисис Бергстром. Казанджян задаваше интелигентни въпроси за имуносупресията и, след като върнаха кучетата в колибките им, студентът свари кафе на една Бунзенова горелка, докато Адам обясняваше как антителата в системата на реципиента са като отбраняващи войници, които действат така, сякаш в присадения орган е нахлула неприятелска армия и как функцията на имуносупресорите е да нанесат достатъчно силен удар на защитните сини, така че да не са в състояние да го отхвърлят.

Докато се прибере в стаята си бе станало почти два часа. Би трябвало да падне в леглото и да заспи като пън, но когато затърси съня, той все му се изплъзваше. Беше възбуден от експеримента по трансплантация и преследван от ужасяващото задължение да се обади на Артър Гарланд и да му се извини.

Минаваше четири, когато най-после заспа. Будилникът на Спърджън Робинсън го събуди в седем. Бе сънувал Сюзън Гарланд.

„Забавлявай се, миличко“.

Около осем часа реши да стане, да направи кратко тичане и да вземе много дълъг душ — комбинация, за която вече бе открил, че може да замени почивката.

Той намъкна анцуга и гуменките си и слезе долу да бяга. Когато заобиколи ъгъла и стигна до бедняшката негърска къща, видя, че малкото момченце вече се бе измъкнало от бърлогата, в която живееше семейството му.

Негърчето клечеше в канавката и пресяваше праха. Тъмното му лице се просветли, когато Адам уморено зашляпа край него.

— Човече, кой те гони? — прошепна то.

— Комитетът на смъртта — отговори Адам.