Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (11)

Глава девета
Харланд Лонгууд

При бавното влачене на болестта си Харланд Лонгууд свикна с нея, сякаш беше грозна и омразна дреха, която не можеше да изхвърли по икономически причини. Откри, че е способен да спи нощем все по-малко и по-малко, но това не беше особено преимущество, тъй като бе започнал да пише най-ефективно след като апартаментът в Кеймбридж бе облицован с черно кадифе и светът се промъкваше през затворените му прозорци с минимален шум.

Пишеше бързо, като използваше материал, събиран усърдно и бавно в продължение на много години и грижливо редактираше всяка глава, преди да пристъпи към следващата. Когато бе завършил три глави, разбра, че е време за проверка и избра трима известни хирурзи — и тримата живеещи достатъчно далече от Бостън, за да не е стигнал още до тях слухът за болестта му. Главата по гръдна хирургия отиде при професор в Макгил, главата по херниите — при хирург в болницата „Лоума Линда“ в Лос Анджелис, главата по хирургична техника — при човек в клиниката „Мейо“ в Минесота.

Когато отзивите им пристигнаха, той разбра, че не гони само глупава егоистична мечта.

Професорът от Макгил се изказваше бляскаво за частта по гръдна хирургия и искаше разрешение да я публикува в списание, което издаваше. Хирургът от „Мейо“ даваше висока оценка, но предлагаше още една област за разглеждане, което прибави нови три седмици работа към задачата на Лонгууд. Калифорниецът, завистлив педант, неохотно признаваше стойността на материала и правеше три дребнави редакционни забележки, с които Лонгууд не беше съгласен и не ги взе под внимание.

Пишеше с писалка, като изпълваше разчертаната хартия с дребен тънък почерк. От време на време необходимостта от сън го надвиваше в дневни часове и за пръв път в живота си започна да отсъства често от болницата, като беше признателен за способността на Бестър Кендър да се справя.

Един ден на обяд вече му се стори безопасно да спомене за книгата на Елизабет и беше трогнат, когато тя предложи да препише ръкописа на машина, като си помисли, че иска да се грижи за него. Два дни тя се забавляваше с машината като дете с играчка, на третата сутрин след двайсет минути стана и прекара дълго време пред огледалото, докато сложи шапката си.

— Обещах на Една Брюстър да отида по магазините с нея, вуйчо Харланд — рече тя и когато той кимна, го целуна по бузата.

Скоро Бърнис Лъвет беше болна и трябваше да я навести.

След два дни каза, че Хелън Паркинсън настоявала да й помогне да организират в комитета изложбата на Винсънт клъб.

След това присъствието й беше необходимо на Сюзън Зилбъргър, Рут Мур, Нанси Робъртс, докато купчината непреписани листа до машината нарастваше.

Той се питаше кой ли е мъжът този път.

Латиноамериканецът не е достатъчно силен да я държи стабилно, мислеше си той, най-после оправдан в своето неодобрение към Меомартино.

Тя винаги оставаше малко в апартамента и после излизаше, като грижливо съобщаваше имената на жената, с която ще прекара деня. Докато стигна до Хелън Паркинсън, на него нещата вече му се изясниха.

— В случай, че се обади мъжът ти, искаш да кажеш — подхвърли той.

Лиз го погледна и се усмихна.

— Е, не ставай глупав и не казвай неща, за които и двамата бихме съжалявали, вуйчо Харланд — рече тя.

— Елизабет, ти дойде тук да ми помагаш. Би ли искала да поговориш с мен за… нещо? Няма ли начин, по който да ти помогна?

— Няма — отговори тя.

Вместо да мисли за това, той се обади на една секретарска агенция и уреди да идва машинописка на непълен работен ден.

Най-лошото време бяха нощите, които прекарваше на диализатора, хванат здраво от неговите игли-пръсти, докато изсмукваше кръвта от него като вампир, а той дълги часове лежеше неспособен да помръдне от леглото, пленник на апарата, който сега му даваше живот.

Беше шумен, но плискаше спокойно. Знаеше, че е неодушевен продукт на човешката техническа мисъл, но въпреки това понякога плискането приличаше на тих подигравателен смях.

Когато го освобождаваха, той побягваше облекчено и по-късно този ден излизаше в града като моряк в отпуска, пиеше нещо в Риц-Карлтън, вечеряше в Лок-Оубър, където често нарушаваше диетата си, чувствайки, че това ограничение на натрия буквално го лишава от някаква жизненоважна сол. Неизменно си поръчваше много бренди след вечеря. Никога не се бе държал стиснато, но сега смайваше Лоуи, келнера, който го бе обслужвал трийсет години, с прекалената щедрост на бакшишите си.

Гонен от желанието си да завърши книгата, той работеше всяка нощ. Работеше толкова бързо, колкото смееше и се наблюдаваше отстрани като външен човек, който гледа конни надбягвания и се пита с иронична развеселеност кой ли ще победи.

Един-два пъти Елизабет оставяше момчето в апартамента му и Лонгууд си играеше с него на пода, докато слънцето струеше през прозорците, и в своята слабост се чувстваше на възрастта на детето, доволен да управлява автомобилчетата, които Мигел си бе донесъл, като синьото беше бутано от малката пълничка ръка, а червеното — от дълги костеливи пръсти, които напоследък бяха хирургически инструменти, по килима, през столовете и под масата в трапезарията. Понякога след обяд той извеждаше момчето на истинско пътуване в истински автомобил, обикновено късо, но веднъж се оказаха на път 128 с газ, натисната до дъно и стрелка на скоростомера, летяща нагоре, нагоре, нагоре и колата фучеше по правата лента на шосето.

— Караш прекалено бързо, мили — каза меко Франсес.

— Знам — отвърна той усмихнат.

Тогава чу нещо, което помисли за сирена на линейка и разбра грешката си едва когато полицаят приближи с мотора и го накара да спре край пътя.

Човекът видя бялата му коса и медицинските знаци на номера и попита:

— Спешен случай ли имате, докторе?

— Да — рече той.

— Искате ли да ви придружа?

— Не, благодаря — отговори той, полицаят кимна, отдаде чест и продължи.

Когато погледна, Франсес беше изчезнала, преди да успее да я попита какво да прави с Елизабет, а малкото момченце спеше на предната седалка, свито като котенце. Започна да трепери, но събра сили и се върна в Кеймбридж със скорост трийсет километра в час, като се придържаше плътно вдясно на пътя.

Оттогава никога не вземаше детето на пътешествие с истинска кола.

 

 

Канюлите загнояха в плътта му. Преместваха шунта няколко пъти, докато малки белези от срязвания украсиха крака му. Токсините се натрупваха в организма му и един следобед цялото тяло започна да го сърби. Чеса се, докато потече кръв, после легна в леглото и се загърчи със стичащи се по лицето му сълзи.

Тази вечер отиде на диализа в болницата и, когато видяха следите от чесането, му предписаха бенадрил и стелазин. Д-р Кендър му каза, че вече ще трябва да ходи на диализа три вместо два пъти седмично. Определиха му понеделник, сряда и петък от 9 ч. сутринта, вместо вечер във вторник и четвъртък. Това означаваше, че дори да се чувстваше добре в тези дни, не би могъл да ходи в болницата на работа. Той все още се обаждаше вечер на Силвърстоун или Меомартино за доклад от отделението, но преустанови всякакви опити да ходи на визитации.

Понякога, когато беше сам, плачеше. Веднъж вдигна поглед и видя Франсес, която седеше до леглото му.

— Не можеш ли да ми помогнеш? — попита я той.

Тя му се усмихна.

— Сам трябва да си помогнеш, Харланд.

— Какво бихме могли да направим за този човек, джентълмени? — питаше той Комитета на смъртта.

Но никакви гласове не отговаряха.

Не направи опит да се върне в Апълтън Чапъл или да отиде в някоя друга черква, но една нощ, когато седеше и работеше над книгата, усети внезапна увереност, че ще успее да я завърши. Беше много силна. Не я почувства в сияние на цветни светлини и възвишена музика, както винаги бяха показвани такива моменти в лошите телевизионни филми на Великден сутринта. Беше просто спокойно, твърдо обещание.

— Благодаря, сър — каза той.

 

 

На следващата сутрин, преди да се появи при апарата, влезе в стаята на мисис Бергстром и застана до нея. Изглеждаше заспала, но след малко отвори очи.

— Как се чувствате? — попита той.

Тя се усмихна.

— Не много добре. А вие?

— Знаете ли за мен? — попита той с интерес.

Жената кимна.

— Ние сме на еднакъв хал. Вие сте лекар, който е болен, нали?

Значи дори пациентите знаеха. Беше информация, облетяла болницата.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита той.

Тя облиза устни.

— Д-р Кендър и неговите хора се грижат за всичко. Не трябва да се безпокоите. Те и за вас ще се погрижат.

— Сигурен съм, че ще го направят — отговори той.

— Те са чудесни. Хубаво е да има хора, на които да вярваш напълно.

— Да, хубаво е — съгласи се той.

Кендър влезе и каза, че го чакат на апарата. Излязоха заедно и в коридора Лонгууд се обърна към по-младия мъж.

— Тя има страхотна вяра в теб. Вярва, че си безпогрешен.

— Случва се. И не е лошо. Помага ни — рече Кендър.

— Жалко, че аз съм наясно с твоите ограничения — каза той.

Кендър кимна.

— Да, жалко, докторе.

Лонгууд легна и остави сестрата да го свърже с апарата. След малко той запухтя подигравателно. Лонгууд затвори очи. Като леко се почесваше, започна отначало и каза на Бога всичко.