Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (14)

Глава дванайсета
Адам Силвърстоун

Адам бе разговарял с Габи спокойно, надълго и нашироко в синия плимут на болничния паркинг, с включено отопление, падащ сняг и сигналната лампа на спешното, която мигаше пред тях, докато бял слой покри стъклото, достатъчно дебел, за да изключи останалия свят.

— Аз бях виновен — каза той. — Никога вече няма да позволя да си причиним един на друг такова нещо.

— Ти почти ме довърши. Дори не можех да разговарям с друг мъж.

Адам мълчеше.

Но имаше други неприятни факти, които трябваше да се погледнат в очите.

— Баща ми е безнадежден алкохолик. Точно сега изглежда някак си успява да се справи, ако може така да се каже. Но преди се е пропивал напълно и вероятно пак ще го направи. Когато това стане, ще трябва да драскам за всеки цент, за да успея да му осигуря грижи. Не мога да се оженя, докато не заема положение, при което ще получавам малко повече пари.

— Кога ще стане това?

— Следващата година.

Знаеше, че Габи никога няма да притежава управляваната чувственост на Лиз, и все пак беше толкова желана за него. Толкова скъпа. Внимаваше да не я докосне и не направи никакво движение към нея и сега.

— Не искам да чакам до другата година, Адам — заяви тя твърдо.

 

 

Той обмисляше консултация с някого от психиатричното отделение на болницата и тогава си спомни, че Джери Торнтън, който му беше състудент, сега е в Масачузетския център по психиатрия. Обади му се, размениха си поздрави и пет минути клюки за това къде са останалите.

— А, ти за нещо специално ли ми се обади? — попита Торнтън най-после.

— Да, фактически — отговори Адам. — Имам приятелка. Много близка приятелка, която има проблем и си помислих, че би било много хубаво да побъбря за него с човек, който ни е близък и психоанализиран.

— Всъщност ми остават още няколко години от моя собствен анализ — подхвърли Торнтън. И зачака.

— Джералд, ако програмата ти е претоварена, не е нужно да стане тази седмица…

— Адам — рече Торнтън укорително, — ако дойда при теб с остър апандисит, ще ми кажеш ли да почакам до другата седмица? Какво ще кажеш за четвъртък?

— На обяд?

— О, мисля, че в кабинета ми ще бъде по-добре.

— … Виждаш ли — започна Адам. — Това, което ме смущава, е възможността нашата връзка да й навреди.

— Е, разбира се, не познавам момичето. Но смятам ще е безопасно да кажа, че ако тя е сериозно увлечена, а ти само миткаш наоколо — извинявай за израза…

— Случаят не е такъв. Но искам да зная, нафукан фройдистки психиатре, какво би могла една дълга, провлечена връзка да причини на момиче, което страда от нещо, приличащо на явна хипохондрия.

— Хмм. Ами аз мога да й поставя диагноза не по-добре от теб, ако някой поиска по телефона да му кажеш дали има рак. — Торнтън посегна за тютюн и започна да пълни лулата си. — Казваш, че родителите й са разведени?

Адам кимна.

— От известно време тя е отрязана и от двамата.

— Да, би могло да бъде и това, разбира се. Ние бавно научаваме по нещо за въображаемите болести. Някои семейни лекари преценяват, че осем от десет пациенти в чакалните им са там по психосоматични причини. Болката им е така реална, както и на всички други пациенти, разбира се, но е причинена от съзнанието, не от тялото — той драсна клечка и запуфка. — Познаваш ли поезията на Елизабет Барет Браунинг?

— Отчасти.

— Има няколко реда, които е написала за кучето си Флъф.

— Мисля, че името му беше Флъш.

Торнтън изглеждаше раздразнен.

— Вярно, Флъш — той отиде до библиотечния шкаф, взе един том и започна да прелиства страниците. — Ето го.

„Но за теб да кажа може,

Че ти бдиш край мойто ложе

Неуморно ден и нощ,

В стая тъмна, и без лъч

Да разкъса прашен здрач,

Бдиш край болест и немощ.“

— По всичко личи, че четирийсет години тя е била класическа хипохондричка. Инвалид, всъщност, стигнала толкова далече, че е трябвало да я носят нагоре и надолу по стълбите. След това Робърт Браунинг се влюбва първо в духа на нейната поезия, накрая в нея и щурмува крепостта на стареца Барет на Уимпъл Стрийт, а хипохондрията е отнесена от вятъра — или може би от брачното ложе, не знам. Тя дори му е родила дете, когато е била на четирийсет години. Как се казва твоето момиче? — попита Торнтън неочаквано.

— Габи. Гейбриъл.

— Хубаво име. Как се чувства Гейбриъл в момента?

— Точно сега е безсимптомна.

— Била ли е на психотерапия?

— Не.

— Хора с безпокойства се лекуват всеки ден, както знаеш.

— Ще я видиш ли?

Торнтън се намръщи.

— Не мисля. Смятам, че е по-добре да отиде при едно много умно момче в Бет Израел, което се е специализирало по хипохондрия. Съобщи ми дали е склонна и ще му се обадя да уредя нещата.

Адам му стисна ръката.

— Благодаря, Джери.

Джери, ще свършиш като надут пуяк, предсказа той, като си проправяше път през дима от лулата и излизаше от кабинета. После се ухили. Торнтън несъмнено търпеливо би понесъл това наблюдение като отрицателно пренасочване.

 

 

Габи често се виждаше с Дороти. Те се харесаха от пръв поглед и често когато Адам и Спърджън бяха на работа, двете момичета се събираха. Именно Дороти я заведе на Бийкън Хил, където намериха апартамента.

— Сестра ми живее наблизо — каза Дороти. — Сестра ми Джанет.

— О! Да спрем ли да й се обадим?

— Не, няма смисъл. Не се разбираме с нея.

Габи усети, че Дороти е смутена, но не зададе никакви въпроси. След два дни, когато заведе Адам на Бийкън Стрийт, вълнението измести случката от съзнанието й.

— Къде ме водиш? — попита я той.

— Ще видиш.

Златният лист върху купола на общината приличаше на пламнал под утринното слънце храст, но не излъчваше топлина. След миг тя взе ръката му в своята ръкавица без пръсти и го поведе през идващите от необработената земя ветрове към относителния завет на Джой Стрийт.

— Още много ли има? — попита Адам, като дишането му образуваше облачета скреж.

— Ще видиш — повтори Габи.

Тя носеше червено скиорско яке и син ластичен панталон, който обхващаше това, което той предната вечер бе нарекъл, поглаждайки го, най-прелестната седалищна област, която някога е виждал на и до операционната маса; и синя вълнена шапка за кънки с бял пискюл, който Адам дръпна, когато бяха по средата на Бийкън Хил, за да я накара да спре.

— Не мръдвам от тук. Нито крачка, преди да ми кажеш къде отиваме.

— Моля те, Адам. Почти стигнахме.

— Закълни се сексуално.

— В твоето нещо.

На Филипс Стрийт изминаха половин квартал и спряха пред четириетажно здание с апартаменти, с напукана хоросанова мазилка.

— Внимавай по тези стълби — предупреди тя, като му показа слизащия надолу коридор.

— Самоубийствено — измърмори той. Бетонните стъпала бяха покрити с десет сантиметров надраскан лед, по който се придвижиха внимателно. На дъното Габи извади от джоба си ключ и отвори вратата.

Единственият прозорец пропускаше твърде малко светлина в стаята.

— Почакай малко — каза тя бързешком и включи наведнъж трите лампи.

Беше ателие. Тапетите бяха боядисани в кафяво, което бе прекалено тъмно при ограничената светлина. Под праха подът беше асфалтова настилка с цвят на тухли, напукана на места. Имаше относително ново канапе, което несъмнено се разтваряше и ставаше на легло, един стол с прекалено натъпкана тапицерия от избеляла дамаска и друг стол, взет от плетена гарнитура за тераса.

Габи си смъкна ръкавицата и захапа върха на палеца си. Беше установил, че това е характерен жест, издаващ напрежение.

— Е, какво мислиш?

— Какво мисля за какво?

— Казах на жената, че до десет часа ще й съобщя дали ще го наема.

— Това е килия.

— Сутерен.

— Дори подът е мръсен.

— Ще го изстържа и излъскам до блясък.

— Габи, сериозно ли говориш? Тук не е така хубаво, както в квартирата ти в Кеймбридж. Дори приблизително.

— В добавка към тази спалня — всекидневна има баня и кухничка. Хвърли един поглед.

— Само не ми казвай, че Сюзън Хаскел ще хареса това повече от другата квартира.

— Сюзън Хаскел няма да живее тук.

Той се замисли над това за момент.

— Няма ли?

— Ние ще живеем. Ти и аз.

Те стояха и се гледаха.

— Струва седемдесет и пет долара месечно. Мисля, че е изгодно, Адам — добави тя.

— О, така е. Наистина е така.

Той я прегърна.

— Габи, сигурна ли си, че това е, което искаш?

— Напълно. Освен ако ти не го искаш.

— Ще боядисам стените — заяви той след малко.

— Те са грозни, но кварталът е фантастичен. Спирката на въздушната железница е на две преки от тук. А също и затворът на Чарлс Стрийт. А хазайката ми каза, че само за три минути пеша може да се стигне до апартамента на Боудън Стрийт, където е живял Джон Кенеди.

Адам целуна бузата й и откри, че е мокра.

— Мисля, че мястото е подходящо — каза той.

 

 

Адам имаше твърде малко за опаковане. Извади нещата си от бюрото и ги пъхна в сака. В гардеробчето висяха малко дрехи и закачалки, събра и няколко книги, които сложи в кафява книжна торба, и работата беше свършена. Стаята изглеждаше точно както вечерта, когато бе влязъл в нея. Не оставяше нищо от себе си в малката клетка.

Спърджън беше на смяна в отделението, така че нямаше с кого да се сбогува на шестия етаж.

Те отидоха с колата й до квартирата в Кеймбридж и Сюзън Хаскел помогна на Габи да си опакова нещата, докато той изпразваше две библиотечки в кашони.

Сюзън беше много обезпокоена, но се отнасяше към Адам с ледена грижливост.

— Пластмасовата кофа е моя — подхвърли Габи виновно. — Купих веднъж куп неща, а бях забравила да си взема чанта. Може ли да я взема?

— Разбира се. Вземи си това, за което си платила, глупаче.

— Ще обядваме заедно след ден-два — обеща Габи. — Ще ти се обадя.

И двамата мълчаха, когато караха по Харвард Бридж и след това покрай реката откъм Бостънската част на Чарлс. Небето беше пепелно и настроението им повехнало, но когато стигнаха до Филипс Стрийт, физическата активност при разтоварването разкъса умърлушването.

Адам изпълни малък, вдъхновен, главозамайващ балет върху заледените стълби, докато пренасяше нещата, но успя да не падне. Докато и последният кашон пристигна на пода, Габи бе избърсала чекмеджетата на бюрото с дезинфектант и ги покриваше с непромокаема хартия.

— Има само един скрин — каза тя. — Имали значение в кое чекмедже ще сложа нещата ти?

— Както ти харесва — отговори той, почувствал се внезапно по-радостен. — Искам да изчистя леда от тези стъпала.

— Велика идея — одобри тя, правейки го горд, че е такъв отговорен стопанин.

Когато се върна в къщата, замръзнал, но триумфиращ от победата над силите на природата, Габи не му позволи да си съблече палтото.

— Ще ни трябват чаршафи за леглото.

Така че отиде в Джордано и скоро се сблъска с въпросите бели или цветни, дюс или с контури. Накрая скочи в тъмното, като се спря на бежови с контури и купи четири — два за ползване и два за пералнята.

Когато отвори вратата, я намери коленичила да жули пода.

— Върви покрай стената, мили — нареди Габи. — Оставих ти място да ходиш.

Адам обиколи стаята.

— Има ли още нещо, което мога да направя?

— Ами пода в клозета и кухничката също трябва да се измие — каза тя. — Можеш да го изжулиш, докато аз мажа и лъскам този.

— Абсолютно ли се налага? — попита той малко тихо.

— Не можем да живеем в квартирата, без първо да я изчистим — шокира се тя.

Така че Адам взе пластмасовата кофа, изхвърли помията, изплакна я, направи нов разтвор, коленичи и започна да търка. Двата пода станаха по-големи, когато ги погледна отблизо, но той запя, вършейки работата си.

Когато свърши, навън беше тъмно и двамата бяха огладнели. Остави я да маже пода и кухнята и въпреки че беше плувнал в пот позволи на гравитацията да размърда гумените му крака надолу по студената, ветровита страна на Бийкън Хил към закусвалнята до затвора на Чарлс Стрийт, където поръча сандвичи и бира за вкъщи и имаше определеното чувство, че човекът зад щанда си мисли, че ще занесе храната до съседната врата на някой затворник.

Когато се нахраниха, беше готов за килията, но Габи го помоли да измие шкафовете в кухненския бокс, докато тя чисти шкафчетата и дръжките в банята.

Този път Адам не пееше. Накрая всеки от тях работеше с механична суровост. Габи свърши първа и докато вземаше душ, той чакаше на плетения стол, прекалено уморен, за да прави нещо друго, освен да диша. Когато тя излезе по хавлия, Адам влезе и се подложи на фините горещи струи, докато те взеха бързо да изстиват, и започна надбягване с падащата температура, като се насапуниса и изплакна за тази част от секундата, в която водата още не бе станала непоносимо студена.

Габи бе отворила канапето и бе приготвила леглото, на което лежеше в синя нощница, четеше списание и отбелязваше харесалите й рецепти.

— Тази светлина е отвратителна — заяви той. — Ще си повредиш очите.

— Защо не я угасиш?

Адам обиколи всичките три лампи със слаби крушки и в тъмното се спъна в обувките й. Мушна се в леглото до Габи и потисна едно изохкване, защото мускулите му се бяха схванали ужасно, и тъкмо се обръщаше към нея, когато някъде изпищя жена, продължителен и смразяващ звук, последван от силен удар някъде пред вратата им.

— О, боже!

Той скочи от леглото.

— Какво направи с чантата ми?

— В шкафа е.

Тя изтича и му я подаде, Адам пъхна босите си крака в обувките и ръцете в хавлията, и хукна навън. Беше много студено и не се виждаше нищо. Някъде отгоре жената изпищя отново. Той се изкачи по централните стълби, които водеха към горните части на сградата и когато стигна до предното фоайе, вратата на апартамент №1 се отвори и някаква жена погледна навън.

— Да?

— Чухме нещо. Знаете ли какво е?

— Нищо не съм чула. Кой сте вие?

— Аз съм д-р Силвърстоун. Току-що се преместихме тук. В сутерена.

— О, толкова ми е приятно да се запознаем — вратата се отвори по-широко, разкривайки ниско трътлесто тяло, сивееща коса, кръгло увиснало лице с леки следи от мъх над горната устна. — Аз съм мисис Уолтърс. Хазайката. Съпругата ви е прелестна малка женичка.

— Благодаря — каза той, докато жената горе извика отново. — Това имам предвид.

— О, просто Бърта Крол — отговори мисис Уолтърс.

— А. Бърта Крол.

— Да. Не й позволявайте да ви досажда. След малко ще спре — тя го погледна, застанал там в обувки на бос крак, с голи глезени, с пижама като за газене във вода, в стара хавлия, с чанта в ръка и раменете й се затресоха.

— Приятна вечер — пожела той сковано.

Докато слизаше по първото крило на стълбите, последва ново тупване и торба с боклук се пръсна по средата на улицата. Слисан, Адам видя в светлината на уличната лампа мръсната бъркотия на първата торба, чийто удар по земята бяха чули преди няколко минути. Погледна нагоре навреме, за да успее да види глава, която се метра навътре в горния прозорец.

— Това е ужасно! — извика той. — Престанете, Бърта Крол!

Нещо изсвири покрай главата му и заграка по стълбите.

Бирена кутия.

Вътре изплашената Габи седеше на стола.

— Какво беше това? — попита тя.

— Просто Бърта Крол. Хазайката каза, че след малко ще спре.

Адам върна медицинската чанта в шкафа, угаси лампата, хвърли хавлията, събу си обувките и те се вмъкнаха в леглото.

— Адам?

— Какво?

— Съсипана съм — рече тихо тя.

— Аз също — каза той с облекчение. — Както и схванат, и ожулен.

— Утре ще намеря някакъв мехлем и ще те разтрия. Мммм. Лека нощ, мили Адам.

Горе жената виеше. Навън издрънча на тротоара поредната празна кутия. Габи до него леко трепна, той се обърна и сложи ръка на раменете й.

След малко усети, че раменете й се затресоха под ръката му, почти както се бе затресла хазайката, но не можеше да каже дали от съжаление или смях.

— Какво има? — попита меко Адам.

— Толкова съм уморена. И постоянно си мисля — значи това е да бъдеш паднала жена.

Той се разсмя с нея, макар че го болеше на разни места.

Малък студен крак намери място до извивката на стъпалото му. Горе жената — Адам се чудеше — пияна или луда? — вече спря да вие. От време на време отвън минаваше кола, като мачкаше неговия лед и боклуците на мисис Крол и очертаваше кратка картина от светлини и сенки на отсрещната стена. Ръката й се плъзна нагоре и пусна светлина и топлина по бедрото му. Тя спеше и той откри, че хърка, но реши, че мекото, ритмично бръмчене беше и музикално, и трогателно, гукане на гълъби във вековни брястове, жужене на безбройни пчели. Беше звук, който Адам вече много харесваше.

 

 

На сутринта се събудиха рано и, въпреки забележимата мускулно-скелетна болка, се любиха с наслаждение под пласта дебели одеяла в спокойната, студена стая, а после, понеже още нямаше храна в кухненските шкафове, се облякоха, тръгнаха надолу по хълма, който през нощта бе покрит с мек, бял сняг и си направиха голяма закуска в едно кафене на Чарлс Стрийт.

Габи отиде с него до станцията на въздушната железница, целуна го за довиждане до след трийсет и шест часа и те видяха по лицето на другия колко доволни бяха и двамата от цялата работа. Но никой от тях не се опита да го изрази с думи, може би от суеверие.

Тя отиде в близкия магазин и напазарува, като се опитваше да бъде много пестелива и разумна, защото той имаше комплекс за техния живот с чека му от болницата, за който Габи знаеше, че няма да стигне за дълго, ако харчеше парите с обичайната си нехайност.

Но когато видя зрелите авокадо, не можа да устои и купи два плода. Въпреки вниманието й и факта, че бяха само двама, накупи грамади, за да запълни празните шкафове. Накрая се оказа с пет пълни торби. Помисли да се върне вкъщи и да вземе колата, но после реши да попита управителя, дали не би могла да си услужи с количката от магазина. По правило това не се разрешаваше, но той омекна от факта, че си бе направила труда да попита. Дори й помогна да натовари пакетите. Разрешението изглеждаше добро, докато започна да бута количката нагоре по хълма. Нямаше достатъчно триене между стоманените колелца и снега. Те се хлъзгаха и боксуваха, както и тя.

Цветнокожо момиче със замръзнала ивица сняг в косата изникна от нищото за нейно спасение.

— Бутайте от едната страна, аз ще бутам от другата — предложи то.

— Благодаря — изпъшка Габи. Двете успяха да я докарат до Филипс Стрийт.

— Спасихте ми живота! Не бихте ли влезли за чашка чай?

— Добре — отговори момичето.

Внесоха покупките, съблякоха си палтата и ги пуснаха на канапето. Момичето носеше избелели сини дънки и стара блуза от памучно трико. Имаше високи скули и прекрасна кадифенокафява кожа. Изглеждаше на около седемнайсет.

— Как се казвате? — попита то.

— О! Извинете ме. Аз съм Гейбриъл… — тя се запъна, като не знаеше дали да каже Пендър или Силвърстоун.

Момичето не показа да е забелязало.

— Много ми е приятно.

— А вие как се казвате?

— Джанет.

Габи стоеше на пръсти, като се протягаше за чайника.

— Да не сте Джанет на Дороти?

— Имам сестра на име Дороти.

— Но ние сме приятелки!

— О? — пророни момичето, почти без интерес.

Габи приготви за пръв път чая в кухничката, отвори пакет бисквити и те пиеха чай, ядяха бисквити и разговаряха. Джанет живееше на Джой Стрийт.

— Името беше една от причините да се преместим там. В тази голяма, огромна къща.

Габи се засмя.

— Правите я да изглежда гигантска.

— Такава е.

— С колко стаи?

— Никога не съм ги броила. Осемнайсет, може би двайсет. Имаме нужда от пространството. Живея с необикновено голямо семейство.

— Колко души?

Тя сви рамене.

— Променлив брой. Понякога хора си отиват, понякога други идват и остават. Не знам точно колко са в този момент. Доста, във всеки случай.

— О! — възкликна Габи разбиращо.

— Действа много добре — рече Джанет, като си вземаше бисквита. — Всеки просто се занимава със собствените си работи.

— Какъв вид работи?

— Знаете. Правим плакати. Или цветя, или сандали. Каквото поискаш.

— Какво правите вие?

— Търся. Аз съм търсачка. Излизам и донасям храна.

— Къде я намирате?

— О, навсякъде. Магазини и хлебарници. Дават ни застояли неща и развалени зеленчуци и неща. Ще се изненадате, ако ви кажа колко много остава, когато се изрежат развалените части. И хората наоколо ни опознаха и ни дават някои работи. Има още пет други търсачи в моето семейство. Живеем си чудесно.

— Разбирам — заяви Габи колебливо. След малко събра чашките и ги занесе в кухненската мивка. — Ще трябва да върна количката.

— Аз ще я върна. И без това отивам там.

— О. Не, наистина…

— Не ми вярвате, че ще я върна?

— Разбира се, че ви вярвам.

— Добре, тогава ще го направя.

Габи отиде в бокса и пъхна в един плик бурканче фъстъчено масло, две бурканчета конфитюр, хлебче и, кой знае защо, едното авокадо.

— Бих искала да ви дам това — подаде го тя на момичето, като се чувстваше засрамена по неизвестна и неразбираема за нея причина.

Джанет равнодушно сви рамене.

— Имате много книги — посочи тя томовете, наредени на купчини по пода. — От щайгите за портокали стават чудесни библиотечни шкафове. Ако се боядисат в различни цветове — помаха с ръка и излезе.

Когато си отиде, апартаментът стана тих и спокоен. Габи остави чека си, съзнавайки, че пак ще трябва да слезе по стръмнината, за да купи фъстъчено масло, конфитюр и хляб. Изряза две ленти от леплива хартия, написа на едната Гейбриъл Пендър, на другата — д-р Адам Р. Силвърстоун и ги залепи от другата страна върху ръждясалата черна пощенска кутия.

 

 

В магазина попълни нещата, които бе дала на търсещото момиче и импулсивно попита и получи шест щайги от портокали. Те изпълниха плимута догоре. По пътя за вкъщи спря пред железарски магазин и купи две четки, разредител и кутии с черна, тиквено-жълта и бяла боя.

Остатъкът от деня бе посветен на проекта. Тя простря на пода сутрешния вестник и заработи педантично, без да спре, като боядиса по две сандъчета от всеки цвят. Искаше всеки да изпъкне добре, за да може да изненада Адам. Когато и шестте бяха готови, изми четките и ги сложи под мивката заедно с боята, след това взе душ и си облече пижамата. Не й харесваше подреждането на нещата им в скрина и извади половината нейни и половината негови дрехи от чекмеджетата, като размени местата им, докато в едно и също чекмедже бяха обединени неговите чорапи и нейните, нейните пликчета, подредени идеално зад неговите жокейски шорти. Под нейните блузи, до неговите ризи, тя пъхна малката кръгла кутийка от фалшив седеф, съдържаща таблетките, които бяха пробния камък на техните отношения, магичния еликсир, който позволяваше да живеят заедно.

Габи учи до десет часа, след това заключи вратата, сложи веригата, взе една от ужасните малки таблетки, угаси светлините и си легна.

Да лежиш в тъмното е най-самотното нещо, реши тя след малко.

Апартаментът беше изпълнен от миризмата на боя. Мисис Крол изпищя три пъти, но този път сякаш без да вложи цялото си сърце и не хвърли през прозореца нищо, което да вдигне шум, когато падне на земята. Откъм Общата болница на Масачузетс изстена сирена на линейка и това я накара да се почувства по-близо до Адам. Когато по Филипс Стрийт минаваха коли, фаровете им продължаваха да създават чудовища, които се прогонваха едно друго от стените.

Започна да задрямва, когато някой почука.

Тя скочи от леглото, застана до вратата в тъмнината и я открехна само колкото позволяваше късата верига.

— Кой е?

— Изпраща ме Джанет.

През цепнатината на вратата в светлината на уличната лампа видя мъж, не, момче. Много едро момче с дълга руса коса, която в слабата светлина изглеждаше почти с цвета на косата на Джанет.

— Какво искате?

— Изпраща ви нещо — той й подаде безформен вързоп.

— Може ли да го оставите? Не съм облечена.

— Добре — съгласи се бодро момчето. Остави го долу и мечешката му сянка заподскача, докато се отдалечаваше.

Габи си метна хавлията, запали всички лампи и изчака дълго, докато събере целия си кураж, след това свали веригата, грабна вързопчето, затръшна вратата, заключи я и седна на леглото с разтуптяно сърце. Обвит хлабаво като какавида в стар вестник, в пакета имаше голям букет от пъстри хартиени цветя. Пищен цъфтеж в черно, оранжево и жълто. Точно нужните цветове.

Тя се върна в леглото при запалени светлини, като се възхищаваше на стаята, вече по-малко изплашена. Постепенно престана да мисли ударите на сърцето си за чукане на вратата и скоро заспа, чувствайки за пръв път, че е в свой собствен дом.