Ноа Гордън
Комитетът на смъртта (21)

Глава деветнайсета
Адам Силвърстоун

Предстоящото бащинство беше превърнало Адам в коремоопипвач.

— Хайде да отидем към Комън и да погледаме хората — предложи той на жена си една неделна сутрин, като поглади корема й. Габи беше само в третия месец и малката издутинка едва се забелязваше. Тя казваше, че са газове, но той знаеше. Бременността я бе превърнала в миниатюрна Рубенсова жена, показваща за пръв път в живота си намек на тежест в малките си гърди, бедрата и ханшът й се очертаха. На корема й, където се намираше безценното съдържание, се бе образувала определена издадена елипса, прекалено хубава, за да е газ. Обожаващата му ръка нямаше какво да опипва, освен гладката кожа върху незрялата изпъкналост, прекъсната от хлътнатината на пъпа, но в представите си виждаше вътре през слоевете мъничкото живичко нещо, плуващо в амниотична течност, сега малка рибка, но скоро щеше да развие нейни черти, негови черти, ръце, крака, полови принадлежности.

— Не искам да ходя в Комън — каза тя.

— Защо?

— Върви, погледай момичетата, а докато те няма, аз ще приготвя закуската.

Той стана от леглото, изми се, облече, се и в чудесната лятна утрин бавно тръгна нагоре по хълма. Сан Франциско беше история. Тази година на мода беше Бостън Комън, и някои от хората бяха ветерани от Хейт Ашбъри, други бяха новодошли, трети бяха лъже хипита и си обличаха костюми от време на време, но всички бяха забавни за гледане. Мъжете бяха много по-безинтересни от жените и причината не беше само физическа, си казваше той целомъдрено; мъжете проявяваха тенденция към робско подчинение в своето неподчинение, тълпяха се заедно в ограничен брой разновидности на космати племенни маркировки. Жените показваха повече въображение, мислеше той, като се опитваше да не зяпа една червенокоса Мадона, увита като индуска в сиво одеяло въпреки горещината, която потупваше бонго. Беше се накичила с перо зад мънистената лента на косата и когато мина край него с прекрасните си боси крака, на гърба на одеялото буквите ФЛОТА НА САЩ се движеха нагоре-надолу в ритъма на там-тама. Обиколи Комън, но дори най-главозамайващите сочни хипарки не го накараха да съжалява, че се е оженил.

Сега Адам прекарваше много време в признателност затова, което имаха. С всеки изминал ден шансовете й се увеличаваха.

Когато с Габи научиха, че преподавателското място е негово, моментално се почувстваха богати. Едно от момичетата, което познаваше от университета, даваше апартамент на първия етаж на Комънуелс Авеню, по-хубав от всякаква гледна точка от сутеренния апартамент на Филипс Стрийт, по-голям и в преустроена вила, със стара магнолия зад мъничката желязна ограда. Но се отказаха да го наемат. По-нататък щяха да се преместят; приемаха, че за едно дете ще е по-добре да познава тревата и да има повече открито пространство, отколкото предоставяше центърът. Но имаха мястото на плажа в Тръроу, когато можеха да отидат там, а засега искаха да запазят това, с което разполагаха на Бийкън Хил. Габи пестеливо реши, че всеки месец икономисва парите, които биха похарчили за апартамента на Комънуелс Авеню и с тях ще купят бебешки неща, когато потрябват.

От своя страна Адам намери повода, който му бе необходим, за да престане да пуши. Вместо скритото чувство за вина, че е лекар, пристрастен към тютюна, през разумни интервали той пускаше стойността на кутия цигари в картонена кутия, предназначена за патологични образци, като пестеше за английска бебешка количка като тази, на която се бяха възхитили с Габи при една разходка в градския парк. Беше помислено за финансовите аспекти на раждането. Габи беше под личните грижи на д-р Ървинг Герстайн, шеф на болничната акушеро-гинекологична клиника, който не само беше най-добрият акушер, когото Адам познаваше, но бе и изключително добър към очакващите бащи. Един ден Адам седеше с него в болничното кафене, като обсъждаха тесния таз на Габи и пиеше кафе, докато Герстайн ядеше диня. Като взе хлъзгава черна семка между палеца и показалеца си, той я стисна и тя отлетя.

— Ей толкова лесно ще се роди бебето ти — предсказа Ървинг.

Сега, когато Адам отново влезе в апартамента, беше доволен и страшно гладен. Той изяде грейпфрута, яйцата и хрускавия пържен бекон, който Габи му даде, и изсипа куп похвали към нейните купени в супермаркета полуготови кифлички, но тя остана непривично сдържана.

— Нещо не е наред ли? — попита Адам, когато започна втората си чаша чай.

— Не исках да ти развалям закуската, мили.

Спонтанен аборт, помисли той вцепенен.

— Баща ти, Адам — каза тя.

 

 

Габи искаше да дойде с него, но той настояваше да остане тук. Даде повечето от парите за английска бебешка количка за самолетен билет и отлетя в Питсбърг. Пушекът, който някога бе покривал всичко, бе премахнат от технологията и въздухът не изглеждаше по-нечист от този в Масачузетс. Нямаше нищо ново под слънцето: трафикът беше същият като в Бостън; таксито го остави пред болница много подобна на Общинската окръжна в Съфък. На третия етаж намери баща си в легло, осигурено от данъкоплатците, приличащ на всеки друг скитник, каквито д-р Силвърстоун виждаше всеки ден в отделението.

Той беше изпаднал в делириум тременс, бе дълбоко упоен и нямаше да дойде на себе си скоро. Адам седна на стол, дръпнат плътно до леглото му, вторачен в изтощеното лице, бледността на което бе подсилена от издайнически нюанс на жълтеница. Чертите, видя той вледенен, бяха неговите собствени.

Такова прахосничество на човешки ресурси, мислеше той. Един човек би могъл да направи толкова много или да изхвърли всичко. И въпреки това на човешките отрепки често бе отреден дълъг живот, докато…

 

 

Мислеше си за Габи, като искаше да има властта да изтръгне болестта от едно тяло, давайки живот на друго.

Засрамен, Адам затвори очи и се заслуша в шума на отделението — тук пъшкане, там подигравателно пиянско кискане, тежко дишане, въздишка. Мина сестра и той пожела да види лекаря.

— Д-р Симпсън ще мине по-късно, на визитацията — каза тя и посочи с брада фигурата в леглото. — Роднина ли сте му?

— Да.

— Когато го доведоха вдигаше страхотна врява за някакви неща, които са оставили където е живеел. Знаете ли нещо за тях?

Неща? Какво ли толкова ценно би могъл да притежава?

— Не — отговори Адам. — Имате ли адреса му?

Тя го нямаше, но след петнайсет минути се върна с листче хартия.

Можеше да направи това, докато чака. Слезе долу, взе такси и не се изненада, когато го закара до триетажна фасада от счукани червени тухли — старо здание с апартаменти под наем, превърнато в приют.

През свидливо открехнатата врата той говори с хазайката, която след обяда беше още в стара кафява роба, а рядката й бяла коса бе с метални ролки. Попита за стаята на мистър Силвърстоун.

— Никой не живее тук по това време — отговори тя.

— Той ми е баща. Не го ли познавате?

— Не съм казала това. Той беше надзирател тук допреди няколко дни.

— Дойдох за нещата му.

— Бяха само парцали и боклуци. Изгорих ги. На сутринта ми дойде още един в повече.

— О — Адам понечи да си тръгне.

— Дължеше ми осем долара — заяви тя и го загледа, когато извади портфейла си и отброи банкнотите. Една ръка грабна парите щом ги подаде. — Беше пиян стар безделник — изгрухтя жената като за квитанция в затварящата се пролука на вратата.

 

 

Когато се върна в болницата, видя, че баща му е в съзнание.

— Здравей — каза му той.

— Адам?

— Да. Как си?

Зачервените сини очи се опитаха да се фокусират, устата се усмихна. Майрън Зилбърщайн се прокашля.

— Как трябва да бъда?

— Да бъдеш добре.

— За дълго ли си тук?

— Не. Ще се върна скоро, но сега трябва веднага да си тръгна. Тази вечер е последната ми смяна като главен асистент.

— Вече си голям човек?

Адам се усмихна унило.

— Не още.

— Много ли пари ще печелиш?

— Съмнявам се, тате.

— Няма нищо — успокои го Майрън неловко. — Имам си всичко, което ми трябва.

Баща му смяташе, че намалява финансовите си перспективи, за да се защити от родителските претенции, помисли си Адам с отвращение.

— Ходих да опитам да взема нещата от стаята ти — рече той, като не бе сигурен какво липсваше и колко да му каже.

— И не ги ли взе? — попита баща му.

— Какво си имал там?

— Някои стари неща.

— Тя ги е изгорила. Хазайката.

Майрън кимна.

— Що за неща? — попита Адам с любопитство.

— Цигулка. Сидур.

— Какво?

— Сидур. Еврейски молитви.

— Ти молиш ли се? — Идеята му се стори някак си невероятна.

— Намерих ги в един вехтошарски магазин — Майрън сви рамене. — Ти ходиш ли на черква?

— Не.

— Измамих те.

Не беше извинение, Адам знаеше това. Просто равнодушната констатация на човек, който с лъжа нищо повече не би могъл да спечели. Да, направи го по толкова много начини, помисли си той. Искаше да му каже, че ще възстанови изгубените неща, но видя, че отново започва делириум тременс. Баща му се затресе като от буря, тънкото тяло се изви като дъга от предсърдечна болка и започна да се мята с уста, отворена от безшумен вик.

— Сестра — извика той, благодарен, че Габи я нямаше да види това. Помогна да му направят подкожната инжекция — този път с по-леко успокоително, но след няколко минути бурята премина и баща му отново заспа.

Известно време Адам просто гледа фигурата в леглото, старецът, който бе ревал заради една цигулка и стар молитвеник. Постепенно забеляза, че ръцете на баща му не бяха измити както трябва. Машинно масло или нещо подобно се бе вградило там отдавна и приемащият екип не беше опитал да го отстрани. Той си намери леген с топла вода, файзохекс и марля, остави ръцете да се накиснат една по една и ги изми полека, докато се изчистиха.

Когато избърса дясната ръка, я изследва почти с любопитство, като отбелязваше драскотините и изпочупените нокти, синините и мазолите, факта, че дългите някога фини пръсти бяха изкривени и удебелени. Напук на всичко, размишляваше той, тази ръка никога не го бе ударила. Спомняше си и други неща против волята си, в паметта му тази ръка галеше косата му и сграбчваше врата му, стисната от любов и страдание.

Татенце, мислеше Адам.

Увери се, че баща му още спи, преди да докосне влажната ръка с устни.

Когато влезе в бостънския апартамент, намери жена си на четири крака да боядисва детско кошче, което преди това не бе виждал.

Габи се изправи на крака и го целуна.

— Как е той? — попита тя.

— Не много добре. Откъде дойде това?

— Мисис Кендър се обади тази сутрин и попита, дали мога да помогна в поощряващия спестовността магазин. Когато отидох там, тя се спусна към мен и ми показа това. Дюшечето беше отвратително и го изхвърлих, но останалото е напълно запазено. — Те седнаха. — Колко е зле? — попита Габи.

Той й разказа какво бе открил в картона му, когато лекарят му го бе показал. Почти не функциониращ цирозен черен дроб, възможни увреждания на далака, пораженията от делириум тременс, допълнени от недояждане и безсъние.

— Какво могат да направят за човек в такова състояние?

— Могат да го изпишат и един нов пристъп на пиянство ще го убие — Адам поклати глава. — Единственият му шанс е концентрирана психотерапия. Държавните болници имат добри специалисти, но са претоварени. Съмнително е, че ще я получи там.

— Не трябваше да правим дете — каза тя.

— То няма нищо общо с това.

— Ако не се бяхме оженили…

— Нямаше да има значение. Не би било приемливо за „Медицински грижи“ да го лекуват година и половина а частните заведения струват над четирийсет долара дневно. И като преподавател няма да мога да получавам сума дори близка до това — той седна и я погледна. — Кошчето изглежда чудесно — отбеляза уморено.

— Това е само първата боя. Ще го довършиш ли?

— Добре.

— И получихме няколко смешни бебешки ваденки.

Адам стана, извади риза и чисто бельо от шкафа и влезе в банята да вземе душ и да се преоблече. Чу я, че набира телефонен номер, после повишаването и спадането на гласа й, докато пускаше водата.

Когато излезе във всекидневната и взе да връзва вратовръзката си, тя седеше и чакаше.

— Има ли наблизо добра частна болница за него? — попита Габи.

— Няма смисъл да обсъждаме това.

— Има — заяви тя. — Току-що продадох мястото в Тръроу.

Той остави връзката.

— Обади се пак.

— Беше посредникът за недвижими имоти на Провинстаун — обясни спокойно Габи. — Даде ми, както ми се струва, много добра цена. Двайсет и четири хиляди. Каза, че ще спечели само три хиляди долара от продажбата и му вярвам.

— Кажи му, че си говорила с мъжа си и си решила да не го продаваш.

— Не — отсече тя.

— Знам, какво значи това място за теб. Искаше децата ти да го познават.

— Нека те си имат собствени любовни гнезда.

— Габи, не мога да ти позволя това.

Сега тя го разбираше толкова добре.

— Не те издържам, Адам. Аз съм твоя жена. Научи се да ми даваш, но да вземаш, е по-трудно, нали?

Габи взе ръката му и го дръпна да седне до нея. Той пъхна лице между гърдите й. Старата блуза миришеше на терпентин, пот и нейното тяло, което познаваше толкова добре. Като погледна надолу, видя неправилен кръг засъхнала боя на босия й крак, наведе се и го изстърга. Господи, обичам я, мислеше Адам възхитен. Кожата й избледняваше. Беше зарязала кварцовата лампа, откакто забременя и сега, с напредването на лятото, неговата жена ставаше по-светла, обратнопропорционално на другите хора, които получаваха тен.

Той докосна топлия, кръгъл стомах.

— Не са ли твърде тесни тези джинси?

— Не още. Но скоро няма да мога да ги нося — каза тя малко самодоволно.

Моля те, Господи, мислеше Адам. Нека й давам и получавам от нея още много дълго.

— Знам, че няма да е същото, но един ден ще ти купя друго място в онзи край.

— Не давай обещания — спря го Габи; като гладеше главата му — единственият път, когато се изкуши да се държи майчински с него. — Моят Адам. Да пораснеш адски боли, нали?

 

 

Той леко закъсня, когато стигна в болницата, но беше спокойна вечер и прекара първия час в кабинета си. Беше работил за сметка на тази смяна от седмици и всички клинични сведения бяха попълнени. Сега попълваше последната история на болестта и осъзна, че дванайсет месеца от живота му бяха в хартията на тези папки.

Пред вратата го чакаха три кашона от суха супа, които бе измолил от супермаркета на Чарлс Стрийт преди три дни и сега нареди в тях книгите и списанията от шкафовете, а след това с ужас пристъпи към разчистването на бюрото — всяко претъпкано чекмедже беше резултат на навиците му на временен обитател. Решението какво да остави и какво да изхвърли беше трудно, но възприе твърда линия и нивото в кошчето за боклук се повишаваше. Последният предмет, който изскочи от последното чекмедже, беше малко, гладко излъскано бяло камъче, подарък от един негов пациент, когато престана да пуши. Наричаше се стресов камък, триенето с него се предполагаше да облекчава напрежението, когато пристрастеността към никотина започваше да те измъчва. Беше сигурен, че е безполезно, но му харесваха теглото и вида му, посланието му, че нещата надживяват епохите. Сега то изигра обратна роля: напомни му и го заизмъчва настойчива нужда от цигара.

Малко чист въздух ще ми подейства добре при първа възможност, реши Адам.

Долу, в двора на линейките, Брейди, високият мършав мъж, който бе заменил Майерсън, галеше линейката си с гюдерия.

— Добър вечер, докторе.

— Добър вечер.

Спускаше се мрак. Когато застана там, външната лампа примигна и светна, почти мигновено голяма нощна пеперуда излезе от тъмнината и затанцува покрай крушките. От близкото обкръжение се чуваха гърмежите на бомбички като от военен филм, гърмежи, наподобяващи бързата стрелба на далечен сектор от фронта и той помисли с чувство на вина и възхищение за Меомартино, вече пътуващ към място с име като Бен Сой, или Нха Хоа, или Ла Нанг.

— До Четвърти юли има още четири дни — каза шофьорът на линейката. — Няма да го разбереш, ако слушаш тези глупави копелета, фойерверките са незаконни при това.

Адам кимна. Броят на пациентите в спешното щеше да се покачи за остатъка от седмицата заради празника, помисли той разсеяно.

— Хей — викна Спърджън Робинсън, запътил се от зданието към линейката.

— Какво знаеш ти, Спър?

— Знам, че съм на път да измина последните си километри с това проклето нещо — заяви Спърджън.

— Но като пълноправен лекар на сутринта — рече Адам.

— Е, да. Но трябва да ти кажа, че по пътя към назначаването ми за лекар се случи нещо странно. Напуснах хирургията.

Тази новина потресе Адам. Беше вложил в Спърджън много от професионалната си вяра.

— Къде отиваш?

— В акушерството. Попитах вчера Герстайн и за щастие имаше място за мен. Кендър ме освободи с благословия.

— Защо? Сигурен ли си, че го искаш истински?

— Не мога без това. Трябва да знам неща, на които хирургията няма да ме научи.

— Какви, например? — попита Адам, готов да спори.

— Например всичко, което мога да науча за средствата против забременяване. И за ембриона.

— Защо ти е?

— Човече, зародишът е мястото, където се забърква цялата проклета каша. Когато бъдещите майки не се дохранват, мозъкът на плода не се развива достатъчно, за да позволи по-късно съответно учене, след като се родят бебетата. И после има общо увеличение на дърворезачите и водоносачите. Реших, че ако се заловя с това, най-добре е да се добера до извора.

Адам кимна, като призна в себе си, че в това имаше смисъл.

— Слушай, Дороти намери за нас апартамент.

— Хубав ли е?

— Не е лош. Не е скъп и е близо до клиниката в Роксбъри. Ще имаме голямо новодомско събиране на трети август. Запиши си.

— Ще дойдем, ако не се случи нещо в това прекрасно място, което да ме задържи. Нали знаеш…

— Разбира се — каза Спърджън.

Радиото в линейката изпращя.

— За нас е, д-р Робинсън — извика Брейди.

Спърджън влезе в линейката.

— Хей, знаеш ли какво ми хрумна току-що? — попита той, като се ухили на прозореца. — Може да съм в състояние да изродя твоето бебе.

— Ако го направиш, подсвирквай си Бах — посъветва го Адам. — Габи обича Бах.

Спърджън изглеждаше огорчен.

— Бах не се подсвирква.

— Може би, ако помолиш Герстайн, ще ти позволи да вкараш пиано — предположи Адам, когато линейката тръгваше. Тя отнесе смеха на лекаря от двора.

Адам се усмихваше след тях, прекалено уморен и прекалено доволен, за да помръдне. Щеше да му липсва работата със Спърджън Робинсън, разбра той. Когато в голямата учебна болница нещата започнат да стават напрегнати, хората от различните отделения можеха да се окажат като на различни континенти. Ще се срещат случайно от време на време, но няма да бъде същото. Доближаваха се към края на хубав промеждутъчен интервал.

За всеки от тях той бе също и началото на нещо ново, което щеше да бъде много хубаво, Адам бе сигурен в това.

Утре новите стажанти и лекари ще напълнят болницата. Ръководството на Стареца бе приключило, но Кендър тъкмо започваше и той щеше да работи като Лонгууд, също така твърд и предизвикателен, и настойчиво търсещ истината на заседанията на Комитета на смъртта. Утре всички други щатни доктори ще бъдат там и той ще бъде един от тях. Ще учи на хирургия болничните лекари в отделенията и в операционните до септември, когато ще дойдат първите му студенти в Медицинския факултет.

Стоеше в празния двор, търкаше стресовия камък и си мислеше за онзи важен пръв курс, за курсовете, които ще го последват — жизнена линия в бъдещето, която ще го присъедини към хора като Лобзенц, Кендър и Лонгууд. Спомни си с неудобство, че бе обещал на Габи огромни постижения в медицината, решения на проблеми като апластичната анемия, глада и обикновената хрема. И все пак знаеше, че чрез безименните и безлики млади лекари, до чийто живот ще се докосне, е много вероятно да се доближи до грандиозни завоевания. Не беше я излъгал, помисли си той, когато се обърна и влезе в зданието.

Горе, в разбутания кабинет, Адам седна на стола, сложи глава на бюрото и задряма за кратки минути.

Много скоро се сепна, напълно разбуден. Бомбичките гърмяха отново, този път с по-продължително незаконно избухване и в крайния трясък чу през отворения прозорец първия самодивски вой на далечна сирена, друга линейка влезе в болницата, но не тези звуци го бяха събудили.

В джоба на гърдите му вътрешното телефонче изписка отново и когато се обади научи, че една от пациентките на Мириам Паркхърст има болки и иска неразрешени опиати.

— Извикайте д-р Мойлан и го накарайте да я прегледа — препоръча той със странно нежелание да остави кабинета и като съзнаваше, че стажантът е на смяна и е получил първото повикване. Когато върна телефона в гнездото му, седна отново на стола си. Книгите му бяха в кашоните. Картотеките с историите на болестите бяха заключени и изподрасканите метални рафтове бяха голи. Кабинетът беше точно такъв, какъвто го бе намерил, чак до старото петно от кафе на стената.

Сигналното телефонче бибипна отново и този път разбра, че го викат в спешното за хирургическа консултация.

— Слизам веднага — каза Адам.

Хвърли последен поглед наоколо.

На пода имаше топка хартия, той я взе и внимателно я пусна в пълното кошче, след това отвори празното средно чекмедже на бюрото и остави там стресовия камък — подарък за Хари Лий, който от утре ставаше главен асистент.

Телефончето изписка отново, докато Адам стоеше и мъчително се протягаше, вече напълно буден. Беше звук, който винаги ще свързва с тази стая, помисли си той, по-силен от сирените, по-силен от бомбичките, достатъчно силен дори, ако е рекъл Бог, да заглуши лекото, подигравателно подрънкване на камбанките на Арлекин.

Пръстите му неволно направиха знака с рогата и той се усмихна, когато затваряше вратата след себе си. Scutta mal occhio, пу-пу-пу, помисли си Адам, като приемаше помощта на баба си при отблъскването на неприятеля, докато чакаше пред асансьорната шахта бавното, скърцащо чудовище да дойде и да го отведе в спешното отделение.